„Либерален преглед“ – Съдържание

Zweierlei Untergang: Die Zerschlagung des Deutschen Reiches und das Ende des Europäischen Judentums 
by Andreas Hillgruber 
Corso bei Siedler (Berlin), 112 pp.

Dissonanzen des Fortschritts: Essays über Geschichte und Politik in Deutschland
by Michael Stürmer 
Piper (Munich), 334 pp.

Nach Hitler: Der Schwierige Umgang mit Unserer Geschichte: Beiträge von Martin Broszat
edited by Hermann Graml, edited by Klaus-Dietmar Henke 
Oldenbourg (Munich), 326 pp.

Nachdenken über die Deutsche Geschichte: Essays
by Thomas Nipperdey 
Beck (Munich), 236 pp.

През март 1856 романистът Готфрид Келер пише от Цюрих до берлинската си приятелка Кина Дункер за интелектуалците и учените, които са забягнали в родния му град след революциите от 1848 и са намерили работа в университета и новия политехнически институт. След като говори за работите на общите им приятели, той завършва разказа си със следните думи: „Що се отнася до останалото, немските професори са непрекъснато счепкани за косите“.

Келер отбелязва факта без никаква изненада, сякаш това, че немските учени трябва да бъдат свадливи, е природен закон – и за твърдението му са се намерили повече от достатъчно потвърждения през 130-те години, изминали от времето, в което той пише писмото си.[1] Особено историците винаги са били много склонни към продължителни и горчиви интелектуални кавги, а някои от тях – поради важността на разглежданите въпроси и страстта, с която те са се водели – са се запомнили като значителни примери за социалния и интелектуален климат на времената си. Това важи за така наречения Берлински спор по антисемитизма, последвал твърдението на Хайнрих фон Трайчке, изказано в издаваното от него списание Preußische Jahrbücher от ноември 1879, че „евреите са нашето нещастие“, което кара такива видни фигури от онова време като Теодор Момзен, Карл Фишер, Хайнрих Грец, Херман Коен и Хари Бреслау, да му се противопоставят, и има дълбоко влияние върху националната преса. 

Един диспут с подобна интензивност и темперамент се получава към края на века, с така наречения Спор върху метода, когато Карл Лампрехт хвърля предизвикателство срещу водещата школа в националната политическа история, защищавайки един подход, основаващ се върху изследване на широки социални, културни и психологически тенденции, в резултат на което се оказва във война с целия тогавашен академичен истеблишмънт. В по-ново време (през 60-те години на 20 век) подобен спор се повежда около т. нар. Въпрос за целите на войната[2]. Този път той е подхванат от хамбургския историк Фриц Фишер и води до яростна интелектуална битка между него и по-консервативните му колеги.

От пролетта на тази година в Германия се шири нов дебат, не по-малко злъчен или натоварен със сложни въпроси. Той започна с една статия на Юрген Хабермас[3] във влиятелния ежеседмичник Die Zeit, наречена „Един вид ограничаване на пораженията: Апологетични тенденции в днешната немска историография“. Франкфуртският социолог обвини двама водещи историци, Андреас Хилгрубер от университета в Кьолн и Ернст Нолте, от Свободния берлински университет, че се опитват да тривиализират опита на националсоциализма и да отрекат уникалността на престъплението, извършено срещу евреите. След това той изтъкна, че в историческата професия е възникнало ново мощно консервативно движение, чиято цел е да замени плуралистичната историография от следвоенния период, както и характерните за нея ценности, извлечени от Просвещението, с нов исторически национализъм, целящ да създаде един възглед за миналото, който да помогне на немците отново да спечелят самоувереност и гордост от самите себе си.

Статията на Хабермас предизвика голямо брожение сред академичните среди. Не закъсняха да се появят защитни речи в полза на Хилгрубер и Нолте, най-важната сред които беше дълга статия във Frankfurter Allgemeine Zeitung, написана от един от старшите редактори на вестника и биограф на Хитлер, Йоахим Фест. Тези пък от своя страна станаха обекти на критики и оскърбления, особено в ежеседмичното списание Der Spiegel. Най-важните аспекти на спора получиха мащабно представяне в една поредица от дванадесет статии от водещи историци, публикувани в Die Zeit, но важни коментари се появиха също и в Süddeutsche Zeitung, Rheinische Merkur, Frankfurter Rundschau, мюнхенското списание Merkur и други издания. Фондацията Ханс Мартин Шлайер спонсорира симпозиум в Берлин, който беше посветен на въпроса „Кому принадлежи немската история?“; социалдемократическата партия организира малък форум по темата „Образование, просвещение, реставрация“, в който централната тема беше оформена от тезите на Хабермас; самият спор пък се превърна в тема на речта на председателя по време на срещата на Немската историческа асоциация в Трир през октомври 1986. Някъде около ноември почти всеки от по-важните историци в страната вече беше се произнесъл по въпросите, повдигнати от Хабермас, и все пак не беше ни най-малко ясно дали Спорът на историците е отминал.

Ще бъде само честно да се признае, че ходът на спора сигурно би протекъл много по-концентрирано, ако атаките на Хабермас срещу отделни учени не бяха отклонили вниманието на някои от читателите му от главната насока. В частност, беше както некоректно, така и невярно от негова страна да посочи Андреас Хилгрубер – учен, чиито трудове върху външната политика на Хитлер бяха получили широко признание в страната и чужбина, като един вид апологет на националсоциализма.

[…]

Случаят с Ернст Нолте обаче е от съвсем друг калибър. Най-известен в Германия с книгата си Трите лица на фашизма, берлинският учен винаги е бил по-скоро философ, отколкото историк, със склонност към правене на впечатляващи сравнения или изтъкване на дръзки хипотези, често под формата на въпроси, които не изискват подкрепа чрез факти. В Германия и Студената война, Нолте говори за „разпространеното по цял свят“ впечатление, че „Съединените щати се опитваха да осъществят във Виетнам своята по същество по-жестока версия на Аушвиц“, и спекулира, че „Франклин Рузвелт сигурно би гледал като минимум със симпатия на едно евентуално антикомунистическо и антисемитско движение в САЩ, ако [комунистическата] партия в Америка би играла роля, подобна на онази на ГКП в Германия“. Той описа унищожението на европейските евреи като „нищо друго“ освен модерен опит за „решаване на проблемите, свързани с индустриализацията, чрез отстраняване на голям брой човешки същества“. След като е прочел книгата, Питър Гей описва метода му като „сравнителна тривиализация“, предназначена да „прикрие специалния характер на немското варварство между 1933 и 1945“.

[…]

В статията на Хабермас в Die Zeit, той се интересува по-малко от основанията за аргументите на Нолте, колкото от услугата, която според него берлинският учен оказва на онези консервативни кръгове, които биха искали да използват немската история за пробуждане на ново национално съзнание и се чувстват ограничени от антипатията срещу националната държава, която е била един от главните резултати от опита на нацизма. За тях, пише той, „теорията на Нолте предлага големи предимства. Той гръмва два заека с един куршум. Нацистките престъпления губят уникалността си, като се правят разбираеми поне като отговор срещу (продължаващата до наши дни) заплаха от болшевишко разрушение. Аушвиц се смалява до размерите на някакво техническо нововъведение и бива обяснен чрез ‚азиатската‘ заплаха от страна на един враг, който все още се намира пред вратите ни“.

Но дори и така Нолте е, от гледна точка на Хабермас, сравнително дребна фигура в консервативния лагер, а основната тежест на неговото нападение е отправена към един друг историк, който според него е най-изявеният говорител на ревизионисткото движение. Това е Михаел Щюрмер, който е професор в университета Ерланген и някогашен съветник на правителството на Кол, спорадичен водещ автор за Frankfurter Allgemeine Zeitung и автор на, сред много други книги, една история на бисмаркско-вилхелмския Райх, като част от шесттомната серия Немците и тяхната нация, под редакцията на Волф Йобст-Зийдлер. В нея той твърди, че проблемите на немците от миналото са се дължали не толкова на липсата на либерализъм и демокрация, а на географското положение на страната по средата на Европа, която определяла националната й същност. Малко пред Спора на историците той беше публикувал нова книга, Дисонансите на прогреса, съдържаща няколко провокативни политически есета, предизвикали подозрения и загриженост от страна на Хабермас.

[…]

[Според Щюрмер] има нужда от „една нова интерпретация на немската история, която се основава не на травмата и не води до някаква Traumland (въображаема страна), а прави нов национален исторически баланс“. Онова, което Щюрмер най-вероятно има пред вид е, че трябва да се преодолее прекъсването на приемствеността в немската история, предизвикано от националсоциалистическия опит, а националните фантазии от миналото – избегнати, без при това да се пожертва националното съзнание.

Това подчертаване на консенсуса и внушенията, които са необходими, за да се изведат немците от травмата на близкото минало към по-широките региони на естествената история, вбесява Хабермас и го кара да обвинява Щюрмер и поддръжниците му в желание да превърнат историята в инструмент, служещ на политически цели. Най-важната черта на модерната историография, пише той, е „това изострено методологическо съзнание, което слага край на всякакви затворени исторически картини, предписвани от държавни историци… Плурализмът на интерпретацията отразява структурата на отвореното общество“. Създаването на такова общество е било най-голямото постижение на следвоенното поколение, защото то е отворило Германия безрезервно за политическата култура на Запада. Консерваторите, твърди Хабермас, сега се опитват да напуснат тази култура в полза на старите и опасни мании за Немската мисия в Средна Европа. Отбелязвайки, че думата „патриотизъм“ често се използва от Щюрмер, Хабермас пише:

Единственият патриотизъм, който няма да ни отдалечи от Запада, е конституционният патриотизъм. За нещастие, една връзка с универсални конституционни принципи, основаващи се на убеждение, е била възможна в Германия само от времето на, и благодарение на, Аушвиц. Всеки, който се опитва да премахне срама от това деяние, използвайки безсмислени фрази като „обсебеност от вината“ [понятие, което той приписва специфично на Щюрмер]; всеки, който би желал да завърне германците обратно към един вид конвенционална идентичност, разрушава с това единствено надеждната основа на нашата връзка със Запада.

Това смислено напомняне, че връзката със Запада зависи по-скоро от съвместимостта на политическите принципи, отколкото от военното сътрудничество, изглежда подразни също толкова много хора, колкото и впечатли. В края на краищата, Щюрмер не беше враг на връзката със Запада – десетки пасажи от книгата му доказваха това – а онези, които заедно с него искаха да съживят една истински национална история, ненавиждаха идеята, че са разглеждани като членове на някаква консервативна конспирация. От друга страна, аргументът на Хабермас за историческия метод не остана незабелязан. Дали Германия действително се нуждаеше от някакво ново Sinnstiftung, насищане на историята със смисъл, което би означавало да се интерпретира тя от националистическа гледна точка? Нямаше ли в политическата сфера вече достатъчно указания за наличието на реални и потенциални манипулации на историята, имайки пред вид това, че канцлерът Кол беше сравнил Горбачов с Гьобелс, а Рейкявик с Мюнхен, докато Алфред Дрегер от Християндемократическия съюз настояваше за повече патриотизъм в училищното обучение и по-малко умуване над грешките от миналото? И защо се говореше толкова много за „загуба на историята“ във време, в което интересът към тази тема в Германия беше по-голям от онзи от всички следвоенни години?

Германците не са изгубили историята си, писа Мартин Бросцат от Института за съвременна история; те просто са придобили, чрез болка и страдание, нова морална чувствителност за нея. Защо да се гледа на това като на „политически и културен недостатък в сравнение с други народи“? Защо, питаше Хайнрих Аугуст Винклер във Frankfurter Rundschau, не е очевидно, че е въпрос на дълг за германците „да се научат да живеят с историята си без да се опитват да я изтъргуват в замяна на нещо друго… да признаят, че не могат да предявяват в бъдеще някакви изключителни изисквания, и да знаят защо?“

На такива въпроси не можеше да се намери общовалиден отговор. Но с продължението на дебата започна да става ясно, че проблемът, който беше го породил на първо място – тоест как да се постави национал-социалистическата ера в приемствеността на немската история, все още си остава неразрешен и тревожен. В Трир президентът на Немската историческа асоциация Християн Майер от университета в Мюнхен описа всеобщото объркване по следния начин:

С всеки ден расте броя на хората, които не са имали нищо общо с ужасите на онова време и не виждат защо трябва да принадлежат към един стигматизиран народ. В същото време обаче нараства и разбирането за ужасяващото, отвратително естество на самите престъпления… Дори и ако сме заети с хиляди други неща и изглежда, че преминаваме с успех през настоящето, остава си онзи чувствителен нерв, онази рана, която гнои, боли и изисква вниманието ни, с което си присвоява голяма част от живота ни.

Но какво може да направи историкът срещу всичко това? Очевидно е, че сравнителната тривиализация не беше отговор. „Дори и ако престъпленията ни не са били уникални“, запита Майер, „то какво можем да спечелим от това, за самите себе си и за позицията ни в света? Какво бихме спечелили, ако унищожението на евреите би било поставено в една и съща категория с преследването и ликвидацията на кулаците или изтребленията на Пол Пот?“ Нит пък проблемът му можеше да бъде решен чрез пренебрегване или търсене на убежище в отдалечени, тясно специализирани области. Историкът има задължението „да разруши хипнотичната парализа, която голям брой от нашите граждани изпитват пред нацисткото минало и да ги освободи от съпоставянето на, от една страна, пълното осъждане на всички немци и всичко немско от онова време, а, от друга, потискането на съвестта и действието напук“. Но как да се постигне това?

Но един от участниците в дебата беше се занимавал именно с този проблем, през цялото време. Междувременно Мартин Бросцат беше написал своя „Апел за историзация на националсоциализма“, който сега е пре-публикуван в книгата „След Хитлер: трудното обвързване със собствената ни история“. Това е много важен труд, тъй като между другото той съдържа: унищожителна критика на опита на Дейвид Ървинг за реабилитиране на военната репутация на Хитлер; проницателна дискусия на телевизионната поредица Шоа (Холкостът) на Клод Ланцман, която беше оказала гигантско влияние в Германия през 1979, както и на фалшивите Дневници на Хитлер; систематична критика на предложението на канцлера Кол да се създаде Дом на историята на Федералната република, в която Бросцат изказва опасението, че една такава институция ще бъде уязвима за политически натиск и лесно може да се превърне в инструмент за поддържане на статуквото, освен ако в статутите й не са положени внимателни защитни клаузи срещу подобна злоупотреба. Хабермас беше повторил тези опасения в статията си в Die Zeit.

В своя „Апел за историзация на националсоциализма“ Бросцат изтъква аргумента, че, макар и да разполагаме с множество изследвания на национал-социалистическата диктатура и хиляди специализирани монографии върху различни аспекти на нацисткия режим, ние все още нямаме реална история на нацисткия период; нашето виждане за него е доминирано от предварително възприети представи за едно идеологически монолитно време, в което всички аспекти на живота са били направлявани от командите на един всесилен и вездесъщ водач. Но колкото по-подробно го изследваме, толкова повече осъзнаваме и неговите противоречия, неговите непоследователности, неговото разнообразие, а всъщност – неговата липса на монолитен характер и контрол, и толкова по-очевидно става, че в него са продължавали да съществуват стари идеи и традиции, както и че са били пораждани нови, които не са били непременно свързани със системата и идеологията. За да вземем само един пример, изследванията на нацистката социална политика по време на Втората световна война показват, че въведеният по онова време план за Немски работен фронт[4], целящ всеобщо социално осигуряване, има значителна прилика с плана Бевъридж във Великобритания и, в основните си идеи, със законодателството, прокарано във федералната република през 1950-те години. Макар и да е продукт на нацисткото време, той изглежда е бил в зараждането си до голяма степен независим от идеологически предписания и цели.

Смисълът на всичко това, според Бросцат, е че „не всичко, което се е случвало по времето на нацизма и е имало историческо значение, е служело просто на диктаторските и безчовечни властови цели на режима“. Той смята, че „позорът, който представлява основния баланс на тази епоха, не трябва да ни кара да приемаме автоматично, че множеството социални, икономически и цивилизационни сили, които са се проявявали тогава, както и безбройните модернизационни опити, имат историческо значение единствено чрез връзката им с националсоциализма“. Вместо тотална морална изолация на нацисткия период е необходимо прочистване на възприетата концептуална схема, чрез която той се разглежда, и „освобождаване на множество исторически перспективи от сковаващия корсет на всеобхватната диктатура“. Едно по-диференцирано гледище за този период – което в никакъв случай не означава релативиране на престъпленията на водачите, както и отговорностите на водените – може да разчупи блокадата, която националсоциализмът е наложил върху немското историческо съзнание. Сама по себе си една такава блокада е форма на потискане и поставяне под табу (Tabuisierung), както и постоянно изкушение за безкритично възхваляване на „здравословните периоди“ от немската история. За да се избегне това, заключава Бросцат, и да се направи възможен процеса на изостряне на моралната чувствителност по отношение на всяка епоха от миналото, нацисткият период трябва да бъде възстановен като част от основното течение на немската история.

Това, разбира се, е по-лесно за казване, отколкото за вършене, но с постепенното охладняване на историческия дебат може би се появи и едно по-дълбоко разбиране на проблема и по-голямо предразположение за рационално, а не полемическо, негово обработване.

Именно когато върши собствената си работа, историкът е склонен да не се взема толкова насериозно, без в същото време да обезценява собствената си стойност. Защото неговата задача не е маловажна. Той е защитникът на колективната памет и, както казва в едно свое есе мюнхенският историк Томас Нипердей, негово задължение е „да изяснява спомена и да го предпазва от легенди и манипулатори“.

Ако поддържа описанието на миналото, или избраната от него част от това минало, честно и добре, историкът може да демонстрира на какво са способни човешките същества, показвайки какви те са били и какво са направили, и по този начин може да помогне на хората от настоящето да осъзнаят както ограниченията, така и възможностите му. В зависимост от таланта си, той може да задоволи любопитството на читателите си относно тяхното минало, да им предаде здравословен скептицизъм относно неща като постоянство и продължителност, и да ги окуражи да уважават, или, ако това не винаги е възможно, да приемат и да се стремят да разбират наследството си. Той няма време да се тревожи от настоящите изисквания за консенсус. Единственият консенсус, от който той се интересува, при всички случаи вече съществува – неговото съгласие с колегите му относно правилата на играта и общото разбиране за това кое е добра историческа наука и кое – не.

1987 г.

Източник

Гордън Крейг (1913–2005) е американски историк, специалист по историята на Германия и дългогодишен професор в университета Станфорд.