Последните най...


26 Ян, 2023

Васил

Юлиана Методиева 236
26 Ян, 2023

Васил

Юлиана Методиева 236
26 Ян, 2023

Васил

Юлиана Методиева 236

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Марин Бодаков. „Наивно изкуство“. Поезия!

Марин Бодаков, „Наивно изкуство“
Изд. „Жанет 45“, 2011 

2011_12_Naivno_izkustvo_bodakov

…Бях сигурна, че няма да ме изостави насред път, че няма да пропадна в някоя канавка или да ме залее с мръсната вода на клишетата. Това, което не знаех е, че от първия до последния ред на тази книга блика поезия. Ручи като гайда. Като 100 каба гайди в реквием за баща, написан от мъж, позволил си да плаче безмълвно на сцената на поезията.

Не смъртта и не живота преподрежда Марин Бодаков в „Наивно изкуство“,

а състояния, отронени от мазилката на недостроеното, от пушека на незапаления огън, от разложението на порива.

„ще отпътуваме без отговор“

…Валеше дъжд и пътя беше хлъзгав. Фаровете хвърляха мокрите си пелени от светлина върху храстите наоколо и ехото от стъпките на подплашени твари трополеше в онези пространства на съзнанието, където

спомените на четящия и на разказвача се срещат, за да положат ръка върху болката.

Раните не са драматургичен похват. Нараняването е отчетливо (четивно!) и плътно – с тяло, което се отпечатва много пъти върху белия лист като йероглиф, станал разпознаваем, благодарение на повторението.

Пиесата ще се играе на различни сцени – във вътрешното пространство, но и в други градове на душата и наблюдателят ще досъчинява онези рими, които няма да се появят дори по време на залез, нито в будоарите на скръбта.

Пътуването е предопределено. Нищо няма да изкриви изяществото на вектора, указващ краят.

Прочетена веднъж, стихосбирката те повлича отново към началото, към нови прочити (пропасти) и мълнии, които обгоряват мъката и свежите й краища. Коренища, изтръгнати от несъстоялия се вопъл.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Неделя в Люксембург

ако се успокоиш достатъчно
а в крепостта ти нямаш други изходи,
ще доловиш

миризмата на тор,
трептежа на ванилия по кухненската маса,
разкошния живец на тишината

младенецът намачква писанието сутрин след сутрин

… Знаех си, че няма да ме изостави насред път. Поезията не е улица без изход. Понякога е безнадеждни пътища, разчленени от познанието.

Разпознаваемо тук е преживяването. Но актьорите отнасят със себе си маските на онова, в което са били проектирани.

„кожата на призраците се зачервява, опъва и лъсва
от слънцето зад Констанца

жаля с мярка и леко, вслушвайки се в Овидий“

Следата от сълза е невидима – „едновременно хрътка унила и радостен дивеч“. Само свистящият като куршум дъх на неизбежното ще бъде доловим в глухотата и немотата на онова оттатък, ненаселено с нас, които сме все още тук и „безпомощното преобличане от действие към действие, на сцената“ предстои, но и вече се е случило.

… Валяло ли е?
„намазана с катран и крах хореография на тайните,
грак от шкурка“

Пурпурна белота

строгата маса е вече готова:
носовете на салфетките стърчат като нос на покойник
сред колосани в здрача чинии,
звукът на душата е прохладен корнет

не, не идвай

(„Наивно изкуство“: върховна поезия, която посвещава в живота на живота. Илко Димитров)

Людмила Ламбовска е психоложка и литературна критичка.

Pin It

Прочетете още...