I.
Пишейки Листата, своята книга от 2001 г. за бестселърите, бившият редактор на издателство „Саймън и Шустър“ Майкъл Корда си спомня как веднъж издателството поръчало проучване по въпроса кои книги печелят най-много пари. След обстойната презентация консултантът казал на редакторите: „Можете ли да си представите колко пари ще печели фирмата, ако вие издавате само бестселъри?“ Със същата логика той е можел да ги попита колко ли пари могат да спечелят от лотарията, ако винаги улучват правилните цифри. Модите идват и си отиват, но бестселърът си остава по същество въпрос на късмет. Един редактор може да бъде не по-сигурен, че ще открие следващия бестселър, отколкото един писател – че ще го напише. „По правило“, пише Джон Садърланд, английски учен, който се е занимавал с този феномен, „нещото, което определя бестселъра, е бестселърството, тоест високите продажби. Нищо друго.“
Понятието бестселър винаги е било подвеждащо. Фаст селър, тоест „бързо продаващ се“, е може би по-подходящо, тъй като скоростта на продажбите е също толкова важна, колкото и количеството. Първият списък на книги „по реда на търсенето им“ е създаден от Хари Търстън Пек, редактор на търговското списание The Bookman (Книжарят). Publishers Weekly започва своя собствена листа през 1912, но другите не бързат да го последват: The New York Times например създава своята листа на бестселъри едва през 1942. В наши дни Wall Street Journal и USA Today също съставят листи на национално ниво, а всеки от големите регионални вестници си има свои собствени – и всички те се правят по леко различни начини. Times съставя листите си въз основа на данни за продажби от около 400.000 книжари, които отказва да назове (една статия, написана от публичния редактор на вестника спомена преди няколко години, че те непрекъснато се променят). Wall Street Journal базираше листите си само на данните за продажби от големите книжарски вериги, но сега вече ги базира на данни от Nielsen BookScan – авторитетен източник на данни за тази индустрия, включващ около три четвърти от всички магазини за книги в страната (около 11.000). Листата IndieBound представя пък само независими книжари. Amazon.com има своя собствена листа, обновявана на всеки час, но – както и всички останали – тя се базира само на поръчки, а не на реални продажби (тъй като върнатите обратно книги не се вземат под внимание). По такъв начин някой писател с внимателно планиран маркетингов удар може да избута книгата си до сравнително висока позиция в Амазон за ден или два, което да му позволи да твърди, че тя е била сред „десетте най-продавани бестселъри на Амазон“. Уязвимостта на системата откъм манипулации доведе до разбирането, че – както пише в Slate Илайза Труит – понятието бестселър, изписано на корицата на някоя книга, има „почти същата тежест, както и фразата ‚оригинална рецепта‘ върху бурканче със сос за спагети“.
Още от самото начало Пек изглежда е изпитвал смесени чувства към механизма, който е избрал за миропомазването на някои книги. „Времето, през което някой популярен роман се радва на признание, става все по-кратко в наши дни“, пише той през 1902, оплаквайки се от „наводнението от белетристика, която се изнася на пазара и усърдно се промотира през всеки месец от годината.“ И макар че никога не е имало някаква определена цифра, която да постави една или друга книга в листите – няма гаранция, че една книга ще бъде в списъка на десетте най-продавани ако продаде петдесет, сто или дори петстотин хиляди екземпляра – то както нивото, така и скоростта на продажбите се увеличават непрекъснато. (За целите на опростяването, статистиките в това есе са почерпени най-вече от годишните класации за книги с твърди корици на Publishers Weekly, което е най-изчерпателният исторически източник). По време на първите няколко десетки години от съществуването на листата, No. 1 бестселърите обикновено са продавали около четвърт милион екземпляри в първата година от пускането си на пазара. Първият суперселър, приключенско-измамническият роман Anthony Adverse от Харви Алън (1933), е продал 600.000 екземпляра през първите си четири години. Рекордът му бързо е счупен от Отнесени от вихъра на Маргарет Мичел (1936) – първата книга, която продава повече от един милион екземпляра за една година. През 1956, Пейтън Плейс от Грейс Металиъс – все още един от най-продаваните романи за всички времена – продава 60.000 екземпляра в първите десет дни след излизането си на пазара. Той остава на върха на класацията на New York Times в продължение на 59 седмици. В наши дни всеки от петте най-продавани романа с лекота продава повече от един милион екземпляра в твърди корици. Най-продаваният роман за 2010, Момичето, което ритна гнездото на осите от Стиг Ларшон (на български: Взривената въздушна кула, Бел. пр.), е начело с почти два милиона екземпляра през миналата година.
Не може да се направи каквото и да е обобщение по адрес на 1.150-те книги, които са се появявали между първите десет в списъка на бестселърите от началото досега. Сред тях са литературни романи от Вирджиния Улф, Ърнест Хемингуей, Симон дьо Бовоар, Дж. Д. Селинджър, Сол Белоу и Джон Ъпдайк. Има романи за социални проблеми, като например Джунглата от Ъптон Синклер (1906) и Гроздовете на гнева от Джон Стайнбек (1939). Има и военни романи: На западния фронт нищо ново от Ерих Мария Ремарк (един от малкото немски романи, попаднали някога в списъка, през 1929), Голите и мъртвите (Норман Мейлър, 1948), От тук до вечността (Джеймс Джоунс, 1951). Също и религиозни романи, вариращи от Тогата от Лойд С. Дъглас (1942) и Преселението от Леон Урис (1959) до Чайката Джонатан Ливингстън, алегоричната история за птица, жадуваща за по-висша форма на съществуване, от Ричард Бах (1970). Има разбира се и уестърни: Човекът от Вирджиния от Оуен Уистър (1902) или уестърните на Зейн Грей, който е публикувал по една книга почти всяка година между 1915 и 1924. Има секс-романи: Вечната Амбър от Катлийн Уинзор (1944), с ключовата фраза „прелюбодеянието не е престъпление – то е развлечение“; Пейтън Плейс, където в подробности се описва изнасилване и тийнейджърски секс; както и Куклената долина от Жаклин Сюзън (1966), в който сексът идва едва на второ място – след успокоителните – като източник на удоволствие. Има и романи на ужаса, при които Бебето на Розмари (Айра Левин, 1967) и Екзорцистът (Уилям Блати, 1971) проправят пътя за настоящата доминация на жанра от Стивън Кинг. Има шпионски и научнофантастични романи, както и – понастоящем най-популярните – криминални романи. „Списъкът на бестселърите, още от първия си ден, винаги е предлагал изпитана смесица от добро и лошо, от качество и боклук“, пише Корда.
Бестселърът е впримчен в един особен парадокс: неговата популярност може да бъде разбирана и като доказателство за стойността му, и като нейно отрицание. Ако единственият атрибут, общ за всички списъци на бестселъри, са продажбите, то всяка книга, която е популярна, попада под риска да бъде поставена в един кюп с останалите и захвърлена след прочита като хартийка от бонбон – както ни показва страхът на Джонатан Франзън дали да приеме представянето на романа му Корекциите в Клуба на книгите на Опра Уинфри. (Книгата беше бестселър No. 5 през 2001.) За един определен вид елитни читатели, бестселърът е ценен преди всичко като средство за калибриране на собствения литературен вкус: ние знаем какво е добро отчасти и чрез това, че познаваме лошото. Но самата разпространеност на бестселъра прави невъзможно лесното му отхвърляне. Ако някои книги са добри (чети: литературни), защото не се продават, за други пък е също толкова вероятно да бъдат преценени като добри (чети: развлекателни), именно защото се продават. „Ако аз съм скапана писателка, то доста народ има скапан вкус“, казва някога Металиъс.
„Всъщност не съществува никакво доказателство или аргумент, с чиято помощ да може да се покаже, че Шекспир, или който и да е друг писател, е добър“, пише Джордж Оруел, който никога не е бил сноб по литературните въпроси. „Нито пък съществува начин да се докаже решително, че – например – Уоруик Дийпинг е ‚лош‘. В края на краищата няма друг тест за литературни достойнства освен оцеляването, което пък от своя страна е индекс за преобладаващото мнение.“ След като изчетох по-голямата част от бестселърите от един век насам, аз съм склонна да възразя. Дори и ако сме научени да зачитаме Шекспир по начин, по който не сме научени да зачитаме Дийпинг (чиито истории за живота в Едуардска Англия са го направили познат за всяко домакинство през късните 20 и 30 години), то все пак е лесно да се разпознаят литературните им заслуги. Творбите на Дийпинг са грубо характеризирани и бомбастично написани – качества, които ние по навик свързваме с бестселъра. Но високата мелодрама все пак ни въвлича в действието. Импулсът, който ни кара да се чешем по врата при вида на автомобилна катастрофа е същият, който ни кара да разлистваме трескаво страниците: ние искаме да наблюдаваме как се развива катастрофата.
В края на краищата бестселърите се продават, защото доставят удоволствие, дори и ако то е най-вече от вида удоволствие, което идва от задоволяването на някакво ненаситно желание. Бях изненадана от това колко много се наслаждавах на немалко от книгите, които четох – от високия християнски патос на Тогата до отчаяната евтиния на Куклената долина. Оруел нарича книги като тези „добри лоши книги“, пишейки: „съществуването на добра лоша литература – фактът, че човек може да бъде очарован, възбуден или дори развълнуван от книга, която интелектът просто отказва да вземе на сериозно – е напомняне за това, че изкуството не е същото като чистата умствена дейност.“ В други моменти не можех да не стигна до заключението, че Металиъс е била права: доста много хора наистина са имали скапан вкус. (Някога обичаният Anthony Adverse е единствената книга, която намерих напълно нечетивна.) Но дори и книгите, които остаряват не толкова добре, си остават интересни като културни феномени. Ако хората използват литературата, за да обяснят себе си на самите себе си, то популярните романи от миналото, които някога са украсявали книжните лавици на всеки добре поддържан дом от средната класа, могат да ни разкажат много за основните грижи на хората, които са ги чели. Историята, очертавана от романите, които са определяли националните обсебености през дадени периоди от време, представлява карта на мейнстрийма – и тя променя границите си с хода на времето.
II.
Докъм 50-те години, всяко поколение от бестселъри е било доминирано от няколко „постоянни“ автори, работещи в традиционни категории: историческа белетристика, криминални романи, любовни романи. Безобидни, но рядко особено просветляващи, техните книги до голяма степен са се разтворили в историята. Най-достоверни и релевантни, както поради разказваческото умение, така и заради изненадващите си разкрития относно социалните нрави, си остават изключенията – еднократните удари, онези мотори, които внезапно са се издигнали до върха на списъка, докато „постоянните“ са дремели из по-ниските нива.
През годините преди Първата световна война най-популярен е бил жанрът на историческата белетристика, голяма част от него написана от Уинстън Чърчил – не английският премиер-министър, а американски романист със същото име. Той е имал осем заглавия в списъка, започвайки през 1899 с Ричард Карвел и продължавайки до Далечна страна през 1915 – сълзливо-сантиментална история за един блуден син, която изглежда е трябвало да представлява алегория за американската ситуация. Читателите от 1900-те и 1910-те са харесвали също книгите на Джордж Бар Маккътчън (който е написал серия от историческо-любовни романи, поставени в измислената източноевропейска страна Граущарк) и Джийн Стратън-Портър, най-добре позната с Момичето от Лимбърлост (1909). И докато тези постоянни автори предлагат неподправено бягство от реалността, изключенията на десетилетието – например Домът на веселието от Едит Уортън, който се появява в списъка на два пъти – веднъж през 1905 и след това през 1906 – ни представят портрети на реалните американски градски центрове.
Постоянният автор на 20-те и ранните 30 години е така презираният от Оруел Дийпинг. Той е автор на шестдесет и осем романа, като седем от тях успяват да достигнат статус на бестселъри, започвайки със Сорел и син през 1926. Изненадата на тези години обаче е Джентълмените предпочитат блондинки от Анита Лос, представящ една объркана, но развлекателна героиня. Романът, който е продал повече от сто хиляди копия за шест месеца след излизането си през ноември 1925, просто се пръска по шевовете от несдържаната буйност на 20-те години – онова безпримерно пилеене, което скоро ще завърши с крах и икономическа криза.
Религиозните романи на Лойд С. Дъглас завладяват популярното въображение през 30-те и 40-те години. Бившият свещеник достига за пръв път списъка на бестселърите през 1932 с Величественото заслепение, последван от вече споменатия Тогата. (Майн Кампф – странно, но факт – се появява в листата за не-белетристика през 1939, но човек може да се утеши с мисълта, че това е било не толкова израз на американски антисемитизъм, колкото на желание да се опознае по-добре врага).
Постоянното присъствие през 50-те години са военните романи, с От тук до вечността от Джеймс Джоунс като най-важен представител. Книгата става известна не на последно място и с необичайното за онова време използване на много груб език и натуралистични сцени. Обратно, трезво написаният Бунтът на кораба „Кейн“ от Хърман Ук, който прекарва две години в списъка не бестселърите, е хвален точно защото е успял да избегне грубостта на От тук до вечността. Този роман обаче осъжда военните в не по-малка степан от другия. За пръв път големи романи разкриват мрачната страна на властта в една от най-свещените институции на нацията.
Пейтън Плейс, горчивата сага на Грейс Металиъс за покварата, скрита под превзетата повърхност на едно село в Нова Англия, демонстрира подобни изблици на недоволство срещу установения начин на живот. Един от най-продаваните романи в Америка – около 1975 романът вече е продал над десет милиона екземпляра – той е възхваляван като смело изобличение на лицемерието на пуританизма.
60-те години често се разглеждат като златната епоха на бестселъра – и действително, през това десетилетие в списъците попадат повече книги, отколкото през което и да е друго. Проституцията придобива литературност в Тропика на рака от Хенри Милър – и се превръща в обект на съдебен процес (за нецензурност) веднага след появата си през 1961. По същия начин, Синдромът на Портной (No. 1 в 1969), известен с екстремните си описания на мастурбация, е единственият роман на Филип Рот, който до днес е бил бестселър.
Книжният бизнес започва да се променя през 1970-те. Литературните романи все още имат постоянно присъствие през това време (Рагтайм, Изборът на Софи, Дарбата на Хумболдт) – но пазарът (и вкусът) постепенно започва да става все по-масов. (Най-големият хит на 70-те години е Кръстникът на Марио Пузо, който продава повече от десет милиона екземпляра за около десет години).
Хомогенизацията на бестселърите, която започва през 1970-те години и продължава до днес, се дължи на няколко различни фактора. На първо място се променят читателските навици на потребителите: ако до това време те са разчитали основно на клуба „Книга на месеца“, за да се снабдяват с популярни заглавия, то вече става възможно да намират по-евтини книги с твърди корици в големите вериги от магазини като Уолдорф. Малко по-късно Barnes & Noble въвеждат „супер-книжарниците“ – огромни книжни магазини – което прави издателите по-малко склонни да публикуват засуканата белетристика, в която са специализирали предишните по-малки книжарници. Междувременно, изкупуването и разрастването на издателските къщи под все по- и по-големи марки означава, че печалбите често биват управлявани от далечни мениджъри, които предпочитат сигурната средна линия пред насърчаването на сериозна литературна култура, което пък прави редакторите все по-малко склонни да поемат рискове и да предпочитат най-вече мейнстрийма. Резултатът от всичко това е, че за един нов автор става все по-малко вероятно да достигне списъка на бестселърите.
В миналото е било обичайно за един романист да има няколко хита, след което постепенно да изчезне от погледа. Дийпинг например никога не успява да влезе в списъка след 1932, макар да продължава да пише чак до късните 50 години. В наши дни, напротив, се е оформила една група от писатели, които редовно успяват да продадат един милион екземпляра от дадена книга през една година – а на следващата година да повторят трика с нов бестселър. Това е тенденция, започнала през 1980-те и продължаваща до днес. Повече от половината от петнадесетте писатели, които са били в списъка десет или повече пъти, са започнали да публикуват някъде през последните четиридесет години (или по-скоро). Даниел Стийл – която е публикувала първия си бестселър, Промени, през 1983 – държи настоящия рекорд с тридесет и три бестселъра. Стивън Кинг, чийто първи е Мъртвата зона (1979), е на второ място с тридесет и два. Джон Гришам, започнал с Фирмата (1991), е на трето място с двадесет и три. В списъка са още Джеймс Патерсън (седемнадесет), Том Кланси (тринадесет), Патриша Корнуел и Сидни Шелдън (по единадесет) и Майкъл Крайтън и Робърт Лъдлъм (по десет). Някои от тези писатели са по-силни от останалите – Крайтън и Кланси например имат напълно четивни книги – но никой от тях не може да се доближи до статуса на Ук (Бунтът на кораба „Баунти“) или дори Урис (Преселението). Средно-интелектуалните, представяни днес от писатели като Джон Ървинг и Гарисън Кейлър, вече са малцинство. Междувременно, единствените реални литературни романисти, които успяха да влязат в списъците през 80-те и 90-те години, го направиха или с помощта на успешни филмови екранизации (Умберто Еко), или поради заплахи срещу живота им (Салман Рушди). „Наводнението от белетристика“, от което Пек се оплаква през 1902 г., днес се е превърнало в цунами, удавящо всички по-различни гласове.
Днес един роман от непознат писател има по-малки шансове да стане бестселър, отколкото когато и да било преди. През 1987 само два романа в списъците са били от непознати автори: Скот Търоу и Гарисън Кейлър. През 1988 има само една такава книга: приказките на братя Грим с илюстрации на Морис Сендак. През 1990-та няма изобщо никакви непознати автори. Модата на мултикултурализма през 1990-те донася успех на няколко не-бели автори, които в исторически план почти не са имали бестселъри: Тери Макмилън (В очакване на издъхването), Лаура Ескивел (Като гореща вода за шоколад), Ейми Тан (Съпругата на кухненския бог) и Тони Морисън (Рай). Историята си остава същата през 2000-те години, в които махалото на постоянното присъствие отново се люшва към религиозния роман. Налице е само едно подсказване за това, че Америка прекара миналото десетилетие, въвлечена в две войни: популярността на афгано-американския писател Халед Хосейни, чийто роман Хиляда сияйни слънца надмина Гришъм и Патерсън, за да стане No. 1 през 2007.
III.
Въпросът за това какво бестселърите казват за нас днес изглежда по-малко важен от това кой го казва. Независимо от това какво съдържат днес книгите, списъците на бестселъри – съставени почти само от постоянно присъстващи автори – са депресивен показател за националния ни консерватизъм и самодоволство. Изключенията – „добрите лоши книги“, по думите на Оруел – са онези, които могат да внесат промяна. Като основен пример за този тип книги той посочва Чичо томовата колиба: „една непреднамерено смешна книга, пълна с абсурдни мелодраматични инциденти… [но] също и дълбоко трогателна и по същество истинска.“ Тя е всички тези неща – и заедно с това една от най-влиятелните книги в американската история. А също – и бестселър…
