Ден преди да се срещнем в Манхатън, една жена спряла Харуки Мураками в Сентръл парк, където той тичал късно сутринта. „Извинете – казала тя, – но не сте ли много известен японски писател?“ Малко странен начин на задаване на въпроса, но Мураками отговорил по обичайния си уравновесен начин. „Отговорих: ‚Не, всъщност съм просто писател. Но все пак ми е приятно да се запознаем!‘ А след това си стиснахме ръцете. Когато хората ме спират по този начин, се чувствам много странно, защото съм просто един обикновен човек. Наистина не разбирам защо хората искат да се срещат с мен.“
„Бях много популярен през 1990-те години в Русия – имаше голямо объркване, а обърканите хора харесват книгите ми“
Би било грешка да тълкуваме това като фалшива скромност, но също толкова грешно е да го разглеждаме като искрен дискомфорт от славата: доколкото е възможно да се каже, 69-годишният Мураками нито се радва, нито пък не харесва глобалната си известност. Вместо това той е любопитен, макар и леко смутен зрител – както на сюрреалистичните истории, които се появяват от подсъзнанието му, така и на факта, че те се поглъщат от милиони читатели – на японски и в превод. Със сигурност не е случайно, че типичният герой на Мураками е също толкова дистанциран наблюдател: спокоен, социално затворен и често безименен мъж в средата на 30-те, който изглежда по-скоро заинтригуван, отколкото разтревожен, когато необяснимо телефонно обаждане или търсене на изгубена котка го отведат в сънувана паралелна вселена, населена с експлодиращи кучета, мъже в овчи костюми, загадъчни тийнейджърки и хора без лица.
Мураками има теория, че тази хипнотизираща литературна формула е особено привлекателна във времена на политически хаос. „Бях толкова популярен през 90-те години на ХХ век в Русия, по времето, когато се разпадаше Съветския съюз – там имаше голямо объркване, а обърканите хора харесват книгите ми“, обяснява той, отпивайки вода в конферентна зала в офиса на американската си литературна агенция. „В Германия, когато падна Берлинската стена, също имаше объркване – и хората харесваха книгите ми.“ Ако това е така, то Америка на Доналд Тръмп и Великобритания на Брекзит би трябвало да се окажат особено благодатни пазари за 14‑ия му роман Убийството на Командора – доста голяма доза (674 стр.) от типични за Мураками странности, преведена от Филип Габриел и Тед Гусен и публикувана в Обединеното кралство през 2018 г.
Опитите за обобщаване на сюжетите на Мураками са нелепи, но може би е достатъчно да се отбележи, че анонимният разказвач на книгата е обезсърчен портретист, наскоро изоставен от съпругата си, чийто опит да избяга от всичко в планините на Източна Япония се превръща в сложно приключение, в което участват (между другото): мистериозен технологичен предприемач, камбана, която звъни спонтанно през нощта, подземно светилище с кладенци и други подземни помещения, както и изгубени котки, все запазени марки на Мураками – и поразително разговорлив двуметров самурай, който изскача от платното на картина, която разказвачът открива на тавана. (За автора, почитател на белетристиката на Ф. Скот Фицджералд още от тийнейджърските си години, тези съставки се съчетават в „почит към Великият Гетсби“ – твърдение, чиято невероятност става все по-слаба с напредването в новия роман.)
Логично е творчеството на Мураками да се окаже популярно във времена на политическо безпокойство: то има върху читателя завладяващ, понякога почти успокояващ ефект; странността на сюжетното развитие се потиска от емоционална плоскост, която може да се възприеме като утешително убежище от реалния свят и неговите крайности. Веднъж Мураками казал на един интервюиращ, че харесва бейзбола, „защото е скучен“, а мемоарите му от 2007 г. За какво говоря, когато говоря за бягането възхваляват удоволствието – ако това е правилната дума – от бягането като отмора от твърде силните чувства.
Не бива обаче да очаквате от Мураками да ви каже какво би трябвало да означава някое от фантастичните съдържания в творбите му. Той се основава на дълбоко доверие в подсъзнанието си: ако един образ възниква от този тъмен вътрешен кладенец, той по дефиниция трябва да бъде значим – и неговата работа е да записва онова, което възниква, а не да го анализира. (Това е работа за „интелигентни хора“, казва той и лицето му се изкривява в усмивка. „А писателите не трябва да са интелигентни.“) В романа му Кафка на плажа от 2002 г. например има сцена, в която от небето започват да валят риби. „Хората ме питат: ‚Защо риби? И защо падат от небето?‘“ Но аз нямам отговор. Просто ми хрумна идеята, че нещо трябва да пада от небето. Тогава се запитах: какво трябва да падне от небето? И си казах: „Риба! Рибата би била добра [идея]“.
„И знаете ли, ако това е нещото, което ми идва на ум, може би в това има нещо правилно – нещо от дълбокото подсъзнание, [което резонира с] читателя. Така че сега аз и читателят имаме тайно място за среща под земята, тайно място в подсъзнанието. И на това място може би е абсолютно правилно рибата да пада от небето. Важното е мястото на срещата, а не анализирането на символиката или нещо такова. Ще оставя това на интелектуалците.“ Усещането на Мураками за себе си като за своеобразен тръбопровод – канал между собственото му подсъзнание и онова на читателите му – е толкова силно изразено, че той дори спира, за да направи поправка, след като мимоходом се нарича „естествен разказвач“: „Не, аз не съм разказвач. Аз съм наблюдател на истории.“ Отношението му към тези разкази е като на човек, сънуващ сън, което може да обясни защо твърди, че почти никога не сънува. „Е, може би сънувам веднъж месечно“, казва той. „Но обикновено не. Мисля, че е така, защото сънувам, когато съм буден, така че не ми се налага да сънувам, когато спя.“
Ключовите моменти в появата на Мураками като писател подкрепят усещането, че са възникнали някъде отвъд съзнателния му контрол. Роден през 1949 г. в Киото, по време на следвоенната американска окупация на Япония, Мураками разочарова родителите си, като се отказва от корпоративна кариера в полза на откриването на джаз клуб в Токио – „Peter Cat“, кръстен на домашния му любимец. Няколко години по-късно той се намира на трибуните на бейзболен стадион и наблюдава как топката се отблъсква от бухалката на американски играч на име Дейв Хилтън, когато изведнъж му хрумва, че може да напише роман – прозрение, което довежда до Чуй как пее вятърът (1979). Скоро след това, когато един уикенд японското литературно списание Gunzo го събужда с телефонно обаждане, в което му съобщава, че романът е включен в списъка на наградата за нови автори, той просто полага слушалката и излиза на разходка със съпругата си Йоко. Намират ранен гълъб, който отнасят в местния полицейски участък. „Тази неделя беше ясна и светла, а дърветата, сградите и витрините на магазините блестяха красиво на пролетната слънчева светлина“, пише той години по-късно. „И тогава някак ми хрумна: Щях да спечеля наградата. И щях да се превърна в писател, който ще се радва на известен успех. Това беше дръзка презумпция, но в онзи момент бях сигурен, че това ще се случи. Напълно сигурен. Не по някакъв теоретичен начин, а директно и интуитивно.“
Признанието на критиката в Япония идва бавно. „Бях черна овца в японския литературен свят“, спомня си Мураками – отчасти защото книгите му, в които липсва усещане за японски корени и в които има множество препратки към американската култура, са смятани за „твърде американски“. (В наши дни, напротив, той редовно е обсъждан като водещ кандидат за Нобеловата награда, въпреки че оттегли името си от „алтернативния Нобел“, създаден в отговор на отлагането на връчването на наградата през 2018, като заяви, че предпочита да се концентрира върху писането). „Родени непосредствено след войната, ние израснахме с американската култура: Аз слушах джаз и американски поп, гледах американски телевизионни предавания – това беше прозорец към друг свят. Но така или иначе, с времето придобих свой собствен стил. Не японски или американски стил – мой стил.“
Във всеки случай, каквото и да е мнението на критиците, комерсиалният му успех расте постоянно и достига връхната си точка през 1987 г. с Норвежка гора – болезнен разказ за носталгията по младата любов, който се продава в 3,5 милиона копия в рамките на една година след публикуването му. Историята е написана по реалистичен начин, към който Мураками никога не се връща в романите си – макар че той отхвърля идеята, че разказите му за падащи риби и свръхестествено оплодени жени не са реалистични. „Това е моят реализъм“, казва той. „Много харесвам Габриел Гарсия Маркес, но не мисля, че той е смятал онова, което пише, за магически реализъм. Това е бил просто неговият реализъм. Моят стил е като очилата ми: през тези стъкла светът има смисъл за мен.“
С нарастването на авторитета му започва да се усъвършенства и ежедневният режим на писане, с който вероятно вече е толкова известен, колкото и с всеки отделен роман: става в 4 часа сутринта, за да пише по пет или шест часа, създавайки по 10 страници на ден, преди да пробяга поне десет километра и може би да поплува. „Като собственик на джаз клуб, животът ми беше толкова безпорядъчен и объркан – лягах си в три или четири часа сутринта – така че когато станах писател, реших да живея много стабилно: да ставам рано, да си лягам рано, да спортувам всеки ден“, казва Мураками. „Убеждението ми е, че трябва да бъда силен физически, за да пиша силни неща“: той може да е само тръбопровод, но негов дълг е да поддържа тръбопровода в добро състояние. Отстрани със сигурност изглежда, че работи – той може да мине за 50-годишен – но ритъмът е и източник на дълбоко щастие, което вероятно обяснява увеличаването на обема на книгите му. „Дните ми са приятни, така че колкото повече дни, толкова повече забавление и толкова повече страници“, казва той. „Наистина не знам защо хората обичат да четат дългите ми книги. Но“ – и това без следа от високомерие – „аз съм много популярен“.
Хиперпродуктивната рутина му осигурява и излишен капацитет, който той използва за кратки разкази; за нехудожествена литература (най-вече за книгата Underground, базирана на многобройни интервюта с оцелели от нападението с газ зарин в токийското метро през 1995 г., както и с членове на сектата „Аум Шинрикьо“, отговорна за това); както и за лично отговаряне на въпросите на читателите, не само за книгите му, но и в ролята му на своеобразен специалист по мъките. („Тридесетте години са точно зад гърба ми, но няма нито едно нещо, което да чувствам, че съм постигнал“, започва един от 3716-те въпроса, на които той дава отговори в електронна книга, публикувана в Япония през 2015 г.) Мураками е и един от водещите преводачи на американска художествена литература на японски език: Фицджералд, Труман Капоте, Грейс Пейли, Селинджър, а напоследък и Джон Чийвър.
Той обича да чете собствените си произведения в превод на английски език, защото това е все едно да четеш съвсем нов роман. „Преводът на такива големи книги отнема година или две“, казва той. „Така че докато прочета превода, вече съм забравил всичко.“ Имитира развълнувано прелистване на страниците: „Какво ще се случи? А след това ми се обажда преводачът: „Здравей, Харуки, как ти хареса моят превод?“. И аз отговарям: „Страхотна история! Много ми харесва!“
Едва когато разговорът ни се насочва към американската политика, както неизбежно трябва да стане, той приема нещо по-близко до авторова мисия. Запитан за мнението си относно кризата в страната, чиято култура му е толкова близка, той се замисля в продължение на почти цяла минута. След това казва: „Когато бях в тийнейджърска възраст, през 1960-те години, това беше епохата на идеализма. Вярвахме, че светът ще се оправи, ако се опитаме. Днес хората не вярват в такива неща и мисля, че това е много тъжно. Хората казват, че книгите ми са странни, но отвъд странността трябва да има по-добър свят. Просто трябва да преживеем странностите, преди да стигнем до по-добрия свят. Това е основната структура на моите истории: трябва да преминеш през мрака, през подземието, преди да стигнеш до светлината.“
Което ми се струва като форма на надежда, добре подхождаща на момента. Не е задължително героят на Мураками да завърши романа, след като е научил толкова много, още по-малко в състояние на съвършено щастие; но обикновено той е бил пренесен от некомфортния си кошмарен свят в някакво място на равновесие и спокойствие. Книгите на Мураками сякаш казват, че животът може и да е странен, но кошмарите свършват. Можете да намерите изгубената си котка.