От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Х. К. Андерсен[1]

Ханс Кристиан е човекът, който промени света. При подготовката на една лекция през 1820 датският физик Ханс Кристиан Йорстед открива случайно влиянието на електрическия ток върху една магнитна игла. Когато през проводник тече ток, около проводника се образува магнитно поле. Без това откритие, което се разпространява из Европа със скоростта на вятъра, днес нямаше да има генератори, нямаше да има радио, телевизия, компютри.

Петнайсет години след откриването на електромагнетизма професор Йорстед дава още едно доказателство за своята откривателска жилка и верен нюх. Той предрича на свой приятел поет, който току-що е започнал да излиза колебливо от мрака, че романите му ще го направят може би известен, ала приказките му – безсмъртен.

Ученият е имал по-проникновен поглед от литераторите, които са се взирали в новака през кривогледата призма на своята гилдия. Може ли той изобщо да пише правилно? Нима датският му не е пълен с грешки? Йорстед обаче се оказва прав със своята блестяща прогноза. Приказките на Ханс Кристиан Андерсен се нареждат днес сред седемте литературни чудеса на света. Андерсен е преведен на всички езици, героите му се превърнаха в универсални понятия, а създателят им се сдоби с онази посмъртна слава, която никак не би му допаднала, но по-голяма, от която няма: незабележимото завръщане обратно към анонимността.

Специално в неговия случай има нещо утешително в това завръщане, с което той се отърсва от всичко земно. Тъмните страни на лебеда от Оденсе са така очебийни, че следващите поколения не винаги биха могли да затварят очите си за тях. Без значение дали скитащото се из Копенхаген четиринайсетгодишно момче – с празни джобове, но изгарящо от амбиция – е било родено в дворец или в колиба (по-вероятно второто, според последните биографии), детството му, въпреки посмъртната идеализация, трябва да е било самата мизерия. Сетне настъпва зрялата възраст, онази лоша възраст, когато Андерсен става жива напаст. Ето една малка сценка: писателят, който гостува в един аристократичен дом, чете тайно писма на своята домакиня, тя го залавя и настоява за обяснение; и той обяснява: искал просто да разбере дали в Англия все още се говори за него, но какво разочарование, нито дума за него, а той смятал, че на Острова е особено ценен! На стари години болният и зависим от морфин Андерсен става непоносим егоист, груб и безскрупулен, който чисти ченето си във водната чаша в ресторанта, скъперник, който зъзне в неотопляваното си жилище – един зъл queen[2], който не може да остарее и върху когото се нахвърлят отмъстителните фурии и всичко изтласквано в собствения му живот; живот, който е бил приказка, само ако става дума за приказка като Сянката.

Дали това е бил един късен срив на личността? По-скоро срив на фасадите и палисадите, които не са успели да оградят нарцистичното ядро на тази личност от чуждите погледи. За това нарцистично ядро научаваме твърде малко и от актуалните биографии; изобщо винаги, когато се доближат до някое горещо ядро, те правят малка чупка встрани и преминават към следващата тема.


Small Ad GF 1

Страданията на орангутана

Страданията на Андерсен... Току-що завърнал се от една триумфална обиколка, той чува как под прозореца на жилището му в Копенхаген някой казва на висок глас: „Ей го там оня, нашият орангутан, който е така прочут в чужбина!“ Грамадни ходила, огромен орлов нос, свински очички и извънредно дълги, провиснали ръце, една кльощава, висока фигура, така че освен орангутан е могъл да бъде наречен и жерав, а заради трескавите му, неспокойни движения и гущер – така е изглеждал външно великият датчанин. Цял живот той страда от външността си, при това е бил ужасно суетен и болезнено свенлив; един грозен човек, който и като шейсетгодишен кривва в първата пряка, когато забележи, че минувачите се обръщат след него и му се присмиват.

Тялото обаче е не само грозно, то е също вратата, през която всеки момент може да влезе смъртта – преоблечена, разбира се, той не е толкова глупав, като хрисима подагра. Известна представа за хипохондрията на Андерсен и пристъпите му от страх получаваме от дневника на един от постоянно сменящите се младежи, които го придружават при пътуванията му. Андерсен се задавя по време на ядене и става от масата, за да се изкашля. „Въпреки протестите на домакинята, той твърдеше, че в месото имало игла; той я бил глътнал и сега я усещал вътре в тялото си. Тази вечер и на следващия ден той беше силно загрижен за евентуалните последствия. Беше толкова уплашен, че покрай това забрави опасението си как малката гнойна пъпчица над веждата му може да се превърне в голям израстък, който щял да покрие окото му – една тревога, покрай която пък забрави как си беше въобразил, че е получил някакво скъсване, защото без да искам го бях закачил съвсем леко с бастуна си в областта на стомаха, което от своя страна го беше отклонило от мисълта, че сигурно си е навлякъл воднянка, поради което беше много разтревожен при пристигането ни във Виена“.

Андерсен доживява до седемдесет години, като през по-голямата част от живота му боледува не тялото, а душата му. Вътрешното безпокойство не го оставя на мира; също като Клайст и Ницше той е постоянно на път, ала тези пътувания, целящи да го разсеят, никога не му носят облекчение задълго. За разлика от Ницше, който се усамотява със своите страдания, кръстосващият на зигзаг Европа разказвач на приказки е адски досадник. Неговият отвратителен егоцентризъм къса нервите и на най-търпеливите му домакини. След като гостенинът му най-сетне си заминава, Чарлс Дикенс дава израз на чувствата си в една картичка, която поставя върху шкафа в гостната стая: „Ханс Кристиан Андерсен спа в тази стая пет седмици – които се сториха на семейството цяла ВЕЧНОСТ“. По-късно Manchester Guardian информира как го наричали зад гърба му – the bony bore[3], – и че домакините едва не умрели от срам при едно от неговите очарователни хрумвания, когато по време на вечеря той започнал да плете венче от маргаритки, с което искал да украси шапката на Уилки Колинс.

Горкият Андерсен е бил един обременяващ човек, но най-голямото бреме си остава той самият. Чрез постоянно движение той успява да размества своето бреме и да променя местата, където убива най-много, но окончателно успява да се разтовари едва в последния си ден. Като слуги на своя господар, заедно с него се скитат и неговите симптоми, страхове, тикове и фикс идеи. Андерсен е страдал от депресии и мании; дядото и баща му умират в умопомрачение, той самият много често се е взирал, олюлявайки се, от скалата в бездната. Когато се зададе неочакван гост, не е могъл да спи, убеден, че очаква убиеца си. Поради страх от пожар той винаги носел въже в куфара си, а както на вратата на долнопробните ресторанти всяка сутрин се мъдри табелата „Днес пресни миди“, върху нощното му шкафче винаги се намирала бележка, на която пишело: „Аз съм полужив“.

Девица в сюртук

В известен смисъл е било точно така. Цял живот на острова на затворниците, където се е самозаточил още от младежките си години, в пълна самота, разяждан  и обезсилен от една отрова, от една рана... Биографите на Андерсен не проявяват особен интерес към всички тези страдания на своя герой. Все пак най-задълбоченият от тях, един съименник на Андерсен, посвещава една малка глава на прословутата полемика  От ръкописите на един все още жив (1838), с която вторият най-велик датчанин, по онова време все още неизвестен студент по теология, предприема опит да унищожи Андерсен. Защо Киркегор е бил така безочлив? Дали причината не се крие в не по-малко прословутата бележка под линия, където той описва Андерсен като онова цвете, „при което мъжкото и женското са събрани на едно стъбло“ – казано по-елегантно, но по смисъл не по-малко жлъчно от онова място, на което го сравнява с амфибия с жабешки крака и опашка на саламандър? Биографът заобикаля налагащия се въпрос дали пък прекомерната афектираност на Киркегор не произтича от близост между двамата и не е свързана със собствената му телесна конституция – също както и смекчава всичко, свързано с обекта на нападки на Киркегор: двуполовата ориентация на Андерсен, както се изразява той. Човек му е почти благодарен, че не тушира по някакъв начин и името на хомосексуалния балетист, с когото възрастният Андерсен е имал връзка – той се е казвал „Шарф“[4].

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Известно лицемерно благоприличие винаги е било характерно за датските проучвания върху Андерсен. В последно време това благоприличие се дегизира със слабо парфюмирани френски теоретични воали. Тъй като понятието „хомосексуален“ не е съществувало, значи Андерсен не е могъл да бъде такъв – общо взето до това се свежда аргументацията; сякаш не е имало диабетици преди да бъде измислена съответната дума. Безименното чувство, което цял живот не дава мира на Ханс Кристиан Андерсен и го пришпорва през цяла Европа, е слабостта му по млади мъже, от чиито тела (а не само красиви души) се чувства привлечен. Фактът, че при него това чувство може би никога или само с четвърт сърце е било изживяно в похотливото деяние – което съвсем не е сигурно, – не променя с нищо полярността и спектъра на неговия емоционален космос. Показателна подробност е, че още като дете той буквално не можел да понася миризмата на момичета. А днес е известно, или започва да става известно, че обонянието е свързано със сексуалната ориентация, че я сигнализира или дори направлява. Непоносимостта към женските миризми е едно постоянно срещащо се оплакване на злополучно женените хомосексуални още в Jahrbuch für sexuelle Zwischenstufen, годишниците, издавани от Магнус Хиршфелд[5] и търсещи обяснение на уранизма, както се е казвало по онова време. В малкото случаи, когато се е чувствал еротично привлечен и от жени, онова, което го е запленявало изглежда, не е била миризмата, а по-скоро гласът: както при френската драматична актриса Рашел (боготворена и от младия Пруст), така и при „шведския славей“ Йени Линд. В периода, когато се вижда с Рашел и очаква Линд, в дневника му зачестяват кръстчетата, с които е маркирал акта на самооблекчаване, сведен от Томас Ман до формулата „овластяване и освобождаване“. Биографката Джаки Улшлагър интерпретира това сгъстяване на кръстчетата като признак, че Андерсен не е бил в стриктно еднополова зависимост – един солиден аргумент, който не дължи нищо на фалшивото благоприличие.

Ударението е върху „стриктно“. Това, че Андерсен се е чувствал привлечен предимно, а в зряла възраст изключително от мъже, е можело да бъде прочетено още в споменатите годишници на Хиршфелд. Още през 1901 там излиза статия от някой си Алберт Хансен от Копенхаген, в която под заглавие „Х. К. Андерсен: доказателство за неговата хомосексуалност“ е събрано всичко, което датските изследователи на писателя до ден-днешен смутено заобикалят. Когато дори през 1999 директорът на Центъра Андерсен в Оденсе обяснява така да се каже ex cathedra, че Андерсен никога не бил имал реализирана сексуална връзка с друг мъж, човек се чуди не само на увереността му – да не би да му е светил?, – но се пита и защо сто години не бяха достатъчни, за да се коментират две конкретни бележки на споменатия Хансен, та дори само за да бъдат опровергани. Хансен пише, че един датски писател, М. К., който бил арестуван заради нарушение на обществения морал, направил твърде непристойни изявления относно връзката си с Андерсен, ала сетне бил принуден да се отрече от думите си. Има ли нещо вярно в тази история и коя е по-достоверната версия? Андерсен, продължава авторът многозначително, едва ли „ще се е въздържал от каквото и да било осъществяване на своето сексуално влечение“; на него, Хансен, били известни твърденията на все още живи, възрастни хомосексуални, които навеждали на противния извод.

Каквато и да е истината в тези намеци, на едно човек не бива да се позовава, опитвайки се да представи Андерсен като целомъдрена девица, а именно на неговите дневници. Колкото открити и нецензурирани да изглеждат, те имат своята тайна обратна страна, както авторът им сам осведомява на едно място. Но най-вече творчеството му и особено приказките имат тази закодирана обратна страна, където Андерсен се опитва да излее измъченото си сърце. Например малката русалка, която обича да язди, облечена в мъжки дрехи, не може да говори за любовта си и не бива допусната от принца в неговите покои; малката разбойничка в Снежната кралица, която се отдава на двусмислени игри с героинята Герда; или пък Дриада, която изживява една смъртоносна дионисиевска нощ в Париж – навсякъде в приказките, чиято лицева страна е предназначена за децата, а опакото им за възрастните, става дума за неосъществен копнеж и за страданието, предизвикано от забраненото желание.

Дали този копнеж е причината, поради която Ханс Кристиан Йорстед се оказва прав и приказките на Андерсен станаха безсмъртни? В тях има напрежение, нещо електрическо, което ги прави магнетични: това би било подходящо за Йорстед обяснение. Един от източниците на напрежение трябва да се търси в това, че еротичният обект остава недостижим приживе. Малката русалка не може да целуне принца и се самоубива като се хвърля в морето. Ледената фея от късната приказка целува героя и той умира. Стигматизираният оловен войник се съединява със своята танцьорка едва в пламъците (задружната смърт на двама влюбени, която поразява младия Томас Ман не по-малко от  онази в Тристани Изолда). В приказките пулсира и гори нещо, което може да бъде наречено само еротика на смъртта. Същото напрежение вибрира и в неговата лирика. Хайнрих Детеринг правилно е забелязал, че любимият или любимата в поезията на Андерсен бива винаги убиван – сякаш чрез убийството се избягва актът на телесната любов. Общото, тоест еднаквото тематично напрежение в лириката и приказките, насочва същевременно към основната разлика. Днес никой нямаше да се занимава със стихотворенията на Андерсен, ако приказките не бяха го спасили за вечността. Електро-магнетичният момент не е достатъчен. Има и още нещо.

Отново Йорстед е прозрял, че Андерсен рисува с перото. Този талант за внимателно вглеждане и колоритна обрисовка се проявява във всяка от приказките му. Най-добрите от тях са същевременно най-лаконичните. Лаконизмът е самокритика в движение, силата, с други думи, да не спираш твърде рано, а да продължаваш да шлифоваш, да се стремиш към постигане на сбитост и плътност. С тази сила е свързана една друга, най-важната всъщност. Андерсен е притежавал способността да се саморазглежда от високо с погледа на орел или щъркел. Той сам вижда всичките си неприятни качества и ги осмива. Това чувство за комизъм и хумор импрегнира приказките му и ги прави устойчиви за вечни времена. То не липсва и в неговите приказки на копнежа. Дори в Малката русалка има пръски от него, които опазват Андерсен от сантименталност, та било само възхвалата на чистотата, изречена от морската вещица преди да избърше своя казан с оплетените на кълбо змии. Или един кулинарен пример: „В кухнята беше пълно с жаби на шиш, змийски кожи с пръсти на малки деца вътре и салати от гъбени семена, влажни миши муцуни и бучиниш, бира от пивото на блатната дама, искрящо селитрено вино от подземни гробници, всичко много солидно; за десерт имаше ръждясали пирони и църковни прозорци“.

„Всичко много солидно“ – това полуизречение е капакът, то разкрива истинския гений на Андерсен. Електромагнетични, богати на цветове, шлифовани до съвършенство и комични: такива са неговите приказки, туй е тяхното непреходно изкуство. Велики автори открито или прикрито са отдали заслуженото на това изкуство. Егоманът от Оденсе има много ученици. Така че и този Ханс Кристиан промени света; по-малкия, по-добрия свят на литературата.


Превод от немски и редакция: Стоян Гяуров



[1] Есето е от книгата на Михаел Маар „Леопарди в храма“ (Michael Maar: Leoparden im Tempel. Berenberg, 2007).

[2] Педал (англ.).

[3] Костеливият досадник (англ.).

[4] Възбуден.

[5] Магнус Хиршфелд (1868-1935), германски лекар, пионер на сексологията и съосновател на първото хомосексуално движение.

Михаел Маар (род. 1960) е немски писател и литературовед.  Според London Review of Books това е най-надареният немски литературен критик от по-младото поколение. През 2010 получава литературната награда „Хайнрих Ман“, връчвана ежегодно от берлинската Академия на изкуствата.

Pin It

Прочетете още...

Куфарът на баща ми

Орхан Памук 01 Дек, 2009 Hits: 24836
Две години преди смъртта си, баща ми ми даде…

Винтенето на езика

Йордан Ефтимов 30 Мар, 2011 Hits: 13615
Дори вестник „Труд“ отбеляза смъртта му.…