От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2025 02 Firecurl

 

Трилогията на Златко Енев за деца и възрастни [sic!]: Гората на призраците (2001), Паркът на призраците (2003) и Пустинята на призраците (2005) e разгърнат разказ за детството и израстването.

Може смело да се каже, че тази трилогия е първото българско фентъзи от 2000-те години. И ето, след повече от двадесет години трилогията се преиздава под промененото име „Червенокоска“, а отделните части са леко преименувани: Червенокоска в гората на призраците, Червенокоска в парка на призраците и Червенокоска в пустинята на призраците. Книга първа се появи в края на 2023 г. в издателство „Изток – Запад“, двете останали се появиха на българския книжен пазар в началото на 2025 г., в издателство „Унискорп“

Нека започнем с това, че втората част, Паркът на призраците е обявена от СБП за най-добра детска книга още през далечната 2003 година. Цялата трилогия е известна сред читателите и като „българският Хари Потър“. Същата книга бе включена в официалната читанка за четвърти клас на българските училища и е част от учебната програма от двадесет години насам. Тези признания са съвсем заслужени, защото тази трилогия е на такова високо ниво, че това е прецедент в родното книгоиздаване. Книгите на Златко Енев носят универсални хуманистични послания, което се потвърждава и от факта, че са преведени на много езици, включително и на китайски.

Златко Енев с право може да се нарече първопроходникът в българското съвременно фентъзи.

Какво прави тази трилогия така отличителна на фона на потока от ежегодна книжна продукция? Много качества. Но може би основното е това, за което апелира известната френска психоаналитичка Франсоаз Долто в книгата си За каузата на децата: „Уважавайки детето, ние уважаваме човешкото същество!“. Зачитането на чувствата на детето са ключът към детското сърце и успеха на една книга. Именно това прави Златко Енев – той помни, че детството е изпълнено с много смях, но и с много страхове, и че то е времето, в което формираме нашия крехък Аз.


Small Ad GF 1

В предговорните думи на първата книга, Гората на призраците, Златко Енев благодари на сина си Паул за чудесните хрумвания при създаването на книгата. Разбираме, че Паул, като дете, е бил най-верният коректив в процеса на писането. Без съмнение, креативността и спонтанността на едно дете винаги са „добре дошли“ при измислянето.

Тази книга е разширена приказка. И докато в нея Шехерезадно следват случка след случка, ние – читателите, следим израстването на едно дете. Неговата социализация, разширяването на социалния му атом. Чрез приказното, чрез играта, чрез премеждията, чрез преживелищното, поставени на нашата душевна сцена, Златко Енев проследява трансформациите в психичната конституция на героинята си Ане, наричана още Червенокоска.

Тук присъства палавото (донякъде и агресивно) ежедневие, плюс страховете, смеха, приятелството и фантазиите. И всичко това в една амалгама, която в края на романа ще завърши като в приказка, щастливо. Майсторството и талантът на Златко Енев са в това да преведе героинята си през преживяванията и премеждията без суха дидактика и назидателност.

Това е една изключително интелектуална книга, съобразена с възрастта на децата и тийнейджърите, която дава представа за истинското детство – и с радостите, и със страховете му. С фантазменото. Още от малко, с оскъдния си опит, детето търси смисъла на живота си. Първият въпрос, на който то иска да си отговори, е „как съм се появил на света“. После то започва да забелязва и разликата в половете.

Алегориите, които присъстват на всяка страница, правят историята четивна и интригуваща. Много често авторът ще използва и мъдростта на поговорките, вплетени умело в наратива. Към края се появяват и латински сентенции. Това е една изключително интелигентно написана книга, с която детето, четейки, обогатява своята култура и потенцира креативността и спонтанността си. Безспорно, това доказва и широката обща култура на автора, както и таланта му да създава забавни, пълни с изненади и приключения фантастични истории, които вещо и искрено ни водят до нещо много важно – апотеоза на приятелството.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Героите в книгата са много. И всеки от тях е носител на една идея. Така те, естествено, стават двигатели на сюжетното развитие. Приказно-психологическите меандри, през които ще преминат Червенокоска и нейната приятелка Раничката, стават стъпала в израстването на протагониста.

Цялата книга може да се приеме и като поредица от много изобретателни и занимателни колажи. Колаж от герои и случки от живота. Колаж от нашенски и световни герои. Колаж от оригинален сюжет и чужди произведения и култури. Това прави книгата замислена и широко разгърната в един своеобразен културологичен план, което обогатява читателите –може би не само деца. Тук са както герои от народните приказки – главно от животинския свят – дядо Таралежко, златната рибка, така също и ситуации, и алюзии с емблематични книги и герои от световната класика – например Алиса (Луис Карол), Пипи (Астрид Линдгрен), Тенекиеният човек и Плашилото (Лиман Франк Баум). Спорадично проблясват и асоциации с герои като Малечко-Палечко и Гъливер. Налице са и отпратки към модерната поп-култура (Бийтълс), или оперната класика в лицето на примадоната Джаста Дива – и какво ли не още. Изобщо, това е свят от герои и преживявания, които съвременното дете със сигурност ще приеме с голямо любопитство. И всичко се случва в процеса на играенето.

Тук, разбира се, има „добри“ и „лоши“, „наши“ и „противници“. Но не всичко е издържано в статични черно-бели тонове. Самата Червенокоска е нееднопланова героиня, която прави пакости и се бои, и греши, и е нетърпелива, и е гневна, но наред с това и приятелка, и великодушна, т.е. става дума за разнолико подрастващо дете, със свои специфични черти и своеобразности. Тандемът с приятелката ѝ Раничка допълва образите и на двете и доказва, че приятелството е основата на сложни отношения; то не е нещо, зададено веднъж завинаги, а се намира в постоянен процес на изграждане и е подложено на проверка всеки ден.

А всъщност всичко започва в една обикновена сутрин в дома на Ане и майка ѝ. Още от първите страници добиваме впечатление, че Ане е едно доста палаво дете, което, от любопитството или от прекомерна енергия, обича да наднича вътре „как е направена една играчка“, поради което из къщата се търкалят предимно части от играчки. Дали тя е леко агресивна или хиперактивна, както със съвременна терминология бихме определили едно такова дете, си остава отворен въпрос, но аз предпочитам да възприемам Червенокоска като здраво, буйно дете, което кипи от енергия. Както лаконично я описва Златко Енев, на моменти тя е „гневна“.

В прибавка на това, майката на Ане е жена-интелектуалка и разбира се – постоянно заета. И ето, случва се първото вълшебство, още на началните страници. Появява се странен „спасител на играчки“ със странно име – Нерод Лапцев. Тази завръзка на романа е някак енигматична – чисто физиономично собствените ми представи за този търговец (а, както ще се разбере в края – и вълшебник), клонят към издължено-слабоватия образ на Ханс Кристиан Андерсен. От друга страна, още в началото пък неволно търсим и намираме близост между Ане Червенокоска и Пипи Дългото чорапче.

Да, странен е този търговски пътник. Той изкупува (по собствените му думи, „спасява“) счупени играчки в замяна на една чудновата кутия – или по-скоро макет на цяла местност. В нея има множество миниатюрни елементи: планина, гора, река, воденичка, къщички, изградени в короните на дървета, както и много други подробности, чийто смисъл ще ни се разкрива постепенно в хода на историята. Има дори и водопад – „смешно-сърдит в миниатюрния си размер, но въпреки това безкрайно красив и интересен“. Дори облачетата над планината, които са под капака на кутията, са като истински. Още тук се промъква интригуващият намек, че реката разполовява цялата местност – в едната кипи живот, а над другата дори птиците избягват да прелитат.

Реалната завръзка започва, когато на втория ден играта отказва да се движи. Ането е бясна и в своята експанзивност решава да разреши случая радикално – с удар с чук. Ето я и първата авторова поговорка, една от многото, които ще изпъстрят текста и придадат чудесния привкус на народните приказки: „Като не щеш мира, на ти секира“.

Както казах, редом с приказни български герои в тази книга ще съжителстват световни културологични емблеми и икони. Българският нюанс е нещо, което авторът умело използва. Тази симбиоза прави творбата на Златко Енев оригинална и неповторима. Културологичният пласт от чужди образи, заедно с народно-българския привкус, поставя цялата история право в центъра на парадигмата „чуждо и родно“, която е основополагаща във високата литература – а защо не и тук при литературата за деца.

Но при удара, който Ане нанася, се случва нещо любопитно, напълно непредставимо в обичайния живот. Играта не се счупва, чукът отхвръква и от средата на миниатюрния пейзаж се издига синкаво пушече във формата на фуниевиден смерч, който засмуква стъписаната Ане в миниатюрния свят. Бум! Ането се оказва в една вълшебна гора.

Истинската приказка започва.

По пътя си Ането и Раничката ще срещнат много подкрепящи приятели – летящия стенен часовник Чарко, мухата Бъз, дядо Таралежко, мъдрата госпожа Бухалица и още, и още нови спътници. Гората страда и от вражеските набези на бобъра Хайно и неговата армия от паяци. Схемата е класическа – тя е онази на доброто и злото, но героите и от двете страни са изградени значително многопланово.

Ето какво великолепно хрумване има Златко Енев в протяжността на историята. Ане и Раничката се нуждаят от помощ, за пореден път. И тук се появяват елфите – група горски музиканти, а всъщност малко прекроени образи на четиримата „Бийтълс“. Имената им са побългарени, предполагам за по-лесно възприемане от малките читатели: Иван-Джон, Павел-Пол, Горан-Джордж и Рангел-Ринго.

В хода на цялото заплетено сюжетно развитие, характеристиките на основните герои се обогатяват постоянно. Ането и Раничката ще помогнат на дядо Таралежко, за да може неговата воденичка отново да проработи. Заедно с това те ще накажат нахалния и зъл бобър Хайно, който е запречил колелото. Ще помогнат и на малката златна рибка, която е застрашена от чайката-разбойник. От друга страна, някои от мравките пък ще помогнат на тях двете да се измъкнат от мравуняка – „малкия голям народ“. Понякога двете героини попадат дори в застрашаващи живота им ситуации, например в гнездото на орлетата, които ги считат за своя закуска (асоциациите с книгите на Борис Априлов и неговия незабравим Лиско тук са просто неизбежни). И над всичко това преминава, като непрекъсващ фон, идеята за приятелството и взаимопомощта. Не само между Ане и Раничката, но и между всички хора и животни.

Основният мотор на историята – призраците и тяхното тайнствено присъствие – се появяват още в началото, но само опосредствано. Винаги, когато изникне някаква опасност, горските обитатели си мислят, че ето, сега ще се появят призраците. Много умел и находчив е прийомът, че през цялото време призраците присъстват само в думите и действията на героите, но се появяват едва в края на книгата. Всъщност това е поантата на историята. Но тази градация на напрежението, тази ескалация на опасността през цялото сюжетно действие подхранва и интереса, и безпокойствието, и изненадата накрая.

И още един интересен момент има в тези напрегнати ситуации. Всеки път, когато – аха-аха – призраците би трябвало да се появят и разкрият, се чува един магичен, тайнствен глас, който ги възпира и така защитава нашите две героини – Червенокоска и приятелката ѝ. Това също е и един много приключенски, интелигентен ход, идващ едва ли не от древността на гръцката трагедия – Deus ex machina – т.е. разрешението на конфликта или колизията иде свише, от боговете, божественото. Чий е този предпазващ глас ще разберем едва накрая.

Така книгата е изградена и класически, и новаторски. От една страна по законите на класическа приключенска история, гравитираща към световни образци със завръзка, апогей и развръзка – и наред с това звучаща много по български, с всички родни своеобразности.

Неслучайно книгата на Златко Енев е наречена „Българският Хари Потър“. В нея отчетливо присъстват магията, трансцедентното, призрачното. Тук „Диво“ и „Цивилизация“ са в неделима връзка. Дивото зове с атавизма си, а цивилизационното облагородява инстинктите. Може да си послужим и с казаното от Фройд, че човек заплаща цивилизационните достижения с неврозата си. И друг досег с психоаналитичното има в тази книга. Тук всичко е като „сън наяве“. В произведението на Фройд „Поетът и фантазирането“ се прави един гениален паралел, че в израстването си детето играе, а поетът, вместо да играе, фантазира. Това е играта на твореца – да фантазира, да измисля, да прави аналогии и асоциации. Така се задоволяват и човешките желания. „Желание“ е вторият най-употребяван термин в психоанализата след термина „нагон“. Ние, хората, през целия си живот имаме желания. И разликата с детските желания е само една. Че детето иска удовлетворяване на желанията си веднага, в момента, което се нарича „първичен мисловен процес“, а порасналият индивид, под въздействие на „учителката Нужда“ (термин на Фройд) се научава да отлага удовлетворяването на своите желания на принципа на Удоволствието във времето.

И още допирни точки с „Дивото зове“ бихме направили психоаналитично. Всичко в приказното развитие на историята на Червенокоска е анимирано. Тук всичко е живо – и хора, и животни, и играчки. Както нашият прародител в зората на човечеството е анимирал тотема. Така се задоволяват нашите нагони, нашият атавизъм – чрез очовечаването и фантазирането.

Друг нюанс в привличането на дивото, трансцедентното, страховитото, би била и отпратката към статията на Фройд „Ужасяващото“. В този текст бащата на психоанализата се позовава на труда на лекаря Йенч, в който става дума за статични кукли, автомати и механични изобретения. В основата стои принципът на привличане на човешката психика от необичайното и страховитото, което пък кореспондира с механичните играчки, марионетките и прочее. Човешката психика е така устроена, че плашещото хем ни ужасява, хем ни и привлича, по негови си логика и закони. Подобно на нагоните Ерос и Танатос, които са равни по силата на изживяването, свързано с тях.

Ето че идва и сюблимният момент: Ането и Раничката стигат до Къщата на призраците. Развръзката е повече от необичайна. Призраците са всъщност играчките на Ане, които тя безразсъдно е повредила и обезобразила: плешивата кукла, на която е отрязала косата, клоуна с откъснат нос, мечето с избодени очи и балерината без крака.

Златко Енев разиграва една вълнуваща сцена: дали играчките ще простят на Червенокоска? И ето тук на помощ се явява „търговецът на играчки“ Нерод Лапцев. Както може да се очаква, всъщност той е вълшебник, който през цялото време е възпирал отмъщението на играчките-призраци срещу двете приятелки. Тук се появява и проблемът за прошката. Разбира се, тук също липсват прости и бързи решения – вместо да получи лесно опрощение, Ането ще бъде подложена на цяла поредица от нови, изключително трудни изпитания. Сюжетът отново ни пленява с изобретателността на автора – да включи този прабългарски елемент – слънчевият часовник и митичната сила на Огъня, като пречистваща. Но фантастичното тук не е самоцел – то е плътно преплетено с морално-нравствени въпроси – например дали саможертвата може да изкупи предшестващата я (тежка) вина. Като всяка приказка и тук всичко е с щастлив край. Пътешествието в света на фантазното и трансцедентното, на дивото и облагороденото, завършва със завръщане вкъщи. Не е нужно човек да бъде непременно „възрастен“, за да почувства и възприеме дълбоките хуманистични и екзистенциални послания на тази история.

* * *

Втората книга от трилогията, Паркът на призраците, отново ни изненадва с неизчерпаеми възможности за създаване на не просто забавни ситуации, а приключения, които разкриват многопластови характери. Героите от първата книга се завръщат, разбира се, но в хода на новата история те демонстрират множество допълнителни характерни черти, които ги показват и по човешки силни, и същевременно слаби, дори смехотворни. Отново се сещам за думите на Фройд, че и в доброто, и в злото човекът винаги може повече, отколкото си мисли.

Чрез ретроспективни епизоди Златко Енев ни представя част от това, което се е случило в Гората на призраците след като Ането и Раничката са се прибрали благополучно в къщи. Разбира се, историята е изпълнена с нови приключения. Тези нови фабулни ситуации, заедно с ретроспекциите, допълват героите с нови характерови черти и уплътняват образите им. Това прави от всички участници – както протагонистите (Ане и Раничката), така и всички други герои – силно противоречиви характери, съвсем нееднопланови персонажи. Цялата книга е едно изкачване, обогатяване в житейски план. Тук разбираме, че бобърът Хайно е преиначил цялата история, която се е разгръщала в Гората от първата книга и е набедил всички свои противници като изменници и врагове. Вече сме напълно наясно, че използвания и в първата част прийом на баснения принцип, т.е. всички животни и растения са носители на определени човешки качества, не е бил никак случаен, защото тук тези черти се доразвиват. Хайно е превърнал цялата Гора в тематичен Хайнопарк с множество атракции за печелене на пари, при което Червенокоска е представена като най-зловещият враг на цялата Гора. Тя, както и всичките ѝ приятели, са превърнати в потенциални врагове. Силно натоварена с исторически и политически значения е и Цитаделата на Хайно, където той затваря враговете си; тя дори е обградена от мрежи с електрически ток. Златко Енев много фино прокарва тезата и идеята за преиначаване на историята и как манипулативните действия могат да направят от черното бяло. Като по-пряко заявяване можем да приемем сцената с Царицата-майка от един нов мравуняк, в която Червенокоска е представена като инициаторка на „Нежната революция“ в мравешката история и държава. Дори Царицата-майка, като „благославя“ използването на вълшебната гъба за смаляване и уголемяване на ръста, е известна алюзия и за Църквата, като институция. Нещата, разбира се, си остават детски – тук чрез иронично-закачливия нюанс в хрумването, че „благословията“ се дава, като Царицата-майка подъвчи парченцето гъба и отново го изплюе.

Както и в първата част, отново се налага героите да прибягнат до парченце от вълшебната гъба, която ги смалява до размерите на мравки от страната Мравазония. Елемент, който пак отпраща до световни образци – в случая Алиса в страната на чудесата. А доста окарикатуреният образ на тази Глава на държавата, чрез страстта ѝ към компютърни игри, чудесно кореспондира с детско-тийнейджърския живот. В тази втора част от трилогията Златко Енев ни поднася редица истини от исторически и политически характер, използвайки езоповски език. Нюансите във втората част от трилогията повлияват до голяма степен и върху възприемането ѝ от читателите. Сред някои читатели очевидно се е разпространило мнението, че това е „най-добрата част“ от трилогията, но според мен това би било опростенческо. Всяка от трите части си има своите своеобразности и характер, но всичките три книги са на много високо художествено и културологично ниво.

В Паркът на призраците има множество алегории. Например, че при Хайно и подчинените му паяци е имало ред и дисциплина, а сега тази Демокрация е довела до хаос и безредие. До процъфтяване на не толкова хуманни прояви у обитателите на Гората. Пак от това, какво се е случило след като Ане и Раничката напускат гората, Златко Енев създава един наратив, много близък до роман-утопия и фикция, която дори напомня Оруел с „1984“, но на друго наративно ниво – детското фентъзи. Това е великолепно хрумване, с много хуманистични и екзистенциални отпратки и пластове, дори с надвременни народопсихологически нюанси.

Има и още нови моменти. Докато в първата част Ане и Раничката за малко не стават закуска на орлетата, тук във втората книга те стават приятели с обща цел, която им диктуват оцеляването и съвместните интереси. Не липсват и магически случвания, и екшън-сцени. Елемент, който пак отпраща до световни образци – в случая Алиса в страната на чудесата. Тук ще спомена и това, че авторът е майстор и на баталните сцени. Това, за пореден път, утвърждава Златко Енев като умел писател.

Епизодите, когато Червенокоска играе шах срещу Голиат – непобедимия компютър, придават отново интелигентен и интелектуален характер на един потенциален двубой. Не по-малко интересно и възхитително е и хрумването с „Троянския Шаран“ – кухото тяло на една статуя, което е отпратка към митологичния Троянски кон и Одисей.

Паркът на призраците е нова, изпълнена с изненади и хумор, надграждаща част на историята за Червенокоска. Заедно с това тя е и продължение на един въпрос, който е двигател на цялата история още от самото ѝ начало – защо и как Ането попада в гората. Освен заровените дълбоко под повърхността на наратива въпроси за моралната отговорност, произтичаща от всички наши действия и постъпки, налице е и един чисто демонстративен, очевиден аспект на нещата: ами защото играчките ѝ – бившите призраци от първата част, просто са изчезнали и тя решава да ги търси. Този наративен похват, вече използван в първата книга – максимално да се забави появата на призраците, е много изобретателен. Когато нещо липсва, то става симптоматично. С отсъствието си призраците стават двигатели на цялото действие на книгата. И още една многозначителност – „страхът от призраците“ се е превърнал в страх от „освободителите“. Така думата „призраци“ в тази втора книга добива още по-символичен характер. Бихме могли да допишем: „призраците от миналото“…

Иска ми се да отбележа, че когато Старият разбойник с дървен крак – чайката, наричан „Пантата“, говори за старото си познанство с Хайно, той го нарича „лоена топка“. Не знам дали Златко Енев прави отпратка към новелата на Мопасан „Лоената топка“ или това просто е моя асоциация.

И ето че Паркът на призраците също завършва с апотеоз на приятелството. С помощта на същата древна магия „призраците“… отново се превръщат истински красиви играчки.

Златко Енев има своеобразен и разпознаваем стил на писане. Казах в началото, че ни очаква продължително Шехерезадно рисуване на случки. Но освен това авторът владее едно много ефектно и резултативно надграждане с всяка следваща ситуация. Тъкмо си мислим, че е дошла кулминацията и развръзката, че предстои емоционално снижаване на фабулното напрежение – и той отново ни издига на гребена на нова сюжетна и емоционална вълна. Бих казала, че това е негова специфика, която се увенчава със заслужено признание за майсторско писане. На моменти това вълново заливане не ни оставя да си поемем дъх. И всяка следваща ситуация е състезание по креативност и спонтанност, по фантазменост на автора със самия себе си, като творец.

Краят на втората част съвпада с поантата – появата на призраците. Те отново са натоварени с конотации за нещо трансцедентно, диво, необичайно и атавистично. Дивото е в основата на нашата човешка природа и то е част от биологичната световна верига. А това е основното. Дивото дава възможност за много трансформации и тълкувания. За много нюанси. Само по себе си – това е богатство на фантазмите ни и в детството, и на съзрелия ни Аз, та дори и на Свръхаза – цялата ни ценностна система.

* * *

Но да отидем и при последната книга от трилогията – Пустинята на призраците. В тази част се явява още един главен герой – съученикът на Ане, Петър (с „подсказващото“ фамилно име Шлемил), на когото тя трябва да помага. Самата Ане вече е на 10 години, което предполага определени, може би по-значително промени в развитието на характера. В тази част (вече) тримата герои отново се озовават в Гората – но този път много трудно, едва след цяла поредица от експерименти, чието провеждане сигурно заслужава отделно разглеждане, като реалистично представяне на „научния метод в действие“.

За пореден път всичко в гората е променено. Пейзажът, бихме казали, е апокалиптичен. Навсякъде се стели червеникав прах, затрудняващ дишането. Оказва се, че Планината е станала вулкан, бълващ лава и прах.

Първият нов герой в тази част е Фидо – странно, подобно на Киплинговия Маугли, същество-джудже. Многобройните възли и мазоли по тялото му всъщност са белези от зараснали рани. И това ме навежда към един психоаналитичен и философски въпрос от емблематична книга на Питър Левин. За това, че травмите не са доживотна присъда. Дава се пример с дървото. А ето и един великолепен метафоричен пасаж:

Когато някое младо дърво бъде наранено, то израства, обграждайки тази рана. Дървото продължава да расте и раната става относително малка в сравнение с размера на дървото. Чепове, възли и разкривени клони са белег за наранявания и пречки, срещнати през времето и преодолени. Начинът, по който дървото израства около своето минало, допринася за неговата изключителна индивидуалност, характер и красота. В никакъв случай не насърчавам нанасянето на травми с цел да се изгражда характер, но тъй като травмите са повече или по-малко неизбежни в живота ни, образът на дървото може да ни бъде огледало.

За известно време тримата герои от Пустинята на призраците се спасяват в селище, което се намира… в корема на кит. Това ни води към асоциацията за Йона от Стария завет, който три дни е погълнат от кит. Златко Енев знае как да обвърже една приключенска тийнейджърска история с културологични, дори библейски отпратки. Това определено кореспондира с тема, която е „Дивото зове“ и „Природа и литература“.

Отново, чрез ретроспективните разкази на Дядо Таралежко и Госпожа Бухалица, научаваме, че приятелите от Гората са се разпръснали, а добрият и забавен стенен часовник Чарко сега не е в света на живите, защото е разпръснат на части. И тук, в Пустинята на призраците, двигател на действието е колизията между добрите и лошите. Екзистенциалният въпрос дали работата прави човека свободен е разгърнат в иронично-риторичен план, дори чрез прокрадването на известна цинична нотка: „Работата прави хората свободни, господин Хуба нали все това повтаря. Леле мамо, що народ сме освободили досега, чет няма! Ха, ха, ха, ха…“. (Едва ли е нужно да се пояснява, че „Arbeit macht frei“ [Работата ни прави свободни] е мрачно-прословутият надпис, който е висял над входа на концентрационния лагер в Аушвиц.) Друг енигматичен и метафоричен израз, който постоянно витае в тази част, е „големите промени“ – нещо, което само по себе си е натоварено дори с гражданско-обществени конотации.

Също като двете предишни, тази трета книга е изпълнена с изненадващи сюжетни ходове, съпроводени от интригуващи диалози. Тук отново се случва вълшебство. От сглобените части на Чарко изведнъж се появява героят Дон Кикот де ла Манджа, който открива в лицето на Червенокоска своята любима и възпявана Дулсинея. А Бу ще е неговият оръженосец – Санчо Панса. Елегантното пародиране на класиката отново е много находчиво. Така класическите герои се възприемат по-лесно от читателите-тийнейджъри. Естествено, това не бива да се възприема като пейотизиране и снижаване на класиката. По-скоро то е леко намигване към вечните световни книги.

Самият факт, че Златко Енев прави пародиране на класически литературен герой – Дон Кихот – който от своя страна е пародия на рицарските романи, ни отвежда до едно интересно явление – пародия на втора степен. А това е талантлив авторски ход. Бихме могли да говорим дори за своеобразна мистификация – литературен прийом, който винаги буди интерес.

Бих искала да напомня, че сравнително детайлизираното поднасяне на сюжетни линии и от трите книги не е самоцел. То ни дава възможност да вникнем в идеите на автора, в това какви общочовешки и индивидуални характери той разкрива чрез детайлизирането, което пък води до опознаване на надвременните послания, които са реалните цели на трилогията. В Пустинята на призраците декорът и фонът, на които се разиграват действията, са много изобретателни. Тук има руини, лабиринт, остатъци от Дино-парк, псевдо динозаври, „Дух на машината“. Отново се появяват и елфите – „Бийтълс“. Това, че и новият герой, Петър, участва в произшествията, обогатява историята с нови хрумвания и изненади.

В тази чест на трилогията се появява един архетипен образ – „Духът на машината“ – поредна културологична закачка с по-изкушените читатели, които сигурно се досещат както за едноименната книга на Артур Кьостлер, така и за по-късните теории на британския философ Гилбърт Райл. Има също и нови, напълно непознати призраци. Има дори рицарски двубой. После съдебна процедура. От една изпълнена с хумор част ще научим как се призовава Дух: „Единственият начин да се извика Духа е той да бъде нервиран с глупости, докато му писне и накрая се покаже, за да се отърве от натрапниците“. Ще изникне на преден план и моралният въпрос дали един „нормален призрак“ може или не може да мрази дете. Всъщност може да се каже, че това е поантата на тази част от трилогията. Разбира се, накрая се появява отново и магьосникът Нерод Лапцев, но променен да неузнаваемост.

Впрочем, нека оставим края малко по-отворен за евентуалните читатели. Да, трилогията за Червенокоска и призраците в гората, парка и пустинята не дава всички отговори. Но най-важното е, че тя поставя верните въпроси, с което се превръща в първото българско фентъзи от новото време на 2000-те години – и то от ранга на Хари Потър.

 

Текстът е включен в подготвяния за печат сборник
Дивото зове. Изкуството и дивата природа по проект „Литература и природа“,
с финансовата подкрепа на ФНИ:  https://litteraturaetnatura.eu/

 

Росица Чернокожева е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ с втора специалност философия. Магистър към Магистърска програма „Артистични психосоциални практики и психодрама“ – НБУ и Червената къща, психодрама-асистент към Фондация „Психотерапия 2000“. Асистент, д-р в Института за литература на БАН. Работи в интердисциплинарното поле литература, литература за деца, психоанализа и психодрама. Автор на книгите „Павел не е сам на света“ (2002), „Драги ми, Смехурко. Антология на хумор за деца“ (2002), „Българската литература за деца – психоаналитични и психодраматични прочити“ (2019). Заедно с Вихрен Чернокожев е съставител на „Антология на българския смях“ (1995) и „Българска литературна критика. Т. 1“ (2000) и др.


Pin It

Прочетете още...