В последния роман на Хан Канг героинята отрязва върховете на двата си пръста при инцидент с дървообработване. Хирурзите ги свързват отново, но лечението е ужасно и мъчително. На всеки три минути, седмици наред, болногледач внимателно и безстрастно забива игли дълбоко в шевовете на всеки пръст, като изтегля кръв, за да предотврати изгниването на върховете на пръстите.
„Казаха, че трябва да оставим кръвта да тече, че трябва да усещам болката“, разказва пациентът на свой приятел. „В противен случай нервите под разреза ще умрат.“
В художествената си литература Хан изследва шевовете на историческите рани на страната си. Тя е навлязла в два от най-мрачните епизоди на Южна Корея: клането в град Кванджу през 1980 г., което смазва продемократичното движение, по-ранен, още по-смъртоносен епизод на остров Чеджу, при който са убити десетки хиляди души.
След като през октомври ѝ бе присъдена Нобеловата награда за литература, Хан привлече по-широка аудитория както в страната, така и в чужбина. Английският превод на романа за остров Чеджу, „Не се разделяме“, излиза тази седмица в САЩ, повече от три години след публикуването му на корейски език. Творбите ѝ за авторитарното минало на Южна Корея изглеждат още по-актуални след декември, когато президентът за кратко въведе военно положение. По-късно той беше подложен на импийчмънт и арестуван.
Хан, която до голяма степен избягва светлината на прожекторите след получаването на Нобеловата награда, заяви в рядко интервю, че все още обмисля последните събития. Тя каза, че никога не е имала намерение да преминава в книгите си от една трагична глава на съвременната корейска история към друга.
Но след като през 2014 г. е публикуван романът ѝ „Човешки действия“, посветен на Кванджу, тя е била измъчвана от кошмар. Опитът да осмисли натрапчивите му образи – хиляди заплашителни, тъмни стволове на дървета, изправени върху заснежен хълм, бавно поглъщан от морето – я отвежда до Чеджу, южен остров с изумрудени води, сега известен най-вече като балнеоложка туристическа дестинация.
Именно там между 1947 и 1954 г., след народно въстание, полицаи, войници и антикомунистически отмъстители убиват с мълчаливата подкрепа на американската армия около 30 000 души. Около една трета от жертвите са жени, деца и възрастни хора.
В „Не се разделяме“ главната героиня Кюнгха, писателка, която е измъчвана от повтарящ се кошмар след публикуването на книга за град, наречен „G-“, си проправя път през тежкия сняг, затрупал Чеджу, по време на пътуване, което води до разкрития за няколко поколения от семейство, засегнато от клането.
Писането за дълбоко индивидуални срещи с някои от болезнените моменти от южнокорейската история, казва Хан, я кара да се чувства дълбоко свързана с преживяванията на жертвите на зверства навсякъде по света и с хората, които не спират да си спомнят за тях.
„Това е болка и кръв, но такова е течението на живота, което свързва частта, която може да бъде оставена да умре, с частта, която живее“, каза тя на корейски език във видеоразговор от дома си в Сеул. „Тя свързва мъртвите спомени и живото настояще, като по този начин не позволява нещо да умре. Мислех си, че това се отнася не само за корейската история, а за цялото човечество“.
Тереза Фунг, генерален мениджър на магазина за книги Yu & Me Books в китайския квартал на Манхатън, казва, че е забелязала особено вълнение от произведенията на Хан и ръст на продажбите, който не винаги следва Нобел.
„Една от най-впечатляващите ѝ черти е способността да използва много специфични сценарии и културни контексти и да ви пренесе в този момент, но тя много добре осъзнава, че тези свръхспецифични моменти се повтарят в историята“, казва Фънг. „Независимо дали четете за това, което се случва в Кванджу, или седите около масата за вечеря, това са животи и проблеми, които виждате навсякъде.“
Родена в Кванджу в семейството на баща писател, Хан прекарва няколко години в началото на кариерата си като репортерка в списание, като същевременно работи върху поезията и разказите си. Когато на 26 години се опитва да напише първия си роман, тя наема скромна стая на Чеджу с изглед към океана, от възрастна жена, която живее на долния етаж.
Един ден, докато се разхождали до пощата, домакинята ѝ посочила циментова стена близо до бряст в центъра на селото и казала без емоция: „Това е мястото, където хората бяха застреляни и убити през онази зима.“
Този спомен се върнал в съзнанието на Хан, докато тя се опитвала да разбере трескавите си сънища, които според нея били свързани с времето и спомена.
„Всичко това се появява от нищото“, казва тя. „Всъщност всеки в Чеджу е оцелял, свидетел и скърбящ член на семейство.“
54-годишната Хан за първи път получи широко признание сред англоезичните читатели през 2016 г. с романа си Вегетарианката. Неговият завладяващ език и непоколебимият разказ за тихия бунт на една домакиня срещу насилието и патриархата завладяха читателите по цял свят и през същата година ѝ спечелиха Международната награда „Букър“ за художествена литература. Произведенията ѝ са преведени на 28 езика. Последната ѝ книга, „Не се разделяме“, е преведена на английски език от Е. Yaewon и Paige Aniyah Morris.
В Южна Корея Хан е утвърдена писателка на поезия, разкази и романи в продължение на повече от две десетилетия. Но световният ѝ успех разшири кръга на читателите ѝ у дома, където умелото ѝ разказване за Кванджу – основополагащ момент за демокрацията в Южна Корея – я вкара в черния списък [на вече сваления президент] на автори и други културни дейци.
Тя говори, както и в книгите си, с дисциплината на поетеса, подбирайки всяка дума и фраза с размисъл и внимание. Ким Сон-йонг, която е редактирала корейската версия на „Човешки действия“ и оттогава е нейна приятелка, си спомня, че веднъж Хан шеговито ѝ казала, че ако самолетът ѝ се разбие, на Ким ѝ е забранено да промени и една сричка, за която не са се съгласили, дори и ако граматиката е леко нарушена.
Нобеловата награда на Хан, първата за южнокорейски автор, беше отпразнувана като олимпийски успех – книгите ѝ се разпродадоха, огромни плакати из цялата страна я поздравяваха, а тълпи от телевизионни камери се стекоха в кварталната книжарница в Сеул, която тя тихо управляваше в продължение на шест години. Синът ѝ, който е на 20 години, се почувствал толкова обсаден от вниманието, че я помолил да не го споменава в интервюта, казва тя.
Откакто получи наградата, тя се опитва да се върне към спокойния си живот на писателка, най-вече в една осветена от слънцето стая с дървени греди, гледаща към малък двор. Тя казва, че оскъдният сняг се сипе, посипвайки дивите цветя, които е засадила миналата година и които са цъфнали в бяло, преди да изсъхнат в студа.
„Да можеш да се разхождаш свободно и да наблюдаваш как живеят хората, в известна степен анонимно, свободно да пишеш без никакви тежести, това е най-добрата среда за един писател“, казва Хан.
Нобелът дойде по време на поредния бурен период за Южна Корея, който все още не е приключил и който в един момент изглеждаше така, сякаш може да доведе до кръвопролития. Два дни преди Хан да замине за Швеция за церемонията, президентът Юн Сок Юл обяви военно положение и изпрати въоръжени части в Националното събрание – нещо, което не се беше случвало от времето на клането в Кванджу.
Хан разказва, че е наблюдавала развитието на събитията, докато Народното събрание не е отменило указа за военно положение в ранните сутрешни часове.
„Спомените от 79-та и 80-та година – независимо дали са ги преживели пряко или косвено – те знаеха, че това не бива да се повтаря, и затова излязоха на улицата посред нощ“, каза тя, визирайки депутатите и протестиращите, които се противопоставиха на указа на Юн. „По този начин миналото и настоящето са свързани.“