В заглавието има скрит парадокс. Палми Ранчев не пише за никаква власт в романите и разказите си. И ясно защо. Повечето му герои или са изпаднали от обществото, или се държат с последни усилия за ръба на борда му – боксьори в оставка, професионални самотници, обикновени отрепки. На фона им епизодичните магазинерки и сервитьори изглеждат стълбове на бюргерството. Тук правилата са малко. Преобладават прищевките на волеизявленията. Сред важните елементи на света можем да изброим хаоса, конфликта, случайността, късмета и малшанса. Логиката и разумът не са на почит.
По този повод, често забравяме, че властта също е аспект от организацията на обществото – каквато и да е тази организация, каквото и да е то. Тоест, ако спазваш що-годе правилата на обществената игра, на „гражданския договор“, значи си в пряк досег с властта. Познаваш я, поне откъм твоя зрителен ъгъл. А в света на Ранчев „общество“ няма. И затова тя изниква епизодично, като далечен отглас някъде от върха на света: този подметне, че политиците и бизнесмените ни били от един дол дренки, онзи се втурне да каже, че видял сред група мутри на улицата един от депутатите. Или като акт на насилие, дошъл изневиделица отнякъде встрани. А най-вече е съдба, орис, „огромен показалец“, който направлява живота на хората „тук долу“.
С достойнството работата е същата. И тази дума сме свикнали да я свързваме с образа на човека като гражданин, със социалния индивид и правата му. А тук какво достойнство, като нямаш права? Всеки ти гази територията. И ти газиш чуждите. Наоколо срещаш по-скоро хора на болезнената чест, не на достойнството.
Искам сега да разкажа един сюжет – просто един от многото, – за да имаме поне малко споделена площ за разсъждения. Но най-напред няколко уводни думи за Палми Ранчев, писателят с интересното име. Той пише отрано, но книгите му започват да излизат едва през 90-те години. Преди това е бил боксьор, за известно време и треньор на националния отбор по бокс. Сюжетът по-долу е от книгата му с разкази „Аматьори и професионалисти“, която е сред много малкото безспорни явления на днешната ни проза:
„Балоните“. Безпризорен хлапак влиза в ресторант да отмъкне нещо за ядене и попада на тържество. Пълно е с деца, гримиран дядка им раздава разноцветни балони. Хлапакът взима филия хляб от една маса, класира се и за балон, излиза. Дотук мисията се развива според очакваното. Но не щеш ли, балонджията тръгва след него, обзет от състрадание и общата идея да му помогне с нещо. Хлапето, усетило това, тутакси се хвърля да прави независими стойки. Вади филията и я ритва надалеч с театрален непукизъм. Ритва и балона, защото бил жълт, а не червен, пък и бил само балон, а не футболна топка. Балонджията му предлага да го нахрани, да му купи топка, но хлапето реже идеите в зародиш, хвърля му в лицето обвинението, че е педофил, после му измъква парите от джобовете и го оставя да се тресе на място с балоните си в ръце.
Тук проблемът, а и драмата, е очевидно в невъзможността да помогнеш някому в този план на живота. Хората описват затворени кръгове, всеки сам за себе си. Няма взаимно доверие. Единственият възможен контакт е сблъсъкът. Хлапакът и не очаква друго. Той е зает с личното си оцеляване и ценностите му са строго фиксирани точки върху пътната му карта – хляб, балон, марката на мерцедеса, паркиран до ресторанта. Сред тях въобще не влиза полученото отвън състрадание, особено пък от непрестижен човек, член на собствената му социална група. Колкото и да е парадоксално, ако го ощавим от асоциалната конкретика, хлапакът всъщност демонстрира с поведението си съвсем здравословна амбиция за смяна на кастата, за издигане в обществото от низините към върха. Според собствените си разбирания. Уви.
Именно тази амбиция го кара да жертва храната пред олтара на престижа. На честта, достойнството. Това са въобще болезнени точки в съзнанието на Ранчевите герои. Авторът познава много добре произхода на типажа си. Отраснал е в аналогична среда – софийската Коньовица. Тук е царството на гъстата субкултура, на топчетата и ашиците, на опърпаните книжки на Карл Май и Едгар Уолъс, на ярките афиши и очуканите табели на дюкяните, на уестърните и екшъните от по-нови времена.
Пак ще отворя дума за високото и ниското в културата, но само като приоритети за два манталитетни свята, като два типа възприятия. Светът на високата култура е по-рационален. Там преобладават ориентациите, разчетите, преценките в естетическия вкус и социалното движение. В света на субкултурата пък високо е всъщност ниското. Това е романтичен свят, свят на абсолютни стойности, на ярки бои и силни афекти, на чест и саможертва, на фантазии. Във фантазиите се вярва безрезервно. И не случайно, защото в тях се съдържа естеството на желанието за движение нагоре по социалната стълбица. Само че поради липсата на образование и информация това желание не тръгва по регламентите, а се разсейва в зародиш или опира в нисък таван.
Неотдавна Ранчев ми каза лично: „В нашата махала много се четеше. От тия, приключенските книжки. Един приятел имаше цял сандък и ни раздаваше.“ И като го попитах „А тия хора, твоите, виждаш ли ги и сега?“, отвърна:
„Виждам ги от време на време. Още четат същите книжки. На петдесет и кусур годишна възраст.“
Бих допълнил само:
„Но това, което по-рано им е давало мечти, доста свързани с идеята за бляскава реализация, сега им осигурява друго – укритие, бягство, мимолетна илюзия за спасение. От мисълта за света, който не са напуснали.“
Да се върнем на разказа, от който тръгнахме. Лесно можем да плъзнем тълкуването му по линията на икономическия и морален срив в днешното ни общество. Да оплачем злочестите бедни, да охулим злокобните виновници за хала им и за пореден път да очертаем колко ни липсва разгърната програма за социално спасение. Но разказвачът на Ранчев не стои толкова далеч от героите си, че да ги учи или оневинява. Не заема олимпийска поза на професионален мъдрец или възпитател, нито пък огорчената поза на непризнат мъдрец или възпитател, толкова популярна днес сред белетристите ни от по-старите поколения. Напротив, върви редом, наблюдава от упор, надниква. Не съди и не типологизира. Описва.
Тази номадска гледна позиция е строго специфична за Палми Ранчев. У друг не съм я срещал. А най-интересното е, че макар да е дистанцирана, тя не е неангажирана. Не е нравоучителна и сантиментална, но не е и хладна. Далеч е, да речем, от дистанцирания поглед на Стефан Кисьов от романите му „Джубокс“ и „Не будете сомнамбула“. Основен елемент в нея е според мен инстинктивното уважение. Именно инстинктивно, а не плод на идеология или писателска нагласа.
На какво се дължи това уважение? Най-напред, Ранчев просто знае героите си. Има и леко меценатство. Този човешки план е тотално анонимен и ням и Ранчев се чувства морално ангажиран да му даде, ако не друго, поне глас. А може би се основава и на известна доза екзистенциален страх. Това е свят на неудачници и лумпени, който хем плаши порядъчното общество „над“ него, хем в контекста на днешната обща несигурност представлява застрашително актуална, потенциално утрешна реалност. Ранчев се движи през един такъв свят и естествено споделя страховете, които той изпитва и излъчва.
Но има и още един мотив за уважението. Ранчев бръква по-надълбоко в нещата. Той като че ли си задава въпроса, какво остава от човек, ако го лишиш от всичко социално, ангажирано, „топло“, „човешко“, от всеки шанс за самоуважение? И ни показва в отговор едни човекоединици, оголени чак до най-вътрешния план на индивидуалността, до металната жила на егото, която е яка и хищна, защото няма друг смисъл, освен собственото си съществуване. Тези онтологични твари кръжат по затворени планетни орбити. В тях свисти самото битие, фучи времето, диша Бог. Но не Бог моралистът, а мистичният и суровият, който те пълни с живот без да ти придиря за какво ще го употребиш. Да, тук е нивото на уважението. На почитта.
Ако ме накарат да нарисувам в съзнанието си автоматичен портрет на Палми Ранчев, представям си го най-лесно като зимна фигура с плетена шапка и свито в себе си лице. Масивна, но бърза крачка на човек морално ангажиран в съпричастие. И в ненамеса.
