Златко Енев живее и работи в Берлин, откъдето издава известното електронно списание за политика и култура „Либерален преглед“.
„Реквием за никого“ е шестата му книга, публикувана в България.
Книгата можете да вземете за прочит тук,
с едно щракване на мишката...
* * *
Средата на 80-те години. Преспан, задрямало градче някъде дълбоко в българската провинция. „Възродителният процес“ върви с пълна пара, перестройката – по-малко. Хората, довчера живели в лениво добросъседство, днес внезапно са настръхнали едни срещу други като пословичните разярени оси. Цари обърканост и страх, атмосферата буквално пращи от предусещането за идещия катаклизъм… Това е фонът, на който се разгръща мрачната и нерядко яростна история от този роман, не свенящ се да използва средствата на един жесток натурализъм, инак сравнително слабо познат в нашата литература.
„Реквием за никого“ не е исторически роман, макар че събитията, описвани в него, безспорно притежават исторически измерения. Тук няма претенция да се разказва „истината“. И ако в романа се търси някаква конфронтация, то това е конфронтация не с конкретни политически или социални реалности от настояща България, а единствената, която според автора си заслужава усилията – онази с човешката душа, опитваща да се прикрива от самата себе си. „Защо, по дяволите, сме такива?“ – може би това е единственият въпрос, който продължава да чука непрестанно откъм криволиците на романното действие, от прашния малък Преспан, през Сърбия, Косово и Босна, чак до жестокия, шокиращ финал в Берлин. Отговор, разбира се, няма, остава единствено надеждата… Надеждата, че усилието да си останеш човек е единственото, което си струва, дори и когато то изглежда толкова непосилно, толкова безсмислено и губещо, колкото това е случаят днес, сега, тук…
Усилието да бъдеш човек.
* * *
Откъси от книгата:
Миризмата й – остра и възбуждаща, го подлудяваше не на шега, но той не й се поддаваше, държеше юздите здраво, в очакване на момента, когато тя ще бъде готова. Не знаеше кога точно – беше наредил да я държат в отделно помещение, съвсем сама, до второ нареждане. Осем часа дотук, сама със себе си и надвисващата нощ. Сама, убийствено красива. Беше я наблюдавал вече няколко пъти през шпионката, скришом, наслаждавайки се на ерекцията, която всеки път го караше да намества панталона си отново, в малко по-удобна позиция. Никога не би допуснал, че е туркиня, ако не го знаеше предварително. Тя носеше външността си с небрежна грация, дори и тук. Изглеждаше като човек, който знае цената си, който е свикнал да я получава без особена подкана. Никакъв грим, само малко червило по устните, цялата в траур, разбира се, но блузата й беше разкопчана точно толкова, колкото е необходимо, за да се знае кое какво е, а полата – нито къса, нито дълга, разкриваше от краката точно толкова, колкото човек да си представи останалото във всички подробности. Седеше, без да кръстосва крака, но и без да придърпва полата си, очите й бяха зачервени, но не плачеше, не направи нито един опит да попита кога най-после ще я разпитат, ще я пуснат ли да си ходи, какво изобщо ще се случи. Просто седеше и чакаше. Изглеждаше корава на пръв поглед, но миризмата я издаваше. Ловджийският му нос отдавна я беше подушил, вярно и безотказно. Тя нямаше ни най-малък шанс, като животно за отстрел. Което, разбира се, не намаляваше удоволствието ни най-малко. Ловът си е лов дори и когато всичко е предварително решено. И плячката не става по-малко апетитна от това, че е напълно беззащитна. Дори напротив. Дори напротив.
– Бакалов, доведи задържаната – обади се той на младичкия лейтенант, когото след повишението беше получил като един вид личен адютант, специална награда за специални заслуги, – а след това, както обикновено. Никакви телефони, никакви безпокойства, никакви глупости. Ще работя цяла нощ, ясно ли е?
– Тъй вярно, другарю майор – отвърна оня някак пресипнало. Даже по телефона се чуваше как се облизва. – Цяла нощ работа, разбрано.
– Добре, давай, давай. – Ангел тропна слушалката малко сърдито, хлапето май започва да си позволява повече от необходимото, ще трябва да го стегне тия дни.
Но онзи вече чукаше на вратата, ето, въвежда я, изглежда го очакващо, но без да се хили, поне толкова му стига умът.
– Свободен си – каза той и седна зад бюрото, намествайки в движение панталона си. – Гражданко, седнете.
Тя изгледа подозрително металния стол с олющена седалка от изкуствена кожа, покрита с тъмни петна, поопъна полата си, седна. Той запали цигара, посочи въпросително пакета.
– Благодаря, не пуша – отвърна тя сухо.
– Само тук или изобщо?
– Не пуша – повтори тя и стисна устни. Покрай устата и очите й се появиха ситни бръчици. Недей така, жено, загрозява те.
– Както искаш – отговори той равнодушно. – Аз обаче ще пуша. Чака ни дълга нощ, много работа.
Тя не реагира, но миризмата се усили, само мъничко, но достатъчно. Ангел разтвори леко ноздри, пое я внимателно, наслади й се, после стана и се приближи към туркинята. Заобиколи стола, застана зад нея и започна да я наблюдава от упор. Рядка плячка – красива, непокорна, упорита. Играта започваше да му доставя истинско удоволствие.
– Знаеш за какво си тук, нали? – подхвърли той по някое време.
– Да – отвърна тя.
Той се закашля, цигарата му загорча. Смачка я грубо в пепелника още недопушена, обърна се към туркинята, изгледа я продължително. Очите й потрепваха леко, но лицето й изглеждаше спокойно.
– Тогава ще се разберем лесно – подхвърли той небрежно. – Може и да те пусна без нищо.
– Не вярвам – отвърна тя равнодушно и той изведнъж почувства как панталонът му отеснява взривно, болезнено. Оголи зъби в хищна усмивка, посегна да я погали, но спря по средата, замисли се.
– Защо не ми вярваш?
Тя не отговори и след известно време той повтори въпроса си.
– Когато го донесоха вкъщи, по него здрава кост нямаше – каза тя по някое време. – Всичко му бяхте изпочупили, от краката до главата. Не можахме даже да го измием като хората…
Той се намръщи и посегна да запали нова цигара, поколеба се, после побутна пакета с отвращение.
– Паднал по стъпалата, потрошил се – промърмори той някак против волята си. – Стават такива работи.
Тя мълчеше. Той разкопча още едно копче на ризата си, сне вратовръзката. Така както вървеше, тая май щеше да го накара да запретне и ръкави.
– Знаеш какво пишеше в смъртния акт, нали?
Тя продължи да мълчи. Той изведнъж кресна с всички сили:
– Да или не?
– Да – промълви тя тихо, някак примирено.
– Като знаеш, кажи го сега, високо и разбрано. Да не се напъвам да те слушам.
– Инфаркт – каза тя едва доловимо.
– Какво, какво? Нищо не разбрах.
– Инфаркт на миокарда. Инфаркт на миокарда.
– Не ми крещи сега, не съм глух. – Той придърпа още един стол и седна срещу нея така, че коленете им почти се докосваха. – Така е вече по-добре. Слушай сега, Ремзие…
Тя видимо потръпна. Той изчака малко и попита:
– Ремзие или Румяна, как предпочиташ?
Тя пак замълча, но вече си личеше, че в очите й напират сълзи. Той я хвана за брадичката и внимателно повдигна лицето й така, че очите им застанаха на една и съща височина.
– Ремзие или Румяна?
– Ремзие – прошепна тя.
– Тъй. Дай сега да изясним едно нещо от самото начало. Ще ме слушаш ли ти, или ще ме ядосваш?
Тя стисна устни. Ангел вдигна ръка, без да бърза, и я зашлеви, внимавайки да не я нарани с пръстена. Тя се присви и притихна, очевидно не й беше за пръв път.
– Ще ме ядосваш ли, Ремзие?
Изчака малко, отново замахна, остави я да се присвие, в последния момент задържа ръка и я погали по бузата, леко, нежно. Отново хвана брадичката й, прокара леко палец по устните й. Те потръпваха, някак неволно. Ангел поотвори устата й, внимателно пъхна палец навътре. Тя не го пое, но и не го отблъсна. Топло, топло.
– Така ми харесваш повече – прошепна той, хвана коленете й и започна лекичко да ги разтваря. Тя се опита да се съпротивява, но той държеше здраво и след малко тя отстъпи. Полата й се отдръпна нагоре, оголи бедрата, откри края на черни чорапи, поддържани от елегантни, скъпи жартиери. Дъхът на Ангел изведнъж започна да пресвирва. Той пъхна длан между бедрата й, започна да се катери нагоре, бавно, бавно. Тя стисна крака и задържа ръката му. И двамата трепереха.
– Ако нашите разберат, ще ме заколят като яре – прошепна тя вече почти в ухото му.
– Никой няма да разбере, Ремзие – каза той тихо, придръпвайки я към масивното бюро. – Никой нищо няма да разбере.
* * *
Главочът измери компанията с покровителствен поглед. Бяха все здрави мъжаги, бачкатори – кой от каменната кариера, кой от циментовия завод, кой от ремонтния цех към ме-те-се-то. Той обичаше да е заобиколен от здрави мъже, в такава компания се чувстваше уверено, сред свои. Но дори и сред тях той се открояваше като канара сред чакъл. Мъж-страшилище – кажи-речи два метра висок, с могъщи гърди и грамаден корем, брадат и космат, масивен, скроен за всичко друго, но не и за дреболии. Рамката на бившия световен шампион все още си личеше под масивните пластове тлъстини, които беше натрупал откак се беше отказал от активния спорт. Тук, в родното село, той нямаше какво да доказва – всички го познаваха, всички се гордееха с него, всички го приемаха без да му връзват кусури. По-добре пръв на село, отколкото втори в София. Главочът си знаеше мястото.
Въпреки хладината на ранния утринен час челото му беше покрито с пот, а ризата – разкопчана до пояс. Празните бирени бутилки, точно деветнайсет на брой, бяха внимателно подредени пред него, отделно от останалите. Той протегна ръка назад и пое последната, двадесета бутилка, която някой услужливо му подаде.
– Станчо, дай фунията! – изкомандва той кратко. И после: – Колко време имам още?
– Към две минути, – обади се Станчо Абазата, вечният му придружител – сух, сбръчкан и, както винаги, неспокоен като невестулка.
Момчетата се разкикотиха почтително. Главочът пак е измислил нещо ново, пак ще ги удиви с някой трик.
– Последната ще я изпия през фуния – обяви Главочът и изпъна врат назад. – Гледайте сега.
Набута фунията в устата си, пое дълбоко дъх и започна да налива. Останалите се облещиха и наставаха, да видят по-добре. Измама нямаше – той наля съдържанието на бутилката без да прави паузи, все едно, че наливаше в каца. Измъкна фунията от устата си, оригна се оглушително, избърса уста с ръкав и постави празната бутилка при останалите. Мъжагите зареваха тържествуващо.
– Момент, момент! – изпъна врат Стойко Лес’цата, все още надяващ се на чудо. – Не сме свършили, трябва да издържи още петнайсет минути без да пикае.
Главочът го изгледа насмешливо, извади цигара, запали.
– Бай Рачко – провикна се той към кръчмаря, който дремеше зад тезгяха вътре в кръчмата. – Дай още една тарга. Лес’цата плаща и двете.
– Още петнайсет минути. Още петнайсет минути – опита се Лес’цата да протестира, но дружният кикот го надви, той махна с ръка и започна да търси пари по джобовете си. – Добре де, добре. Печелиш.
– Аз тоя номер съм го правил още когат’ ти си се напикавал в гащите, Лес’ца – каза Главочът снизходително. – Не се ядосвай, не си първият, който губи тоя бас. Абаза, кажи му бе.
Абазата се закиска тъничко, но не каза нищо. Бай Рачко донесе бирената каса с пъшкане.
– Момчета, цяла нощ ви уйдисвам на акъла, хайде сега и вие да ме уважите малко. Тая е последната, стига толкова.
– Стига за душманите, бай Рачко – отвърна Главочът и го изгледа с оловен поглед. – Докато плащаме, тая кръчма е наша. Хайде, давай, че ожаднях.
Старецът го изгледа накриво, но си замълча. Обърна се и закуцука обратно.
– И донеси малко салам, че мезето свърши – подхвърли Главочът след него. – Няма защо да го режеш, аз си имам чекийка.
Извади големия ловджийски нож, с който никога не се разделяше, заби го в масата със замах. Бутилките нападаха, раздаде се звън на натрошена стъклария. Бай Рачко погледна през рамо, помаха с глава и се затътри да търси салам.
Първите слънчеви лъчи започнаха да огряват малкия, но спретнат селски площад. Тук-там откъм дворовете се чуваше мучене и блеене, подранили стопани се готвеха да изкарват добитъка. Новият културен дом, подарък от другаря Денчо Паладински, най-видният от всички братоевчани, блестеше на слънцето като полиран. Денят щеше да бъде горещ, познаваше се още от сутринта.
– Хей, това не е ли Васко полицайчето бе? – подвикна някой от компанията. – Глей го кво се е забързал, прави се, че не ни вижда.
Главочът бавно се извърна, вторачи зачервени очи в указаната посока.
– Аха. Прави се, щот’ не му отърва. Васко, Васко, я ела тука бе! Ела тука, на тебе говоря! Не се прави на ударен, ела тука!
Васко, нов милиционер, още чужд в селото, кажи-речи подскочи при звука на заповедния глас, пооправи фуражката си, огледа се дали наоколо има хора, после се обърна и се затътри към двора на кръчмата.
– Добро утро – процеди той несмело. – Какво има, Главоч?
– Какво има ли? Аз ли да ти казвам какво има или ти ще ми кажеш? А? Я си припомни!
– Главоч, казах ти вече…
– Каквот’ си ми казал, аз с него гъза си обърсах – прекъсна го Главочът и погледна към забития в масата нож. – Ама аз каквот’ ти казах ти спомняш ли си? В Братоево турчин не е стъпвал и няма да стъпи! Това тука е българско село, ей! Ти си мислиш, че кат’ те изпратиха от Преспан и вече ще можеш да ни командваш, а, Васко? Вчера пак сте докарали тука един автобус резаци, да ядосвате хората…
– Ама, Главоч, текезето издъхва бе, човек. Работна ръка трябва.
– Кат’ ви трябва работна ръка, ще намерите българи, пък ако ще и от чужбина да ги внасяте! – отряза Главочът. Някой от компанията понечи да се засмее, но Главочът го пресече с поглед. – В това село турци не са стъпвали и няма да стъпят, ясно ли ти е!
– Слушай, Главоч, ще отида и ще се оплача от теб!
– На кого ще се оплачеш бе, мекере! – Главочът се пресегна, сграбчи Васко за куртката и започна да го тресе небрежно. Разхвърчаха се копчета, фуражката на полицайчето отхвръкна настрана. – На кого ще се оплачеш? Аз с бай Денчо през месец съм на лов, със съдията и Братоев от Преспан що ракия съм изпил по балкана, ако я събера, ще те удавя. Ти ли си тръгнал да ме плашиш бе, лайно!
Той го бутна небрежно и Васко седна на задника си. Главочът се пресегна, извади една бира от касата, отвори я със зъби и я подаде на полицайчето.
– Ха сега пий една бира за твое си здраве, че можеше и да не ти се размине толкова лесно. И друг път, когат’ ти кажа нещо, слушай хубаво, да не се налага да ти прочиствам ушите. Ей ти тука и мезе, да не речеш, че се стискам.
Васко опъна врат и покорно започна да пие бирата, както си седеше на земята. Мъжагите наоколо мълчаха почтително. Голям българин е Главочът. Голям.
* * *
Полицаят отсреща я наблюдаваше с немигащ поглед, от който й се искаше да закопчее още едно копче на леката си блузка. Марион се повъртя малко на коравия, нечист стол, търсейки по-удобно положение, но от немигащите очи нямаше къде да се скрие и в края на краищата реши да приеме битката, каквото и да означава това. Двата погледа се срещнаха, преплетоха, опитаха набързо сили. Онзи се усмихна зъбато, презрително.
– Знаете защо сте тук, нали?
– Мога само да предполагам.
– Тоест?
– Вие и без това ще ми кажете.
Той бръкна в чекмеджето си, извади няколко листа хартия, побутна ги към нея.
– Това вашият почерк ли е?
Тя дори не ги погледна.
– Запитах ви нещо. Тук е място, където на въпросите се дават отговори.
Марион продължи да стиска устни.
– Слушай, путко! – скокна онзи изведнъж от мястото си. Колкото и да се напрягаше, тя не успя да потисне уплашеното си потръпване. – Ако си мислиш, че само защото си германка, не можем да те оправим тук за пет минути, много се лъжеш. И по-яки крака от твоите сме разтваряли.
Приближи се до нея, хвана я грубо за брадичката, повдигна лицето й.
– Питам те за последен път: това твоят почерк ли е?
– И какво, ако е моят? – Тя се опита да измъкне брадичката си от хватката, но онзи стискаше яко, като с клещи. Сигурно щяха да й останат сини петна.
– Ако е твоят – а аз знам, че е твоят – ти си престъпница, закононарушителка. А това значи, че ти се полага съответно наказание.
– Аз не съм българска гражданка – изтърси тя, преди да е размислила, и веднага съжали за думите си. Онзи подуши страха й, начаса. Изкикоти се като хиена, отблъсна лицето й презрително.
– Абе, вас в Гедерето още на нищо ли не са ви научили? Аз си мислех, че другарите там по-здраво пипат.
Застана зад гърба й, замълча. Тя отново изпита желание да закопчее копченцето.
– Слушай, Марион, ти все пак си ми интересна. Интелигентна жена, млада, хубава – той направи многозначителна пауза. – И такова нещо.
Това „хубава“ и се стори като парченце лед, което някой е пуснал изотзад във врата й. Тя потръпна отново. Онзи се приближи и постави ръце на раменете й. Тежаха като чукове.
– Защо, Марион? Защо?
Обхвана я такава злоба, че тя едва не се разплака, ей така, от яд. Защо всичко в живота й трябва да се повтаря непрекъснато – и все по този нелеп, отвратителен начин? Опита се отърси ръцете му от раменете си, но не успя. Обзе я погнуса, сякаш някой бавно и с наслаждение я мажеше с някакви нечистотии – лайна или нещо подобно. Отвори уста, поколеба се.
– Ще ви кажа, ако…
Ръцете взеха да се спускат надолу, търсейки гола кожа. Имаше чувството, че всеки момент ще й прилошее.
– Ще ви кажа, ако… махнете ръцете си от мен.
Онзи наистина я пусна, почти обидено. Нараненото му мъжко его буквално зацвърча пред вътрешния й поглед. „Като притиснато животинче“, помисли тя със злобно задоволство. Полицаят запали цигара, издуха дима във врата й. Защо ли всички идиоти на тоя свят пушат?
– Слушам те…
– Защото това… не правилно. Die Würde des Menschen ist unantastbar.
– Какво, какво?
– Достойнството на човека е… недосегаемо. Не, не, това не правилна дума. – Винаги, когато започнеше да се вълнува, българският език й изневеряваше и това, разбира се, я изпълваше с още повече несигурност. Слава Богу, онзи мълчеше и слушаше. – Думата… думата е… „неприкосновено“. Достойнството на човек е неприкосновено. Конституция. Основен закон.
Полицаят пушеше и мълчеше.
– Чия конституция? – запита той по едно време.
– Всяка – каза тя засрамено. – Човешката.
Онзи изведнъж изгуби търпение.
– Човешката, а? Че коя е тая човешка конституция бе, Марион? А? Турската ли? Пакистанската? Или занзибарската? И за какво достойнство си тръгнала да ми говориш, като тук под носа ми някой се опитва да ми открадне страната. Родната страна, под носа, Марион? Днес имаше България – утре я няма, станала турска. Това ли ти е на теб човешкото достойнство, а?
– Тези хора… също българи. Български граждани, значи българи. Законът е един и същ за всички.
Онзи отново се изсмя, но този път горчиво, истински.
– Е, най-после да се съгласим за нещо. Ние нали точно същото казваме бе, Марион? Това са българи, а не турци. Българи, които са забравили корена си. И сега ние им го връщаме обратно.
– Гражданството е… не същото като националност. Човек избира гражданство, но не и произход, не и националност. Аз съм гражданка на ГДР. Това е избор. Но Германия – това нещо повече от избор. Германия – това е съдба.
– Знам, знам: Германия над всичко! – изсъска онзи ядно, после отново зае мястото си зад бюрото, запали нова цигара. Огледа я отново от глава до пети, но този път хищността в погледа му беше изчезнала, сега там се четеше само досада, може би дори леко раздразнение. – Е, аз пък тогава ще ти отговоря така: България над всичко, Марион! България над всичко! Това вече със сигурност можеш да го разбереш, нали?
– Германия… не е над всичко – прошепна тя с усилие. – Човешкото достойнство – по-високо от Германия.
Онзи угаси нервно цигарата си, хвана глава в ръце, замисли се. Красивото му, мъжествено лице изведнъж се промени и започна да изглежда някак по-различно, почти привлекателно.
– Достойнство… Германия… Човешко… Дрън-дрън, че пляс, Марион. Имаш късмет ти, че си родена далеч от тук. Имаш късмет, Марион.
