Златко Енев – „Възхвала на Ханс Аспергер“.
За тази книга се пише трудно. Защото е жестока. Ако не познава автора и не знае семейната му драма, човек би възприел текста като обикновен литературен монолог с мазохистичен привкус, изречен и публикуван, за да изследва прага на нашата чувствителност. А всъщност книгата „Възхвала на Ханс Аспергер“ е провокация към границите на нашата способност да излъчваме любов – ежеминутно, непрекъснато, с неотслабваща сила и без изглед за каквато и да е благоприятна промяна в състоянието на оня, когото обичаме.
Книга за пълната и безответна отдаденост на човека към друго човешко същество.
Всичко започва преди 23 години: в средностатистическото българо-немско семейство Енев-Вестфал, след първородния Паул на бял свят идва синеоката Леа, дете, „красиво като картинка“. Спокойно, лакомо и с розови бузки бебе. И така – два месеца. Тогава започва кошмарът. Започва с необясними писъци, породени от неизвестна причина. Никой в семейството не предполага – и поради това родителите го пренебрегват – първия знак, че се е родило „невроспецифично“ дете, както поради някакво чувство за деликатност е прието да се наричат децата-аутисти…
Много по-късно става ясно, че науката все още не знае точно кои обстоятелства пораждат аутизма, но пък в едно специалистите са единодушни: аутизмът не е болест, а психично състояние със свои собствени характеристики, които, макар да подлежат на бавна промяна, по принцип са неотстраними.
Диагноза-присъда!
„Едва когато приемете, че се борите не „против болестта“, а за детето си, вие ще получите някакъв шанс за израстване, за постигане на спокойствие, уравновесеност, нормалност, човешкост. Преди това сте били само „жертва“ – жертва на собствените и обществените предразсъдъци, свързани с масовото незнание, от което е забулен този феномен.“ – казва авторът.
Двайсет и три години! Единственият начин за комуникация между подрастващата Леа и хората около нея са гневът и яростта! И най-малката нова подробност, прибавена към окръжаващата детето среда е посрещана враждебно и чрез бурни изблици. Не понася никакви промени в онова, с което е свикнала. Учи се да говори, макар че го прави объркано. Но пък няма насищане на любими песни и филми. Трудно се научава да чете и пише, но доста преди това с лекота борави с компютъра. Лекарите говорят за сетивно претоварване. Отказва да ходи на училище, но пък обича да пътува и смяната на пейзажа я въодушевява. Не обича да говори. Но се радва на всякакви визуални средства за комуникация. Не само, че не усеща самотата си като вид ограничение, а ѝ се радва…
Сега Леа Енев е красиво и лъчезарно момиче. Семейството отдавна е разделено, Дорейн и Златко са платили високата цена на дългия си път през болестта. Самата болест за тях се е превърнала в път.
И странно: вместо да изплаши читателя, да го отблъсне със своята прекалена реалистичност, книгата на Златко Енев е наръчник по оцеляване, източник на болезнено, но лечебно внушение, че човешките сили са неизчерпаеми, че за всяко изпитание, което съдбата ни е изпратила, тя ни е дала енергия не само да го преодолеем, но и да излезем от него по-силни и с по-малко страхове!
Страхотна книга-изповед: вярна и безпощадна в своята истинност, окуражаваща и спасяваща падналия дух, горчива книга, но пълна с целебното упование на човешкото в човека.
Трудно бих я прочела отново в следващите две-три години. Но тя ще стои винаги до мене, като спасителната ампула противоотрова срещу все по-нечовешкия ни живот. Книга за божествената сила, с която всеки от нас може да промени плановете на Съдбата си!
Прегърнете я!
