Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Той беше писал приказки, детективски истории, мелодрами, трилъри и фантастични книги. Но когато започна „Тъмните му материали“, той се върна към най-фундаменталната от всички истории: онази със змията, ябълката и смокиновото листо. Той представи Адам и Ева като дванайсетгодишни момче и момиче, живеещи в паралелни вселени, които се срещат, влюбват се и прекарват нощта заедно. Но този път Бог, тук познат под името Властите, избледнява и умира. „Мислех, че ще имам само малка читателска публика“, казва Пулман. „Може би няколко умни хлапета тук-там и евентуално няколко възрастни, които биха казали Тази история всъщност ми харесва‘“. Но тук той сбъркал.

Книгите са преведени на 40 езика и от тях са продадени 15 милиона екземпляра; по тях е направена сценична версия, която се играе в Националния Театър в Лондон. Преди около месец феноменът достигна ново ниво с появата на филма, в който играят Никол Кидман и Даниел Крейг. Той е продуциран от New Line, които направиха „Властелинът на пръстените“. Когато филмът се появи, тази история може да стане позната дори за хора, които не могат да четат.

„Тъмните му материали“ има корените си в произведенията на Милтън, Блейк и Клайст, но ако това ви звучи прекалено литературни и ерудирано, не се безпокойте, то няма да си проличи: това е голямобюджетен филм, който вероятно се прожектира в някое от близките до вас кина. Главните му герои – Лира, госпожа Култър и Ли Скорсби – скоро ще бъдат толкова популярни, колкото Дъмбълдор и Гандалф. Но все пак има и разлики. Пулман е написал епос, притежаващ развлекателни качества, достъпни за масовата аудитория, който същевременно засяга същите дълбоки теми като Омир и Библията. Това е история с дълбок и тъмен подтекст: един мит за Сътворението от 21 век.

Неговият автор седи в кабинета на селската си къща близо до Оксфорд, заобиколен от книги, дърводелски инструменти на Black & Decker и детско конче, което майстори за един от внуците си. Наоколо тичат два мопса. В съседната стая нашата фотографка и двамата й асистенти се канят да превърнат кухнята във фотографско студио. По време на снимките широкото му лице и високо чело се променят драматично когато той си слага широкопола шапка (малко неохотно) и барета (с повече ентусиазъм): като автор, той би се видял представен по-скоро като парижки интелектуалец, отколкото като Тори-земевладелец.

На масата в трапезарията лежат куп нови списания – близо до снимка на Пулман заедно с новия Джеймс Бонд. „Тъмните му материали“ обхваща три книги: „Северни светлини“ (1995), „Острият кинжал“ (1997) и „Кехлибареният далекоглед“ (2000). Филмиран е „Северни светлини“, като филмът се нарича „Златният компас“, както е заглавието на американското издание. Третата част на Битие съдържа 24 стиха; „Тъмните му материали“ обхваща 1300 страници. Пулман е прекарал седем години в един навес в дъното на оксфордската си градина, пишейки по три страници на ден (нито повече, нито по-малко). От написаното до книгите е стигнала само по една от около десет страници. Дори само математиката на този труд е впечатляваща.


Small Ad GF 1

А всичко започнало през последните 15 минути от един учебен час в Оксфорд. Или поне така се говори. След като следвал английска филология в Екзитър Колидж, Оксфорд, Пулман работил известно време за Мос Брос, известната фирма за даване на костюми под наем, както и в една обществена библиотека. На 25 години той започнал да работи като учител, най-вече защото му харесвала идеята за дългите ваканции. През ранните 70 години още нямаше Национална Учебна Програма, стандартни тестове и сравнителни таблици, нито пък самоуверени типове от министерството, които да ми обясняват какво и как да преподавам“. Така че Пулман открил, че му остава време да разказва истории. Той смята, че всеки учител трябва да е в състояние да разкаже на класа някаква история през последните петнайсет минути в петъчния следобед“. Не да им я прочете, а да им я разкаже.

Той се заел с тази задача по типичния за него внимателно обмислен начин. През първия срок решил да разказва за рождението и смъртта на боговете, техните съдби и дела; през втория срок да стигне до причините за Троянската война, което пък да го доведе до „Илиадата“, а през третия да разказва „Одисеята“. Подготвял обстойно историята за всяка седмица, така че да може да я разказва без помощни бележки. Преподавал на три класа, което означава, че е разказвал всеки епизод по три пъти седмично. Той отново ме впечатлява с математика: „Сигурно съм разказвал всяка история по 36 пъти“.

Това било перфектното чиракуване, позволяващо му да развива собствения си талант и да разбере какъв тип истории би могъл да разказва самият той. Други хора може би умеят да разсмиват; това не било неговата сила. „Но пък умеех да разказвам завладяващи истории, които ги караха да слушат“. Привличали го истории от типа „имало едно време“, „междувременно“ и „внезапно“, наситени със скрити ръце и чукане по вратата, с тъмни, бурни нощи, сенки и изненади, великани и – понякога – сираци. Той казва, че в наши дни вече не би могъл да разказва истории в училище. „Сигурно щяха да ме уволнят, да ме пратят в затвора: „Вие не изпълнявате изискванията на Националната Програма! Марш оттук!“

Във всяко училище, където преподавал, Пулман пишел и поставял на сцена пиесите за края на срока, което му позволило да достигне една нова аудитория: родителите. Гледал на родителите и децата като на една и съща аудитория (никак не обича използването на сложни шеги, разбираеми единствено за родителите) и пишел едновременно за двете групи. „Ставах все по-добър. Всичко зависи от това колко сериозно вземате собствената си история“.

Вдъхновението му дошло от един семейно притежаван магазин за детски играчки в Ковънт Гардън. Някои от училищните му пиеси се превърнали в детски книги: например Часовникът, Граф Карлщайн и Дъщерята на майстора на фойерверки. Отидете в която и да е книжарница и ще намерите Пулман между Марсел Пруст и Марио Пузо на рафтовете за възрастни – и между Тери Прачет и Артър Ренсъм в отдела за деца. Единствената разлика е в корицата.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Когато Пулман се връщал вечерно време от работа, големият му син се упражнявал на цигулка (днес той е професионален цигулар) и бащата винаги отивал в навеса в дъното на градината. Той е най-успешният английски автор, който е работил в навес от времето на Роалд Дал насам. „Реалният ми живот започваше“, казва той, „когато се връщах от работа и сядах да пиша всекидневните си три страници“.

Никой не може да го обвини в непознаване на материята си: героинята на „Тъмните му материали“ е дванайсетгодишна палавница на име Лира Белаква – и Пулман е преподавал дванайсет години на момичета на тази възраст. Учителствал в три училища в Оксфорд – едно с деца от работнически семейства, едно от средната класа и още едно, по средата. Момичетата от работнически семейства, чиито родители работели най-вече в заводите за автомобили, винаги били много директни и казвали веднага точно какво мислят. Онези от средната класа, мнозина от чиито родители преподавали в университета, изразявали неодобрението си по по-дискретни начини. Макар и трите училища да били различни от социално-икономическа гледна точка, той открил, че навсякъде в класната стая важат едни и същи правила на поведение. Определени роли винаги трябва да бъдат запълнени: клоунът, миризливецът, до когото никой не иска да седи, както и кралят и кралицата.

„Ако работите бързо през първите няколко дни и успеете да откриете бързо кои са кралят и кралицата, а после да ги спечелите на своя страна, няма да имате проблеми с дисциплината, защото всички останали ги следват. Те следват не вас, а тях“.

Особено момичетата изпадат в две групи. „Първо, това са изтънчените госпожици, които знаят текстовете на поп-хитовете и познават стила и модата. Най-ранозрейните от тях вече си имат приятели. Момичетата от другата група не са толкова пораснали и все още обичат малки кончета и ми подаряват картички, в които буквата И е украсена с голямо сърце вместо точка“. Той забелязал, че ако едно от момичетата попадне от едната в другата група, тя моментално приемала атрибутите на тази нова компания.

В романите си Пулман драматизира този преход от невинност към опит, използвайки образа на демоните. Всеки герой в този свят има собствен демон или животински дух: когато си млад, демонът може да променя формата си; с постепенното остаряване демонът приема постоянна форма. Демоните са най-блестящата идея в книгите. Пулман е почерпил идеята от Леонардо да Винчи (Дамата с хермелина), Холбайн (Дамата и катеричката) и Тиеполо (Млада жена с папагал), при които между портретираната личност и животното има видима връзка. Шест години по-рано, в разказа за деца Джек с пружинените обувки, той загатва тази идея чрез една тъжна пеперуда, която пърха наоколо като израз на съвестта на злодея. Първите четири думи от „Тъмните му материали“, „Лира и нейният демон …“, са най-важните в трилогията. Всичко останало следва от тях.

Единственият момент, в който авторът има влияние върху един ръкопис, каза ми той веднъж, е когато продава правата върху него. По-късно той малко промени мнението си, казвайки в друго интервю, че човек не може да се намесва в ранните стадии при правенето на един филм, защото това било като да побутваш мъгла, нито пък в късните стадии, защото тогава пък буташ срещу стена, но някъде по средата това е възможно. Пулман следеше развитието на „Златния компас“ от разстояние. Но той никога не е бил официално нает от филмовата компания: „По този начин винаги можех да им кажа да се разкарат, ако започнеха да ми досаждат“.

Но по един пункт той изразил твърдо мнение. „Още в един много ранен стадий аз настоявах ролята на госпожа Култър да се играе от Никол Кидман“. Госпожа Култър е елегантната, леденостудена злодейка, която осиновява главната героиня. Сега той е безкрайно доволен, че те са приели идеята му: „Когато тя смръщи вежди, температурата в стаята пада с десет градуса“.

Фиктивният свят на Пулман е доминиран от една жестока и потисническа църква. Реформацията изглежда никога не се е случвала, а Исус почти не съществува. Много хора се почувстваха обидени от този портрет на църквата. Съюзът на християнските учители насърчи членовете си да бойкотират театралното представление. The Mail on Sunday описа Пулман като „най-опасният автор във Великобритания“. Американската Католическа Лига пък призова към бойкот на филма, защото според тях „той се опитва да продава на децата атеизъм“.

Очаква ли той полемики? Пулман замълчава: „Дали съм объркан или не е без значение. С мен се занимават откачени хора“. В деня преди интервюто той беше имал четене в Шелдънския театър като част от Оксфордския фестивал за камерна музика. Присъстваха около 750 деца от началните училища в Оксфорд. Едно малко момче било извеждано навън „доста демонстративно“ преди всяко негово четене и довеждано обратно след това. „Очевидно родителите му имаха нещо против това то да слуша моите истории, тъй като сигурно смятаха, че то ще отиде в ада ако ги чуе“.

Как той отговаря на атаките? „Глупаво е когато разказвачът на една история отговаря на критиците. Ако участвате в спор, можете да развиете аргументите си и да покажете защо те са по-добри от техните. Но ако някой не харесва история, която сте написали, какво можете да кажете? Ах, но, вие трябва да я харесвате!

На няколко пъти Пулман ми напомня, че една въображаема история не е спор. Може би е най-добре да се каже, че с „Тъмните му материали“ той е конструирал свой собствен въображаем свят, за да не бъде подчинен от нечий чужд такъв. Той обича да цитира Уилям Блейк: „Трябва да създам система или да бъда подчинен от нечия чужда“. Неговата история е съперник на повествованията, създадени от двама по-ранни оксфордски писатели, Властелинът на пръстените от Дж. Р. Толкин и Хрониките на Нарния от К. С. Луис. Пулман мрази начина, по който децата от Нарния загиват – в автомобилна катастрофа. „Не обичам Хрониките от Нарния заради решенията, които той предлага на големите въпроси в живота: съществува ли Бог, каква е целта на нашето съществуване, всички тия неща, с които той се занимава наистина много задълбочено, за разлика от Толкин, който изобщо не ги докосва. ‚Властелинът на пръстените‘ е по същество тривиална книга. Нарния е по същество сериозна, но аз не харесвам отговорите на Луис. Ако изобщо съм правил нещо такова, то аз съм спорил с Нарния. С Толкин не си струва да се спори.

Но Пулман несъмнено обича да спори; в края на краищата Бърнард Шоу е един от любимите му автори. Той обаче тегли чертата когато става дума за спорове с фундаменталисти. „Не може да се комуникира с хора, които вече знаят всички отговори“. Неговото премерено, понякога учителско поведение, основаващо се на добре балансирани рационални аргументи (които той очевидно е използвал и по-рано), прикрива една пламенна, по-борбена натура. Когато например обяснява как един млад телевизионен режисьор е развалил адаптацията на една от неговите истории, ръцете му тропат по масата и лицето му почервенява: неговото презрение е яростно.

След супата и сиренето той се връща към креслото в кабинета си и гневът му отново се разпалва, особено когато разговорът засяга промяната на климата („без съмнение най-важният въпрос на нашето време“), а след това преминава към войната в Ирак. Той заявява, че Джордж Буш е „морален престъпник“, а Тони Блеър „трябва да се извини за много неща – не, че някога ще го направи“. Особено силно Пулман презира демагогията. Според него „войната срещу терора“ е една „безкрайно глупава фраза“. Никой никога не би трябвало да я използва, във всеки случай никой британски политик.

Най-неприятни за него са читателските писма. Той получава стотици електронни съобщения и писма. „Това ме кара да въздишам. Или трябва да игнорирам тези писма, или да отделя време и енергия, за да им отговарям. А след това да съжалявам за изгубеното време и енергия“. Преди време е отговарял на всички, но вече не го прави. Той не иска да повтаря грешката на Маргарет Мичел, авторката на „Отнесени от вихъра“: през остатъка от живота си тя отговаряла на читателски писма.

Изпитва ли чувство за загуба сега?

„Загуба?“

Или нещо, което да му липсва?

„Загуба, защото си е отишло нещо, в което съм вярвал? Не, не мисля така. Мисля, че това е печалба. Печалба на една по-широка перспектива. Все едно да ме попитате дали не съм тъжен, защото знам, че земята не е плоска. Не, напротив – чувствам се по-добре, когато знам, че земята е кръгла. Така ми е по-интересно“

Източник

Филип Пулман е един от най-известните съвременни детски писатели във Великобритания. Той е автор на фантастичната трилогия Тъмните му материали, както и множество други книги.

Pin It

Прочетете още...

Госпожа Логика

Сам Андерсън 05 Ян, 2010 Hits: 13971
Айн Ранд никога не е започвала спор, който…