Малко са героите в литературата или в живота, които олицетворяват една епоха така упорито, както Джей Гетсби олицетворява епохата на джаза. Почти век след появата му, обреченият романтик на Ф. Скот Фицджералд се е превърнал в нарицателно име за декадентски мацки, фонтани с шампанско и безкрайни партита. Откъснат от попкултурата, името му украсява всичко – от жилищни сгради до кремове за коса и лимитирана серия одеколон. Вече е възможно да се разположите на диван Гетсби, да се настаните в хотел Гетсби и дори да хапнете сандвич Гетсби – по същество свръхголям, направен с много подправки клуб-сандвич.
Въпреки че последният елемент звучи нелепо, кръщаването на всичко на името на човека, известен преди като Джеймс Гатс, изглежда повече от проблематично. В края на краищата пламенният домакин на партита е само една част от сложната му личност. Освен това той е контрабандист, затънал до шия в престъпни начинания, да не говорим за заблуден преследвач на жени, чието шоуменство започва да изглежда направо лепкаво. Ако той въплъщава потенциала на американската мечта, то илюстрира и нейните ограничения: нека не забравяме, че тук ни е представен човек, чийто край е колкото безсмислен, толкова и насилствен.
Неразбирането е част от историята на Великият Гетсби от самото начало. Мърморейки на приятеля си Едмънд Уилсън малко след публикуването на книгата през 1925 г., Фицджералд заявява, че „от всички рецензии, дори и най-възторжените, нито една нямаше ни най-малка представа за какво става дума в книгата“. Колеги писатели като Едит Уортън ѝ се възхищават много, но както разказва критичката Морийн Кориган в книгата си Така че четем нататък: как се появи Великият Гетсби и защо продължава да съществува, популярните рецензенти я четат като криминална литература и са категорично недоволни от нея. Най-новата книга на Фицджералд е „глупост“, пише в заглавие в New York World. Романът постига само слаби продажби и към момента на смъртта на автора през 1940 г. екземплярите от много скромния втори тираж отдавна са залежали в склада.
Късметът на „Гетсби“ започва да се променя, когато е избран от американската армия за специален подарък на военнослужещите. С наближаването на края на Втората световна война почти 155 000 екземпляра са разпространени в специално издание за въоръжените сили, което за една нощ създава нова читателска аудитория. С настъпването на 1950-те години разцветът на американската мечта ускорява актуалността на романа и през 60-те години той се утвърждава като класически текст. Оттогава романът се превръща в толкова мощна сила в попкултурата, че дори онези, които никога не са го чели, се чувстват така, сякаш са го прочели, разбира се, подпомогнати от Холивуд. През 1977 г., само няколко години след като Робърт Редфорд се появява в главната роля на адаптацията по сценарий на Франсис Форд Копола, за първи път е записана думата „Гетсбийски“ [Gatsbyesque].
Наред с противоречивата и екстравагантна филмова версия на Баз Лурман от 2013 г., само през последното десетилетие книгата беше представена под формата на графични романи, мюзикъл и завладяващо театрално преживяване. Оттук нататък вероятно ще ставаме свидетели на още повече такива адаптации и почит, защото в началото на тази година изтече срокът на авторското право на романа, което позволява на всеки да го адаптира без разрешение от притежателите на авторските права. Първите призиви за адаптация под формата на „Мъпет шоу“ може и да са пропаднали (никога не казвай никога), но вече се работи по високобюджетен телевизионен минисериал, а авторът Мин Джин Лий и културният критик Уесли Морис пишат нови въведения към новите издания.
Ако всичко това кара пуристите на Фицджералд да въртят очи, то е напълно възможно, че някои от тези проекти могат да затвърдят мита, че организирането на парти на тема „Гетсби“ може да бъде нещо различно от възвишено безсмислие, докато други могат да дадат свеж поглед върху текст, чието познаване често ни кара да пренебрегваме сложността му. Да вземем например новия роман на Майкъл Фарис Смит Ник. Заглавието се отнася, разбира се, до Ник Карауей, разказвача на Гетсби, който тук получава своя собствена, напълно оформена история. Това е разказ за жител на Средния Запад, който заминава за Европа, за да се бие в Първата световна война, и се завръща променен, колкото от вихрена любовна връзка в Париж, толкова и от окопната война. Има място и за импулсивно пребиваване в подземния свят на Ню Орлиънс, преди да се отправи към Уест Ег на Лонг Айлънд [въображаемото място от романа].
Невъзможна мечта?
Подобно на мнозина, Смит се сблъсква с романа за първи път в гимназията. „Изобщо не го разбрах“, казва той пред BBC Culture от дома си в Оксфорд, Мисисипи. „[Героите] Изглеждаха като хора, които се оплакват от неща, от които всъщност не би трябвало да се оплакват.“ Едва когато отново се захваща с него, докато живее в чужбина в края на двадесетте си години, започва да разбира силата на романа. „Това беше много сюрреалистично преживяване. Сякаш почти всяка страница ми говореше по начин, който не бях очаквал“, спомня си той.
Достигайки до сцената, в която Карауей изведнъж си спомня, че има тридесети рожден ден, Смит е изпълнен с въпроси за това какъв човек всъщност е разказвачът на Гетсби. „Струваше ми се, че е имало някаква истинска травма, която го е направила толкова откъснат, дори от собственото му аз. Мина ми през ума, че би било наистина интересно, ако някой напише историята на Ник“, казва той. През 2014 г., когато вече е публикуван автор на четиридесет години, той сяда да направи точно това, без да каже нито на агента, нито на редактора си. Едва когато предава ръкописа 10 месеца по-късно, научава, че според закона за авторското право ще трябва да изчака до 2021 г., за да го публикува.
Смит посочва цитат от един от съвременниците на Фицджералд, който е дал ключа към разбирането на Карауей. „Ърнест Хемингуей казва в [мемоарите си] A Moveable Feast, че не вярва на никого, който не е бил на война, и на мен това ми се стори като естествено начало за Ник.“ Смит си представя как Карауей, справяйки се с посттравматичното стресово разстройство и снарядния шок, се завръща у дома в една страна, която вече не познава. Това нещо много далечно от буйния блясък на всички тези партита, но въпреки това, предполага Смит, Карауей е причината романът на Фицджералд да се чете. „Може би не шампанското и танците, може би именно чувството, че се чудим къде сме, усещането, че всичко може да рухне във всеки момент, запазват Гетсби значим за поколенията.“
Уилям Кейн, специалист по американска литература и професор по английски език в колежа Уелсли, е съгласен, че Ник е от решаващо значение за разбирането на богатството на романа. „Фицджералд обмисля да го структурира в трето лице, но в крайна сметка избира Ник Карауей, разказвач от първо лице, който ще разкаже историята на Гетсби и който ще бъде посредник между нас и Гетсби. Трябва да отговорим на Гетсби и да го разберем, а докато го правим, да останем наясно, че подхождаме към него през много специфичната перспектива на Ник и през много амбивалентното отношение на Ник към Гетсби, което е едновременно изпълнено с възхищение и строга критика, дори в някои моменти с презрение“, казва той.
Подобно на Смит, Кейн се сблъсква с романа за първи път като студент. Епохата е различна – 1960-те години – но дори и тогава на Ник не се обръща особено внимание. Кейн си спомня, че вместо това се говори за символизъм – например за легендарната зелена светлина и за автомобила на Гетсби. Това е напомняне, че в известен смисъл образователната система е също толкова виновна, колкото и попкултурата, за ограничения ни прочит на този основополагащ текст. Той може да е Великият американски роман, но при по-малко от 200 страници, възвишено икономичното му разказване прави учебните му точки много лесно достъпни. По ирония на съдбата, като се има предвид, че това е роман за илюзията и заблудата, в който повърхностите са от решаващо значение, ние твърде често пренебрегваме текстурата на прозата му. Както казва Кейн: „Мисля, че когато разглеждаме Великият Гетсби, трябва да мислим за него не само като за роман, който е повод или отправна точка за разговор по големи американски теми и въпроси, а трябва наистина да навлезем в богатството на действителното писане на Фицджералд от страница на страница. Трябва да идваме при Гетсби, осъзнавайки неговата социална и културна значимост, но освен това трябва да се връщаме към него и като литературно преживяване.“
Кейн препрочита романа на всеки две или три години, но често се оказва, че междувременно се сеща за него – например миналото лято, когато президентът на САЩ Байдън, приемайки номинацията на Демократическата партия на DNC, говори за правото да преследваме мечтите си за по-добро бъдеще. Американската мечта, разбира се, е още една от големите теми на Гетсби, която продължава да бъде неразбрана. „Фицджералд показва, че тази мечта е много силна, но че тя наистина е много трудна за осъществяване от повечето американци. Тя подхранва големи надежди, големи желания и усилията, които толкова много от тях полагат, за да осъществят тези мечти и тези желания, понякога изглеждат просто зашеметяващи, но тази мечта е недостижима за мнозина и много, много от тях се отказват твърде рано“, посочва Кейн. Фицджералд намеква, че поне едно от препятствията, изглежда, са твърдите класови граници, които никакво количество пари няма да позволи да бъдат преодолени. Това е възглед, който резонира с настроението, което Каин казва, че е доловил сред своите ученици – известна „меланхолия“ по отношение на американската мечта, едно усещане, разпалвано от расовото и икономическото неравенство, което пандемията само е задълбочила.
В други определени отношения романът не се е запазил толкова добре. Макар че Фицджералд показва къде са неговите пристрастия, като изтъква грубата грозота на белите супремасистки убеждения на Том Бюканън, той многократно описва афроамериканците като „бакшиши“. Романът е разочароващо четиво и от феминистка гледна точка: женските персонажи в него нямат измерение и действие, а вместо това са разглеждани през призмата на мъжкото желание. Сега пътят е отворен за безкрайни творчески отговори на тези по-стари и неприятни аспекти, а новият телевизионен минисериал на ITV и A+E Studios, обявен миналия месец, изглежда ще бъде един от първите. Написан от Майкъл Хърст и с участието на правнучката на Фицджералд Блейк Хазард като продуцентка и консултант, той е описан като „преосмисляне“ на класическия роман. „Отдавна си мечтая за по-разнообразна, приобщаваща версия на Гетсби, която да отразява по-добре Америка, в която живеем, която да позволи на всички ни да видим себе си в диво романтичния текст на Скот“, казва Хазард пред The Hollywood Reporter.
Впечатляващо е обаче, че подновеното внимание, предизвикано от промяната в закона, показва не само колко актуален и съблазнителен остава текстът на романа на Фицджералд, но и колко жив е бил той винаги. Прочетете го на 27 години и ще откриете роман, различен от този, който сте чели като тийнейджър. Прегледайте го отново на 45 и ще го почувствате като съвсем друга книга. Авторските права никога не са имали отношение към въздействието на думите, които контролират.
След като ай-накрая успява да публикува романа си Ник, Смит се връща още веднъж към Великият Гетсби, преди да предаде последната си редакция. „Мисля, че това ще бъде роман, който винаги ще се развива в главата ми и винаги ще се променя в зависимост от това кой съм аз“, казва той. „Това е нещото, коетоправят големите романи.“
