Телесните функции рядко са в центъра на вниманието в художествената литература и поезията. Но за някои писатели те са двигател на действието и помагат за създаването на незаличими герои.
Веднъж Алфред Хичкок казал на Франсоа Трюфо, че иска да направи филм, в който да разгледа един град изцяло чрез храната и, необичайно, отпадъците. Той щял да покаже пристигането на месото и продуктите в мегаполиса, „разпределението им, продажбата, как се приготвят и усвояват. И постепенно, в края на филма, ще бъде показана канализацията и боклука, който се изхвърля в океана“.
Самюъл Бекет изразява това художествено виждане в по-интимен мащаб. „Чинията и тоалетната, чинията и тоалетната, това са полюсите“, казва неговият разказвач в Малоун умира. Чинията, която обсъждаме свободно: Храната, в литературата и навсякъде другаде, е част от това, за което говорим, когато говорим за култура. Тоалетната, в другия край на храносмилателния канал, си остава трансгресивна тема.
По моя преценка не се пише достатъчно за това как се описват и теоретизират нашите отделяния, как те се обичат или ненавиждат в художествената литература и поезията. Тяхната неизбежност (ето ни отново) добавя хаос, комизъм, отвращение, срам, ирония, спешност и мъка към разказа. Те са двигател на действието. Те са живот, както е живот и сексът – може би дори повече, защото в хода на времето сексуалният живот на хората заслабва, но тази нужда не. Художествената литература, която избягва или отрича изпражненията, както е написал Милан Кундера, е кич.
Английската журналистка Роуз Джордж нарича отделянето „голямата нужда“ [в английския език, за разлика от българския, това звучи необичайно. Бел. пр.]. Освен това – в едно наблюдение, което се усеща остро, когато човек пише за езиково консервативен вестник – тя казва: „Няма неутрална дума за това, което хората произвеждат поне веднъж на ден, обикновено безотказно. Не съществува дефекационен еквивалент на неутралното и безобидно „секс“. Но ние ще направим всичко възможно.
Със сигурност е имало скатологично писане още от самото начало [на литературата], или поне откакто Дон Кихот пита в най-забавния момент в този безспорно първи роман: „Какъв е тоя звук, Санчо?“ Пръдливостта при Чосър е прочута, както и изпражненията, използвани като оръжия от яхутата, в Пътешествията на Гъливер.
Творчеството на Рабле, дьо Сад, Селин и Жене почти би се сринало без екскреторни приключения и наблюдения. В Одйсей [на Джеймс Джойс] Блум използва „разказа за наградата“ като тоалетна хартия. Пруст пише, че ароматът на аспержи в урината превръща „скромното камерно гърне в бунар от ароматни парфюми“.
Има основания да се твърди, че първата голяма постмодерна тоалетна сцена се появява в Гравитационната дъга (1973), подигравателния епос на Томас Пинчън за Втората световна война. Тя се появява в началото, когато Тайрон Слотроп слиза, а след това и още по-надолу, в тоалетната на балната зала „Роузланд“ в Бостън в търсенето на изгубената хармоника, докато младият Малкълм Х лъска обувките горе. (Влиянието на Пинчън се усеща и във филмовата адаптация на Трейнспотинг на Дани Бойл, когато Юън Макгрегър предприема подобна неземна екскурзия в „най-мръсната тоалетна в Шотландия“).
Двамата романисти, които днес обръщат най-голямо внимание на тези въпроси, вероятно са Отеса Мошфег, родена в Нова Англия от родители хървати и иранци, и норвежкият максималист Карл Уве Кнаусгор, автор на шестте романа Моята борба.
Те са много различни. В белетристиката на Мошфег съдържанието на стомасите и дебелото черво на героите ѝ е пламенно разкрито и подробно описано. Това са моменти на протест, на отвращение и поквара, загнездили се както редом с ежедневието, така и редом с блясъка.
В романа Моята година на почивка и релаксация например една жена се изхожда гневно и вандалски в художествена галерия в Ню Йорк. Всъщност Мошфег е казала за четенето на творбите си: „Това е все едно да видиш Кейт Мос“ да дефекира на публично място. Отиването до тоалетната е силен акт на възстановяване на космическото равновесие. В една типично проницателна сцена от романа си Смърт в ръцете ѝ Мошфег пише:
Тоалетните пускат водата с такава сила, сякаш са предназначени за нещо друго, а не само за премахване на човешките отпадъци – да нарушат налягането на въздуха в помещението, да изсмучат част от енергията, да измият дори пространството на ума.
От друга страна, Кнаусгор е майстор на прозаичното. Понякога тоалетните сцени в творчеството му имат собствен патос и отекват мощно, но той е склонен и към обикновена приказливост. В неговия пътепис в две части за Северна Америка, публикуван от Ню Йорк Таймс през 2015 г., една дълга сцена започва така: „Не бях ходил до тоалетната, откакто пристигнах в Америка, така че резултатът беше значителен“. Тоалетната се задръства. Той прави галантен опит да я изчисти, със собствените си ръце. Това е много кнаусгорски момент: недоизказан, но натоварен с трагичния абсурд на живота.
Джонатан Лийтъм е казвал, че когато чуеш писател по сутрешното радио, той или тя обикновено се намира в момент на яростно движение на червата. Стресът от това, че трябва да отидем или не можем да отидем, е просветляващ; той заменя шума на нашите задължения и желания с една-единствена, непреклонна нужда. От другата страна на стреса, ако не е прекалено тежък, се намира катарзисът[1].
Разчитайте на Гари Щайнгарт в неговата художествена литература за наелектризиращи моменти на стомашно страдание и облекчение, както и за подробности от статуса, които клонят към комедия. (От Езерото на успеха: „Той изпишка сърцето си в „Порцеланоза“ [известна марка тоалетни чинии]. Сапунът за ръце беше от Molton Brown.“) В романа на Майкъл Ондатжи Да преминеш през клане един от героите ни съветва, че ако искаме да получим собствено „прочистване à la Goop“ [тоест по рецептите на Гуинет Палтроу и нейния сайт GOOP], просто трябва да престанем да ядем за две седмици. Накрая най-после ще се освободим от „всички опаковани вътре неща, които никога не излизат“. Ще се почувстваме така, сякаш „някой е извадил ръжен“, който е бил вътре в нас през целия ни живот. „Това е фантастично.“
Когато този момент настъпи, молете се да не сте затворени в къща с човек като [поета] У. Х. Одън. Когато през 1940-те години той споделял с Карсън Маккълърс и други артисти една от известните кафяви тухлени къщи в Бруклин, строго ги инструктирал, че „едно квадратче тоалетна хартия трябва да е достатъчно за всяко посещение в тоалетната“.
Проблемът, разбира се, е, че облекчението никога не е окончателно. Часовникът се нулира, нуждата се завръща. Ангажираните читатели, предполага Али Смит в романа си Лято, могат да се почувстват заклещени в подобен вид цикъл. „Някои от най-хубавите думи на света преминаха през мен“ – отбелязва разказвачът ѝ, – „и отново излязоха, като излишен витамин С.“
Но голямата нужда, поне в литературата, може да бъде трансформираща. Стихотворенията на Шарон Олдс често наблюдават и изследват замърсената ни природа, особено нейната Ода за компостираща тоалетна, тази вълшебна камера, „където онова, което произвеждаме … се превръща в обработваеми отпадъци – и вече не са отпадъци“. Когато сме влюбени, особено наскоро влюбени, ние прегръщаме всеки аспект на другия човек, както пише Тони Морисън в Сула: „Обичаш дори земята, на която той пикае.“
Един от героите от последния роман на Кормак Маккарти, Пътникът, се оплаква:
„Мивката е толкова пълна с чинии, че трябва да излезеш навън, за да се изпикаеш“
Английската писателка Джени Диски се е оплаквала, че в някои изпитателни ситуации на открито, като прекарването на нощта в палатка, ѝ липсва „орган за разпръскване на разстояние“. Но простотата на този запис в дневника на Силвия Плат от 1956 г. е земна и привлекателна: „Уринирах на тротоара; изядох мазния последен сандвич с риба тон.“
Къде и как отива човек, говори много. Когато бях в ранните си тийнейджърски години и посещавах първите си рок концерти, стоях в ужасно страхопочитание пред хипитата, които в мъжката тоалетна отваряха циповете на Levi's и се облекчаваха в мивката. Беше ли това нещо специално? Четенето ме научи, че е така.
В мемоарната си книга Кафка беше ярост, чието действие се развива през 1940-те години, Анатол Бройар описва как любовницата му е казала да го направи. (Тоалетната ѝ се намирала в коридора и за нея бил необходим ключ.) Но му било трудно да го направи, „защото идеята ме възбуждаше“. А един герой от последния роман на Кормак Маккарти, Пътникът, се оплаква: „Мивката е толкова пълна с чинии, че трябва да излезеш навън, за да се изпикаеш“.
Самият аз се намирам се по-скоро на страната на Робърт Стоун, който в едно автобиографично есе пише, че щом си свършил работа „в мивката на своя безтоалетен двойник, си станал част от падналия свят около теб“. (Не чак толкова паднал, ако може да се вярва на Патрик Бейтман – разказвачът от Американски психар на Брет Ийстън Елис, който ни доверява: „Беше лоша седмица. Започнах да пия собствената си урина.“)
Антитезата на пикаенето в мивката, във всеки случай за един мъж, е да седне, за да го направи. Това е противоположността на мачото. Разказвачката на романа Майчинство на Шийла Хети се среща с мъж, който прави точно това, и казва: „Мисля, че не е много мъжествено“. За [кинокритика] Кенет Тайнан това е предателство – поне когато в дневниците си говори за актрисата Джил Бенет, която е била омъжена за драматурга Джон Осбърн, и казва на хората, че Осбърн е пикаел седнал.
Колкото повече остарявам, толкова повече симпатизирам на възрастните литератори с болни бъбреци, които ми казват, че те също обичат да седят. Както пише поетът А.Р. Амънс, „на старите хора им отнема половин час да започнат“ и „останалата част от деня да завършат“. Жените са го знаели открай време: Когато човек седи, е по-удобно да се чете.
[1] Интересно: Соженицин, в Архипелаг Гулаг, прави много сходно наблюдение. Разказвайки, че в лагера ходенето по голяма нужда е разрешено един-единствен път през деня, рано сутринта, той добавя нещо от рода на: „Човекът, който не е преживявал това, трудно може да си представи колко мъчително е то и до каква степен може да превърне живота ви в ад – поне докато тялото ви свикне и започне да работи като часовник, точно по предписаното от началниците време“. Бел .пр.
