От редакцията:
Изпод облика на „Папа“ – мъжът с дрезгавия глас, боксовите метафори и шампанското преди обяд – упорито наднича момче, което се плаши от нюйоркския мрак и се успокоява с ритуали: да гледа пътя отпред, да преброи куфарите, да провери орхидеите, да спомене приятелите с прякори, сякаш са талисмани.
Той носи славата си като палто от габардин – тежко, неудобно, но задължително – и подпира очилата си с парче хартия, за да не личи колко му убиват. Говори за войни, рингове и лов с увереността на шампион, ала между шегите прозират тревоги: да не пресекне писането му, да не го улучи онзи „линеен удар“, да не пропусне още един добър мач или картина.
В „Папа“ живее и позьор, и поклонник. А зад тях – едно умно, упорито момче, което още се учи да не се плаши от изгрева, защото винаги го посреща пръв.

Ню Йорк, 1950 г.

Ърнест Хемингуей, който може би с право се смята за най-големия жив американски романист и разказвач, рядко идва в Ню Йорк. Повечето време прекарва във „Финка Вигия“ – ферма на девет мили от Хавана, заедно със съпругата си, домашен персонал от девет души, петдесет и две котки, шестнадесет кучета, няколкостотин гълъба и три крави. Когато все пак идва в Ню Йорк, то е само защото му се налага да мине през града на път за някъде другаде. Неотдавна, на път за Европа, той спря в Ню Йорк за няколко дни. Бях му писала, за да попитам дали мога да се видя с него, когато дойде, и той ми изпрати напечатано на машина писмо, в което каза, че няма нищо против, и ми предложи да го посрещна на летището. „Не искам да виждам никого, когото не харесвам, нито да има публичност, нито да съм зает през цялото време – пише той. – Искам да отида в зоопарка в Бронкс, в Метрополитън, в Музея за модерно изкуство, също в Природонаучния музей, и да видя един мач. Искам да видя хубавия Брьогел в Метрополитън, единствения, не, двата хубави на Гоя и господин Ел Греко с Толедо. Не искам да ходя в „Тутс Шор“. Ще се опитам да вляза и да изляза от града, без да се наложи да дърдоря излишно. Искам да пропусна тези заведения. Не се срещам с вестникари не от поза, а само за да имам време за приятелите си.“ С молив е добавил: „Времето е най-малкото, с което разполагаме.“

Времето не изглежда да притиска Хемингуей в деня, когато пристига от Хавана. Той трябва да кацне на „Айдълуайлд“ късно следобед и аз отивам да го посрещна. Самолетът му вече е кацнал, когато стигам, и го намирам да стои на една от портите и да чака багажа и съпругата си, която е отишла да се погрижи за него. Държи с едната ръка износено, олющено куфарче, облепено с пътнически етикети. С другата е прегърнал жилав дребен човек, челото му покрито с огромни капки пот. Хемингуей е облечен в червена вълнена риза на карета, вълнена вратовръзка на фигури, бежова жилетка без ръкави, кафяво сако от туид, тясно в раменете и с ръкави прекалено къси за него, сиви фланелени панталони, шарени чорапи и мокасини, и изглежда едновременно мрачен, сърдечен и стегнат. Косата му, доста дълга отзад, е сива, освен на слепоочията, където е бяла; мустакът му е бял, а брадата – проскубана, дълга около сантиметър. Над лявото му око има подутина с големина на орех. Носи очила с метална рамка, под носачите подпъхнато парче хартия. Не бърза да влиза в Манхатън. Прегръща здраво куфарчето си и казва, че вътре е недовършеният ръкопис на новата му книга Отвъд реката и сред дърветата. Прегръща и жилестия дребосък и казва, че е бил негов спътник в самолета. Името на мъжа, както го долавям в едно мърморещо представяне, е Майърс, и той се връща от служебно пътуване в Куба. Майърс прави лек опит да се измъкне от прегръдката, но Хемингуей го държи с любов.

„Четеше книга през целия път със самолета – казва Хемингуей. Говори с осезаем среднозападен акцент. – Хареса му книгата, мисля“ – добавя, като разтърсва леко Майърс и го поглежда сияещо изотгоре.

„Уф!“ – казва Майърс.

„Книгата му дойде в повече – казва Хемингуей. – Започва бавно, после се ускорява, докато стане непоносима. Аз качвам емоцията дотам, че вече не можеш да я издържиш, после я свалям, за да не се налага да снабдяваме читателите с кислородни палатки. Книгата е като мотор. Трябва да я отпускаме постепенно.“

„Уф!“ – казва Майърс.

Хемингуей го пуска. „Не се опитвам да постигна безрезултатен мач в книгата – казва той. – Ще спечеля може би с дванайсет на нула или с дванайсет на единайсет.“

Майърс изглежда объркан.

„Тя е по-добра книга от ‘Сбогом [на оръжията]’,“ казва Хемингуей. „Мисля, че е най-добрата, но човек винаги е предубеден, предполагам. Особено ако искаш да си шампион.“ Той стиска ръката на Майърс. „Много благодаря, че прочете книгата.“

„За мен беше удоволствие“ – казва Майърс и си тръгва залитайки.

Хемингуей го проследява с поглед, после се обръща към мен. „Когато завършиш някоя книга, знаеш ли, вече си мъртъв – казва мрачно. – Но никой не знае, че си мъртъв. Всичко, което хората виждат, е безотговорността, която идва след страшната отговорност на писането.“ Казва, че се чувства уморен, но е в добра физическа форма; свалил е теглото си до двеста и осем паунда, кръвното му също е паднало. Има доста да преработва по книгата си и е решен да не спира, докато не остане напълно доволен. „Романиста не можеш да го извадиш от играта като питчър [пост в бейзбола] – казва той. – Романистът трябва да изкара всичките девет ининга, дори ако това го убие.“

Към нас се присъединява съпругата му Мери – дребна, енергична, весела жена, с късо подстригана руса коса, облечена в дълго кожено палто от норка с колан. След нея идва портиер, бутащ количка, отрупана с багаж. „Папа, всичко е тук – казва тя на Хемингуей. – Сега трябва да тръгваме, Папа.“ Той приема вида на човек, който няма да допусне да го пришпорват. Бавно преброява куфарите. Те са четиринадесет, половината от тях, казва ми госпожа Хемингуей, са екстра големи Valpak, проектирани от мъжа ѝ, с личния му герб, също проектиран от него – геометричен знак. Когато Хемингуей приключва с броенето, съпругата му предлага да каже на портиера къде да остави багажа. Хемингуей му казва да стои там и да пази; после се обръща към жена си и казва: „Да не бързаме, миличка. Първо да пием по едно.“

Отиваме в коктейл бара на летището и заставаме до плота. Хемингуей слага куфарчето си върху един от хромираните столове и го придърпва до себе си. Поръчва си бърбън с вода. Госпожа Хемингуей казва, че ще пие същото, а аз си поръчвам кафе. Хемингуей казва на бармана да донесе двойни бърбъни. Чака напитките нетърпеливо, хванал се с две ръце за бара и си подсвирква неразпознаваема мелодия. Госпожа Хемингуей казва, че се надява да не се стъмни, преди да стигнат в Ню Йорк. Хемингуей казва, че за него няма да има разлика, защото Ню Йорк е груб и фалшив град – град, който е същият и на тъмно, и на светло, и той не е особено щастлив, че изобщо ще ходи там.

Това, което наистина очаквал с нетърпение, казва той, е Венеция. „Харесва ми на Запад – Уайоминг, Монтана и Айдахо; харесвам Куба и Париж, а също и околностите на Венеция – казва той. – Уестпорт ме хвърля в ужас.“ Госпожа Хемингуей запалва цигара и ми подава кутията. Аз я подавам на него, но той казва, че не пуши. Пушенето разваляло обонянието, а за лова то му е напълно незаменимо. „Цигарите миришат толкова ужасно, когато имаш нос, който наистина работи“ – казва той и се засмива, като свива рамене и вдига юмрук към лицето си, сякаш очаква някой да го удари. После изброява лосове, елени, опосуми и миещи мечки като някои от нещата, които може наистина да подуши.

Барманът носи напитките. Хемингуей отпива няколко големи глътки и казва, че се разбира отлично с животните, понякога по-добре, отколкото с хората. В Монтана веднъж живял с мечка, която спяла с него, напивала се с него и му била близък приятел. Попита ме дали още има мечки в зоопарка в Бронкс, и аз казах, че не знам, но съм почти сигурна, че в зоопарка в Сентрал Парк има. „Винаги ходех в Бронкския зоопарк с баба Райс – каза той. – Обичам да ходя в зоопарка. Но не в неделя. Не обичам да гледам как хората се подиграват на животните, когато трябва да е обратното.“

Госпожа Хемингуей изважда от чантата си малък бележник и го отваря; казва ми, че е направила списък със задачи, които тя и съпругът ѝ трябва да свършат, преди корабът им да отплава. Те включват покупка на калъф за грейка, елементарна италианска граматика, кратка история на Италия, а за Хемингуей – четири вълнени фланелки, четири чифта памучни и два чифта вълнени гащи, пантофи, колан и палто. „Папа никога не е имал палто – казва тя. – Трябва да му купим палто.“ Хемингуей изръмжава и се обляга на бара. „Хубаво, непромокаемо палто“ – казва госпожа Хемингуей. „И трябва да му оправят очилата. Нужен му е мек накрайник за носа. Реже го жестоко. Това парче хартия е подпъхнато там от седмици. Когато наистина иска да се пооправи, сменя хартията.“ Хемингуей изръмжава отново.

Приближава барманът и Хемингуей му поръчва още един рунд. После казва: „Първото нещо, което правим, Мери, щом стигнем в хотела, е да се обадим на Краутката. [презрително, но в случая по-скоро приятелско название на американските германци]“ „Краутката“ – обяснява ми той със същия юмрук пред лицето и смях – е галеното му име за Марлене Дитрих, стара приятелка, и е част от големия речник със специални кодови думи и изрази, присъщи на „Финка Вигия“. „Много се забавляваме да си говорим на един вид шеговит език“ – казва той.

„Първо се обаждаме на Марлене, а после поръчваме хайвер и шампанско, Папа – казва госпожа Хемингуей. – Чакам от месеци този хайвер и шампанско.“

„Краутката, хайвер и шампанско“ – казва Хемингуей бавно, сякаш запаметява трудна военна заповед. Допива си и кимва отново на бармана, после се обръща към мен. „Искаш ли да дойдеш с мен да купим палто?“ – пита.

„Палто и оправяне на очилата“ – казва госпожа Хемингуей.

Казвам, че с радост ще му помогна и с двете, и го подсещам, че беше казал, че иска да гледа боксов мач. Единственият мач тази седмица, научих от мой приятел, който знае всичко за боевете, е същата вечер в „Сейнт Никълъс Арена“. Казах, че приятелят ми има четири билета и иска да ни заведе. Хемингуей иска да знае кои ще се бият. Когато му казвам, отвръща, че са боклуци. „Боклуци“ – повтаря госпожа Хемингуей и добавя, че в Куба имат по-добри боксьори. Хемингуей ми хвърля дълъг, укорителен поглед. „Дъще, трябва да научиш, че един лош мач е по-лош от никакъв – казва той. – Ще отидем всички заедно на мач, когато се върна от Европа, защото е абсолютно необходимо да гледаш няколко хубави мача годишно. Ако спреш да ходиш за твърде дълго, вече изобщо не отиваш. Това би било много опасно.“ Прекъсва го кратка кашлица. „Накрая – заключава той – оставаш в една стая и не мърдаш.“

След като сме постояли още малко на бара, Хемингуееви ме канят да отида с тях в хотела. Хемингуей нарежда багажът да се натовари в едно такси, а ние тримата се качваме в друго. Вече е тъмно. Докато караме по булеварда, той внимателно следи пътя. Госпожа Хемингуей ми казва, че винаги наблюдава пътя, обикновено от предната седалка. Това е навик, който си е изградил по време на Първата световна война. Попитах ги какво планират да правят в Европа. Те казват, че ще останат седмица в Париж и после ще отидат с кола във Венеция.

„Обичам да се връщам в Париж – казва Хемингуей, очите му още вперени в пътя. – Влизам през задната врата и не давам интервюта. Няма публичност и няма нужда да се подстригвам, като в старите дни. Искам да ходя по кафенетата, където не познавам никого освен един келнер и заместника му, да гледам всички нови картини и старите, да ходя на колоездачни състезания и боеве и да гледам новите колоездачи и боксьори. Да намеря хубави евтини ресторанти, където можеш да си държиш собствената салфетка. Да прекося целия град и да видя къде сме правили грешки и къде сме имали малко светли идеи. Да науча формата и да се опитам да избера победители в синкавите, задимени следобеди, а на следващия ден да отида да залагам на Отой и Анжен [парижки хиподроми].“

„Папа е добър познавач“ – казва госпожа Хемингуей.

„Когато знам формата“ – казва той.

Минаваме по моста „Куинсбъро“ с хубав изглед към силуета на Манхатън. Светлините във високите офис сгради вече са запалени. Хемингуей не изглежда впечатлен. „Това не е моят град – казва. – Това е град, в който идваш за кратко. Това е убийство.“ Париж, казва той, е за него като друг дом. „Там съм едновременно самотен и щастлив, колкото може да бъде човек в града, в който живяхме и работихме, учихме и пораснахме, и после отново си извоювахме мястото.“ Венеция е другият му роден град. Последния път, когато със съпругата му са били в Италия, са живели четири месеца във Венеция и долината Кортина, и той ходел на лов, а сега бил вложил мястото и някои от хората там в книгата, която пише. „Италия беше адски прекрасна – казва. – Беше все едно си умрял и си отишъл в Рая. Място, за което си мислил, че никога няма да видиш.“

Госпожа Хемингуей казва, че там на ски е счупила десния си глезен, но възнамерява да кара ски отново. Хемингуей е бил в болница в Падуа с очна инфекция, която се е развила в червена вятърна шарка, но той иска да се върне в Италия и да види многото си добри приятели там. Очаква с нетърпение да види гондолиерите във ветровит ден, хотела „Грити Палас“, където са отседнали последния път, и „Локанда Чиприани“, стар хан на остров Торчело, в лагуната североизточно от Венеция, където са живели някои от първите венецианци, преди да построят самата Венеция. Около седемдесет души живеят на Торчело, а приятелите му са професионални ловци на патици. Докато са там, Хемингуей често ходи на лов за патици заедно с градинаря на стария хан. „Обикаляхме каналите и стреляхме изненадващо, а аз вървях по равнините при отлив, за бекаси – казва той. – Това беше голям път за прелетните патици, които идваха чак от Припетските блата. Стрелях добре и така станах уважаван местен човек. Там има едно дребно птиче, което идва, след като е яло грозде на север, на път да яде грозде на юг. Местните ги стрелят седнали, а аз понякога ги стрелях в полет. Веднъж направих два високи изстрела подред, дясно и ляво, и градинарят заплака от вълнение. На връщане застрелях патица срещу изгряващата луна и я свалих в канала. Това предизвика емоционална криза, от която мислех, че никога няма да изляза, но успях – с около половин литър кианти. Всеки от нас си носеше по една пинта. Аз изпих моята, за да се стопля на връщане. Той изпи своята, когато беше завладян от емоции.“ Замълчаваме за малко, а после Хемингуей казва: „Венеция беше прекрасна.“

Хемингуей и съпругата му отсядат в „Шери-Недърланд“. Той се регистрира и казва на рецепциониста, че не иска да се съобщава за пристигането му и не иска посетители, нито телефонни обаждания, освен от госпожица Дитрих. После се качваме в апартамента, който е запазен за тях – всекидневна, спалня и малка кухничка. Хемингуей спира на прага и оглежда всекидневната. Тя е голяма, декорирана в крещящи цветове и обзаведена с имитация на мебели „Чипъндейл“ и камина-имитация с въглища-имитация.

„Мястото изглежда добре – казва той. – Сигурно наричат това Китайска готика.“ Влиза и заема стаята.

Госпожа Хемингуей отива до библиотеката и повдига един от томовете. „Виж, Папа – казва тя. – Те са фалшиви. Това са само картонени гръбчета, Папа. Не са истински книги.“

Хемингуей оставя куфарчето си върху яркочервен диван и пристъпва към библиотеката, после бавно и с изразителен тон изчита заглавията на глас – „Елементарна икономика“, „Правителството на Съединените щати“, „Швеция – земята и хората“ и „Спи в мир“ от Филис Бентли. „Мисля, че сме група, обречена на изчезване“ – казва той и започва да сваля вратовръзката си.

След като сваля вратовръзката, а после и сакото, Хемингуей ги подава на жена си, която отива в спалнята, казвайки, че ще разопакова. Той разкопчава яката си и отива до телефона. „Трябва да се обадя на Краутката“ – казва. Телефонира в „Плаза“ и иска госпожица Дитрих. Тя е излязла и той ѝ оставя съобщение да дойде на вечеря. После звъни на румсървиса и поръчва хайвер и две бутилки „Перие-Жуе“, brut.

Хемингуей се връща при библиотеката и застава сковано, сякаш не може да реши какво да прави със себе си. Гледа отново картонените гръбчета и казва: „Фалшиво, точно като града.“ Казвам, че в литературните среди в момента се говори много за него – критиците сякаш говорят и пишат окончателно не само за работата, която е свършил, но и за тази, която ще свърши в бъдеще. Той казва, че от всички хора, които не иска да вижда в Ню Йорк, най-малко иска да вижда критиците. „Те са като онези хора, които ходят на бейзболни мачове и не могат да различат играчите без програмка – казва. – Не ме притеснява какво може да направи някой, когото не харесвам. Какво от това! Ако могат да ти навредят, нека го направят. Това е като да си трети бейзмен и да протестираш, че ти бият топки по линията. Линейните удари са неприятни, но очаквани.“ Най-близките съперници на критиците сред онези, които най-малко иска да вижда, казва той, са някои писатели, които пишат книги за войната, без да са видели нещо от нея. „Те са като външен играч, който ще изпусне висока топка, когато си хвърлил така, че да бъде ударена висока топка точно към него, или когато хвърлят, се опитват да извадят всички от игра.“ Когато той хвърлял, казва, никога не е правил страйк-аут, освен в крайна необходимост. „Знаех, че имам само толкова бързи топки в ръка – казва той. – Затова ги карах да отиват към късото, или да вдигнат топка, да излетят или да се ударят о земята, отскачайки.“

Идва келнер с хайвера и шампанското, и Хемингуей му казва да отвори едната бутилка. Госпожа Хемингуей идва от спалнята и казва, че не може да намери четката му за зъби. Той отвръща, че не знае къде е, но че лесно може да си купи нова. Госпожа Хемингуей казва „добре“ и се връща в спалнята. Хемингуей налива две чаши шампанско, подава едната на мен, вдига другата и отпива. Келнерът го наблюдава тревожно. Хемингуей свива рамене и му казва нещо на испански. Двамата се засмиват, и келнерът си тръгва. Хемингуей взема чашата си, отива до червения диван и сяда, а аз сядам на стол срещу него.

„Помня, че се чувствах толкова ужасно заради първата война, че не можех да пиша за нея десет години – казва той, внезапно много ядосан. – Раната, която боят отваря у теб като писател, заздравява много бавно. В онези дни написах три разказа за нея – ‘В друга страна’, ‘Начин, по който никога няма да бъдеш’ и ‘Сега ще легна.’“ Споменава един писател за войната, който, казва той, очевидно се мислел за Толстой, но би могъл да играе Толстой само в хокейния отбор на Брийн Мауър. „Той никога не е чувал изстрел, произведен с гняв, а се захваща да надмине кого? Толстой, артилерийски офицер, който се е бил при Севастопол, който си е знаел занаята, който е бил страхотен човек навсякъде, където го поставиш – в леглото, в бара, в празна стая, където трябва да мисли. Аз започнах много тихо и победих господин Тургенев. После тренирах здраво и победих господин дьо Мопасан. Имам две равенства с господин Стендал, и мисля, че в последното имах предимство. Но никой няма да ме вкара в ринга с господин Толстой, освен ако не съм луд или ако не ставам все по-добър.“

Той започнал новата си книга като разказ. „После не можех да спра. Тя премина направо в роман – казва той. – Всичките ми романи са започвали така. Когато бях на двайсет и пет, четях романи от Съмърсет Моъм и Стивън Сейнт Виксън Бене.“ Засмива се дрезгаво. „Те бяха написали романи, а аз се срамувах, че не съм написал никакъв роман. Та написах ‘Слънцето’ на двайсет и седем, и го написах за шест седмици, започвайки на рождения си ден, 21 юли, във Валенсия, и завърших на 6 септември в Париж. Но той беше истински боклук и пренаписването отне почти пет месеца. Може би това ще насърчи младите писатели, та да не тичат за съвети при психоаналитиците си. Един аналитик веднъж ми писа, какво съм научил от психоаналитиците? Отговорих: ‘Много малко, но се надявам, че те са научили толкова, колкото са могли да разберат от публикуваните ми творби.’ Никога не съм виждал контраатакуващ боксьор, който да е силен. Никога не води срещу боец, освен ако не можеш да го надвиеш. Натисни боксьора и вземи всичко, което има, за да влезеш вътре. Наведи се на кроше. Блокирай хука. И контрирай правия удар с всичко, което имаш. Папа поднася сурово научени житейски факти.“

Хемингуей си налива още една чаша шампанско. Казва, че винаги пише на ръка, но наскоро си е купил магнетофон и се опитва да събере кураж да го използва. „Искам да се науча да говоря на машина – казва той. – Просто ѝ казваш всичко, което искаш, и секретарката го преписва.“ Пишел трудно, освен диалозите. „Когато хората говорят, едва смогвам да го записвам, толкова бързо върви. Почти не мога да смогна, но с непоносимо високо многократно удоволствие. Давам на историята повече инчове, отколкото може да понесе, а после летя колкото знам как трябва да се лети, само че понякога така лудо, както само наистина добрите пилоти летят. Повечето време летя предпазливо, но с ужасно бърз самолет, който компенсира предпазливостта. Така се живее по-дълго. Тоест, писането ти живее по-дълго. Как ви харесва сега, господа?“ Въпросът изглежда има специално значение за него, но той не се старае да го обясни.

Искам да знам дали, според него, новата книга се различава от предишните, и той ми хвърля отново дълъг, укорителен поглед. „А ти как мислиш?“ – казва след миг. „Не очакваш да напиша ‘Сбогом на оръжията, момчета в Адис Абеба’, нали? Или ‘Сбогом на оръжията, момчетата си вземат канонерка’?“ Книгата е за командното равнище във Втората световна. „Не ме интересуват войници, които не са били такива – казва той, внезапно отново ядосан. – Или несправедливостите, причинени на мен, с главно ‘М’. Интересува ме шибаната тъжна наука на войната.“ Новият роман съдържал доста псувни. „Това е защото във войната говорят мръсно, макар че аз винаги се опитвам да говоря нежно“ – казва той. Звучи като човек, който се опитва да си повярва. „Мисля, че съм надминал ‘Сбогом’ в тази книга – продължава той. Докосва куфарчето си. – В нея няма младост и невежество.“ После уморено пита: „Как ви харесва сега, господа?“

На вратата се чука и Хемингуей бързо става да отвори. Това е госпожица Дитрих. Срещата им е щастлива. Госпожа Хемингуей излиза от спалнята и приветства гостенката с ентусиазъм. Госпожица Дитрих се дръпва назад от Хемингуей и го гледа одобрително. „Папа, изглеждаш чудесно“ – казва тя бавно.

„Много ми липсваше, дъще“ – казва Хемингуей. Вдига юмрук към лицето си, и раменете му се разтърсват в беззвучен смях.

Госпожица Дитрих е облечена в палто от норка. Тя въздъхва шумно, сваля палтото и го подава на госпожа Хемингуей. После въздъхва отново и сяда в претрупан фотьойл. Хемингуей налива чаша шампанско, донася я при нея и долива останалите чаши.

„Краутката е най-добрата, която някога е излизала на ринга“ – казва той, докато ми подава чашата. После придърпва стол до госпожица Дитрих, и двамата си разменят новини за приятели и за себе си. Говорят за хора от театъра и киното, един от които, мъж, Хемингуей нарича „тотален мухъл“ [sea heel].

Госпожица Дитрих иска да знае какво е „тотален мухъл“.

„Морето е по-голямо от сушата“ – казва ѝ той.

Госпожа Хемингуей влиза в малката кухничка и след няколко минути излиза с препечени филийки, намазани с хайвер.

„Мери, разказвам на Папа как трябва да се държа, защото съм баба – казва госпожица Дитрих, вземайки една филийка. – Винаги трябва да мисля за децата. Знаеш ли, Папа?“

Хемингуей издава съчувствено ръмжене, а госпожица Дитрих вади от чантата си снимки на внука си и ги подава. Тя ни казва, че е на осемнайсет месеца. Хемингуей казва, че изглежда като победител, и че би бил горд да притежава част от него, ако някога влезе на ринга.

Госпожица Дитрих казва, че дъщеря ѝ скоро ще има още едно дете. „Пак ще съм баба, Папа“ – казва.

Хемингуей я поглежда мрачно. „Аз пък ще ставам дядо след няколко месеца – казва. – Жената на сина ми Бъмби.“

Госпожа Хемингуей ми казва, че Бъмби е прякорът на най-големия син на мъжа ѝ, Джон, капитан от армията, който служи в Берлин. Другите му двама синове, казва тя, са Патрик, познат като Маус, двайсет и едногодишен студент във втори курс в Харвард, който планира да се ожени през юни, и Грегъри, познат като Джиджи, осемнайсетгодишен първокурсник в „Сейнт Джон“ в Анаполис. Освен сегашната госпожа Хемингуей, Патрик ще покани на сватбата си и своята и на Джиджи майка Полин Пфайфър, която е била втората съпруга на Хемингуей. Майката на Бъмби и първа съпруга на Хемингуей е Хадли Ричардсън, която сега е госпожа Пол Скот Моурър, а третата съпруга на Хемингуей е била Марта Гелхорн.

„Всичко, което правим, го правим заради децата“ – казва госпожица Дитрих.

„Всичко за децата“ – казва Хемингуей и долива чашата ѝ.

„Благодаря ти, Папа“ – казва тя и въздъхва. Казва му, че живее в „Плаза“, но голяма част от времето си прекарва в апартамента на дъщеря си, която живее на Трето авеню. „Папа, трябва да ме видиш, когато те излизат – казва тя и отпива глътка шампанско. – Аз съм детегледачката. Щом напуснат къщата, аз обикалям и гледам по всички ъгли, подреждам чекмеджетата и чистя. Не мога да понасям къща, която не е спретната и чиста. Обикалям всички ъгли с кърпи, които нося от ‘Плаза’, и изчиствам цялата къща. После те се прибират в един или два след полунощ, а аз вземам мръсните кърпи и някои от бебешките неща за пране, и, с вързопа на рамо, излизам и хващам такси. Шофьорът мисли, че съм някаква стара перачка от Трето авеню, и ме вози и ми говори със съчувствие, та ме е страх да позволя да ме закара до ‘Плаза’. Слизам на един блок от ‘Плаза’ и вървя пеша до вкъщи с вързопа, после пера бебешките неща и едва тогава си лягам.“

„Дъще, правиш хоумрън с пълни бази“^[1] – казва Хемингуей искрено.

На вратата се звъни и пиколо донася кутия от цветар. Госпожа Хемингуей я отваря и вади зелени орхидеи, като прочита картичката: „С обич от Аделин.“ „Коя е тази Аделин, по дяволите?“ – пита тя. Никой не знае. Госпожа Хемингуей поставя цветята във ваза и казва, че е време да поръчат вечеря.

Докато вечеряме, семейство Хемингуей и госпожица Дитрих разговарят за войната. И тримата са я видели от първа ръка. Госпожа Хемингуей, която като Мери Уелш е била кореспондент на „Тайм“ в Лондон, среща Хемингуей там по време на войната, и двамата виждат често госпожица Дитрих и там, и по-късно в Париж. Госпожица Дитрих е била артистка в армията и е изнасяла програми почти на всички фронтове в Европа. Тя става малко тъжна, докато говори за войната. Казва, че е обичала да забавлява войниците и че духът отвъд океана е бил най-доброто, което някога е намирала у хората. „Всички бяха такива, каквито хората трябва да бъдат винаги – продължава тя. – Не зли и уплашени, а добри едни към други.“

Хемингуей вдига чашата си в тост за нея.

„Най-сетне разбрах защо Папа понякога става зъл, след като войната свърши – казва госпожа Хемингуей. – Това е защото в мирно време няма повод да бъде храбър.“

„По време на войната беше различно – казва госпожица Дитрих. – Хората не бяха толкова егоистични и си помагаха един на друг.“

Хемингуей я пита за някои записи, които е правила по време на войната – популярни американски песни с текстове, преведени на немски – и казва, че би искал да ги има. „Ще ти дам ръкописа на новата си книга в замяна на записите, ако искаш да ги размениш, дъще“ – казва ѝ той.

„Папа, аз не търгувам с теб. Обичам те“ – казва госпожица Дитрих.

„Ти си най-добрата, която някога е излизала на ринга“ – казва Хемингуей.

Госпожа Хемингуей казва: „Коя е тази Аделин, по дяволите?“

⸻ ❦ ⸻

Късно на следващата сутрин ме събужда телефонно обаждане от Хемингуей, който ме моли веднага да дойда в хотела. Звучи настоятелно. Изпивам набързо едно кафе и когато пристигам в апартамента, намирам вратата отворена. Хемингуей говори по телефона. Облечен е в оранжев халат на карета, който му стои малък, и държи в едната ръка чаша шампанско. Брадата му изглежда по-рошавa, отколкото предния ден.

„Синът ми Патрик идва от Харвард и искам да му резервирам стая“ – казва той в слушалката. „‘П’, като Патрик.“ Спира и отпива от шампанското. „Много благодаря. Той ще дойде от Харвард.“

Хемингуей затваря телефона и от джоба на халата си вади кутия с хапчета. Изсипва две в дланта си и ги преглъща с глътка шампанско. Казва ми, че е станал в шест, че жена му още спи и че вече е свършил достатъчно работа за тази сутрин и иска да поговори – занимание, което го отпускало. Винаги се будел на разсъмване, обяснява той, защото клепачите му са особено тънки, а очите – особено чувствителни към светлина. „Видял съм всички изгреви, които е имало в живота ми, и това е половин век“ – казва. Тази сутрин направил значителни поправки по ръкописа. „Събуждам се сутрин и умът ми започва да прави изречения, и трябва бързо да се отърва от тях – или да ги кажа, или да ги запиша – казва той. – Как ти хареса Краутката?“

„Много“ – казвам аз.

„Обичам Краутката и обичам Ингрид [Бергман] – казва той. – Ако не бях женен за мис Мери и не я обичах, щях да се опитам да съм с едната или другата. Всяка има това, което другата няма. И това, което всяка има, го обичам много.“ За миг изглежда объркан, после бързо добавя: „Никога не бих се оженил за актриса, защото те си имат кариери и работят в лоши часове.“

Питам го дали още иска да си купи палто, и той казва, да, разбира се, но не иска да го пришпорват или блъскат, а и навън е студено. Отива до вазата със зелените орхидеи и поглежда картичката, която още е прикрепена към тях. Аделин, казва той, не е име на жена, която познава или би искал да познава. На помощната масичка до дивана стоят два охладителя за шампанско, всеки с лед и бутилка. Той носи чашата си дотам и вдига едната бутилка, присвивайки очи. Тя е празна. Поставя я обратно с главата надолу. После отваря другата бутилка и докато налива шампанско в чашата си, запява: „‘So feed me am-mu-nition, keep me in the Third Division, your dog-face soldier boy’s O.K.’“ Прекъсва и казва: „Песента на Третата пехотна дивизия. Харесвам я, когато имам нужда от музика, за да продължа. Обичам всякаква музика, дори опера. Но нямам талант и не мога да пея. Имам перфектен слух за музика, но не мога да свиря на никакъв инструмент по слух, дори на пиано. Майка ми ме караше да свиря на виолончело. Извади ме от училище за една година, за да уча виолончело, когато исках да съм навън на чист въздух и да играя футбол. Тя искаше да има камерна музика у дома.“

Куфарчето му лежи отворено на стол до бюрото, а страниците от ръкописа стърчат навън; сякаш някой ги е натъпкал вътре без много грижа. Хемингуей ми казва, че е съкращавал ръкописа. „Пробата за една книга е колко хубави неща можеш да изхвърлиш – казва той. – Докато я пиша, съм горд като лъв. Използвам най-старите думи в английския език. Хората мислят, че съм невеж копелдак, който не знае думи за десет долара. Знам думите за десет долара. Има по-стари и по-добри думи, които, ако ги наредиш в правилната комбинация, се закрепват. Запомни: всеки, който парадира с ученост или образование, няма такова. Също, дъще, запомни, че откакто съм бил на четири, не съм носил в леглото плюшени мечета. А сега, когато седемдесет и осемгодишни баби се възползват от вратички в закона, според които майка със златна звезда може да получи образованието на сина си, мислех да основа стипендия и да пратя себе си в Харвард, защото леля Арабел винаги се е чувствала много зле, че съм единственият Хемингуей, който никога не е ходил в колеж. Но бях толкова зает, че не стигнах дотам. Ходил съм само в гимназия и на няколко военни ускорени курса, и никога не съм учил френски. Започнах да уча да чета френски, като четях материала на А.П. във френския вестник, след като бях прочел американския му вариант, и накрая се научих да го чета, като четях разкази за неща, които съм виждал – les événements sportifs – а оттам и les crimes беше само една крачка до господин дьо Мопасан, който пише за неща, които съм виждал или мога да разбера. Дюма, Доде, Стендал, при когото, като го четох, знаех, че така искам да мога да пиша. Господин Флобер, който винаги хвърля перфектно прави, силни, високи и вътрешни топки. После господин Бодлер, от когото научих кървбол [букв. „крива топка“], и господин Рембо, който през живота си не е хвърлял бърза топка. Господин Жид и господин Валери не можех да науча. Мисля, че господин Валери беше твърде умен за мен. Като Джак Бритън и Бени Ленард.“

Джак Бритън, продължава той, бил боец, когото много уважавал. „Джак Бритън винаги стои на пръсти и се движи и никога не позволява да го ударят чисто – казва той. – Обичам да стоя на пръсти и никога да не ме ударят чисто. Никога не води срещу бияч, освен ако не можеш да го надвиеш. Натисни боксьора“ – казва, заема боксьорска стойка и държи близо до гърдите си дясната ръка, в която стиска чашата с шампанско. С лявата удря във въздуха и казва: „Помни. Наведи се на замах. Блокирай кука. И контрирай правия удар с всичко, което притежаваш.“ Изправя се и замислено гледа чашата си. После казва: „Веднъж попитах Джак, докато говорехме за един бой с Бени Ленард: ‘Как се справи толкова лесно с Бени, Джак?’ ‘Ърни – каза той, – Бени е ужасно умен боксьор. Докато се боксираше, все мислеше. А докато той мислеше, аз го удрях.’“ Хемингуей се изсмива дрезгаво, сякаш за пръв път чува историята. „Джак се движеше геометрично чисто, никога нито една стотна от инча излишно. Никой никога не го удари чисто. Нямаше човек, когото да не може да удари, когато си пожелае.“

Той се смее отново. „‘Докато той мислеше, аз го удрях.’“ Анекдотът, казва ми той, бил в първоначалната версия на разказа му „Петдесет бона“, но Скот Фицджералд го убедил да го махне. „Скот мислеше, че всички го знаят, а всъщност го знаехме само Джак Бритън и аз, защото Джак ми го беше разказал – казва той. – Та Скот ми каза да го махна. Не исках, но Скот беше успешен писател, когото уважавах, затова го послушах и го махнах.“

Хемингуей сяда на дивана и рязко кимва няколко пъти нагоре-надолу, за да привличе вниманието ми. „Като остаряваш, е по-трудно да имаш герои, но е някак необходимо“ – казв тойа. „Имам котка на име Бойзи, която иска да бъде човек“ – продължава бавно, снижавайки гласа си до нещо като ръмжене. „Та Бойзи яде всичко, което ядат хората. Гризе капсули витамин B-комплекс, които са горчиви като алое. Мисли, че крия нещо, защото не му давам хапчета за кръвно и защото го оставям да заспи без Секонал.“ Той издава кратък, тътнещ смях. „Странен старец съм“ – казва. – „Как ви харесва сега, господа?“

Петдесет, казва Хемингуей, не би трябвало да е старост, ако се замислиш. „Донякъде е забавно да си на петдесет и да чувстваш, че пак ще защитаваш титлата“ – казва. – „Спечелих я през двайсетте и я защитих през трийсетте и четирийсетте, и изобщо не ми пречи да я защитавам пак през петдесетте.“

След малко госпожа Хемингуей влиза в стаята. Облечена е в сиви фланелени панталони и бяла блуза и казва, че се чувства чудесно, защото си е взела първата гореща баня от шест месеца насам. Отива до зелените орхидеи и поглежда картичката. „Коя е Аделин?“ – пита тя. После изоставя проблема и казва, че излиза да си върши задачите, и предлага Хемингуей да се облече и също да свърши своите. Той казва, че вече е обед и че ако излязат сега, ще трябва да спрат някъде да обядват, докато, ако си поръчат обяд в стаята, може да спестят време. Госпожа Хемингуей казва, че ще поръча обяда, докато той се облича. Той с неохота става от дивана, все още стискайки чашата си. После допива и влиза в спалнята. Когато излиза – със същото облекло като предния ден, освен че ризата е синя, с яка тип button-down – един келнер вече е сложил масата за обяд. „Не можем да обядваме без бутилка Tavel“ – казва Хемингуей, и ние изчакваме келнерът да я донесе, преди да започнем.

Хемингуей започва със стриди и дъвче всяка една много старателно. „Яж добре и смилай добре“ – казва той.

„Папа, моля те, оправи си очилата“ – казва госпожа Хемингуей.

Той кимва. После кимва няколко пъти към мен – повторение на знака за внимание. „Когато остарея, искам да бъда мъдър старец, който не досажда“ – казва, после спира, докато келнерът поставя пред него чиния с аспержи и артишок и налива Tavel. Хемингуей опитва от виното и дава знак на одобрение. „Бих искал да видя всички нови боксьори, коне, балети, колоездачи, жени, тореадори, художници, самолети, копелета, кафеджийски типове, големи международни курви, ресторанти, години на вино, кинопрегледи – и да не ми се налага да пиша и ред за което и да било от тия неща“ – казва той. – „Бих искал да пиша много писма на приятели и да получавам обратно писма. Бих искал да мога да правя добър секс до осемдесет и пет, както е можел Клемансо. И не бих искал да бъда Берни Барух. Няма да седя на пейки в парка, макар че бих могъл понякога да намина и да храня гълъбите, и няма да имам дълга брада, за да може да има поне един старец, който не изглежда като Шоу.“ Той спира и прокарва опакото на ръката си по брадата, и оглежда стаята замислено. „Никога не съм срещал господин Шоу“ – казва. – „Никога не съм бил и на Ниагарския водопад. Във всеки случай, бих се занимавал с конни надбягвания. Не можеш да стигнеш до върха в това, докато не станеш над седемдесет и пет. Тогава може да си взема добър млад бейзболен отбор, може би, като господин Мак. Само че няма да давам сигнали с програмка – за да наруша модела. Не съм измислил още с какво ще давам сигнали. А когато свърши и това, ще бъда най-красивия труп от времето на Прити Бой Флойд насам. Само балъците се тревожат за спасението на душата си. Кой, по дяволите, би се тревожил за спасяването на душата си, когато задължението на човека е да я загуби интелигентно, по същия начин, по който би продал позицията, която защитава, ако не може да я задържи – възможно най-скъпо, опитвайки се да я направи най-скъпата позиция, която някога е била продадена. Не е трудно да умреш.“ Отваря устата си и се смее, първо беззвучно, после шумно. „Край на тревогите“ – казва. С пръсти вдига дълго стръкче аспержи и го гледа без особен ентусиазъм. „Трябва да си доста добър човек, за да имаш смисъл, когато умираш“ – казва той.

Госпожа Хемингуей вече е приключила с яденето и бързо допива виното си. Хемингуей бавно допива своето. Поглеждам часовника си и виждам, че е почти три. Келнерът започва да разчиства масата и всички ставаме. Хемингуей стои тъжно пред бутилката шампанско, която още не е празна. Госпожа Хемингуей облича палтото си, аз също обличам своето.

„Половин бутилка шампанско е врагът на човека“ – казва Хемингуей. Всички сядаме отново.

„Ако имам пари, не мога да си представя по-добър начин да ги похарча от шампанско“ – казва Хемингуей, докато си налива.

Когато шампанското свършва, напускаме апартамента. Долу госпожа Хемингуей ни казва да не забравим да оправим очилата и се изнизва.

Хемингуей се спира за миг пред хотела. Денят е хладен, облачен. Това не е добро време за него да е навън, казва той намръщено, добавяйки, че гърлото му е малко възпалено. Питам го дали иска да отиде на лекар. Той казва не. „Никога не вярвам на лекар, на когото трябва да плащам“ – казва, и тръгва през Пето авеню. Ято гълъби прелита наблизо. Той спира, вдига поглед и насочва към тях въображаема пушка. Дръпва спусъка и после изглежда разочарован. „Много труден изстрел“ – казва. Бързо се обръща и се преструва, че стреля пак. „Лесен изстрел“ – казва. – „Виж!“ Той посочва петно на тротоара. Изглежда се чувства по-добре, но не много по-добре.

Питам го дали иска първо да спре при оптика си. Той казва „не“. Споменавам палтото. Той свива рамене. Госпожа Хемингуей беше предложила да потърси палто в Abercrombie & Fitch, затова аз също споменавам Abercrombie & Fitch. Той пак свива рамене и бавно се довлачва до едно такси, и ние потегляме по Пето авеню в следобедния трафик. На ъгъла на 54-та спираме по сигнал на полицай. Хемингуей изръмжава. „Обичам да гледам как мръзне ирландски полицай“ – казва. – „Давам ти осем срещу едно, че е бил военен полицай. Много умело ченге. Има добри финтове и фалшиви движения. Полицаите не са като във филмите на Хелингър. Само понякога.“

Потегляме отново и той ми показва къде някога е минал пеша през Пето авеню със Скот Фицджералд. „Скот вече не беше в Принстън, но още говореше за футбол – казва, без оживление. – Амбицията на живота му беше да е в отбора. Казах: ‘Скот, защо не зарежеш тоя футбол?’ Казах: ‘Хайде, момче.’ А той отговори: ‘Ти си луд.’ Това е краят на тая история. Ако не можеш да минеш през трафика, как, по дяволите, ще минеш през линията? Но аз не съм Томас Ман“ – добавя. – „Потърси второ мнение.“

Когато стигаме до Abercrombie’s, Хемингуей отново е намръщен. Слиза от таксито неохотно и неохотно влиза в магазина. Питам го дали иска да потърси първо палто или нещо друго.

„Палто“ – казва той нещастно.

В асансьора Хемингуей изглежда още по-голям и обемист отпреди, а лицето му има израза на човек, когото насилствено подлагат на най-лошия вид мъки. Една жена на средна възраст, застанала до него, зяпа раздърпания му бял мустак с явен ужас и неодобрение. „Боже Христе!“ – казва Хемингуей изведнъж в тишината на асансьора, и жената на средна възраст свежда поглед към краката си.

Вратите се отварят на нашия етаж, ние излизаме и се насочваме към стелажа с палта. Приближава се висок, елегантен продавач. Хемингуей мушва ръце в джобовете си и се привежда напред. „Мисля, че още имам кредит в тая дупка“ – казва той на продавача.

Продавачът прочиства гърлото си. „Да, сър“ – казва.

„Искам да видя палто“ – казва Хемингуей заплашително.

„Да, сър – казва продавачът. – Какво палто желаете да видите, сър?“

„Онова.“ Той сочи едно право падащо палто от бежов габардин на закачалката. Продавачът му помага да го облече и внимателно го довежда пред огледало в цял ръст. „Виси като саван“ – казва Хемингуей, като рязко сваля палтото. – „Аз съм висок отгоре. Имате ли друго палто?“ – пита, сякаш очаква отговорът да е „не“. Той нетърпеливо се приближава към асансьорите.

„А това тук, сър, със сваляща се подплата, сър?“ – казва продавачът. Това палто има колан. Хемингуей го пробва, оглежда се в огледалото и после вдига ръце, сякаш се прицелва с пушка. „За лов ли ще го ползвате, сър?“ – пита продавачът. Хемингуей изръмжава и казва, че ще вземе палтото. Дава името си, и продавачът щраква с пръсти. „Разбира се!“ – казва. – „Имаше нещо…“ Хемингуей изглежда смутен и казва да пратят палтото в Sherry-Netherland, а после добавя, че би искал да види коланите.

„Какъв колан, господин Хемингуей?“ – пита продавачът.

„Предполагам кафяв“ – казва Хемингуей.

Насочваме се към щанда за колани и се появява друг продавач.

„Бихте ли показали на господин Хемингуей един колан?“ – казва първият продавач и отстъпва назад, загледан замислено в Хемингуей.

Вторият продавач вади от джоба си метър и казва, че според него Хемингуей е размер 44 или 46.

„Искаш ли бас?“ – пита Хемингуей. Хваща ръката на продавача и сам се удря с нея по корема.

„Боже, коремът му е твърд“ – казва продавачът на колани. Измерва обиколката на кръста му. „Трийсет и осем!“ – докладва. – „Малък кръст за вашия размер. Какво правите – много упражнения?“

Хемингуей свива рамене, прави финт, засмива се и изглежда щастлив за пръв път, откакто напуснахме хотела. Удря се с юмрук в корема.

„Пак в Испания ли отивате?“ – пита продавачът на колани.

„В Италия“ – казва Хемингуей и пак се удря в корема. След като избира кафяв кожен колан, продавачът го пита дали иска и колан с торбичка за пари. Той казва „не“ – държал парите си в чекова книжка.

Следващата ни спирка е отделът за обувки, където Хемингуей иска от продавача сгъваеми пантофи за спалня.

„Pullman slippers“ – казва продавачът. – „Какъв номер?“

„Единайсети“ [44] – казва Хемингуей срамежливо. Носят пантофите и той казва, че ще ги вземе. „Ще ги сложа в джоба си – казва. – Просто ги маркирайте, за да не ме помислят за крадец.“

„Ще се изненадате какво се краде от магазина“ – казва продавачът, който е много дребен и много стар. – „Ей онази сутрин някой от първия етаж изнесъл голямо рулетно колело. Просто го вдигнал и…“

Хемингуей вече не слуша. „Вулфи!“ – изкрещява той към един мъж, който е почти седем фута висок [213 см] и стои с гръб към нас.

Мъжът се обръща. Лицето му е голямо, квадратно и червено, и при вида на Хемингуей се изпълва с радост. „Папа!“ – изкрещява и той.

Едрият мъж и Хемингуей се прегръщат и потупват дълго по гърба. Това е Уинстън Гест. Господин Гест ни казва, че отива горе да си вземе пушка и предлага да отидем с него. Хемингуей пита каква пушка, а Гест казва – десеткалибрен магнум.

„Прекрасна пушка“ – казва Хемингуей, като взема от продавача пантофите и ги мушва в джоба си.

В асансьора Хемингуей и Гест сверяват колко килограма са свалили. Гест казва, че сега е свалил до сто и шест, след доста препускане с поло-понита. Хемингуей казва, че е свалил до деветдесет и четири, след лов на патици в Куба и работа върху книгата си.

„Как е книгата сега, Папа?“ – пита Гест, когато излизаме от асансьора.

Хемингуей прави онзи смях с юмрука пред лицето и казва, че ще защитава титлата си още веднъж. „Вулфи, изведнъж открих, че пак мога да пиша прекрасно, вместо само да си гриза ноктите – казва той бавно. – Мисля, че ми трябваше известно време, за да се възстанови главата ми отвътре. По принцип не бива да разбиваш главата на един писател, нито да му правиш седем мозъчни сътресения за две години, нито да му чупиш шест ребра на четирийсет и седем, нито пък да му набиваш през черепа стойка за огледало за обратно виждане, нито, всъщност, да стреляш твърде много по него. От друга страна, Вулфи, ако оставиш копелетата на мира, те са способни да започнат да пълзят обратно в утробата или някъде другаде, щом само им пуснеш една шапка porkpie.“ Той избухва в смях.

Огромната снага на Гест се тресе от почти неудържим смях. „Боже, Папа!“ – казва той. – „Още пазя ловните ти дрехи на острова. Кога ще дойдеш да ловуваме, Папа?“

Хемингуей пак се смее и го тупа по гърба. „Вулфи, адски си голям!“ – казва той.

Гест урежда доставката на пушката си, и всички се качваме пак в асансьора. Двамата обсъждат човек, който миналата година хванал черен марлин с тегло 500 килограма.

„Как ви харесва сега, господа?“ – пита Хемингуей.

„Боже, Папа!“ – казва Гест.

На приземния етаж Гест сочи към монтирана на стената глава на слон. „Пигмейски слон, Папа“ – казва.

„Мизерен слон“ – казва Хемингуей.

Прегърнати през раменете, те излизат на улицата. Аз казвам, че трябва да тръгвам, и Хемингуей ми казва непременно да дойда в хотела рано на следващата сутрин, за да отида с него и Патрик в Метрополитън. Докато се отдалечавам, чувам Гест да казва: „Боже, Папа, не се срамувам от нищо, което съм направил.“

„Нито пък аз, колкото и странно да е“ – казва Хемингуей.

Обръщам се. Те се удрят по корема и се смеят дрезгаво.

⸻ ❦ ⸻

На следващата сутрин вратата на апартамента ми отваря Патрик, плах млад мъж със среден ръст, големи очи и чувствително лице. Той носи сиви фланелени панталони, бяла риза с отворена яка, чорапи Argyle и обувки loafers. Госпожа Хемингуей пише писмо на бюрото. Щом влизам, тя вдига глава и казва: „Щом Папа довърши обличането, ще отидем да гледаме картини.“ После се връща към писмото си.

Патрик ми казва, че би прекарал с удоволствие целия ден в разглеждане на картини, и че сам е рисувал малко. „Папа трябва да е обратно за обяд с господин Скрибнър“ – казва той, и добавя, че ще остане в града до следващата сутрин, когато семейство Хемингуей отплава. Телефонът звъни и той вдига. „Папа, мисля, че ти се обажда Джиджи!“ – извиква към спалнята.

Хемингуей излиза по ръкави и отива до телефона. „Как си, хлапе?“ – казва, после кани Джиджи да дойде във Finca за следващата си ваканция. „Добре си дошъл долу, Джиджи – казва той. – Помниш ли котката, която хареса? Оная, която кръсти Миризливка? Прекръстихме я на Екстази. Никоя от котките ни си знае името.“ След като затваря, казва ми, че Джиджи е чудесен стрелец – когато бил на единайсет, спечелил второ място на шампионата по стрелба на Куба. „Нали това е true gen, Маус?“ – пита.

„Точно така, Папа“ – казва Патрик.

Искам да разбера какво означава „true gen“, и Хемингуей обяснява, че това е британски жаргон за „информация“, от „intelligence“. „Разделя се на три класа – gen; the true gen, което е толкова вярно, колкото можеш да го кажеш; и the really true gen, което е толкова вярно, че можеш да действаш по него“ – казва той. После поглежда зелените орхидеи и пита дали някой е разбрал коя е Аделин.

„Забравих да ти кажа, Папа“ – казва госпожа Хемингуей. – „Това е майка ми. Аделин е майка ми.“ Тя се обръща към мен и казва, че майка ѝ и баща ѝ са на около седемдесет и няколко, живеят в Чикаго и винаги помнят кога да направят точното нещо в точното време.

„Майка ми никога не ми е пращала цветя“ – казва Хемингуей. Майка му сега е на около осемдесет, казва той, и живее в Ривър Форест, Илинойс. Баща му, който бил лекар, от много години е мъртъв; застрелял се, когато Ърнест бил момче. „Хайде да тръгваме, ако ще гледаме картините – казва. – Казах на Чарли Скрибнър да ме чака тук в един. Извинете ме, докато се измия. В големия град, предполагам, трябва да си миеш врата.“ Той се връща в спалнята. Докато го няма, госпожа Хемингуей ми казва, че Ърнест е вторият от шест деца – Марселин, после Ърнест, Урсула, Мадлен, Карол и най-малкият, единственият брат, Лестър. Всички сестри били кръстени на светци. Всички деца вече са женени; Лестър живее в Богота, Колумбия, където е назначен в американското посолство.

След малко Хемингуей излиза, облечен в новото си палто. Госпожа Хемингуей и Патрик си слагат палтата и ние слизаме долу. Вали дъжд, и бързо влизаме в такси. На път за Метрополитън Хемингуей говори малко; само си тананика и наблюдава улицата. Госпожа Хемингуей ми казва, че обикновено е нещастен в такситата, защото не може да седи отпред и да гледа пътя. Той поглежда през прозореца и сочи ято птици. „В този град птиците летят, но не са сериозни“ – казва той. – „Нюйоркските птици не се издигат.“

Когато пристигаме пред входа на музея, бавно влиза фрупа ученици. Хемингуей нетърпеливо ни повежда покрай тях. Във фоайето спира, вади сребърна манерка от един от джобовете на палтото си, отвива я и пие дълга глътка. Прибира манерката обратно и пита госпожа Хемингуей дали иска първо да види Гоите или Брьогелите. Тя казва – Брьогелите.

„Научих се да пиша, като гледах картини в музея Люксембург в Париж“ – казва той. – „Никога не съм стигал по-далеч от гимназия. Когато стомахът ти е празен, а музеят е безплатен, отиваш в музея. Виж“ – казва, докато спира пред „Портрет на мъж“, който се приписва и на Тициан, и на Джорджоне. – „И те са били момчета от стара Венеция.“

„Ето това ми харесва, Папа“ – казва Патрик, и Хемингуей се присъединява към сина си пред „Портрет на Федерико Гонзага (1500–1540)“ на Франческо Франча. Изобразено е малко момче с дълга коса и наметало, на фона на пейзаж.

„Това се опитваме да правим, когато пишем, Мауси“ – казва Хемингуей, сочейки дърветата на заден план. – „Това винаги го имаме вътре, когато пишем.“

Госпожа Хемингуей ни вика. Тя гледа „Автопортрет“ на Ван Дайк. Хемингуей го поглежда, кимва одобрително и казва: „В Испания имахме един пилот на изтребител на име Уайти Дал, та Уайти дойде веднъж при мен и попита: ‘Господин Хемингуей, добър художник ли е Ван Дайк?’ Аз казах: ‘Да, добър е.’ Той каза: ‘Радвам се, защото имам един в стаята си и много ми харесва, и се радвам, че е добър художник, защото го харесвам.’ На следващия ден Уайти беше свален.“

Всички отиваме при „Триумфът на Христос над греха и смъртта“ на Рубенс. Христос е изобразен заобиколен от змии и ангели, наблюдаван от фигура в облак. Госпожа Хемингуей и Патрик казват, че не прилича на обичайния Рубенс.

„Да, той го е направил“ – казва Хемингуей авторитетно. – „Истинското можеш да го познаеш, както ловното куче познава. Да го надушиш. Или от това, че си живял с много бедни, но много добри художници.“

С това въпросът е приключен и отиваме към залата с Брьогел. Оказва се затворена. На вратата има надпис „В РЕМОНТ“.

„Имат нашето снизхождение“ – казва Хемингуей и отново отпива от манерката си. – „Много ми липсва добрият Брьогел“ – добавя, докато вървим. – „Това е великият – жътварите. Много хора жънат жито, но той използва житото геометрично, за да създаде емоция, толкова силна за мен, че едва я издържам.“

Стигаме до зеления „Изглед към Толедо“ на Ел Греко и стоим дълго да го гледаме. „Това е най-добрата картина в музея за мен, а Бог знае, че има и други прекрасни“ – казва Хемингуей.

Патрик харесва няколко картини, които Хемингуей не одобрява. Всеки път Хемингуей влиза в задълбочен, технически разговор със сина си. Патрик клати глава, смее се и казва, че уважава мнението на баща си. Не спори много. „Какво от това!“ – казва внезапно Хемингуей. – „Не искам да съм арт критик. Искам просто да гледам картини, да им се радвам и да се уча от тях. Ето тази е адски добра картина за мен.“ Отстъпва назад и се вглежда в портрета на Рейнолдс „Полковник Джордж Кусмейкър“, който показва полковника облегнат на дърво, докато държи юздата на коня си. „Ето тоя полковник е копеле, готово да плати на най-добрия портретист на времето си, само за да се изобрази – казва Хемингуей и издава кратък смях. – Виж арогантността на човека и силата във врата на коня и начина, по който краката на мъжа висят. Толкова е арогантен, че може да си позволи да се обляга на дърво.“

Разделяме се за малко, всеки да гледа сам, а после Хемингуей ни вика и сочи картина, обозначена с големи букви „Catharine Lorillard Wolfe“ и с малки „By Cabanel“. „Тук се обърках като дете, в Чикаго“ – казва. – „Любимите ми художници дълго време бяха Бунте и Райърсън, две от най-големите и богати фамилии в Чикаго. Винаги мислех, че имената с големи букви са на художниците.“

Когато стигаме до Сезаните и Дегата и останалите импресионисти, Хемингуей става все по-развълнуван и започва да разказва какво всеки художник може да прави, как го прави и какво е научил от него. Патрик слуша с уважение и вече не изглежда да иска да говори за техники на рисуване. Хемингуей прекарва няколко минути пред „Скали – гората Фонтенбло“ на Сезан. „Това е, което се опитваме да правим в писането – това и това, и горите, и скалите, които трябва да прекатерим – казва той. – Сезан е моят любим художник, след ранните майстори. Чудо, чудо художник. Дега беше друг чудо художник. Никога не съм виждал лош Дега. Знаеш ли какво е правил с лошите си картини Дега? Изгарял ги е.“

Хемингуей отпива още една дълга глътка от манерката си. Стигаме до пастелния портрет на Манé на госпожица Валтес дьо ла Бин, млада жена със светла коса, навита на върха на главата. Хемингуей дълго мълчи, докато гледа; накрая се обръща. „Манé умее да показва свежестта, която хората имат, докато са още невинни и преди да са разочаровани“ – казва той.

Докато вървим, Хемингуей ми казва: „Мога да направя пейзаж като господин Пол Сезан. Научих се да правя пейзажи от господин Пол Сезан, като минавах хиляда пъти през музея Люксембург на празен стомах, и съм почти сигурен, че ако господин Пол беше наоколо, щеше да хареса начина, по който ги правя, и да се радва, че съм го научил от него.“ Той казва, че е научил много и от господин Йохан Себастиан Бах. „В първите параграфи на ‘Сбогом’ съзнателно използвах думата ‘и’ отново и отново, така както господин Йохан Себастиан Бах използва някоя нота в музиката, когато прави контрапункт. Мога почти да пиша като господин Йохан понякога – или поне така, че той би го харесал. Всички такива хора са лесни за разбиране, защото всички знаем, че трябва да се учиш.“

„Папа, виж това“ – казва Патрик. Той гледа „Размисъл върху Страстите“ на Карпачо. Патрик казва, че за религиозна картина в нея има много странни животни.

„Хъ!“ – казва Хемингуей. – „Тези художници винаги слагат свещените сцени в онази част на Италия, която най-много харесват, или откъдето са дошли, или откъдето са техните момичета. Те правят момичетата си Мадони. Това уж трябва да е Палестина, а Палестина е далеч. Та той слага червен папагал и слага елени и леопард. И после си мисли: това е Далечният изток и е далеч. Така че слага още и маврите – традиционния враг на венецианците.“ Той се спира и оглежда какво друго е вкарал художникът в картината си. „После огладнява и слага зайци“ – добавя той. – „Мамка му, Маус, нагледахме се на хубави картини. Маус, не мислиш ли, че два часа са дълго време за гледане на картини?“

Всички се съгласяват, че два часа са дълго време за гледане на картини, и Хемингуей казва, че ще пропуснем Гоите и че всички ще отидат пак в музея, когато се върнат от Европа.

Все още вали, когато излизаме. „Мамка му, мразя да излизам на дъжд – казва Хемингуей. – Мамка му, мразя да се мокря.“

Чарлс Скрибнър ни чака във фоайето на хотела. „Ърнест“ – казва той, стискайки ръката на Хемингуей. Той е достолепен, сериозен, бавно говорещ джентълмен със сребриста коса.

„Гледахме картини, Чарли“ – казва Хемингуей, докато се качваме с асансьора. – „Сега вече имат доста хубави картини, Чарли.“

Скрибнър кимва и казва: „Йъх, йъх.“

„Беше забавно за провинциално момче като мен“ – казва Хемингуей.

„Йъх, йъх“ – казва Скрибнър.

Влизаме в апартамента и събличаме палтата си, а Хемингуей казва, че ще обядваме тук. Той звъни на румсървиса, а госпожа Хемингуей сяда на бюрото да довърши писмото си. Хемингуей сяда на дивана до господин Скрибнър и започва да му разказва, че е карал на юруш, като колоездач в шестдневна гонка, а Патрик седи кротко в ъгъла и наблюдава баща си. Влиза келнер и раздава менюта. Скрибнър казва, че ще си поръча най-скъпото ястие в менюто, понеже плаща Хемингуей. Засмива се плахо, и Патрик се засмива от учтивост. Келнерът си тръгва с поръчките, а Скрибнър и Хемингуей разговарят за бизнес. Скрибнър иска да знае дали Хемингуей носи писмата, които му е писал.

Хемингуей казва: „Нося ги навсякъде със себе си, Чарли, заедно с един екземпляр на поемите на Робърт Браунинг.“

Скрибнър кимва и от вътрешния джоб на сакото си вади няколко листа – копия от договора за новата книга. Договорът предвижда аванс от двадесет и пет хиляди долара срещу хонорари, започващи от петнайсет процента.

Хемингуей подписва договора и става от дивана. После казва: „Никога не съм се представял за гений, но ще защитавам титлата отново срещу всички добри млади новаци.“ Той свежда глава, пристъпва с левия крак напред и жегва въздуха с ляв и десен. „Никога не им позволявай да те ударят чисто“ – казва.

Скрибнър иска да знае къде може да се свърже с Хемингуей в Европа. През Guaranty Trust Company в Париж, казва Хемингуей. „Когато превзехме Париж, аз опитах да превзема тая банка и ме върнаха назад“ – казва той и се смее свенливо. – „Мислех си, че ще е чудесно, ако мога да си превзема собствената банка.“

„Йъх, йъх“ – казва Скрибнър. – „Какво мислиш да правиш в Италия, Ърнест?“

Хемингуей казва, че ще работи сутрин, ще се вижда с италианските си приятели и ще ходи на лов за патици следобед. „Един следобед убихме триста трийсет и една патици с шест пушки – казва той. – И Мери стреля добре.“

Госпожа Хемингуей вдига глава. „Всяко момиче, което се омъжи за Папа, трябва да се научи да носи пушка“ – казва тя и се връща към писмото си.

„Веднъж бях на лов в Съфолк, Англия“ – казва Скрибнър. Всички търпеливо чакат да продължи. – „Помня, че в Съфолк ми дадоха гъши яйца за закуска. После излязохме на лов. Не знаех как да сваля предпазителя на пушката.“

„Ловът е вид добър живот“ – казва Хемингуей. – „По-добър от Уестпорт или Бронксвил, според мен.“

„След като се научих да свалям предпазителя, не можах да уцеля нищо“ – казва Скрибнър.

„Бих искал да участвам в голямото състезание в Монте Карло и в световното първенство в Сан Ремо – казва Хемингуей. – В доста добра форма съм да стрелям и на двете. Изобщо не е зрителски спорт. Но е вълнуващо да го правиш и чудесно да го ръководиш. Някога ръководех Вулфи на големите състезания. Той е велик стрелец. Беше като да управляваш велик кон.“

„Накрая уцелих едно“ – казва Скрибнър плахо.

„Какво уцели?“ – пита Хемингуей.

„Заек“ – казва Скрибнър. – „Уцелих един заек.“

„Не са провеждали голямото състезание в Монте Карло от 1939 насам“ – казва Хемингуей. – „За седемдесет и четири години са го печелили само двама американци. Ловът ме кара да се чувствам добре. Голямата част от него е да си заедно и с приятели, вместо да чувстваш, че си на място, където всички те мразят и ти мислят злото. По-бързо е от бейзбола, и отпадаш още с първия страйк.“

Телефонът звъни, и Хемингуей го вдига, заслушва се, казва няколко думи, после се обръща към нас и казва, че някаква фирма, наречена Endorsements, Inc., му предложила четири хиляди долара, за да позира като Man of Distinction. „Казах им, че не бих пил това нещо за четири хиляди долара – казва той. – Казах им, че съм човек на шампанското. Опитвам се да съм добър човек, но това е труден занаят. Каквото спечелиш в Бостън, губиш го в Чикаго.“

^[1] Изразът “hitting them with the bases loaded” идва от бейзбола. Означава да отбиеш топката, когато всички бази са заети – момент на максимално напрежение и най-голяма възможност да донесеш точки. В устата на Хемингуей това е комплимент към Дитрих – „удряш право в целта в най-решителния момент“.

Източник

Лилиан Рос (1918–2017) е американска журналистка и авторка. Рос е била щатна авторка в списание „Ню Йоркър“ от 1945 г. до пенсионирането си през 2001 г. Известна е с интервютата си с Дж. Д. Селинджър.