{sidebar id=123}Патриотичните илюзии нямат край. През I век от нашата ера Плутарх се присмива на онези, които твърдят, че атинската луна е по-хубава от коринтската[1]; през XVII век Милтън отбелязва, че Бог обикновено се явява най-напред на Своите англичани[2]; в началото на XIX век Фихте заявява, че да си човек с характер и да си германец е безспорно едно и също[3]. В Аржентина гъмжи от националисти; движи ги, според тях, достойното или невинно желание да утвърждават най-добрите черти на аржентинеца. Те не познават обаче самите аржентинци; в спор предпочитат да ги дефинират, изхождайки от нещо външно – испанските завоеватели (да речем) или някаква въображаема католическа традиция, или „англосаксонският империализъм“.

За разлика от северноамериканците и от почти всички европейци, аржентинецът не се отъждествява с държавата. Това може би се дължи на традиционно лошото управление на страната или на общовалидния факт, че държавата е непонятна абстракция[4]; всъщност аржентинецът не е гражданин, а просто индивид. Мисли, подобни на Хегеловата „Държавата е действителността на нравствената идея“[5], му звучат като лоша шега. Холивудските филми често ни карат да се възхищаваме на човек (обикновено журналист), който се сприятелява с някой престъпник, за да го предаде след това на полицията; аржентинецът, за когото приятелството е страст, а полицията – мафия, възприема такъв „герой“ като невероятен мръсник. Той разсъждава, подобно на Дон Кихот: „Нека всеки отговаря сам пред себе си за собствените си грехове“, „не е редно честни хора да стават палачи на себеподобните си, особено ако лично те нямат никаква полза от това“[6] („Дон Кихот“, I, XXII). Неведнъж безсмислените симетрии на испанския стил са ме навеждали на мисълта за непреодолимата пропаст, която ни дели от Испания; тези два реда от „Дон Кихот“ бяха достатъчни, за да се убедя, че съм грешал; те сякаш са тихият скрит символ на нашата близост. Сериозно потвърждение на това е една нощ в аржентинската литература[7] – онази отчаяна нощ, в която един сержант от селската полиция изкрещява, че няма да допусне престъпното убийство на един храбрец, и се бие срещу своите войници рамо до рамо с беглеца Мартин Фиеро.

За европееца светът е космос, в който всеки строго съответства на функцията, която изпълнява; за аржентинеца е хаос. Европеецът и северноамериканецът смятат, че една книга е хубава, щом е заслужила някаква награда; аржентинецът допуска, че може да не е лоша въпреки наградата. Поначало аржентинецът не се доверява на фактите. Едва ли му е известна легендата, която гласи, че сред хората винаги има тридесет и шест праведници – Lamed Wufniks[8], – които, без да се познават помежду си, тайно крепят Вселената; ако я чуе обаче, няма да се учуди, че тези достойни люде са безименни и незнайни… За него народният герой е единакът, който се опълчва срещу множеството, било явно (Фиеро, Морейра, Черна мравка[9]), било скрито или в миналото (Сегундо Сомбра[10]). Другите литератури не познават подобни случаи. Да вземем например двама големи европейски писатели – Киплинг и Франц Кафка. На пръв поглед между тях няма нищо общо, но всъщност темата на единия е защитата на реда, на определен ред (пътят в „Kim“, мостът в „The Bridge-Builders“[11], римската стена в „Puck ofPook’s Hill“[12]), а на другия – непоносимата и трагична самота на човека, лишен дори от най-скромното място във вселенския ред.

Би могло да се каже, че посочените от мен черти са просто отрицателни или анархистични; би могло да се добави, че те не допускат политическо тълкуване. Осмелявам се да твърдя обратното. Най-наболелият проблем на нашето време (разкрит с пророческа яснота от почти забравения Спенсър[13]) е растящата намеса на държавата в делата на индивида; в борбата срещу това зло, чиито имена са комунизъм и нацизъм, аржентинският индивидуализъм, може би безполезен или вреден до този момент, ще намери своето оправдание и мисия.

С тъга и без особена надежда мисля като за абстрактна възможност за появата на една партия, близка до аржентинците; една партия, която би ни обещала (да речем) да ограничи до строг минимум властта.

Национализмът се опитва да ни омае с видението на една крайно обезпокоителна държава; веднъж наложила се на земята, подобна утопия би могла да окаже чудодейно въздействие, като накара всички да пожелаят и в края на краищата да изградят нейната противоположност.

Буенос Айрес, 1946 г.

Превела от испански: Анна Златкова

Публикува се със съгласие на издателството. 

Xорхе Луис Борхес (1899–1986) е роден в Буенос Айрес, но едва петнайсетгодишен заминава за Женева. Там се запознава с идеите на Шопенхауер, с творчеството на Уолт Уитман и на френските символисти Рембо, Верлен и Маларме, а в Испания, където се установява след това, попада в кръга на местните писатели ултраисти. През 1921 г. се завръща в Аржентина и взема участие в основаването на няколко литературни и философски списания. Световната си слава дължи преди всичко на своите кратки разкази и литературни есета. Умира в Женева.