Лидерът на евразийското движение Александър Дугин (вляво) и негови поддръжници пеят на митинг на руски националистически групи, призоваващи за възкресяване на съветската империя, Москва, април 2007 г. (AP Images)
Разглеждани книги:
Основи на евразийството
превод от руски език и редакция на Джафе Арнолд и Джон Стахелски
Prav, 2 тома, 538 стр.
Мистиката на Гумильов: биополитика, евразийство и изграждане на общност в съвременна Русия
от Марк Басин
Cornell University Press, 380 стр.
Основы геополитики: геополитическое бъдущее России
by Aleksandr Dugin
Москва: Arktogeia, 600 стр. (1997)
Евразийска мисия: Въведение в неоевразийството
от Александър Дугин
Лондон: Arktos, 179 стр.
Четвъртата политическа теория
от Александър Дугин
Лондон: Arktos, 211 стр., 29,50 долара (хартия)
Черен вятър, бял сняг: Новият национализъм на Русия
от Чарлз Клоувър
Университетско издателство Йейл, 360 стр.
Когато през 2014 г. руските войски завзеха Крим, германската канцлерка Ангела Меркел, докладвайки за разговора си с Владимир Путин, каза на президента Обама, че руският президент изглежда живее „в друг свят“. В известен смисъл тя беше права: Неразбирането на перспективата на Русия направи действията ѝ изненадващи през 2014 г. и още повече, когато тя нахлу в Украйна през 2022 г. Всъщност руснаците и западняците виждат света по съвсем различен начин.
Как мислят руснаците за това, което тяхната страна прави в Украйна? Ако искаме да разберем защо толкова много хора подкрепиха нападението над Грузия през 2008 г., завземането на Крим и Източна Украйна през 2014 г. и настоящата война, трябва да признаем, че техните основни предположения се различават от нашите. Американците например обикновено приемат за даденост, че държавата съществува, за да насърчава благосъстоянието на своите граждани, но руснаците често вярват в обратното. В края на краищата, хората идват и си отиват, но Русия остава. А Русия не е само нация, тя е и идея.
Руската идея обикновено е била месианска през многобройните си промени. Тя обяснява света и дава смисъл на живота; тя определя вътрешната и външната политика и, което е по-важно, дава на руснаците усещането за тяхната „рускост“ – което включва способността да спасят света. В известната си книга Руската идея (1946 г.) философът Николай Бердяев твърди, че болшевизмът дължи на руския месианизъм толкова, колкото и на Маркс. Средновековните руснаци, подчертава той и много други, често са се смятали за единствените истински християни. На Флорентинския събор през 1439 г. византийците са признали папата, за да си осигурят западната помощ срещу турците, като по този начин са предали православната вяра. Предполага се, че това е причината да отстъпят на османците през 1453 г. От този момент нататък Москва, столицата на единствената независима православна държава до XIX в., се превръща в „Третия Рим“, наследник на Рим и Византия като седалище на християнството. Руснаците са предопределени да спасят света, защото, както обяснява монахът Филотей, „четвърти Рим няма да има“.
Болшевизмът наследява този месиански дух. Съветският съюз щял да освободи работниците по света и да създаде последната утопия. Налага се Сталин да слее марксисткия интернационализъм с традиционната руска гордост: интернационализмът ще бъде дело на Русия, нацията спасителка. Сталин се опира на традицията на руската принадлежност, определяна като вид свръхнационалност. Всяка нация проявява специални качества, но Русия, както твърди Достоевски, проявява уникалната способност да поглъща и изразява съвършено качествата на всички останали. Заради тази „възприемчивост“ (отзывчивость), заключава Достоевски, руснаците „може би имат по-голяма способност от другите народи да възприемат идеята за всеобщото общение на хората, за братската любов“. Като доказателство за това той посочва испанците и англичаните, изобразени в стиховете на Пушкин, които, както си представя, не се различават ни най-малко от действителните испанци и англичани. Напомням за остроумието, че лингвистът Роман Якобсон можел да говори свободно руски на шест езика.
След разпадането на СССР идеологиите се надпреварваха да заменят комунизма. Либерализмът, смятан за чужд, беше изместен от различни видове национализъм, един от които, евразийството, изглежда е постигнал статут на полуофициална идеология. Путин използва евразийски фрази, академията на Генералния щаб на армията преподава евразийски учебник, а популярната култура е възприела неговите идеи и лексика. Като отлична база за изграждане на империя, евразийството, подобно на сталинизма, носи знамето на антиимпериализма, като твърди, че трябва да обедини света под руско ръководство, за да го освободи от западния културен колониализъм. Не би могло да бъде другояче. Както обяснява Александър Дугин, настоящият лидер на движението, „извън империята руснаците губят своята идентичност и изчезват като нация“.
Началото на евразийството е поставено преди малко повече от век. За разлика от повечето си днешни съперници, то е ангажирало някои наистина творчески умове. Всъщност руската интелектуална история предлага няколко движения, в които силни мислители стигат до абсурдни и често отблъскващи заключения. Да ги разберем, означава да схванем как навсякъде по света интелигентни хора могат да приемат абсурдни убеждения и да претендират за „научна“ сигурност относно идеи, противоречащи на самия дух на науката.
Озовали се в изгнание след революцията и гражданската война, група руски интелектуалци, предимно от дворянството, разглеждат последните събития [Руската революция] като катастрофа, която няма равна на себе си в историята. Те изпитват дълбоко отчуждение както от родината, така и от европейския свят, в който се намират. В есето си Два свята Пьотр Савицки, първият ръководител на движението, отбелязва: „Руските изгнаници са като имигранти ‚от друг свят’, като жители на други планети“. Подобно на предишните руски емигранти, те намират дом в създадената от тях идеология.
Два свята е включена в Основи на евразийството – сборник с важни текстове от движението, много от които се появяват за първи път на английски език. Болшевишкият преврат, разсъждават Савицки и неговите съмишленици емигранти, просто ускорява катастрофалната политика на озападняване, провеждана от царете Романови след Петър Велики. Русия най-сетне трябва да осъзнае, че не принадлежи към европейската цивилизация. Вместо това тя принадлежи към напълно отделния свят на „Евразия“. В културно, историческо и психологическо отношение руснаците са степни народи, които приличат на тюркските и монголските (или „туранските“) народи в Централна Азия. Монголското завладяване на Русия (приблизително 1240-1480 г.) далеч не е бедствие, а благословия, именно защото изолира Русия от Европа. През този период се формира съвременният руски характер като синтез на славянското и туранското.
Абсолютизмът, единственото управление, подходящо за степните народи, разпръснати на огромна територия, идва в Русия от Чингис хан и неговите наследници. Когато Монголската империя се разпада, Русия става неин наследник. „И над цяла Русия е надвиснала сянката на великия Чингис хан“, пише евразианистът Николай Трубецкой в Наследството на Чингис хан (1925 г.). „Независимо дали Русия го иска или не, тя завинаги си остава пазител на това наследство.“
Сред евразийците има двама велики лингвисти – Трубецкой и Якобсон, които откриват фонемата и често са смятани за основатели на съвременния структурализъм. Те изработват теория, обосноваваща евразийството от лингвистична гледна точка. Това, което наистина има значение, според тях, не е общият произход на езиците, както твърдят други лингвисти и по-ранни филолози, а тяхната обща съдба. Панславистите от XIX в. погрешно са предложили, че руснаците най-много приличат на носителите на други славянски езици, много от които са били покварени от западната култура. Съдбата на Русия се крие другаде, на Изток. Или, както отбелязва Якобсон: „Въпросът „накъде“ е станал по-важен от въпроса „откъде“.
Трубецкой и Якобсон обясняват езиковите промени с динамиката на една самозатворена система. Тази система се насочва нанякъде, или, както обяснява Трубецкой, „във всеки един момент еволюцията на фонемичната система е продиктувана от тенденцията към дадена цел“. Балканските езици, посочват те, са изключително разнообразни по произход. Те включват не само езици от различни клонове на индоевропейския език (румънският е романски език, сръбският е славянски, албанският представлява самостоятелен клон), но и турски, който изобщо не е индоевропейски. И все пак взаимодействието между носителите на езика е довело до редица общи черти. По същия начин, твърдят те, руският и турският език образуват „езиков съюз“, който ще се сближава все повече. И ако това е така, заключават чрез логически скок Якобсон и Трубецкой, то същото трябва да важи и за всичко останало в руската и туранската култура.
Следователно, за разлика от европейското колониално изграждане на империи, руското завладяване на сибирските, кавказките и централноазиатските народи е било изцяло „приятелско“ – аргумент, който е толкова абсурден, че е повод за най-изобретателната историография на евразианистите. Украйна се оказва очевиден проблем, тъй като от самото начало евразийците трябва да се изправят срещу украинските националисти в диаспората. От тяхна гледна точка всичко, което евразийците са показали, е, че украинците, които споделят европейската култура, не принадлежат към руснаците.
Какво точно гарантира общата съдба на една група хора? Отговорът е географията, това, което Савицки нарича месторазвитие – „топогенеза“ или, по-буквално, „развитие на мястото“. Географската среда формира културата, твърди той, така че народите от евразийската степ, която се простира от Унгария до Манджурия, със сигурност ще проявят обща психология и следователно ще имат хармонични отношения. По същия начин, разсъждава Савицки, една непреодолима пропаст винаги трябва да разделя „океанските“ и „континенталните“ култури. Първите приемат риска, предприемчивостта и индивидуализма – спомнете си за ренесансова Италия, републиканска Холандия или имперска Великобритания – докато вторите предпочитат традицията, консерватизма и колективизма. Континенталният свят предпочита централизираното авторитарно управление, поради което „самата география“ е предопределила руското управление над огромната територия, простираща се от Полша до Тихия океан. „Континенталността“ диктува изолация от чуждо влияние чрез икономическа и социална „автаркия“ или самодостатъчност.
Преди всичко този „руски свят“ трябва да признае, че най-големият му враг е и винаги ще бъде западният либерализъм. Болшевиките погрешно са възприели западния, атеистичен марксизъм, но правилно са установили тотален контрол върху живота на индивида в името на един по-висш идеал. „Съвременната демокрация трябва да отстъпи място на идеокрацията“, твърди Трубецкой, имайки предвид управление, основано на абстрактни идеали. Плуралистичната демокрация не включва всеобхватна и единна философия на живота, но идеокрацията я включва. Ето защо „идеокрацията предполага подбор на управляващия ешелон според верността му към една обща управленска идея…, обединена в единна идеологическа държавна организация“, която ще „контролира всички аспекти на живота“. Този колективизъм гарантира, че „последните следи от индивидуализма ще изчезнат“ и че общият мироглед „ще се превърне в неотменима съставка“ на психиката на всеки. От самото начало евразийството не е алтернатива на тоталитаризма, а негова различна форма.
Западните либерали, обяснява Трубецкой, утвърждават предполагаемо универсални ценности като правата на човека, прогреса и космополитизма. Разглеждайки хората като индивиди, те презират националните култури и смятат, че уважението към традициите е нещо ретроградно. Превъзходството на западната цивилизация, предполагат те, се крие в откриването на универсалностите, за които се предполага, че са свободни от местни предразсъдъци, както логиката и математиката. И така западняците представят специфичните европейски ценности като обективни. Неевропейците, които приемат това твърдение, както много хора в Русия и други модернизиращи се култури, се стремят да станат по-„цивилизовани“, като се озападнят напълно – невъзможна задача, която непременно води до самоунижение.
Книгата, която катализира евразийското движение, Европа и човечеството на Трубецкой (1920 г.) – избрани откъси от нея са включени в първия том на Основи на евразийството – поддържа „равностойността и качествената несъизмеримост на всички култури и народи на света… Няма висши и нисши култури, има само сходни и несходни“. Европейските аргументи за обратното са само „средство за заблуждаване на хората и за оправдаване на империалистическата и колониалната политика… на „великите сили“ – т.е. на всички велики сили с изключение на Русия.
Забележително е, че релативизмът на Трубецкой го води до заключението, че тъй като културите са равни, европейците, които предполагат обратното, са по-лоши от всички останали. Всички са равни, но някои са по-малко равни от другите. Следователно незападният свят трябва да се обедини срещу европейците, защото за релативистите „последиците от европеизацията“ са „абсолютно зло“. Всички страни трябва да признаят, че „има само една истинска конфронтация: тази между романо-германците и всички останали народи по света, между Европа и Човечеството“.
Лев Гумильов, който кореспондира със Савицки, развива евразийските идеи по изобретателен и понякога смешен начин. Син на двама велики поети, Николай Гумильов и Анна Ахматова, Гумильов се гордее с родословие, което предизвиква внимание. В страна, в която литературата се радва на огромен престиж, преследването на родителите му – баща му е разстрелян, а майка му става обект на общонационално осъждане – само засилва унаследената харизма на Гумильов, подсилена още повече от два престоя в ГУЛАГ. (Роден през 1912 г., Гумильов става специалист по монголите, тюрките и другите народи на Централна Азия. Неговите увлекателно написани книги, някои от които бяха публикувани едва по време на гласността, оспорват традиционните описания на руската история и развиват собствена форма на етнология, която той нарича нова твърда наука.
Както посочва Марк Басин в своята забележителна книга Мистиката на Гумильов, трудно бихме могли да преувеличим влиянието на Гумильов. В крайна сметка той се радва на подкрепа от високите етажи на Комунистическата партия, Генералния щаб на въоръжените сили и Министерството на външните работи. През 1995 г. Държавната дума присъжда на една от книгите му по руска история престижна награда. Одобрена от Министерството на образованието на Руската федерация като учебник за средните училища, тя е преиздадена в тираж от 100 000 екземпляра. Възхвалата на централноазиатските народи, която Гумильов прави, го превръща в герой и на бившия автократичен президент на Казахстан Нурсултан Назарбаев. В казахстанската столица Астана студенти посещават Евразийския национален университет „Гумильов“. По случай стогодишнината от рождението на Гумильов Назарбаев кръщава на негово име цяла планина (връх Гумильов). В Русия идеите на Гумильов проникват навсякъде, а основните му термини – „страстност“, „допълване“, „химера“ и други – са навлезли в обща употреба.
Гумильов стига до основната си идея в ГУЛАГ, където, без да има хартия, някак си (както се разказва) успява да напише книга върху хартията, използвана за опаковане на хранителни продукти. Теориите му представляват фантастичен екскурс в псевдонауката, която процъфтява в Русия дори сред сериозни учени и изследователи. Според Гумильов етническата група, която той нарича „етнос“ („етнои“ в множествено число), не е социален, а биологичен феномен, аналогичен на стадото или ятото сред животните. Развивайки се по биохимични закони, етносът представлява „биофизична реалност… Етническата принадлежност, която се проявява в човешкото съзнание, не е продукт на… съзнанието“.
Гумильов твърди, че етносите, тъй като се коренят в биологията, отразяват човешкия инстинкт за разделяне на хората на „нас“ и „тях“. От това следва, че независимо от мислителите на Просвещението, чувството за принадлежност не може да се разпростре върху цялото човечество, защото тогава няма да има „тях“, които да придават смисъл на „нас“. В същия дух Трубецкой е твърдял, по съмнителна аналогия, че както фонемите имат смисъл само чрез противопоставяне срещу други фонеми, така и „човечеството“ не може да бъде значима група, защото няма да има нищо, на което да се противопостави.
Гумильов разсъждава, че етногенезисът (формирането на етноси) изисква огромна
работа (във физически смисъл)… А за да се извърши тази работа, е необходима енергия, съвсем обикновена енергия, измерима в килограмометри или калории… Нека обясня. Каменните блокове на върха на пирамидата не са били издигнати чрез [съзнателно] етническо самосъзнание, а чрез мускулната сила на египетските работници на принципа хай-хо!
Тази енергия трябва да идва отнякъде. Тя не може да идва от съзнанието на индивидите или от непосредственото им обкръжение; подобен възглед според Гумильов „нарушава закона за запазване на енергията“. От това за него следва, че енергията трябва да идва от космическото пространство. В противен случай „ентропията… щеше да изглади всички етнически различия и да превърне многообразието на човешкия род в една безформена антропосфера“. Земята получава „повече енергия от космическото пространство, отколкото е необходимо за поддържане на равновесието на биосферата“, и именно този излишък от енергия се използва от етногенезата.
Процесът протича по следния начин: през някои периоди от слънчевия цикъл „защитните качества на йоносферата намаляват, което позволява на отделни кванти или снопове енергия да се приближат близо до земната повърхност“. Тази енергия предизвиква генетични мутации, като дава началото на няколко души, надарени с голяма „страстност“. Хората със страстност проявяват способността да поглъщат големи количества енергия от заобикалящата ги среда. Както лемингите или рояците скакалци понякога изразходват огромна енергия за самоунищожение, така и „страстниците“ преодоляват инстинкта за оцеляване. Те поемат рискове, за да извършат велики дела без друга причина, освен за да ги извършат. Защо Александър Велики и армията му са изминали целия път до Индия, след като не са се надявали да донесат плячката си у дома в Македония? Сигурно са го направили от страст. Гумильов смята страстността за най-голямото си откритие, тъй като тя обяснява това, което никоя социална теория не може да обясни. Героизмът, саможертвата, върховната отдаденост на един идеал, независимо от последствията за себе си, близките или приятелите: тези действия, които оформят света по траен начин, не могат да бъдат обяснени с рационални, социално-научни теории, защото не са рационални и произходът им е биологичен, а не социален.
С помощта на „индукция“ страстниците привличат други, които привличат още други, докато се формира етническа група. Всеки, независимо от расата си, може да бъде привлечен от страстник и затова етносите рядко са хомогенни по произход. (По този начин Гумильов отхвърля обвиненията в расизъм.) Не расата свързва хората в етнос, а „поведенческият стереотип“. Определен поведенчески репертоар изглежда естествен за членовете на един етнос, но странен за членовете на други. Басин споменава примера на Гумильов за руснак, татарин, германец и човек от Кавказ, които във влака се сблъскват с пиян младеж, който тормози жена: „Знам, а и всички знаем, че руснакът ще му каже: „Ей, приятел, ще те хванат. Виж, слез на следващата спирка“; германецът ще използва аварийната спирачка и ще извика полиция; кавказецът „просто ще загуби контрол и ще удари нарушителя в лицето“; а татаринът „ще се обърне мълчаливо“. Поведенческите стереотипи се развиват като реакция на природната среда и затова степните хора със сигурност се различават от морските. Тук Гумильов адаптира идеята на Савицки за топогенезата.
Ентропията, твърди Гумильов, гарантира, че страстната енергия намалява с математически изчислима скорост. Ето защо всички етноси преминават през поредица от точно определени етапи, докато след около 1500 години се превърнат в обикновени „реликти“, както се е случило с древните хазари в Централна Азия и якутите в Сибир.
Ако един етнос живее сред други, отношенията могат да бъдат както приятелски, така и враждебни, в зависимост от поведенческите им стереотипи и според природните закони. Групите, които са добре адаптирани една към друга, се радват на „допълняемост“. Това, казва Гумильов, е категорично така при руснаците и другите степни народи.
Повечето по-ранни историци смятат, че монголските владетели на Русия („Златната орда“) са варварска и враждебна сила – грешка, която Гумильов нарича „черна легенда“. Тя е измислена, както и почти всичко друго, което Гумильов трябва да обясни, от зли западняци, които искат да разделят славянските и тюркските народи. Като начало, в разказа на Гумильов руснаците не са завладени от монголите (чиито армии разрушават цели градове), а се подчиняват доброволно. Ако не бяха монголите, Русия, подобно на западните славяни, щеше да се поддаде на господството на западняците, които възнамеряват да унищожат тяхната култура.
Гумильов твърди, че руският етнос се формира в битката при Куликово през 1380 г., която традиционно се представя като първата голяма победа на Русия над монголите. Гумильов предлага съвсем различен разказ за битката. Руснаците се сражават с обикновена фракция на Ордата, управлявана от „нелегитимния“ военачалник Мамай, който се ползва с подкрепата на генуезки търговци. Побеждавайки Мамай, руснаците демонстрират лоялността си към легитимния владетел на Ордата – Тохтамиш. Със сигурност Тохтамиш опожарява Москва, но Гумильов се оказва достатъчно креативен, за да обясни и този неудобен факт.
Ако етносите са биологични феномени, то е важно да се поддържа техният генофонд и затова трябва да се избягва екзогамията. Понякога кръстосването създава нов етнос, но обикновено то деформира или унищожава съществуващия. „Но това никога не се случва без следа“, пише Гумильов. „Ето защо пренебрегването на етнологията, било то в мащабите на държава или страна, племенен съюз или моногамно семейство, трябва да се квалифицира като безотговорност, престъпна по отношение на потомството.“
Най-лошото, което може да се случи на един етнос, е превръщането му в „химера“, под което Гумильов има предвид не мираж, а чудовище – „комбинация от елементи, които не са органично обединени“, подобно на звяр с глава на лъв, тяло на козел и опашка на змия. „Пример за химерна връзка в зоологията“, обяснява той,
е тази, която се образува, когато в органите на животното има тении… Като налага засилен приток на храна и вкарва свои хормони в кръвта и жлъчката на организма на гостоприемника, паразитът променя биохимията на своя гостоприемник.
По същия начин паразитният етнос „изсмуква храната си от местния етнос“. Евреите са най-добрият пример за Гумильов, а омразата му към тях стига до обсебеност.
Гумильов предполага, че Вавилонската империя е паднала, защото съветниците на царя са били евреи, които, откъснати от географията, са пренебрегнали поддръжката на иригационните мрежи на Вавилон, което е довело до неурожай и цивилизационен колапс. Нещо повече, евреите са се женили за жените си, за да създадат поколения „‘метиси’ или ‘бастарди’ [незаконни] потомци“, които в крайна сметка завземат властта в името на натрапника.
Независимо дали са евреи, или не, химерните натрапници обикновено отхвърлят материалния свят, както са направили различните гностически групи – включително манихеите, зороастрийските маздаисти и албигойците. Възприемайки „вампирските концепции, които въплъщават дълбоко и дяволско чувство за цел“, те се придържат към откъснат от почвата отричащ живота светоглед, фетишизират писаното слово, приемат лъжата по принцип и поддържат за себе си различен морал, отколкото за външните хора. Гумильов твърди, че в Талмуда и Кабала, които той очевидно познава само от разказите на руските антисемити, се казва, че еврейският Бог, който е разговарял с Мойсей, всъщност е демон, най-добрият приятел на Сатаната. Освен това той твърди, че Талмудът инструктира евреите да „убиват най-добрите от гоите“. Забележителна черта на руската мисъл е, че творческите умове продължават да измислят нови теории, демонизиращи евреите.
През годините на Елцин, които мнозина наричат руската „Ваймарска ера“, младият бохем Александър Дугин флиртува с окултни и крайно десни идеи. Изглежда, че той е бил особено привързан към нацистите и е приел псевдонима Ханс Зиверс – алюзия за Волфрам Зиверс, когото Химлер назначава за директор на група, изследваща паранормалните явления. В крайна сметка Дугин намира пътя към евразийството, което синтезира с работите на практикуващите геополитици от Халфорд Макиндер насам, заедно със структуралисти, постмодернисти (Жан-Франсоа Лиотар, Жил Дельоз), френски „традиционалисти“ (Рене Генон и Ален дьо Беноа) и различни нацисти или бивши нацисти, включително Юлиус Евола, Карл Шмит и, разбира се, Мартин Хайдегер.
Рутинно е да се говори за Дугин като за „добре начетен“, но по-точно би било да се каже „добре прелиствал“. Той е един от онези псевдопрофесионални коментатори, които обичат да наричат нещата „онтологични“ и „метафизични“, докато безкрайно изброяват имената на мислители, с много от които имат повърхностно познанство. Ако има модни термини за разгръщане – „ризома“, „бриколаж“, „Dasein“ – той непременно ги трупа един върху друг. Той говори за „херменевтичния кръг“ – парадокса, че тълкуваме цялото произведение по отношение на частите и частите по отношение на цялото – сякаш това означава мироглед. Той озадачава с нещо, което може да се нарече „новата проза на императора“ [по аналогия с новите му дрехи]:
Новата епоха на модерността, с нейните линейни вектори на прогреса и с нейните постмодерни изкривявания,… ни отвеждат в лабиринтите на разпадането на индивидуалната реалност и към ризоматичния субект или постсубект.
Реални, макар и откачени, мислители като Трубецкой, който идентифицира фонемата и помага за основаването на структурализма, и Гумильов, който е истински изследовател на монголите и народите на Централна Азия, вероятно биха се смутили, че Дугин се счита за техен наследник.
Най-влиятелната книга на Дугин, Основи на геополитиката, започва като цикъл от лекции в Академията на Генералния щаб и продължава да се изучава във военните университети. Както отбелязва историкът Джон Дънлоп: „Едва ли в Русия от посткомунистическия период е публикувана друга книга, която да е оказала подобно влияние върху руския военен, полицейски и етатистки външнополитически елит.“ И не само елитите: Идеите на Дугин – цитирани, рециклирани, адаптирани и плагиатствани – изпълват книжарниците и насищат средствата за масова информация. В края на 1990‑те години Думата създава комисия по геополитика, а Дугин става съветник на председателя на Думата Генадий Селезнев.
Дугин набляга върху апокалиптичния елемент на евразийството. Руснаците са изправени пред финална битка между доброто и злото, „културна, философска, онтологична и есхатологична борба“. Злото е идентифицирано по различен начин като атлантизъм (противопоставен на евразийството „във всичко“), модерност („абсолютно зло“), Америка („страна на абсолютното зло“) и най-вече либерализъм, който според него е силен днес, защото злото е най-силно в края на дните. Гумильов си въобразява, че се занимава с наука, но Дугин изразява неприязън към „материалистичната физика“, Франсис Бейкън и „господството на количествените понятия и светските теории“. Във въведението си към Евразийска мисия той също така отхвърля „хомогенното пространство“, „линейното време“ и „прогреса“.
Логиката не е силната му страна. Прогресът, обяснява той, е форма на расизъм, защото твърдението, че настоящето превъзхожда миналото, представлява
унижение за всички онези, които са живели в миналото, оскърбление на честта и достойнството на нашите предци… и нарушаване на правата на мъртвите… Идеологията на прогреса представлява морален геноцид на миналите поколения – с други думи, истински расизъм.
Според Дугин евразийството, подходящо адаптирано, предоставя най-добрата идеология за съпротива срещу либерализма. Русия трябва да води не само другите степни народи, но и всички потиснати от Запада; в този смисъл Евразия е навсякъде. Дугин нарича това актуализирано евразийство „четвърта политическа теория“, която развива в едноименната си книга. Напълно отхвърляйки първата теория – либерализма, евразийството заимства щедро от другите две – комунизма и фашизма. Подобно на Ленин и Сталин, Дугин се застъпва за използването на всякакви средства в борбата срещу „кръвожадната американска, олигархична, либерална измет“. И трябва да престанем да превръщаме Хитлер в страшилище, защото, като изключим антисемитизма му, нацизмът не е бил по-лош, а може би и по-добър от либерализма.
Подобно на предишните евразийци, Дугин твърди, че всички култури са равни и несъизмерими, но прави изключение за американците, които не притежават „дълбока идентичност“, защото им липсва „предмодерно наследство“. С подобно пренебрежение към противоречията Дугин изисква никоя държава да не доминира над другите, като същевременно твърди, че Русия трябва да притежава пълна власт в борбата срещу Америка. Ако Узбекистан и Туркменистан не искат да се обединят с Русия, това е само „за да използват наскоро постигнатия си национален суверенитет за собствена изгода“ – което, може да се помисли, е това, което народите трябва да правят.
Дугин изразява особена враждебност към независима Украйна, тъй като въпреки културната и езиковата си близост с Русия тя предателски е изоставила полагащата ѝ се роля на част от руския свят. През 2014 г. той призовава за завладяване на Източна Украйна месеци преди това да се случи и дори възражда термина от XVIII в. за региона – Новорусия, преди Кремъл да започне да го използва. Той казва на един репортер: „Убий! Убий! Убий! Не може да има друга дискусия.“ Сега той изисква от Путин да води войната по-безмилостно.
Кръвожадността на Дугин далеч не изопачава по-ранното евразийство, а представлява неговото предвидимо развитие. Както често се е случвало в нейната история, Русия демонстрира последиците от това да се определяш чрез една идея. В името на справедливостта човек създава идеокрация и разделя света на абсолютно добро и зло. Най-първо страдат непосредствените съседи.
До степен, която западняците не оценяват, загрижеността за националната идентичност определя външната политика на Русия през последното десетилетие и обяснява драматичната промяна в поведението ѝ от мирна загриженост за икономическото развитие към агресивни усилия за доминиране над съседите. Откакто Путин пое отново президентския пост през 2012 г., евразийската лексика запълни неговите речи, вестникарски статии и телевизионни изяви. Руските елити възприеха евразийските концепции, определящи Русия като отделна „цивилизация“. Западът се превърна в либералния „Атлантик“, който възнамерява да унищожи руската култура, а руският патриотизъм сега е въпрос на „страстност“.
В Черен вятър, бял сняг Чарлз Клоувър проницателно посочва, че Путин е съгласен да остави да си отидат балтийските държави, въпреки че в тях има многобройно руско население, но не и Грузия, Казахстан и особено Украйна. Разделителната линия, която Путин е прокарал между „наши“ и „не наши“, посочва Клоувър, следва „стратегическа и културна логика, която поразително съвпада с теориите на евразийците“. Балтийските държави са част от европейската цивилизация, но Украйна принадлежи на Евразия.
Неведнъж Путин е подчертавал, че евразийските култури принадлежат заедно в единна държава под руско ръководство. Той разглежда новия си „Евразийски съюз“ с Казахстан не само като търговско споразумение, но също така, и което е по-важно, като съюз на народи, които принадлежат заедно като части от единна „цивилизация“. Идентичността на тази цивилизация, обяснява той, се основава не на етническа принадлежност, а на култура – „на запазването на руското културно господство, чиито носители са не само етническите руснаци, но и всички носители на тази идентичност, независимо от руската националност“. Тази концепция за по-широка цивилизационна идентичност, която надхвърля националната принадлежност, но все пак предполага руска доминация, е основна идея на евразийството.
Най-често Путин определя евразийската цивилизация негативно, като противоположност на упадъчния либерализъм. В интервю за Financial Times през 2019 г. той обясни, че „либералната идея“ е „изживяла своето предназначение“ и „е остаряла“. Но тя все още е опасна, защото западните лидери предполагат, че техните ценности са единствените рационални. Разширявайки НАТО до руската граница и стремейки се да присъединят традиционно руска територия, те приравняват своите интереси с интересите на човечеството и приемат за даденост, че могат „просто да диктуват всичко на всеки, точно както се опитват да правят през последните десетилетия“. На 9 май 2023 г. – най-важният празник на Русия, на който се чества разгромът на нацистка Германия – Путин апелира към руския патриотизъм в настоящата му борба срещу либерализма и Запада в Украйна. Западът мрази Русия, каза той, именно защото тя представлява различни цивилизационни ценности. „Западните глобалистки елити“, настоя Путин, негодуват, че техните уж универсални ценности се оспорват, и в отговор провокират „кървави конфликти, омраза, русофобия“.
През 2016 г. външният министър Сергей Лавров твърди в статия, цитираща Гумильов, че действията на Русия в Украйна са свързани със съпротивата срещу опитите на Запада „да лиши руските земи от тяхната идентичност“. За разлика от мирогледа, който Меркел и други просветени западни граждани приемат за даденост, екзистенциалният цивилизационен конфликт се смята за неизбежен от гледна точка на евразийците. В този конфликт Русия е жертва на арогантните западняци, които се опитват да наложат своите чужди, „сатанински“ ценности на останалата част от човечеството. Нейната борба, според тази гледна точка, не е свързана със завладяване, а със запазване на самата ѝ идентичност. В крайна сметка това е и борбата на всички незападни сили, които искат да запазят собствените си обособени цивилизации. „Ние ще защитим многообразието на света“, обяснява Путин с тон, който показва, че както сега, така и в далечното минало, руският месианизъм все още процъфтява.
