Когато влизах в киносалона, носех със себе си едно монолитно предубеждение. Очаквах нещо хубаво само като идея, иначе с посредствена реализация. По трейлъра на „Възвишение“ предположих, че филмът е заснет с много ентусиазъм. Изглеждаше ефектно. И все пак очаквах да има провал. Бях на една крачка от това да си повярвам.
Предисторията
Преди три години и половина се сблъсках с историята на Милен Русков за пръв път. Във Варна течеше театралният фестивал „Варненско лято“. А гвоздеят на програмата беше постановката на Пловдивския театър – „Възвишение“ на режисьора Иван Добчев.
Представлението беше уникално. Не! Велико. Никога не ходя да искам автограф или снимка от някой актьор, ама в случая си позволих да наруша традицията. Oтидох пред служебния вход на театъра и „дебнех“. После бързо си набавих книгата и погълнах текста за отрицателно време.
Логично след всичко това имах много твърда и непоклатима представа за романа на Милен Русков. Всичко ново би ми се сторило слаб опит, губене на време. Това високомерие от моя страна е наивно. Даже смешно. Филмът на Виктор Божинов разбива на парчета предубежденията ми.
Грешка на всеки зрител
Още в първите минути на филма търсих нещо лошо, за което да се хвана. Всъщност търсих прилики с тетралната постановка. Грешката на всеки един зрител е да търси прилики с нещо предходно. Много често вторият гледа да копира първия. А това кара зрителя във всичко ново да търси частица от старото. Грешка!
„Възвишение“ на Виктор Божинов не претендира да бъде копие, нито пък трябва. Още по-малко вече не ме интересува дали създателите на филма знаят за постановката на Иван Добчев. И в двата случая различни хора са адаптирали историята. Което означава многообразие, различни виждания, различен подход… богатство.
Филмът е един нов прочит на книгата. Един елемент от цялото многообразие, което заслужава творбата на Милен Русков. Вярвам, че той е създал текст, който да вдъхновява, да предлага предизвикателства и най-вече да провокира въображение. Всеки творец, приел да интерпретира книгата, се е нагърбил с една трудна задача, която за мен и в двата случая е един успешен продукт за гладния ни зрител.
Филм на световно ниво
Зрителят логично изпитва глад, предвид качеството на българското кино. Появи се филм, при който не чух някой да казва „абе, за български е прекрасен“. За него можем да кажем, че е добър и да мислим как да се популяризира навън. И да заявяваме с гордост, че е български. Да го сравняваме с чужди продукции.
Едно наистина адекватно заснемане и пресъздаване на епохата. Нямаше нищо модерно, което да се натрапи пред очите ми. За разлика от един филм отпреди седем години, пресъздаващ годините след 9-ти септември, в който имаше PVC дограма – пълна некадърност!
„Възвишение“ не допуска такива фрапантни грешки. Дори и на дребните не дава шанс. Затова можем да поздравим екипа. Декорите са страхотни, костюмите не подлежат на критика. Ще останете смаяни от пресъздаването на възрожденския Ловеч. Не повярвах, че това е българска продукция.
Филмът е заснет хронологично. Както на екран, така и по време на работата на екипа сцените следват реда си според сюжета. Този нечовешки труд се отплаща. Липсват нелогичните картини. А това е особено важно за актьорите, които пресъздават герои, намиращи се дълго време далеч от цивилизацията. Освен това не бива да пропускаме добрия монтаж и великолепната музика на Петър Дундаков.
Адаптацията
„Възвишение“ е чудесна адаптация на книгата. Не съм имал притеснение относно езика, подобно на други хора. Може би защото вече веднъж съм наблюдавал един успешен опит и не мога да си представя евентуален провал, противно на предубежденията ми. Плюс това самият Милен Русков е работил по адаптацията. Освен, че е помагал за репликите, той в същото време е дал свобода на сценаристката Нели Димитрова, както тя сподели на пресконференцията, вместо да пази ревностно текста си.
Този съвместен труд дава богати плодове. Сигурно почти няма да има недоволни сред зрителите, чели книгата. Рядко можем да гледаме адекватен филм, правен по книга. Особено, когато страниците са множко, както е в този случай.
Разбира се, има пропуснати моменти. Ала това не е за сметка на сюжета. Няма момент, в който да съм се питал „това пък откъде“. Историята е разказана напълно разбираемо. Посланието на книгата е запазено. Милен Русков не говори за Възраждането с кух патриотизъм. Той е създал художествена творба, която анализира историческите факти с точен мерник. А това се е съхранило в лентата на Виктор Божинов.
Има няколко сцени, които пресъздават силните моменти на книгата и пренасят тази сила на екрана. Загубата на невинността при първото убийството, извършено от дружината на Димитър Общи, изпращането на пребития Гичо от Котел, и последната, която е може би най-близо до духа на книгата. Особено важна е и сцената с Левски. В нея образът на Апостола е обвит в закачлива мистериозност и оставя зрителя сам да прецени дали това е Васил Кунчев.
Актьорите
Поради постановката на Пловдивския театър аз не можех да си представя друг за ролята на Гичоосвен Бойко Кръстанов. След филма мнението ми е на кантар. Просто е трудно, когато някой пръв ти е направил впечатление. Но Александър Алексиев изиграва много добра роля и заслужава аплодисменти. Отново обръщам внимание за ползата от многообразието.
Отделно Алексиев е нагърбен с тежката задача да влезе в дрехите на един сериозен герой, през чийто поглед преминава целия сюжет. Смятам, че тези дрехи му седят много добре. Впрочем книгата представлява Гичовия разказ от първо лице. Това е също добре подчертано във филма.
Къде е Гичо без другаря си Асенчо – Простодушния овчар от Жеруна (Жеравна)! В неговата роля влиза Стоян Дойчев, за когото това е дебют в киното. Разбрах това чак след прожекцията на филма и бях приятно изненадан. Дойчев изгражда един успешен персонаж с всичките му качества – простоватост, простодушие, хитрост, емоционалност, немърливост и най-вече способността му да поднася изненади.
Да изреждам всички роли е невъзможно. Но има едно нещо което не поставям на кантар относно филма и театралната постановка. Филип Аврамов определено ми хареса повече от Асен Блатечки в ролята на Димитър Общи. Също така за пореден път оставам впечатлен от Христо Петков. Сега в ролята му на Тодор Шуменеца.
А за всички останали мога да кажа, че тежат здраво на мястото си. Театралничене? Съвсем леко. Професионализъм? Голям.
Сравнения
Някои настоятелно търсят прилики с „Време разделно“. Да! Пак е суперпродукция. Последният ни добър исторически филм. Но „Време разделно“ категорично представя българите като жертва и заклани агнета, а турците като животни. И не приема друго мнение. Каквото и да си говорим, той служи за оправдание на един срамен процес. Макар че не заслужава. Просто е жертва на политиците. Не казвам, че е лош. Харесва ми. Но няма база за сравнение с филма на Виктор Божинов. Описва и друг период от османското владичество, което автоматично трябва да заработи като бариера за по-нататъшни сравнения.
Във „Възвишение“ се набляга на човешкото, на ентусиазма, на идеите, на движението, прогреса и т.н. „Възвишение“ не използва историята като инструмент за влияние и налагане на мнение. „Възвишение“ дава свобода. Изследва конкретен исторически процес и ги предлага за дискусия.
Да! „Възвишение“ все пак предлага нотка на патриотизъм за търсещите го. Но той не е сляп. Той е разсъдлив. Затова този филм е и за сърцето, и за ума. Филм с адекватен и завършен сюжет, обагрен с много смисъл. Все пак книгата дава сериозна основа.
Това е филм, който не е само за вътрешна употреба, въпреки родната тематика. Героите са богати на качества, които поставят общовалидни за всички хора теми. В съчетание с цялостното ниво на продукцията можем спокойно да го определим като нова глава в българското кино. Еталон от тук нататък за всеки следващ.