Във филма на шотландския режисьор Армандо Янучи всички се страхуват, че ще бъдат убити, през цялото време.
Фотография: Nicola Dove / IFC Films

Джон Чейн и Уилям Стоукс са лекари от деветнадесети век, които са описали един вид мъчително, прекъснато дишане, наблюдавано понякога сред хора, намиращи се на прага на смъртта. Имената им са се превърнали в част от ежедневния руски език в продължение вече на шестдесет и пет години, тоест от момента, в който съветската преса е обявила, че Йосиф Сталин е болен и че има „дишане на Чейн-Стоукс“. На следващия ден, 5 март 1953, идва и съобщението за смъртта му. Милиони хора демонстрират мъката си публично (неизвестен брой от тях умират, прегазени от тълпата, втурнала се да гледа изложеното му за поклонение тяло – вероятно последният акт на безсмислено насилие, свързано с тиранина), а един по-малък брой празнуват, зад затворени врати. Тази година, докато някои руснаци отбелязваха „Деня на Чейн-Стоукс“ във Фейсбук, други положиха четири хиляди червени цветя на гроба на Сталин в Кремъл, в центъра на Москва. Това беше шестнадесетият път, в който московски активисти провеждат онова, което наричат „два карамфила за Сталин“ – акция в чест на един диктатор, когото изглежда все по-голям брой руснаци виждат като велик водач и национален герой.

През късния януари Русия реши да забрани филма на шотландския режисьор „Смъртта на Сталин“, който има премиера в Ню Йорк на 9 март. Това е може би първият път в пост-съветската история, когато филм, който вече е бил допуснат до разпространение, е бил впоследствие забранен чрез правителствено решение. Но какво го прави толкова опасен? През последните шестдесет и пет години за Сталин са правени множество филми – включително и един, в който Роберт Дювал го портретира като зловещо чудовище или друг, посветен изцяло на кървавото погребение на тиранина – но това е първият филм, който прави Сталин и обкръжението му да изглеждат абсурдни. През първите петнадесет минути, още преди генералисимусът да е прекарал мозъчния си кръвоизлив, Янучи рисува може би най-точната картина на живота при съветския терор, която някога е представяна в киното.

В „Смъртта на Сталин“ всички (с едно възможно изключение) се страхуват, че може да бъдат убити, през цялото време. В резултат на това един известен човек, облечен в халат за баня, възторжено дирижира концерт на Моцарт, докато публиката, буквално взета в плен, седи безразлично в залата. Друг мъж припада от страх, след като без да иска се е изпуснал, че другарят Сталин може би не е най-големият експерт по класическа музика на света. В същото време Никита Хрушчов, изпълняван от Стив Бушеми, пиянски разказва на жена си всичко, което е казал или чул по време на късно среднощно парти във вилата на Сталин, а тя го записва, за да може да бъде проверено сутринта, с цел съпругът ѝ да се подготви възможно най-добре за каквото и да е наказание. Всичко това има смисъл, тъй като нищо няма смисъл. През останалата част от филма, след като Сталин се свлича сред локва от собствената си пикня, а хората от вътрешния му кръг незабавно започват борбата за власт, никой не произнася и дума, в която да влага някакъв реален смисъл – или, да кажем, нито дума, от която не е готов да се отрече незабавно.

Янучи показва нещо, което само малко хора разбират за управлението на Сталин и онова, което го следва: че то е било колкото ужасяващо, толкова и смехотворно, ужасяващо в смехотворността си. В една смразяваща сцена седем мъже, всеки от които се надява да наследи Сталин, обсъждат възможността за „временно спиране“ на арестите и екзекуциите, както и освобождаване на някои затворници. Причините, поради които настояват за освобождаването на хората, са не по-добри от онези, поради които те са били осъдени – и дискутиращите мъже го знаят много добре. Дискусията им не е нищо повече от напрегнат ритуал, значението на който си остава неясно за всички. Лесно е да се види по какъв начин това засяга чувствителността на елитите от ерата Путин, които искрено проследяват потеклото си от Иван Грозни, Петър Велики и Сталин – най-кървавите управници в кървавата история на Русия. Путинова Русия приема ужасяващото, но не и смехотворното си минало.

За хората, настроени конспиративно, забраната може да бъде обяснена и по други начини. Някъде по средата на филма пианистката Мария Юдина (Олга Кириленко), която е била поканена да свири докато тялото на Сталин е изложено за публично поклонение, влиза, вижда тялото и казва, „Дребен. Изглежда толкова дребен“. Това е точно усещането, което според олигарха Борис Березовски руският президент Борис Елцин е изказал, след като се е запознал с Владимир Путин през 1999.

Едно последно обяснение се крие във факта, че филмът показва Сталин като смъртен човек, при това в доста окаяни обстоятелства. Изглежда самият той е вярвал, че е недостижим за смъртта: не само че не е начертал никакъв план за това кой ще го наследи, но и е хвърлил в затвора всички най-добри лекари в страната. След гледането на този филм човек би могъл да стигне до заключението, че Путин също е смъртен – и, също като Сталин, той ще умре без план за унаследяване, и че хората от вътрешния му кръг ще започнат да се бият за мястото му докато той още диша – също като при Сталин.

Една книга от 2016, „Последните дни на Сталин“ от Джошуа Рубенстийн – педантично изследване, което не е ни най-малко фиктивно или нарочно-смешно – показва една Москва, изпаднала в пълен безпорядък в течение на няколко години след внезапната смърт на Сталин. Атмосферата на абсурдна непредсказуемост от тази книга е много подобна на атмосферата от филма на Янучи. Като се имат предвид приликите с днешно време – прилики, очевидни дори за правителството на Путин, както изглежда – книгата предлага уроци и за днешния ден. След като вече е ясно, че Путин възнамерява да бъде доживотен президент, то е важно да се знае, че – също като след смъртта на Сталин – страната може да се промени бързо и непредсказуемо, не на последно място и поради това, че няма принципи или вярвания, които да определят поведението на които и да са от действащите лица. Преди шестдесет и пет години американският външнополитически истеблишмънт не успя да разбере това. Обичайното мислене в Съединените щати освен това надцени сплотеността и реда в съветската система, а и подцени важността на Сталин за нейното оформяне и поддържане. Някои американски експерти дори са изказвали безпокойство, че след смъртта на Сталин на власт в Съветския съюз ще дойдат силовиците. Подобни идеи минават за мъдрост и в наше време: например идеята, че ролята на самия Путин при оформянето на путинизма е била преувеличена, както и страхът, че когато Путин си отиде, на власт ще дойде някой по-лош – по-агресивен, по-потиснически настроен, по-антиамерикански. Путин сигурно е прав, когато проследява наследството си назад до Сталин, а също и когато се страхува от тази асоциация. А междувременно много руснаци отбелязват тази седмица „Деня на Чейн-Стоукс“, с надеждата за щастливо завръщане на симптомите, описани от двамата доктори.

Източник

Маша Гесен е руска и американска журналистка, авторка, преводачка и активистка. Тя е открита и директна критичка на руския президент Владимир Путин, както и на американския президент Доналд Тръмп.