Паметникът в Бабий Яр от 1970-те години не признава десетките хиляди евреи, избити на това място.
Снимки: Jérôme Sessini /Magnum за The New Yorker
В края на септември 1941 г., след месеци на бомбардировки и седмици на обсада, германските войски навлизат в украинската столица Киев. Шефовете заемат най-желаните офиси и апартаменти и така започват окупацията. Редовите германци превземат по-бедните райони, ограбвайки от жителите малкото, което им е останало след обсадата.
На 24 септември следобед по Крешчатик, централния киевски булевард, започват да избухват експлозии, които продължават четири дни и предизвикват огромен пожар. Преди да се оттеглят, съветските войски са минирали града. Опустошен е район с размерите на финансовата част на Манхатън; отломките от разрушените сгради правят улиците неузнаваеми и непроходими. Руините тлеят в продължение на седмици. Броят на жертвите на взривовете и пожарите е неизвестен, но вероятно сред тях има повече цивилни украинци, отколкото германски войници.
На 28 септември германците облепват града с листовки, в които нареждат на „всички евреи от град Киев и околностите му“ да се явят на ъгъла на улиците „Мелникова“ и „Дехтяровска“ в покрайнините на града до осем часа сутринта на следващия ден. Те трябвало да носят „документи, пари, ценности, топли дрехи, спално бельо и др.“. Известията са недвусмислени: „Евреите, които не изпълнят тази заповед и бъдат открити на друго място, ще бъдат застреляни“. Мястото на събирането е близо до две гробища – едното руско, другото еврейско – и до железопътна гара. Много хора предполагат, че евреите от Киев ще бъдат депортирани, вероятно като отмъщение за минирането на града.
Според преброяването от 1939 г. преди войната в Киев са живели повече от двеста двадесет и четири хиляди евреи. Много еврейски мъже и жени се присъединяват към Червената армия; други, които имат връзки или прилична работа, се евакуират преди германците да влязат в града. Някои, които остават, не се подчиняват на заповедта и се укриват. Онези, които се явяват на ъгъла на улиците Мелникова и Дехтияровска, както им е наредено, са в по-голямата си част бедни, болни, много млади и възрастни хора. Немските войници ги бият с тояги, конфискуват вещите им и ги отвеждат до ръба на дълбокия овраг, наречен Бабий Яр, където ги събличат голи и ги разстрелват. Тридесет и три хиляди седемстотин седемдесет и един (33 771) евреи са убити в Бабий Яр за тридесет и шест часа. Това е един от първите актове на масово убийство на евреи по време на Втората световна война и си остава най-голямата единична масова екзекуция по време на Холокоста. След клането германците продължават да използват оврага като място за екзекуции на евреи, роми, психично болни и други. През 1942 г. Германия създава до Бабий Яр лагер за военнопленници. Когато през 1943 г. съветските войски са готови да превземат града, германските войници нареждат на затворниците да извадят телата от оврага и да ги изгорят.
След като си възвръщат Киев, съветските власти организират обиколка на Бабий Яр за група чуждестранни журналисти. Кадрите от тази обиколка, заедно със снимките, направени по-рано от нацистки фотограф, плюс редица снимки, направени от специална съветска държавна комисия, които се пазят в тайна в продължение на седемдесет години, съставляват визуалния запис от онова време. През 1946 г., докато тече Нюрнбергският процес, съдът в Киев съди петнадесет германски офицери, извършили зверства в Украйна. Показания дават няколко свидетели и оцелели. Съдът осъжда дванадесет от обвиняемите на смърт; те са обесени на централния площад в града, известен днес като Майдан Незалежности или Площад на независимостта. Но след тези екзекуции Съветският съюз забранява всякакво публично обсъждане на случилото се с киевските евреи.
Бабий Яр е дълбок повече от четиридесет метра, а дължината му колкото на няколко градски квартала. Съветските власти решават да го запълнят, като насочат към него отпадните води от близките заводи за производство на тухли, смесени с глина. В началото на 1950-те е построен язовир, който задържа потока и превръща оврага в мътно езеро. На 13 март 1961 г. язовирната стена се скъсва. Последвалото кално свлачище убива стотици хора; останките им се смесват с костите на застреляните от германците.
Инсталацията „Огледално поле“ в местността Бабий Яр има за цел да постигне ефект, който потапя наблюдателя в атмосферата на случилото се.
В продължение на четиридесет и пет години след края на Втората световна война Съветският съюз цензурира цялата документация за Холокоста, включително и всички опити за увековечаване на паметта на Бабий Яр. Дори и след разпадането на СССР минават още двадесет и пет години, преди да започнат всеобхватни мемориални усилия. А след това в Европа избухва нова война – нахлуването на Владимир Путин в Украйна.
Германските войски извършват хиляди масови разстрели на евреи в Украйна, Беларус, Литва, Латвия, Естония, Западна Русия и източните територии на Полша в рамките на това, което става известно като „Холокост чрез куршуми“. Германски войници и полицаи, както и контингенти от местни сътрудници, убиват повече от два милиона евреи. В продължение на десетилетия след войната нито едно от тези места на убийство не е отбелязано като място на изтребление на евреи. Група съветски еврейски писатели, сред които Василий Гросман, Маргарита Алигер и Иля Еренбург, съставят сборник със свидетелства и документи, но цензурата забранява публикуването му. Според съветската историография нацистите са се отнасяли еднакво към всички съветски граждани. „Ако човек се опитваше да набляга върху еврейските загуби, беше обявяван за буржоазен националист“, каза ми Йоханан Петровски-Щерн, професор по еврейски изследвания и история в Северозападния университет [САЩ], който е израснал в Киев.
През 1961 г., по време на краткия период на несигурна либерализация, известен като „размразяване“, Евгений Евтушенко написва стихотворение, което започва така: „Над Бабий Яр няма паметник“. Евтушенко става известен на Запад със смелостта си да пише по тема табу. Така хората извън Киев научават името Бабий Яр. Но заличаването на паметта за мястото продължава. След катастрофата на язовира строителни бригади запълват оврага. Покрай него е построен нов път и е издигнат жилищен квартал. През 1966 г. вестник „Таймс“ публикува репортаж със заглавие „Момчетата от Киев играят топка на Бабий Яр“, в който се описват млади работещи семейства, които вече са могли да се преместят „от старите си претъпкани и мрачни апартаменти на чист въздух в предградията“. Не след дълго градът построява в близост до терена телевизионна кула и център за телевизионни продукции на мястото на старото еврейско гробище.
Евтушенко не е единственият съветски писател, който се занимава с темата за Бабий Яр. Около 1944 г. един киевски тийнейджър на име Анатолий Кузнецов, който живее в близост до мястото, започва да записва спомените си. В крайна сметка той събира множество записки, интервюта и документи в книгата „Бабий Яр: Документ под формата на роман“. Тя е публикувана в сериен, цензуриран вид в списание „Юность“ (Младеж) през 1966 г., когато „размразяването“ е към своя край. През 1969 г. Кузнецов дезертира в Обединеното кралство и публикува нецензурираната версия, включително и последните редове от оригиналния си ръкопис, които цензурата е отрязала: „Чудя се дали някога ще разберем, че най-ценното нещо на този свят е животът на човека и неговата свобода? Или ни чака още повече варварство? Мисля, че с тези въпроси ще сложа край на тази книга. Пожелавам ви мир.“
Местата на масовите разстрели във Вилнюс, Литва; Рига, Латвия, и Киев се превръщат в централни точки за еврейския активизъм. Всяка година, започвайки от септември 1966, хората се събират или се опитват да се съберат в Бабий Яр, за да отбележат годишнината от клането. От края на 60-те до средата на 80-те години най-малко девет от организаторите на честванията са арестувани и осъдени по на една година или повече затвор; много други, включително дисидентът и бъдещ израелски политик Натан Шарански, са задържани за кратко при опит да пътуват до Бабий Яр. Въпреки това през ноември 1966 г. съветската държава поставя на мястото паметна плоча; тя гласи: „Тук ще бъде построен паметник на съветските хора, станали жертва на фашистките престъпления, извършени по време на временната окупация на Киев през 1941-1943 г.“ Десет години по-късно паметникът най-накрая се появява: куп преплетени в борба тела, образуващи нещо като пирамида. Надписът в основата му гласи: „Тук през 1941-1943 г. германските фашистки окупатори екзекутираха повече от сто хиляди граждани на Киев и военнопленници“.
Съветският съюз се разпадна през 1991 г. През същата година Бабий Яр се сдобива с втори паметник и с първото изрично споменаване на евреите: голяма бронзова скулптура на менора [еврейски свещник със седем ръце]. Следват повече от две дузини паметници в чест на украински националисти, еврейски бойци от съпротивата, роми и няколко украински футболисти, които са застреляни в Бабий Яр, след като отборът им побеждава германски отбор. Повечето от тях са фигурални скулптури, никоя от които не е физически или естетически свързана с някоя от останалите. През 2000 г. наблизо е открита метростанция. Жилищното строителство довежда тук търговията: павилиони за бързо хранене, спортен център и стрелбище.
Четвърт век след края на Студената война започва да се наблюдава процес, наречен „музеизиране на Холокоста“. Множество градове – от Берлин до Варшава и Вашингтон – откриват музеи и мемориали на Холокоста. През 2005 г. Яд Вашем, музеят и мемориалът на Холокоста в Йерусалим, открива голяма нова сграда. Дори Унгария, която полага големи усилия да прикрие сътрудничеството си с нацистка Германия по време на войната, поръча впечатляващ мемориал: редица обувки в реални размери, изковани от желязо, които се издигат на брега на Дунав в Будапеща, където на евреите и други лица е било наредено да си събуят обувките, преди да бъдат разстреляни.
„Признаването на Холокоста е нашият съвременен европейски входен билет“, пише историкът Тони Джуд в книгата си от 2005 г. „След войната“. „Докато Европа се готви да остави Втората световна война зад гърба си – докато се откриват последните мемориали, почитат се последните оцелели бойци и жертви – възстановената памет за загиналите европейски евреи се превърна в самото определение и гаранция за възстановената хуманност на континента.“ Но тъй като умират и последните хора, живели по време на трагедията в Бабий Яр, мястото продължава да бъде едно несвързано пространство: градски парк, осеян със скулптурни знаци, които не означават много за повечето посетители.
През 2014 г. хиляди украинци, разгневени от проруското си правителство, протестираха в продължение на месеци на площад „Независимост“ в Киев – събитие, което стана известно като „Евромайдан“ или „Революция на достойнството“. Президентът Виктор Янукович избяга в Русия. Петро Порошенко, бизнесмен и бивш външен министър, спечели следващите избори; мандатът му беше да установи по-тесни връзки с Европа.
През 2016 г. украинското правителство организира голямо честване на седемдесет и петата годишнина от клането в Бабий Яр. Изглеждаше, че за да се превърне в европейска столица, Киев трябваше да увековечи собствения си пейзаж на Холокоста. В края на септември думите „Бабий Яр“ можеха да се видят на транспаранти в цял Киев. Историкът Тимъти Снайдър, чиято книга „Черна земя“ представя Холокоста чрез куршуми, пристигна в Киев по покана на правителството, изнесе публична лекция за Бабий Яр и се появи в почти всички токшоута. Порошенко обяви, че за осемдесетата годишнина от клането ще бъдат построени музей и мемориален комплекс. Проектът щеше бъде финансиран от група богати бизнесмени от еврейски произход, родени в Украйна: Михаил Фридман, Павел Фукс, Герман Хан и Виктор Пинчук.
Повечето мемориали на Холокоста са публични предприятия. Мемориалният център на Холокоста „Бабий Яр“ беше приветстван от украинската държава, но е частно начинание, което отразява амбициите и желанията на своите спонсори. Фридман е съосновател на Алфа банк, най-голямата частна банка в Русия; нетното му състояние се оценява на около единадесет милиарда долара. През септември Фридман ми разказа, че строителният предприемач Фукс му се обадил, за да му каже, че се интересува от парцел в близост до Бабий Яр и мисли да създаде там музей. Фукс е направил първите си милиони в Русия, а през 2014 г. е започнал значителни инвестиции в Украйна. Фридман привлича бизнес партньора си Хан, който е натрупал състоянието си в енергетиката, и Пинчук, украински бизнесмен с интереси във всичко – от стомана до медии. (През 2021 г. Фукс се отказва от проекта, след като украинското правителство го обвинява, че е участвал в корупционни бизнес практики – обвинение, което той отрича).
През следващите няколко години екип от изследователи, куратори и архитекти разработва планове за проект по подобие на други европейски мемориали на Холокоста: самостоятелен, зачитащ пейзажа и живота, който се е зародил там след войната. Но спонсорите се стремят към нещо по-впечатляващо. През 2019 г. те съставят високопоставен надзорен съвет, в който влизат Шарански, Светлана Алексиевич, носителка на Нобелова награда за литература, и председателят на Световния еврейски конгрес Роналд Лаудер.
За ръководител на проекта финансистите канят руския еврейски режисьор Иля Хржановски, за когото знаят, че може да твори в голям мащаб. През 2005 г. той започва монументален филмов проект „Дау“ за съветския физик Лев Ландау, носител на Нобелова награда. Хржановски е изградил огромна снимачна площадка в Харков, която пресъздава целия свят на съветските 1940 и 1950 години: апартаментите, мебелите, уредите, дрехите и хранителните продукти, както и параноята, наблюдението и арестите. Ротационният състав от непрофесионални актьори се превъплъщава в определени самоличности и денонощно живее в тях – а също и в света на епохата. Проектът се реализира в Харков в продължение на пет години и Хржановски все още не е завършил монтажа на всички кадри. През януари 2019 г. дванадесетте пълнометражни филма бяха показани като обща инсталация в Париж, последвана от прожекция на два от филмите на Международния филмов фестивал в Берлин. Някои други прожекции бяха осуетени поради твърдения за насилие и експлоатация на снимачната площадка.
Централната тема на Хржановски е способността на човечеството за зло. „Дау“ е дългогодишен експеримент на Милграм[1] и всички филми, които са резултат от него, представят отношенията на хората към съблазънта и заплахата от непреодолима власт. Един от главните актьори-аматьори в проекта е бивш украински служител на затвора; малка роля получава и реално съществуващ руски неонацист, който играе самия себе си. Между 2015 г. и 2020 г., докато монтира „Дау“, Хржановски, който живее предимно в Лондон, създава и инсталация в сграда на „Пикадили“ – нещо като тоталитарна къща на ужасите, в която се появяват призраци в униформи на съветската тайна полиция. В нея се помещава клуб за пиене, в който се събират художници, писатели и милиардери, включително Фридман и Пинчук. Амбициите на Хржановски съвпадат с тези на неговите спонсори: Последният мемориал на Холокоста в Европа, в какъвто и да се превърне той, ще бъде най-великият.
Хржановски е на 46 години, пълничък, с момчешки вид и мек говор. Облечен е в щедро скроени черни костюми и черни палта, които леко напомнят за някакъв посетител от средата на ХХ век. През последните две години съм разговаряла с него няколко пъти в различни градове. Миналата година, в Москва и в Киев, прекарахме много часове в обсъждане на Бабий Яр и талантливите хора – както прочути творци, така и новодошли – които той беше привлякъл в проекта си. Но всеки път, когато питах защо е направен един или друг избор, Хржановски отговаряше: „Защото това е, от което имаме нужда тук“. Разбирах това не като уклончивост, а по-скоро като обобщение на неговия подход към изкуството: създай свят, насели го и виж какво ще се случи.
За противниците на мемориала: инсталацията на Марина Абрамович „Кристална стена на плача“ е пример за претенциозността на проекта.
Офисите на Мемориалния център на Холокоста „Бабий Яр“ са два големи апартамента на два етажа в сграда в Киев. Мебелите, осветителните тела, книгите, стенното изкуство и дори съдовете в кухнята на офиса са подбрани така, че да съответстват на обекта на изследване. Без да чакат построяването на новия музей, членовете на персонала са започнали да изграждат това, което се е превърнало в гигантска колекция от артефакти и документи, които може би са принадлежали на украинските евреи преди войната. Те претърсват антикварни магазини и онлайн търгове; купуват цели семейни архиви и куфари, пълни с несортирани снимки и сувенири. Опитват се да съставят пълен списък на евреите, които са живели в Украйна преди клането, и точен списък на всички, които са загинали в Бабий Яр.
Олех Шовенко, заместник-художествен ръководител на проекта, ми разказа, че в един антикварен магазин в Лвов е намерил полилей от разрушена синагога. Чрез онлайн магазин за нацистки сувенири той купил албум със снимки на германски офицер, който е позирал редом с телата на убити евреи в различни европейски градове. Шовенко се обличаше по неясна мода от 1940-те години и носеше къдравата си тъмно руса коса, отметната назад; приличаше на всяко момче от черно-белите университетски снимки на бабите ми, направени точно преди да заминат да се бият във Втората световна война. Шовенко има необикновено светли сини очи. Той ми каза, че не е сигурен каква е целта на огромната колекция на проекта, но тя имала нещо общо с „разбирането“.
„Сякаш виждам заглавие: ‚Как е възможно хора да убият тридесет и четири хиляди други хора в рамките на два дни?‘.“, казва той. „Предполагам, че съм научил, че социалният прогрес е като къщичка от карти. Ако няма течаща вода, отопление и електричество, става много лесно да се разпространява ксенофобия“.
Анна Фурман, заместник-директорка, която ръководи инициативата „Имена“, ми разказа за създаването на това, което тя описва като „вече най-големия цифров архив в Украйна и, може би скоро, най-големият в Европа“. Нейната задача е била да интервюира свидетели и оцелели от клането, както и техните потомци, и да съпостави наличните свидетелства и архивни документи, възстановявайки едно използваемо минало за град Киев и за семействата на жертвите. „Един човек имаше грешно име на прадядо си“, каза тя. „Намерихме правилното име и адрес и той ни каза: ‚Сега, когато минавам по тази улица, гледам в други прозорци‘.“ Изследователите постепенно попълват списъка на хората, застреляни в Бабий Яр, и го допълват с имената на жертвите, които са загинали по пътя към оврага или не са успели да стигнат дотам. Установяват, че някои хора и цели семейства са се самоубили, вместо да отидат на мястото на убийството.
По време на вечерята на свещи в офиса Максим Рокманико, тридесетгодишен архитект, ми разказа за реконструкцията на мястото на клането. Използвайки техники, разработени от израелския архитект Еял Вейзман, групата на Рокманико е създала триизмерни модели въз основа на малкото налични снимки. Рокманико ми показа нова визуализация на таблета си. На нея се виждаха купчини голи тела – съвършените тела на млади мъже, сякаш извадени от гръцки статуи. „Това трябва да се коригира“, каза Хржановски. „Там са били предимно жени, деца и старци.“
В края на работния ден, около единадесет часа вечерта, докато песента на Шиниъд О'Конър Nothing Compares 2 U звучеше на фонограф от 1930-те години, разговарях с Фурман и още няколко служители, все жени, за това какво са знаели за Бабий Яр, преди да започнат работа в мемориалния център. Даша Джуромска, която е на двадесет и пет години, каза, че е научила за историята му едва след като е завършила гимназия. „В училище не знаехме нищо за това“, каза Калерия Козинец, готвачка от персонала. Тя е на четиридесет и девет години и е еврейка. „Когато казах на баща ми къде работя, той ми каза, че дядо ми Иля е бил там като момче и е оцелял, защото някакъв човек го е покрил с тялото си.“ Козинец никога не била чувала тази история. Смята се, че след клането са оцелели около двадесет и пет души.
„Всеки път, когато отивам в Бабий Яр, не мога да спра да мисля за тридесет и четирите хиляди за два дни“, казва Валерия Диденко, която е на двадесет и една години и работи като помощничка на Хржановски. „Когато Максим ни показа модела си, в него се виждаха само девет хиляди тела, а аз си помислих: Как ли ще изглеждат тридесет и четирите хиляди?“
Те замълчаха. А след шест месеца върху Киев отново започнаха да падат бомби. В Харков, Мариупол, Херсон и други градове хората се бореха да оцелеят без отопление и течаща вода и с намаляващи запаси от храна. Милиони бежанци, почти всички жени и деца, се стичаха към Европа. Телата се трупаха в бомбардираните сгради и по улиците. Загиналите наброяваха много хиляди. През първите дни на април, когато руските войски се оттеглиха от предградията на Киев, те оставиха след себе си масови гробове; улици, осеяни с тела на цивилни граждани, екзекутирани отблизо, с вързани зад гърба ръце; също и тела, които са се опитали да изгорят. Нищо от това не е било възможно да си представим, както не е било възможно да си представим и клането в Бабий Яр.
Разговорът се насочи към 2014 г., когато повече от сто украински протестиращи бяха застреляни, докато се събираха на площад „Независимост“. Не след дълго Русия окупира Крим и разпали война в Донбас. Семейството на Джуромска е изгубило доходите си заради войната и тя е трябвало да напусне университета в Полша след един семестър. Диденко разказва за разпадането на семейството на майка ѝ, което идва от Донецк, в източната част на страната: единият ѝ чичо се присъединява към Евромайдана и подкрепя украинската армия, а друг се обявява за руснак. Фурман разказа за това, че е видяла мъртвите тела на площад „Независимост“. „Питате се как е възможно да се екзекутират толкова много хора за два дни“, каза тя. „Работата е там, че е възможно хората да екзекутират хора.“ Фурман и колегите ѝ не сравняват собствените си трудности с Холокоста. Те говорят за начина, по който животът, какъвто го познавате, може да приключи за една нощ.
Когато посетих Бабий Яр, беше близо до осемдесетата годишнина от клането, но мемориалният комплекс, който Порошенко беше обещал пет години по-рано, още не беше готов. Хржановски ме заведе на обиколка късно през нощта. На входа на парка се спуснахме по чакълеста пътека до инсталация, наречена Огледално поле. Първото, което долових, беше нещо като вой – изглежда, идваше от близкия път, а конструкцията – издигната кръгла огледална платформа с десет огледални колони, стърчащи нагоре от нея – усилваше звука. (В основата на инсталацията е скрит електроакустичен орган, който усилва околния шум.) След това се чуваше пращене и накрая женски глас, който изричаше имената на мъртвите.
„Когато погледнеш тук, виждаш себе си застрелян/а“, казва Хржановски.
„Какво имаш предвид, че се виждаш застрелян?“, попитах. Не бях сигурна дали трябва да гледам надолу към огледалото в краката си, или право напред към една от колоните. Всичко беше осеяно с дупки, сякаш куршумите бяха разкъсали метала.
„Виждаш себе си с дупки“, каза Хржановски. „Ела, застани тук.“ Той продължи да обяснява, че дупките съответстват на калибъра на куршумите, използвани от палачите, и че нискочестотното фоново бръмчене съответства на честотите, които включват цифровото изражение на буквите, съставящи имената на мъртвите. Не можах да разбера обяснението, а и не бях убедена, че Хржановски го е разбрал.
Стъпките ни по огледалната платформа издаваха звук на счупено стъкло. Посетила съм повечето паметници и мемориали на Холокоста в Европа: малките и големите, елегантните и неумелите. По пътя към Бабий Яр се бях опитала да запазя съзнанието си отворено, но пътуването в луксозна кола и хвалебствената обиколка на Хржановски бяха затруднили това. Сега обаче се почувствах развълнувана. Този паметник не приличаше на никой друг: беше изграден от лек, временен материал; привличаше те, без да ти казва какво точно да мислиш; и те караше да се чувстваш сам/а в един крехък, трескав, виещ, скърбящ свят. Сега гласът на жената беше заменен с този на църковен музикант в молитва.
Хржановски ме поведе на малко разстояние от огледалната платформа и ми посочи един камък с малък визьор в него. Видях въртяща се галерия с предвоенни снимки на някои от загиналите. Влязохме в една алея, която минава покрай края на парка, и чух нещо ново: звукът на молитвата беше утихнал, а женски глас, полушептящ, произнасяше едно име, после друго. Сега забелязах, че на всеки от лампените стълбове по алеята е монтиран високоговорител.
На следващия ден отново отидох в Бабий Яр, без Хржановски. Наех електрически скутер и се разходих из парка. Някак си сред младите семейства с детски колички и тийнейджърите, които се мотаеха навън след училище, ефектът от аудиоинсталациите беше по-поразителен. На алеята имах чувството, че постоянно чувам имена, казани точно над рамото ми. Там, където някога е царяла тишина, сега трудно можеш да дойдеш в този парк, без да си припомниш за клането. Беше все едно да се разхождаш из Берлин, където погледът винаги се натъква на напомняния за Втората световна война: информационен щанд, който ти казва, че на това място се е намирал бункерът на Хитлер, или Stolpersteine – „камъните на препъване“, инкрустирани в тротоарите пред последните жилища на жертвите на Холокоста.
Хржановски ми каза, че планира да създаде петнадесет музея: на самото клане в Бабий Яр, на Холокоста в Украйна и Източна Европа, на местната история, на изгубения свят на украинските евреи, на катастрофата с калното свлачище от 1961 г., на историята на забравата и някои други – той започна да се отвлича. Повече от половин дузина постоянни инсталации вече бяха завършени на мястото на Бабий Яр, включително и малка, но напълно функционална дървена синагога, проектирана от швейцарския архитект Мануел Херц, построена така, че да се отваря като гигантска изскачаща книга с манивела. Най-противоречивата инсталация беше „Кристалната стена на плача“ на Марина Абрамович, изработена от местни въглища, изпъстрени с големи, стърчащи кристали – произведение, което ясно, но неловко препраща към Стената на плача в Йерусалим. В изявлението си за инсталацията Абрамович предлага на посетителите да се облегнат на стената и да размишляват върху трагедията в Бабий Яр. Кристалите са разположени така, че да съответстват на лицата, гърдите и коремите на хора с различен ръст. Стената е показна и монотонна, за разлика от най-добрите ѝ творби. Тя е дала на критиците на Хржановски пример за това как целият проект в Бабий Яр е излязъл претенциозно извън релси.
„Тази стена не подлежи на критика“, казва Петровски-Щерн, професор по история от Северозападния университет. „Каквото и да се направи там, то трябва да е скромно, да е ненатрапчив начин да се свържат всички тези скърби.“
Разликата между ефектния подход на Хржановски и по-конвенционалните начини за увековечаване на Холокоста надхвърля въпросите за достойнството и вкуса. Основната цел на повечето мемориали на Холокоста е да документират имената и съдбите на жертвите, обичаите и традициите на изгубения свят и да предадат мащаба на трагедията. За Хржановски това е само част от проекта. В началото на престоя си в Киев той споделя със служителите си и инвеститорите презентация от слайдове, която изтича в украинските медии. В нея се споменава изграждането на лабиринт от тесни и тъмни коридори с интерактивна експозиция; тя ще бъде обогатена с технология за разпознаване на лица, която ще очертае „отделен път“ за всеки посетител. Идеите не са напълно несвързани със съществуващите мемориали на Холокоста: основното изложбено пространство на Яд Вашем е изградено така, че да създава усещане за клаустрофобия; Мемориалът на убитите евреи в Европа в Берлин включва редици от стотици бетонни плочи, които се накланят, създавайки стесняващ се и тъмен път; а Мемориалният музей на Холокоста в САЩ във Вашингтон насърчава най-малките си посетители да се идентифицират с персонаж на име Даниел. Но изтеклата в медиите презентация на Хржановски породи опасения, че той ще създаде някакъв тематичен парк на Холокоста. (По-късно той обясни, че презентацията е съдържала само предварителни идеи, а не нещо близко до окончателния проект).
Хржановски си сътрудничи с Патрик Десбуа, френски католически свещеник, чиято титла в университета в Джорджтаун е професор по практиката на съдебното изследване на Холокоста. Десбуа, който е автор на книгата „Холокостът чрез куршуми“, оглавява научния комитет за проекта „Бабий Яр“, който той нарича „историческа и антропологическа революция“ – първият музей, който отбелязва мястото на геноцидното клане. „Обикновено се строят държави върху масови гробове“, каза ми той по телефона от Джорджтаун. „Къде е музеят на масовите гробове в Дарфур? Кой ще посети музея на унищожаването на индианците в Коста Рика?“
Десбоа споделя ангажимента на Хржановски да пресъздаде контекста и обстоятелствата на клането в Бабий Яр във всеки възможен детайл, включително и жителите на това, което Примо Леви нарича „сивата зона“ – неволните или немислещи помощници на извършителите. (Десбуа намира свидетелство от човек, който е доставял сандвичи на палачите.) Най-вече Десбоа иска да идентифицира всички извършители: „Жертвите не са били убити от буря или цунами. Всеки един от тях е бил застрелян от някого.“ Обесването на някои от палачите в Киев през 1946 г. е последвано от няколко други съдебни процеса и наказания. През 1951 г. Паул Блобел, който е ръководил масовите екзекуции в Украйна, е обесен в Германия. През 1967 г. в Германия са съдени още единадесет палачи; те отдавна са се върнали към цивилния живот – единият работи като продавач, а другият – като директор на банка. През 1971 г. се провежда четвърти процес срещу трима души. Но повечето от палачите от Бабий Яр така и не са изправени пред правосъдието.
„Искам да възстановя отговорността на хората за масовите престъпления“, казва Десбуа. За разлика от унищожаването на милиони в лагерите на смъртта, масовите убийства с куршуми все още се случват постоянно и обикновено остават ненаказани.
Когато казвах на познати в Киев, че пиша за проекта в Бабий Яр, те въздишаха, въртяха очи или се смееха неудобно. Изглежда, че никой не вярваше на проекта – отчасти защото беше частно финансиран, отчасти защото беше ръководен от Хржановски, но най-вече заради Русия. Най-откритият противник на проекта беше Йозеф Зиселс, седемдесет и пет годишен бивш дисидент и лидер на украинската еврейска общност. Срещнах се с него през януари в Академията „Киево-Могила“, един от най-големите и стари университети в Украйна, където той ръководи центъра за изучаване на евреите. Той каза, че основното му възражение срещу проекта идва от усещането, че зад него стоят Путин и неговата имперска програма. Въпреки че и четиримата богаташи, които финансират мемориала, са евреи, родени в Украйна, те са се възползвали от връзките си с Русия, а трима от тях в някакъв момент са носили руски паспорти. „Това е хибридна война“, казва Зиселс. „Опитват се да ни наложат памет, която не е наша“.
Той разказа за това, което украинците и някои руснаци наричат победобесие (буквално „мания за победа“), която формира основополагащия исторически мит и централния обществен ритуал на Путинова Русия. Всяка година съветската победа във Втората световна война се празнува с по-големи фанфари и по-големи фойерверки, военни паради и възстановки. В продължение на цели месеци, предшестващи 9 май, когато страната празнува Деня на победата, а руснаците носят по дрехите и чантите си оранжево-черни възпоменателни лентички. Особено ревностните украсяват автомобилите си с лозунги като „Напред към Берлин“ или „1941-1945. Можем да го направим отново.“ Един популярен стикер изобразява две фигурки в акт на анално сношение; горната има за глава сърп и чук, а долната – свастика.
Руският проект за памет е изрично антизападен. Това, което светът нарича Втора световна война, Русия нарича Велика отечествена война. Това, което за по-голямата част от света започва на 1 септември 1939 г., за Русия започва на 22 юни 1941 г., когато се прекратява пактът за ненападение между Хитлер и Сталин и започва войната между двете държави. Великобритания, САЩ, Франция и много други съюзнически държави гледат на войната с чувство както за трагедия, така и за победа, но триумфализмът в Русия е по-силно изразен. Сега руските лидери заклеймяват реални или въображаеми претенденти за властта им като нацисти.
Някои критици подозират, че проектът на Хржановски, в унисон с руската пропаганда, която все по-често заклеймява украинците като нацисти, ще се съсредоточи върху местните сътрудници във военните престъпления. През 2021 г. Сергей Лозница, един от най-известните украински режисьори, засне документален филм „Бабий Яр. Контекст“, под егидата на мемориалния център; други членове на украинската филмова общност обвиняват, че филмът е „изпълнен с наратив, обвиняващ… народа на Украйна в сътрудничество в масовите убийства на еврейското население“. Всъщност „Бабий Яр. Контекст“, в който са използвани кадри, заснети от германски и съветски пропагандисти, не разглежда въпроса за сътрудниците.
Прекарах много дни в разговори с членове на екипа на Мемориалния център на Холокоста „Бабий Яр“ и преглеждане на изготвените от тях материали. От време на време се сблъсквах с прояви на невежество, най-вече по въпросите на съветската еврейска история, но не видях никакви признаци, че проектът или неговите спонсори насърчават разказ, ориентиран към Русия, а още по-малко към Путин. Малцина от екипа бяха получили образование в Русия или бяха живели там за значителен период от време. Хржановски е прекарал по-голямата част от последните две десетилетия в Харков и Лондон.
Фридман ми каза: „Очаквах, че ще срещнем съпротива, но никога не съм мислил, че ще ни нарекат агенти на Кремъл“. Той е роден в Лвов. И двете му баби са били от Киев и са имали късмета да напуснат Украйна през 1941 г. заедно с децата си. Прабабите и дядовците му са загинали по време на Холокоста; Фукс, Хан и Пинчук също са загубили роднини. Поне седем от членовете на семейството на Хан са убити в Бабий Яр. (Бабата на Хржановски по майчина линия също е избягала от Украйна през 1941 г.) Разбира се, спонсорите на мемориала са спечелили парите си в Русия – това е добро място за правене на бизнес, но те са имали сложни отношения със страната. Преди няколко години Фукс се отказва от руското си гражданство.
Попитах Зиселс кои аспекти от проекта на Хржановски отразяват историческия разказ на Кремъл. „Не мога да го докажа“, каза той. „Но мога да го почувствам.“ Притеснението, изглежда, е било страх от заразяване. Проблемът с ревизионистичната история на Путин не е само в централното място на Съветския съюз и съветската военна слава, а в това, че подобно на цялата руска пропаганда, тя умишлено сее хаос. Ефектът е да се създаде предпочитан исторически разказ и чувство за нихилизъм – консенсус, че доброто и злото са неразличими, че нищо не е вярно и всичко е възможно. Именно това затруднява много украинци да се доверят на проект, финансиран от хора, които все още правят бизнес в Русия. Признанието на Хржановски, че е обсебен от природата на злото, желанието му да го изследва отблизо, само подхранва недоверието.
На 24 февруари Путин започна пълномащабна инвазия в Украйна. Няколко дни по-късно Хржановски разговаря по телефона с Анна Фурман, която е отговаряла за съставянето на списъка на жертвите в Бабий Яр. Хржановски я моли: „Анечка, ти знаеш как става това. Моля те, вземи майка си и си тръгни.“ В крайна сметка Фурман и майка ѝ заминават за Западна Украйна, както и няколко други служители; други заминават за Полша. Шовенко, художественият ръководител, и Диденко, асистентът на Хржановски, изненадват всички, като обявяват, че ще се женят. След кратка церемония (Хржановски присъства чрез Zoom) Диденко заминава за Лвов, а Шовенко се явява на служба в украинската армия.
Хржановски казваше: „Бабий Яр не е в миналото – той е сега“. Но той едва ли е осъзнавал, че „сега“ означава сега. И вече не се учудва, че толкова много украинци са се отнасяли с подозрение към работата му по паметника. „Когато дойдох в Киев, знаех, че Путин е мерзавец, че в Донбас се води война, че неговите войски помагат за воденето ѝ, но не осъзнавах мащабите ѝ, а украинците – да“, каза ми той от Лондон през март. Мемориалният център се е преориентирал към подпомагане на украинците да избягат на безопасно място, започвайки с оцелелите от Холокоста, а също и други възрастни хора и инвалиди. „Ясно е, че в Бабий Яр няма да има мемориал по начина, по който си го представяхме“, каза ми Пинчук в края на март от дома си в Лондон.
Фридман е един от свръхбогатите руснаци, на които бяха наложени санкции в отговор на войната, първоначално от Европейския съюз, а след това и от Обединеното кралство. Той се оплака пред медиите, че санкциите са несправедливи, но подаде оставка от мемориалния център. Няколко дни по-късно Европейският съюз наложи санкции на Хан и той също подаде оставка. Остава Пинчук. На екрана на компютъра ми, месец след войната, той все още изглеждаше и звучеше шокиран. „Това е просто отвъд [всичко], отвъд“, каза той. „Невъзможно беше да си го представим. Това е геноцид.“ Той ми каза, че е съсредоточил времето и парите си в опити да достави военно оборудване и хуманитарна помощ на Украйна.
Украинският екип на Десбоа, състоящ се от шестима изследователи на масовите убийства, сега интервюираше жертви и свидетели на нови руски военни престъпления. До първата седмица на април те бяха приключили тридесет и седем разследвания в Буча, Мариупол, Ирпин, Херсон и Харков. В деня преди разговора ни с Десбоа екипът интервюира млад украинец, който е бил измъчван от руските войски в продължение на три дни. Руснаците са искали от него да признае, че е нацист.
В речта си в навечерието на февруарската инвазия Путин нарече украинското правителство – което се ръководи от президента евреин Володимир Зеленски – правителство на „радикали и националисти“. Той заяви, че Украйна няма право да съществува като държава и я обвини в извършване на „геноцид“ срещу етническото руско и рускоезично население. Няколко пасажа от обръщението звучаха като претоплени откъси от Судетската реч на Хитлер от 1938 г., произнесена в навечерието на нахлуването на Германия в Чехословакия. В рамките на няколко дни след навлизането на руските войски в Украйна се появи символ на руската война: буквата „Z“, която първо се появи върху руските военни превозни средства и се разпространи в обществения транспорт, официалните документи, тениските и билбордовете; тя беше изрисувана и върху вратите на апартаментите на активисти и журналисти, които се противопоставяха на войната. Руснаците, водейки война за унищожение, бяха приели символ, който изглежда и функционира като свастика; сега украинците водеха своя собствена Велика отечествена война.
На 20 март Зеленски се обърна към Кнесета, израелския парламент. Той се позова на Холокоста и Бабий Яр. „Това е широкомащабна и коварна война, целяща да унищожи нашия народ“, каза той. „Унищожаване на нашите деца, на нашите семейства. Нашата държава. Нашите градове. Нашите общности. Нашата култура.... Ето защо имам право на този паралел и на това сравнение. Нашата история и вашата история. Нашата война за оцеляване и Втората световна война.“ Около седмица по-късно, говорейки по видеовръзка пред лидерите на Европейския съвет, Зеленски изреди имената на страните членки, като им благодари за подкрепата. Когато стигна до Унгария, която отказа да изпрати военна помощ на Украйна, Зеленски помоли министър-председателя Виктор Орбан да посети мемориала на Холокоста на будапещенската крайбрежна улица: „Погледнете тези обувки. И ще видите как масовите убийства могат да се случат отново в днешния свят. И това е, което Русия прави днес“.
Петровски-Щерн ми каза: „От чисто историческа гледна точка няма никакво сравнение“ между Холокоста и руската инвазия в Украйна. „Евреите са били народ без държава. Никой не ги е защитавал. Украинците са на собствената си земя, защитени от ландшафта, от собствената си армия и нарастващото световно мнение“. Но, добави той, „от гледна точка на реториката сравнението има смисъл. Той казва: ‚Те идват, за да ни заличат‘.“
Когато тази война свърши, Европа вече няма да се определя от историята на Втората световна война. Следващата епоха от европейската история, когато и да започне тя, ще бъде определяна от последиците от войната в Украйна.
За последен път посетих Киев в края на януари. За Международния ден в памет на жертвите на Холокоста, 27 януари, мемориалният център първоначално беше планирал конференция, церемония и откриване на най-голямата си инсталация досега – сграда във формата на гробна могила, с макети на Рокманико вътре. Инсталацията не е завършена и някои от събитията в рамките на конференцията бяха отменени. Офисът изглеждаше в безпорядък. Няколко служители бяха напуснали работата си. В библиотеката двама млади служители подреждаха новополучените документи за самоличност на хора, за които се предполага, че са загинали в Бабий Яр. Когато Даша Джуромска и аз влязохме, разговорът се насочи към плановете на центъра за опазване на колекцията в случай на война, а след това към плановете на служителите да спасят себе си и семействата си. Да бягат ли? Или да се въоръжат? Да се научат да шофират? Всички говореха само за руска инвазия, но това изглеждаше изключително слабо вероятно.
В малката синагога се събраха европейски и украински високопоставени лица и няколко украински равина. Интериорът бе сложно изрисуван с молитви, благословии и менажерия от животни – всичко това в колоритния стил на синагогите в Западна Украйна, които са били разрушени през Втората световна война. Виталий Кличко, бивш боксьор в тежка категория, а сега кмет на Киев, заяви: „Стоим на място, където са били убити невинни хора.... Ние сме мирна нация. Не сме нападали никого. Но ще защитаваме земята си. И ще помним този ден“. Той заговори на украински. Моше Азман, главен равин на Бродската синагога в Киев, говори на руски език. „Искам да отправя думите си към всички световни лидери“, каза той. „Не забравяйте какво се случи в Бабий Яр.... Лесно е да се започне война. Нека всички да направим всичко възможно, за да не започне война. Моля се Господ да вложи праведни мисли в умовете на всички власти“.
След края на речите високопоставените гости се качиха в микробуси, които ги откараха обратно в центъра на Киев. Валеше обилен сняг. Небето беше тъмно. Отдалеч огледалната инсталация приличаше на бездънна яма, а колоните – на брези. Слязох до отразяващото поле и постоях няколко минути, докато небето започна да се прояснява и в краката ми се появи синкав оттенък. Нямаше вятър, нямаше вой. Имената на жертвите и молитвите звучаха в тишината.
Отдалечих се от инсталацията, покрай останките от футболна врата, в нещо, което ми се стори като полуизоставена индустриална зона. В нея се помещаваха модерно кафене, стрелбище и спортен комплекс. На 1 март руска ракета, вероятно предназначена за телевизионната кула, падна близо до спортния комплекс. Тя изгоря, а с нея и четирима души. Няколко души, свързани с Бабий Яр, ми изпратиха видеозаписи на горящите тела. Свидетел, вероятно пожарникар, се чува да казва: „И така, руснаци, с кого се биете, бе? Та това е дете.“ За разлика от последната война, водена в Украйна, тази ще остави достатъчно визуални доказателства.
[1] Експериментът на Милграм е проведен за първи път в Ню Хейвън през 1961 г. и е разработен от психолога Стенли Милграм, за да провери готовността на обикновените хора да следват авторитарни инструкции, дори когато те са в пряко противоречие с тяхната съвест. Експериментът се състои в това, че един от участниците, който получава ролята на „учител“, следвайки инструкциите на „ръководител на експеримента“, дава електрически шокове на друг участник, получил роля като „ученик“, когато той прави грешки, и увеличава интензивността им след всяка следваща грешка. Както „ръководителите на експеримента“, така и „учениците“ са актьори, а електрошоковете не са истински. Това обаче остава скрито за истинските участници в тестовете, „учителите“, така че те вършат действията си с убеждението, че причиняват истинска болка на „учениците“. Бел. пр.