От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Първоначалната ми мотивация да се захвана с този текст бе породена от раздразнението, че приятелите ми или не харесват, или не разбират творчеството на Малик. В един такъв момент на възмущение и нетърпимост просто запретнах ръкави и опитах да направя всичко по силите си, за да им докажа защо това е един от най-големите творци на нашето време, и колко много пропускат, като се лишават от великолепните му филми. Каква наивна и глупава идея! Та как можеш да убедиш някой, че нещо е красиво и възвишено, или че точно ти възприемаш изкуството по правилния начин. Да не говорим, че докато събирах материали за проучването, осъзнах, че съм се захванал с непосилната задача да пиша за режисьор, чието творчество се простира повече от 30 години. Как се помества такова чудо в един текст? Поради тези и някои други причини, които ще станат ясни по-нататък, реших да фокусирам настоящото есе върху 3 от филмите на Малик – „Тънка червена линия“, „Новият свят“ и „Дървото на живота“. Фактически пропускаме първите му два филма – „Опасни земи“ и „Небесни дни“, както и най-скорошния му – „До чудото“. Прескачаме ги, не защото не заслужават нашето внимание или нямат връзка с останалите три, а защото филмите акцентират по-скоро върху взаимоотношенията между мъжа и жената, а тук ще се опитаме да разгледаме някои от по-мащабните теми, които Малик засяга. Наистина „Опасни земи“ и „Небесни дни“ са филмите, които изграждат репутацията му на иновативен режисьор, а и повечето критици ги харесват заради тяхната по-конвенционална и ясна структура, но не може да не отбележим, че между тях и завръщането на Малик към киното стоят повече от 20 години. Тези филми принадлежат към една друга епоха от живота и творчеството му. Що се отнася до последния му филм – „До чудото“, той сякаш е правен между другото, препокривайки се твърде много с „Дървото на живота“, и спокойно може да бъде пренебрегнат в името на краткостта.

Надявам се текстът да ви е и интересен, да хвърли светлина върху този голям творец, и да ви предостави повече причини да го оцените според качествата (или липсата на такива). Отказал съм се да защитавам някаква основна теза, освен може би, че Малик е голям творец и знае какво прави. На няколко места съм се постарал да оборя често срещани критики към неговия подход, които намирам за безпочвени. Отново поради необходимостта да бъда кратък съм подбрал само най-основното, както и няколко интересни за мен неща, които научих в процеса на работа. Имайте предвид, че това е текст, писан от абсолютен аматьор, който не претендира за никаква обективност и професионално мнение. Ще се радвам да прочета и вашата гледна точка в коментарите отдолу.
Тъй като Малик е изключително затворен човек, който държи да стои настрана от публичното внимание, за живота му не се знае много. Роден на 30 ноември 1943 г. в Уейко, Тексас, той израства във ферма и работи като земеделски работник, след което изучава философия в Харвард (1961-1965). Работи със Стенли Кавел, под чието ръководство изготвя и дипломната си работа. В нея Малик решава да покаже как мислите на Хайдегер за (и против) епистемологията в „Битие и време“ могат да бъдат видени във връзка с анализите за възприятието на Бертранд Ръсел. След това Малик отива в Оксфорд, където иска да пише тезис върху концепцията за света според Киркегор, Хайдегер и Витгенщайн. Казано му е да се захване с нещо по-философско, и Малик напуска. През следващите години работи като учител по философия, а по време на пътуванията си до Франция, пише статии за списанията „Ню Йоркър“ и „Лайф”. През 1969 публикува превода си на „Vom Wesen des Grundes“ от Хайдегер. През същата година е приет и в Американския филмов институт, където започва да се оформя кариерата му на режисьор.

Виждате каква сериозна подготовка има Малик, що се отнася до оформящите се философски концепции от втората половина на XX век. Не се знае защо е решил толкова внезапно да се захване с кино, но нещата явно му се получават. През 1973 филмът му „Опасни земи“ е прожектиран на филмовия фестивал в Ню Йорк, където засенчва дори „Жестоки улици“ на Скорсезе. Години по-късно Скорсезе ще каже за втория филм на Малик – „Небесни дни“ (1978), че „всеки кадър от филма заслужава да бъде окачен в рамка“. След този феноменален успех Малик се оттегля и цели 20 години не прави нито един филм. Така стигаме до заветната 1998 г. и военния епос „Тънка червена линия“. В този текст няма да разглеждаме филмите един по един, а ще търсим общото между тях, което според мен е ключът към разбирането на твореца, който стои зад тях.

Много хора се оплакват от неконвенционалната структура на филмите на Малик. Гласът зад кадър им се струва неестествен, има често прескачане или връщане във времето, понякога дълги периоди минават без да бъдат обозначени ясно, героите преживяват видения, визуализират се спомените им, образите често са нереалистични. Защо трябва всичко да е толкова сложно и различно? Ами, Малик явно не се интересува да използва подпорките на традиционното разказвачество. За него не е важно „какво става след това“, а е важно самото нещо, заради самото себе си, или както Хайдегер би казал: „der Sache selbst“. И трите филма акцентират върху човешките преживявания като действието минава на заден план. Героите преминават през кризисни моменти, а ние ставаме свидетели на вътрешния им свят, чуваме най-съкровените им молитви и желания.

Дори действителни събития, като Битката при Гуадаканал, или акустирането на първите кораби във Вирджиния, са предадени без особен акцент върху историческия контекст. Трудно ми е обаче да кажа, че Малик не е реалист, защото вниманието към детайла при изграждането на форта в „Новият свят“, или пресъздаването на битка от Втората световна война в „Тънка червена линия“, е повече от потресаващо. Но нито Вирджиния, нито островът са напълно действителни. Зрителят остава с усещането за сън, видение, за някакво митично място, което съществува само за да изпита човешката същност на героите. В „Новият свят“ срещата с крал Джеймс е представена вяло, въпреки забележителната възстановка на приема. Гласовете почти не се чуват, камерата следва Покахонтас, която вижда затворени в клетка животни и се усмихва – всичко, което трябва да знаем.


Small Ad GF 1

В този контекст, намерих едно видео, в което Кристофър Плъмър се оплаква, че е бил жестоко ощетен от Малик, който е сложил ключова сцена с него за фон, докато на екрана се виждат други неща. Преди няколко дена гледах филма и мога съвсем спокойно да кажа, че Плъмър не знае за какво говори. Сцената е изключително важна и показателна, а помпозната реч, която актьорът рецитира с патетизъм, и която бавно заглъхва, има изключително значение за вътрешната логика на филма. Изказването му е абсолютно продиктувано от наранено его. Какво да кажем за Ейдриън Броуди, който, милият, е бил изрязан почти изцяло от „Тънка червена линия“, превръщайки се от главен персонаж в нещо много по-малко от поддържащ (той дори няма реплики във филма). Това пренебрежение към труда на актьора не е случайно и/или самоцелно. Трябва само да погледнем към самите филми, за да разберем защо това е така. В тях образът на човека винаги е част от природата, част от голямата картина. Малик изрязва филмите си до абсолютния минимум, достатъчен, за да има някаква история. Това още Хемингуей го е правил в литературата. Чрез тази простота и минимализъм, творбата придобива изключителна широта, читателят използва собственото си въображение да запълни празните места. Това по някакъв начин прави филмите непреходни. Погледнете „Небесни дни“ от 1978 г. Този филм сякаш е извън времето си.

Нека все пак разгледаме няколко от най-паметните образи, изградени в тези три филма, и потърсим какви прилики споделят, и какви изводи можем да направим за философията и същността на самите филми.

В „Тънка червена линия“ имаме подобния на Христос Уит (Джим Кавийзъл), който се стреми да постигне спокойствието, което е видял на лицето на майка си, когато е умирала. Примирението със смъртта, която е част от голямата картина, е основна тема във филма. Уит е сякаш наивен, търсещ нещо повече от този живот. Срещу него Малик поставя Уелш (Шон Пен), който е вечният скептик, гледащ насмешливо към наивния редник, когато той му говори за друг свят и доброта. По-късно във филма обаче, Уелш рискува живота си, проявява съчувствие, а ние разбираме, че през цялото време той е бил привличан от искрата на Уит. „Къде е искрата ти сега?“ – пита той на гроба му, но въпросът може да е отправен и към самия него. Целият филм е изграден от три двойки герои, чрез които се разглеждат темите за любов, лоялност и истина. За мен „Тънка червена линия“ никога не е бил военен филм. Както казва един критик – „В него я няма бомбастичността на „Апокалипсис сега“, прикритата себеправедност на „Взвод“, или сантименталния национализъм на „Спасяването на редник Раян“. Това е филм за самотата и неизбежната смърт, с която всички трябва да се срещнем. Гледайте го отново, вижте как работи майсторът с това обширно платно.

В „Новият свят“ също имаме идеализиран образ и това е Покахонтас, която търси Майката на всички неща, моли се за нейното напътствие, както и майката (Джесика Частейн) от „Дървото на живота“. Това са добрите хора във филмите на Малик. Те съчувстват на по-слабия, търсят спокойствието и мира, хармонията с всичко около тях. Въпреки това, те също страдат. Никой не е пощаден. Мъртвият японски войник пита Уит: „Ти праведен ли си? Добър ли си? Уверен ли си в това? Обичан ли си от всички? Знай, че и аз бях същият. Мислиш ли, че ще страдаш по-малко, защото защитаваш доброто?“ Точно поради тази причина е цитатът от книгата на Йов в началото на „Дървото на живота“. Йов е праведен човек, който Бог изпитва, пращайки му най-ужасните мъчения. Разликата обаче е, че Йов след време е избавен, получава много повече от това, което е имал. За героите на Малик няма справедливост в този свят. Те се надяват на нещо повече, и това е силата, която ги крепи.

По-нелицеприятните персонажи са полковник Тал (Нолти) и бащата (Брад Пит), които възприемат света като джунгла, в която трябва да се бориш със зъби и нокти, за да постигнеш нещо. И двамата не получават никакво уважение от подчинените/децата си. „Чакал съм тази възможност, робувал съм, изял съм купища говна! Нямам намерение да я пропусна. Нямаш представа какво означава да те пренебрегват“.Те не следват закона на благодатта, което ги обрича на постоянна неудовлетвореност и гняв, който в последствие изливат върху околните. Образът на Джак (Шон Пен) в „Дървото на живота“ е далеч по-интересен. Като малък той вижда смъртта и страданието в света, и си задава въпроса „защо ми е да съм добър?“. Това, както и бруталните понякога методи на възпитание на баща му, го карат да приеме пътя на природата. Майка му символизира благодатта и доброто, но той не може да бъде като нея и това го разкъсва отвътре. Едва в края на филма, когато постига връзката с миналото си аз (последният кадър на филма е образ на мост), виждаме на лицето му усмивка.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Първото нещо, което човек чува, когато си пусне някой от филмите на Малик, е запис на естествени звуци от природата – щурци, жужене на насекоми, вятъра във високата трева. Това е платното, върху което майсторът ще разкрие историята си. Природата е фундаментална част и от трите филма. „Тънка червена линия“ започва с крокодил, който се потапя във водата (символ на онази подмолна сила, която винаги се стреми да руши и убива). В „Новият свят“ виждаме природата през погледа на Покахонтас – чиста и вечна, майка на всички неща, а в „Дървото на живота“ картините придобиват космически размери. Във всеки един от филмите, природата е свидетел на човешките действия, но тя не е отделена от самия човек. Малик много ясно показва, че има две сили, които са в постоянен конфликт. Те работят на всички нива – от космоса, през околния свят, чак до самата същност на човека. Забележете как в „Тънка червена линия“ всеки вижда според вътрешното си състояние. Героите на Нолти и Шон Пен виждат само ужаса, жестоката борба, в която ако искаш да оцелееш, трябва да се грижиш единствено за себе си. В контраст с тях, Уит вижда славата, светлината. Селището в началото на филма е подобно на земен рай. Малик задава въпроса – възможно ли е това на земята, или сме обречени да повтаряме същите грешки, да бъдем тласкани от тези две сили, докато се унищожим. Отговорите не са наивни и прости. Добрите хора също страдат, а раят на земята е покварен (ясно показано в „Новият свят“, когато заселниците опорочават всичко около себе си). Единственото спасение е във вътрешното постигане на хармония и мир (Уит, Джак и Покахонтас).

Чак сега успях да открия една шокиращо явна връзка. Уит от „Тънка червена линия“ най-вероятно е препратка към поета Уолт Уитман. В самия филм един от умиращите войници казва: „О, капитане!“, което е заглавие на едно от най-култовите стихотворения на поета, а анализирането на неговите „Стръкчета трева“ (забележете къде са войниците през цялото време) може да отнеме още толкова страници. Ако знаете само колко много прилики могат да се открият между двамата творци! Уитман например популяризира метода на свободния стих, отхвърляйки традициите и ограниченията. В поезията му природата играе ключова роля, а той често задава въпроси към читателя, прави го участник в своя поток на мисълта. В стиховете му той възхвалява себе си, защото всички хора си приличат, и колкото повече опознаваш собствения си космос, толкова по-добре разбираш и света. Тепърва ще препрочитам и сравнявам филмите на Малик с поезията на Уитман, защото между тях наистина има забележителни прилики.

Няма как да не кажем няколко думи за забележителните качества, които филмите на Малик притежават във визуално отношение. Заедно с неземния Еманюел Любецки, Малик създава образи, които дълго населяват съзнанието ни. Човек би помислил, че нечовешките ограничения, които си поставят (да работят единствено с естествена светлина, да не използват компютърни ефекти), биха оказали лошо влияние на крайния резултат, но се получава точно обратното. Наистина всеки кадър е достоен да бъде изложен като картина. Интересното е, че почти липсват сцени, снимани нощно време, липсват и кадри от висок ъгъл, камерата винаги е носена на ръка. Малик се стреми чрез тези плавни и нестабилни движения да изгради атмосфера на спокойствие и нереалност. Най-важна обаче се оказва светлината.

През 1940 Андре Базен защитава тезата, че материалните обекти са физически свързани с техните фотографирани образи чрез частиците светлина, които пътуват между тях, когато се заснема образът. Някои от сцените в „Новият свят“ са заснети 65 мм. лента, което е много по-скъпо, но придава по-голяма обширност и по-чист и богат образ от стандартните 35 мм. Това разкрива един стремеж у Малик да съчетае естественото с кинематографичното – стремеж с почти мистични нюанси, тъй като Базен вярвал, че чрез това фотографиране на частиците може да се направят открития за самото естество на обектите (хора, животни, растения).

Темите, които Малик разглежда в своите филми са твърде много, за да могат да бъдат разгледани в този текст, но нека откроим по-основните. В „Тънка червена линия“ те са ясни от самото начало (не мога да разбера защо хората се оплакват, че филмите са претенциозни, когато гласът зад кадър казва всичко директно). Имаме борбата на двете сили в природата, сблъсъка на човека с неговата собствена смърт, преследването на истината, лоялността към висшестоящите и силата на любовта (която изненадващо се оказва нетрайна). В „Новият свят“невинността е опорочена, хората се стремят да завземат и покорят природата, без да осъзнават, че те самите са част от нея. Ново начало не може да има, няма къде да се избяга от вътрешното състояние. В „Дървото на живота“ отново имаме сблъсъка на двете сили, както и загубата на невинността, но този път те са разгледани в микрокосмоса на човека. Затова е и целият сегмент с образуването на Земята, който ако сте забелязали, идва веднага след молитвата на майката, която шепне: „Покажи ми!“. Това чудесно се връзва и с цитата на Йов, който перифразирано пита: „Къде беше ти, когато аз създавах всичко.

Но какво да кажем за религиозния аспект на филмите? Много хора се чувстват отблъснати точно от това. Според тях Малик прекалява с проповедническия тон. Аз просто не мога да се съглася с това твърдение. Философът преследва истината на всяка цена. Тя го води, а не религиозните предразсъдъци. Истината се постига чрез задаване на въпроси и сблъсък на противоположности (диалектика). Точно този метод използва и Малик. Съгласен съм, че ясно личи, че човекът вярва в някакво божество, но според мен това е по-скоро „Богът на Спиноза“, както се изразява Айнщайн, когато е попитан за религиозните си разбирания. Гледал съм филмите, когато бях вярващ, гледам ги и сега и мога спокойно да кажа, че ги намирам за също толкова въздействащи. Разглежданите теми са достатъчни обширни и дълбоки и според мен би трябвало да са интересни на всеки един човек, без значение вярващ или атеист. Интересно е да отбележа, че винаги когато съм препоръчвал филмите на някоя жена, тя никога не ги е харесвала. Надявам се това да не прозвучи сексистко, а и мисля, че имам отговор. В нито един от филмите няма достатъчно добре развит женски образ. Той или напълно отсъства („Тънка червена линия“) или е идеализиран („Новият свят“, „Дървото на живота“). Това донякъде може да оправдае слабия пол (оп, тук вече наистина сгафих) в липсата на интерес и търпение.

Ако случайно сте изучавали философия и сте запознати с трудовете на Киркегор, Хайдегер и Витгенщайн, филмите ще разкрият една далеч по-забележителна дълбочина. Трябва да се внимава обаче да не се изпада в свръханализиране. Защо „Тънка червена линия“ свършва с покълнал кокосов орех на брега на морето? Каква е символиката? Мисля, че този кадър е повече от забележителен в своята липса на каквато и да е символика. Това е образ, чрез който Малик обяснява почти целия си филм. От една страна това е „der Sache selbst“ на Хайдегер – гледайте образа заради самия него, не търсете под вола теле. От друга обаче, това е образ на природата, която съществува независимо от човешките дела. Малките, почти изгубващи се във високата трева войници са свършили своята игра и вече си отиват, но животът продължава, смазващо безразличен.

Мисля, че се получи твърде дълго, а и имам чувството, че не съм казал почти нищо от това, което първоначално исках да кажа. Темата наистина е бездънна, както е и човешкият космос, а никой по-обстойно не е изследвал себе си на екрана, отколкото Терънс Малик. Може би точно това отблъсква повечето хора, може би режисьорът успява да установи силен емоционален контакт единствено със зрители, които са имали сходни преживявания или са разсъждавали за същите теми. Наистина не мога да кажа, но едно е сигурно – Терънс Малик знае какво прави и не бива да бъде подценяван.

Източник

Мартин Касабов е роден през1991 г. в Пловдив. Завършил е ПУ „Паисий Хилендарски“, специалност мениджмънт. В момента се занимава с литературна дейност, резултатите от която могат да се проследят в блога му, на име „Изумен“.

Pin It

Прочетете още...

Сродни души

Марк Харис 14 Ное, 2009 Hits: 16779
Филмите на Алмодовар с Пенелопе Круз често…

Момичето от Дания

Златко Ангелов 23 Ян, 2016 Hits: 14591
В 21 век операциите за смяна на пола са…