Часът е 20.00. Нови Белград, Югославия. 1968 година. В една малка университетска сграда се разиграва театралната постановка „Караван приятелство“. Желаещите да я видят са много. Залата събира едва 400 седящи места, които са отредени за близки до елита работници и младежи. Навън започват да прииждат от общежитията гневни студенти. Протестиращите се струпват пред театъра и предприемат атака към сградата. Летят камъни и други предмети. Удрят се вратите. На мястото веднага пристига патрулка с трима милиционери. Те не се справят с положението. Събитието е отменено, а студентите наброяват вече няколко хиляди. Появяват се специални части с водни оръдия. Протестиращите отговарят с обръщане на коли и изграждане на барикади. Така, както са виждали да правят техните колеги в Париж. След няколкочасови сблъсъци, студентите се оттеглят в кампуса, където започват обсъждания за бъдещи действия. Обявено е шествие на другия ден, което ще започне сутринта и ще премине през целия Белград. Ранените и арестуваните през бурната и гореща нощ между втори и трети юни, са стотици.

Часът е 08:15. Над четири хиляди студенти тръгват на шествие. Развяват се портрети на Че Гевара и червени знамена. Чуват се лозунги „Долу червената буржоазия!“, „Студенти-работници!“ и „Имаме ли Конституция?“ Студентите призовават за установяване на реална демокрация, премахване на ширещото се неравенство и безработица.

В протеста лека-полека се вмъкват някои от изявените лидери на комунистическата партия. Те се опитват да говорят с протестиращите и да ги убедят да прекратят смутовете. Няколко студенти иронично подпитват един от градските шефове: „Другарю Влахович, помните ли Испания?“, а лидерът на белградските комунисти Бранко Пешич не скрива яда си и размахва нервно пръст на студентите, че няма да позволи да протестират в Белград. Бунтарите продължават по маршрута си, но когато се доближават до центъра на югославската столица, са пресрещнати от хиляди полицаи с водни оръдия. Силите на реда веднага откриват огън по протестиращите. Стига се до батални сцени. Яростни струи от водни оръдия шибат телата на младежите. Милиционерски палки тряскат глави и ръце. Кубинки срещат опора в шутове между краката. Редакциите на пресата, радиото и телевизията, под зоркия поглед на милиционери, съобщават за безжалостния вандализъм на шепа престъпници.

В късния следобед студентите започват да се събират около факултетите на университета. След жестоките сблъсъци през деня, те увеличават броя си на поне десет хиляди. Без много дебати и въпроси, същата вечер окупират Факултета по философия и социология. Протестът навлиза във втората си фаза, като с бързи и смели стъпки се оформя революционно студентско движение с неформален лидер и неофициален революционен орган. На предна линия изпъква студентът по социология Владимир Миянович, станал известен като Влада Революцията, а събитията са разпространявани чрез студентския вестник „Студент“, с главен редактор Джорджие Вукович.

И двамата не са от вчера. И двамата са добре запознати с революционните дела в капиталистическите държави. Чели са непрестанно текстовете на Маркузе, Фром, Кропоткин и интервютата на идола им Руди Дучке. Владимир е сред изявените студенти на университета, които непрестанно подбуждат духовете по аудиториите с неудобни въпроси, с акции против войната във Виетнам и в солидарност с борбата на немските студенти. Събитията на втори юни са спонтанни, но техният генезис има най-малкото три източника.

Един от тях е свързан с постепенното разрастване на студентската критическа преса. Още през 1964 г. в Любляна е създаден вестник „Перспектива“, последван от „Поля“ (Нови Сад), „Наша тема“ и „Разлог“ (Загреб), а в столицата възникват „Видича“, „Гледище“ и „Студент“ (с редактор Джорджие). Клетките около вестниците образуват ядра от студенти, които дискутират съвременното общество и социалните отношения. Имат свободата да пишат редове с критика срещу начина на управление в държавата. Два месеца преди началото на студентската революция, в страниците на „Студент“ можеч да се прочете: „Работническата класа е съставена от надничари, които живеят под екзистенц-минимума… От друга страна, малка група от безскрупулни хора капитализират труда им през нощта, на основата на частен труд, служба, търговия… Техният капитал е от спекулации и корупция.“ Не стига това, ами в месеца на най-бурните събития в Париж, студентите от Правния факултет организират дискусия на тема „Студентите и политиката“. Там младежите дискутират „новите леви“, социал-демокрацията и комунизма. Същият месец вестник „Студент“ излиза с призиви в подкрепа на студентите във Франция, Германия и САЩ, а главният редактор Джорджие пише статия в броя, в която призовава студентите да се интересуват повече от големите социални проблеми. Той припомня, че ситуацията в университета е ситуацията в обществото изобщо. По това време става още по-ясна пропастта между теорията и практиката на комунизма в Югославия. Тази дупка оформя друг от източниците на събитията през юни. В страната е въздигнато до идеология „работническото самоуправление“. Според младежите, то е само маска за прикриване на действителните отношения в държавата, в която властва комерсиално-технократска буржоазия.

Разликата между партийния елит и народа се увеличава. Привилегиите за първите в страната дразнят все повече мнозинството. Младежката безработица поражда явлението „гастарбайтери“. Новите висшисти търсят все повече работа извън Югославия, а прилив на вдъхновение се оказват събитията в западните държави и Източния блок, разиграващи се през цялата 68-ма.

Белградските студенти пишат писма в знак на солидарност до Берлин и Варшава. Дълготаеният гняв срещу статуквото, притъпен в младежка апатия през годините, си проправя път с примерите отвън, дебати и критически статии. Трябва само да се появи извънреден случай, който да провокира преминаването от революционна теория към революционна практика. Горещо лято, вечер, постановка, която всички искат да видят, малка зала с резервирани за елита места, насилие от страна на полицията. Първият голям протест в Югославия е факт. Всички са изненадани. Йосип Броз Тито мълчи.

След като студентите окупират един от факултетите, на другия ден университетския съвет взема решение да обяви седемдневна стачка в целия университет в знак на подкрепа. На 4 юни студентите декларират своите искания за премахване на привилегиите на бюрокрацията, за установяване на истинска и реална демокрация, решаване на проблема с масовата безработица, намаляване на социалното неравенство, въвеждане на минимална работна заплата, уволнение на полицейското управление, свобода в пресата и университетски реформи. На 5 юни Югославската студентска организация става говорител на движението. Студентите се организират бързо в охрана на окупацията. Печатат се листовки и брошури. Следвайки примера на Великата френска революция, се създават „конвенти“ по политика, икономика и други теми, където студенти и преподаватели критикуват режима и поставят под въпрос съвременните социални отношения. Изградена е сцена в двора на университета, където известни артисти гостуват с постановки. Знаменателна остава сцената с „Дантоновата смърт“ и превъплъщението в големия лидер на революцията Робеспиер. Студентите закачат на фасадата транспарант с кървави букви „Червен университет „Карл Маркс“. Композиторът Вук Стамболович написва химна на революцията „Ляво, ляво, ляво!“. Художници, певци, писатели се събират в двора да изразят подкрепата си към студентите.

В пълен плурализъм се обсъждат визии за бъдещо развитие на Югославия. Най-често доминират идеите на „новите леви“ и контракултурата, но не липсват и изказвания в духа на хуманизма, либерализма и социализма, както и възгледи от крайнодесния спектър до якобизма.

В същото време навън полицията е блокирала всички входове към университета. На другия ден са прекъснати телефонните линии, токът е спрян. Заради масовата цензура в медиите, студентите са обвинявани, че не искат да учат, че са малка група, водеща борба за повече собствени привилегии, за сметка на народа. Въпреки това бунтът им печели огромна подкрепа в цяла Югославия. Стотици белградчани се струпват около факултетите и даряват храна, напитки и пари на протестиращите. Ден след окупацията техни колеги в Любляна, Сараево и Загреб излизат на протест в знак на солидарност. Това развитие на събитията изнервя още повече официалните органи, които на няколко пъти изпращат полиция в университета. Вследствие на което са арестувани и бити студенти, но окупацията не пада. Нарастват слуховете, че близо до Белград е струпана армията и чака последно нареждане от Тито. Първият човек в държавата дава дългоочаквано телевизионно изявление на 9 юни.

В емоционална реч, Тито се обръща към студентите. Поздравява ги за критиката им към властта и исканията за реформи. Споменава, че смята техния протест за спонтанен, но с разрастването му по улиците и влизането в аудиториите, се били внедрили чужди елементи, които целели да навредят в чужд интерес. Според него 90% от студентите са добри и честни младежи, неповлияни от „отровата на маоистите“. С призив да се върнат към учението и пожелание за успехи на изпитите, Тито оформя духа на своето изказване.

Студентите и преподавателите ликуват. Във факултетите се вдигат наздравици „Тито! Тито!“. Мнозинството смята, че протестът е успял. Само малка група радикали продължава да се събира. След няколко дни Тито изпраща полиция, която прочиства и последните идеалисти от университета под предлог, че са „есктремисти“. Скоро сесията започва, лека-полека се връща положението отпреди 2 юни. За някои дори става още по-трудно.

Постепенно студентското движение е разбито. Вестник „Студент“ е спрян, както и останалите критически студентски вестници, нароили се през последните години. Забранено е събирането на студенти на публични места и новата им се организация. Смятани за подбудители на бунта, осем изявени професори от Факултета по философия и социология са уволнени през 1975 г. Забранено е говоренето и писането за събитията. Едва след смъртта на Тито се чуват тихи гласове, разказващи за лятото от 68-ма.

Лидерът на окупацията Влада Революцията е изгонен от университета. Повече от шест хиляди студенти се струпват около сградата в знак на подкрепа, но не постигат успех. Милицията изземва неговия и на други активни участници в събитията паспорти, а животът им през следващите две десетилетия се превръща в ад.

Студентските събития в Белград не постигат конкретните си цели, но дават пример, който постепенно ще промени югославското общество. Студентите се превръщат в основния двигател на критиката към властта. Само три години след Горещия юни започват „Загребската пролет“ и протестите в Сараево. Отново са окупирани университети, отново студентите призовават за по-справедлив живот.

В страна на границата между Изтока и Запада, белградската окупация става част от студентските протести по цял свят. От Париж до Лос Анжелис младите хора настояват за повече свобода на мисълта и действията, за автономия и академична свобода. Навсякъде се появяват идеи за различно бъдеще и се критикуват авторитарните и тоталитарните правителства, насилието. В югославската специфика, младежите настояват за практическото осъществяване на „самоуправлението“, заложено в законите и Конституцията. Те критикуват комунистическия елит, но не и Тито. Мнозинството не успява да превъзмогне присъщия за югославяните култ към личността и попада в капана на „вожда“. Протестното движение не създава собствен дългосрочен субект, който да отстоява каузата, като допуска да бъде разядено и разрушено. Статуквото е възстановено, а отделни протестни клетки се опитват да го пробият фрагментарно, ту със социални, ту с национални каузи до края на режима.

Ивайло Динев изследва социални и граждански движения на Балканите, албанското минало и настояще. Бил е председател на три студентски организации, получавал е отличия и награди за поезия, публикувал е статии в „The Economist“, „European alternatives“, „Култура“, „Дневник“, „Литературен вестник“, и др. Учи магистратура по Културна антропология, дипломиран бакалавър по Минало и съвремие на Югоизточна Европа. Председател на „Виа Балканика“ и главен редактор на електронното издание JAM.