Припомняме, че Виктор Канзуров е роден в Скопие. Произхожда от семейство с корени от Егейска Македония. Работил е като журналист във вестниците „Вечер“ и „Нова Македония“, в списанията „Македонско дело“ и „Старт“ и в интернет-изданието „Трибуна“. Отразявал е работата на много кинофестивали на Балканите и Европа.
През 2008 и 2010 г. той е в Инициативния комитет за честване делото на Тодор Александров и Иван Михайлов с поставяне на бюстовете им в двора на Драги Каров в град Велес.
На какво се дължат относително търпимите отношения между Никола Груевски и Али Ахмети в управляващата коалиция, въпреки немалкото противоречия между тях?
Дължат се на общия им политически и финансов интерес да бъдат във властта. Тук са и досиетата на Али Ахмети, лидерът на „Демократичния“ съюз за интеграция/изолация, както и на неговите най-близки сътрудници от партийното ръководство, които с изключително спорно, коалиционно (ДПМНЕ/ДСИ) гласуване в Комисията за верификация на фактите, по-известна като Комисия за лустрация, бяха пощадени от официално провъзгласяване като доносници и сътрудници на комунистическата югославска тайна полиция.
Актуалното македонско правителство провеждаше селективна лустрация, от която пострадваха неудобни или ненужни за него граждани и общественици, както и някакви не от високите етажи на властта приближени на ДПМНЕ хора – някой общински съветник или дребен техен публичен поддръжник, колкото да замажат очите на наивните гласоподаватели, че са справедливи. А и самата лустрация, освен, че беше крайно селективна, тя е без правни последици за палачите и наредбодателите от комунистическите служби, както и за доносниците, докато жертвите и техните потомства, не могат чрез съдебни процеси да доказват, че те или предците им са били несправедливо преследвани, обвинявани, арестувани, осъждани и убивани, което е повече от показателно за нежеланието на управляващата „консервативна“, „дясна“ или „дясно-центристка“ ДПМНЕ, да осъществи истински демонтаж на самата репресивна, еднопартийна система, на нейния тоталитарен апарат и на основните носители и сподвижници на нарушенията на човешките права, част от които са в нейните редове. Дори неотдавна властта на ДПМНЕ официално спря процеса и на самата псевдолустрация.
Според досиетата, които изплуваха в публичното пространство, Али Ахмети и екипът около него, са сътрудници на Съюзната югославска служба, която ги е ползвала като доносници в албанската емиграция и чрез тях е получавала информации и унищожавала по-известни личности в тези емигрантски, антиюгославски кръгове. След разпадането на Югославия, тези агенти, за които има съмнения, че са в ръководството на ДСИ, сътрудничат на сръбската служба за сигурност. Това хвърля съвсем друга светлина на военния конфликт в Македония от 2001 година, както и на воюващата на албанската страна тогава – Освободителна национална армия (ОНА), от която по-късно произлезе ДСИ.
Части от приближени на ДПМНЕ и ДСИ „хора“, с поведението и с изявленията си, според мен идеално влизат в някаква външна, но и вътрешна схема за постоянно обтегнати отношения на Македония със съседните държави и с международната общност, както и за поддържане на лоши междуетнически отношения в самата страна, след които въпросните партии печелят симпатии от, за съжаление, немалкото шовинистични гласоподаватели. Дългосрочно полза от това могат да имат само желаещите унищожаване на Република Македония, на нейната млада, все пак, някаква демокрация и на крехкия мир в страната.
Освен от ескалиращия спор за името на държавата, на първите предсрочни парламентарни избори през 2008 година, ДПМНЕ на Груевски спечели убедителна победа и защото през 2006 г. не коалираше с ДСИ, предпочитайки стария партньор от 1998-2002 г. – „Демократичната“ партия на албанците (ДПА) на Мендух Тачи, въпреки че партията на Али Ахмети и тогава, на изборната надпревара в редовния срок, спечели най-много гласове от етническите албански политически субекти. За участие на ДСИ във властта, след като има най-голяма легитимност от избирателите-етнически албанци, натискаше международния фактор, което беше идеално за Груевски, в момента на най-висок рейтинг, след срещата на НАТО в Букурещ през април 2008 година и гръцкото „не“ за Македония, на фона на развихрилата се, подстрекавана от властта националистическа вълна, да разпише първите предсрочни избори. Първо се подписа Майския договор между ДПМНЕ и ДСИ, в същата 2008 година, а след изборите двете партии направиха правителствена коалиция, която ето, въпреки (и благодарение на) противоречията, оцелява до днес.
И отново коалират, след последните предсрочни избори от 2014 година!?
Много ясно. Разиграха постановка, невидима само за безкрайни наивници и за хора, които не са в състояние да мислят обективно. Атакуваха се, с националистически и шовинистични послания. ДСИ помогна за разписването на трети последователни предсрочни парламентарни избори (заедно с втория тур от редовните президентски), понеже формално тази партия ги предложи. Създават впечатление, че двете партии са с коренно противоположни интереси, което привлича националистическите и шовинистично настроените избиратели от двете етнически общности. ДСИ, който на практика е слуга на ДПМНЕ, уж не признава легитимността на отново избрания президент Иванов, но най-накрая двете партии си направиха коалиция и отново насъскват към омраза, което преведено на езика на бъдещето, означава, че съзнателно или не – работят за разделението на Република Македония.
Ако приемем, че партията на Али Ахмети чака да се увеличи процента на етнически албанското население в страната, което се и случва, та след някое време да има нова (конституционна) реалност, от друг ъгъл наблюдавано, а и чрез други, не само демографски примери, можем да кажем – че и ДПМНЕ, с агресивната реторика, е слуга на ДСИ и на предположените цели на коалиционния им партньор.
В предизборната кампания през 2014 година Никола Груевски за пореден път призова гласоподавателите да му дадат 62 от 123-те депутатски места в Събранието на Република Македония. ДПМНЕ спечели 61 депутатски мандата, затова той и партията му призоваха да не бъдат изнудвани от политическия субект на етническите албанци, като повече от ясна беше алюзията за ДСИ. Това е чист говор на омраза на антиалбанска основа, откровена стереотипизация на албанците, че са изнудвачи и тяхното представяне пред обществеността само като врагове. С този речник, Груевски подстрекава етническите албанци в страната, да не виждат бъдещето си в Република Македония, със сегашната ѝ териториална цялост. Мисля, че може да наречем тази политика на Груевски и на ДПМНЕ – антимакедонска!
Донеотдавнашният шеф на тайната полиция и пръв братовчед на премиера Груевски, Сашо Миялков, преди началото на предизборната кампания 2014 година, имаше две срещи в един скопски ресторант с лидера на ДПА, Мендух Тачи. Това беше част от манипулациите на ДПМНЕ, че уж подготвят коалиция с „по-меката“ партия на етническите албанци, която поне не произлиза от някаква терористична организация. Един такъв ход, който е и показване зъби на ДСИ, няма как да не се хареса на гласоподавателите-албанофоби, още повече ако са и наивни. Но това е и откровено унижение на Мендух Тачи и на неговата партия, а чрез тях и на всички албанци, независимо в коя страна живеят, гласуват ли въобще на избори и имат или не, партийна принадлежност или симпатии към определен политически субект. След тези манипулативни и унизителни за ДПА, но и за албанският народ срещи, Тачи се срещна и с Груевски в министър-председателския кабинет. Просто го разхождаха и го показваха като бял мечок. ДПА и Тачи бяха злоупотребени като парцали, за да се засилва рейтингът на ДПМНЕ и ДСИ. Партията на Тачи в периода на тези три срещи, нарочно направени за публичен показ, а и по-късно в предизборната кампания, ако изключим ДСИ, повече атакуваше опозицията (т. нар. СДСМ), а пощадиха управляващата ДПМНЕ, даже имаха и кандидат на първия тур на президентските избори, за да има по-голяма избирателна активност. Едно от възможните заключения е – а не знам дали изобщо има други – че Тачи вероятно е финансово зависим от властта или управляващите знаят нещо за негово, може би, не съвсем чисто „бизнес“-минало или настояще. И от подслушваните телефонни разговори, разбираме, че Тачи е „верен до смърт“ на Миялков, както самият той казваше на владетеля (или собственика) на държавата.
Това са няколко предизборни истории, показващи колко големи мъжкари са Миялков и Груевски, как те са хард с албанците, как ги унижават… И как след това етническите албанци сигурно още повече ще заобикнат Република Македония и ще искат да живеят в нея, а не да се откъсват, с териториите в които са мнозинство, някои от тях отмъщавайки си при това.
А Али Ахмети и екипът около него, според мен, сега са във фаза, наподобяваща онази, в която в определен момент се е намирал мнимият Гоголев „ревизор“ Хлестаков, самият да си повярва в лъжата, че е истински ревизор… Така Ахмети и другарите с досиетата от ДСИ (и ОНА), мисля, че сега си вярват в определената им, май от други роля на големи албански патриоти.
Кои са другите, които са им определили ролята на големи албански патриоти?
– Ако са точни и автентични документите според които Али Ахмети и други хора от ръководството на ДСИ са били сътрудници и доносници на съюзната югославска, а след разпадането на Югославия, на сръбската служба за сигурност, може би имаме отговор на този въпрос. Но и западните служби няма как да не са (били) запознати в детайли с „миналото“ на Али Ахмети и на другите хора от въпросните досиета, които след военния конфликт в 2001 година стават високи функционери на ДСИ. Та единствената дилема май трябва да е – кога Хлестаков и хлестаковци са превзети от западните служби!? Не изключвам възможността те да са (били) двойни, та и тройни агенти, като имам предвид и албанската, може би още от комунистическо време, тайна политическа полиция – Сигурими.
Само че, когато говорим за сръбските служби, трябва да имаме предвид, че едно е Сърбия до 5 октомври 2000 година, а друго е същата държава след тази дата, когато пада Слободан Милошевич, но не и всички елементи и тайни служби на неговия режим. Не бих допуснал внушението, че сръбската държава и след опита за демократични промени през 2000/2001 година, по директен начин се намесва в македонската политика, но както и почти навсякъде в източноевропейското посттоталитарно пространство, част от службите и хората, слугинствали на репресивната, комунистическа система, останали без работа или до известна степен от позициите на прикрита власт, дирижирали преходите в техните страни, свързвайки се с мафиотско-криминални структури, често и самите създавайки такива групировки, се опитват да диктуват политическия дневен ред, като преди всичко се интересуват от финансовите печалби. Този тип парасигурностно-мафиотски структури от Сърбия, участваха във войните в Хърватия, Босна и Херцеговина и Косово. На 12 март 2003 година убиха първия демократичен министър-председател на страната, Зоран Джинджич, извършиха атентати и върху други сръбски свободомислещи, публични личности.
Дистанцията от 14 години вероятно е недостатъчна, за да имаме достъп до определени сръбски, косовски, македонски и други в момента тайни документи, чрез които поне бихме се докоснали до истинската същност на военния конфликт в Македония, както и на този в Южна Сърбия от 2000/2001 г. и до имената, действията и мотивите на все още нелустрираните, домашни и чужди, структури, покровителствали части от всички македонски многопартийни власти, включително и участниците от албански етнически произход в правителствата и Събранието. Бавната демократизация на нашите общества отлага(ше) битката с истинските носители и поръчители на кризите в целия регион. През 2013 година, ден преди 18- годишнината от опита за убийство на македонския президент Киро Глигоров, министърът на вътрешните работи от времето на покушението върху държавния глава на Македония, Любомир Фърчкоски, заяви, че този атентат отвежда към прийомите на „Земунския клан“. През последните години Фърчкоски на няколко пъти заявява, че са останали неразследвани връзки(те) с възможните извършители от Сърбия. Обаче първите изявления и позиции на македонското Министерство на вътрешните работи под контрол на най-голямата тогава управляваща партия, СДСМ, както и на самия Фърчкоски, през 1995 година, бяха, че виновни са българите (чрез компанията „Мултигруп“, свързана с българските структури за сигурност) и/или албанците (чрез т. нар. „Братиславска връзка“). Много вероятно е, организаторите на атентата върху Киро Глигоров, да са имали (и имат) съмишленици и слуги в македонските служби за сигурност, чрез които не само са осъществили гнусното покушение, а са поръчали „разследването“ да върви в посока на насаждане допълнителни количества българофобия и албанофобия в македонското общество, на разваляне на отношенията между Македония и България, както и на подклаждане междуетнически недоверия в самата страна.
Тогавашният македонски външен министър, от листата на Либералната партия на Стоян Андов, Стево Цървенковски, както и неговият баща, бившият висок югославски комунистически и държавен функционер, Кръсте Цървенковски, веднага след атентата, заявиха, че покушението е дело на „внуците на Ванчо Михайлов“, което отново е посочване с пръст българите, а формулировката повече е в смисъл на означаване местни пробългарски предатели, принадлежащи към тогава опозиционната ВМРО-ДПМНЕ. Първите информации в медиите, идващи от полицията, бяха, че от мястото на атентата се отдалечила кола с регистрационни номера от Велес, в която са били хора с бради, което трябва да асоциира с пробългарски и най-екстремистки елементи от тогавашното ВМРО-ДПМНЕ, чиито многобройни членове в дните след покушението, бяха разследвани и разпитвани, а върху някои беше оказван и физически тормоз.
Минаха повече от 20 години от този гнусен атентат, в който загубиха живота си шофьорът на президента Глигоров и един случаен минувач, намиращ се близо до експлозията на бомбата, от която пострада президентския автомобил. До днес няма доказателства нито че българската държава и „Мултигруп“ са организирали покушението, нито че то е дело на „внуците на Ванчо Михайлов“, които и да са те в патологичните представи на бащата и сина Цървенковски. Мисля, че примерът с този атентат и обвиненията, които официалните македонски държавни органи отправиха в посока на България и на българите като народ, доказват шовинистичния, антибългарски характер на официалната държавна система в Република Македония.
Как си обясняваш казуса, че вече над 20 години спорът за името с Гърция не се решава?!
Абстрахирайки се от гръцката вина, от гръцката безпринципност и шовинизъм в този сблъсък, наблюдавайки само македонския двор, смятам, че за македонската държава и за македонското общество, спорът за името символизира и е материализация на проблема, който Република Македония има самата със себе си, със собственото съзряване, тоест с невъзможността и нежеланието на по-голямата част от нейните жители, а и от т. нар. елит, поне в този момент, да разберат, че македонска или македонистка етнонационална интеграция, никога в историята (масово) не се е случила в Беломорска и в Пиринска Македония. Следователно или предходно: никога не е имало разпокъсана етнически македонска, целокупна Македония и не можем да говорим, не само за масов, а за какъвто и да е македонизъм, извън може би няколко души, по времето на Балкан-ските войни и разпокъсването. Същият проблем имат и определени части в гръцкото и в българското общество – да разберат, че македонска или македонистка етнонационална интеграция, във Вардарска Македония се е случила масово след Втората световна война, първоначално с безмилостно насилие, а по-късно и благодарение на потиснатата истина, за новите поколения това става, в известна степен, естествен процес.
Идеята за съществуване и бъдещо развитие на такава нова идентичност, в географската област Македония са имали малцина поддръжници преди и по време на Втората световна война, не задължително (пряко) свързани с политиката на Коминтерна, докато в десетилетията преди държавната официализация на етническия македонизъм, можем да наблюдаваме преходни нюанси към това явление – много от тях първоначално с български етноним в себе си – които се доразвиват и получават окончателен печат благодарение на световната, европейската, балканската и югославската политическа обстановка от 1944/1945 година насам.
Приказката с разпокъсаната етнически македонска Македония и/или гръко-македонския спор за международното име на македонската държава, идва заедно с нещо друго, с преобладаващото поддържане в македонското общество на образа за Сърбия като единствена приятелска съседна страна. Тази логика подсказва, че от „етническа Македония“, единствено на територията, която е била под владение на Сърбия, днес има свободна македонска държава, народност и език. Сърбия е грешила в миналото, но тя вече е добра, напуснала е Вардарска Македония и политиката на сърбизация, а на нейната днешна територия има признато македонско малцинство, с право на изучаване на собствения език, докато Гърция, България и Албания все още държат (етнически) македонска земя и не признавали македонската (съществуваща открай време или от XIX век) отделна идентичност в собствените граници на първите две и в един малък анклав в Мала Преспа на албанската държава. Това е един начин на разсъждаване, който се представя като единствено легитимен, правилен и точен по отношение на тълкуването на миналото и на настоящето. Този начин на мислене, не само че е тясно свързан, а е директно зависим и е последица от социализацията на македонците в югославската културна, политическа и образователна среда, социализация която продължава да съществува чрез – не е пресилено да кажа – живеенето и идентифицирането на доста македонци с постюгославската сърбоцентрична културна, субкултурна, та и некултурна или кичозна сфера.
Социализацията за която говоря, в частта на приятелските чувства на доста македонци спрямо Сърбия и другите държави, произлезли от бивша Югославия (освен Косово), не смятам, че е нещо задължително лошо (освен, разбира се, като албанофобия – мотивираното преобладаващо неприятелство към косовската държавност). Но тази социализация предполага немалък процент от хората да носят в себе си неприязън, предразсъдъци, някъде и шовинизъм, освен към Косово, и спрямо Албания, Гърция и България, както и липса на интерес за контактуване с албанската, гръцката и българската култури, а и желание те да нямат присъствие в Република Македония.
Гръко-македонският спор обслужва и храни тази социализация, която заради вътрешната си идентичност, основаваща се на преобладаваща конфликтност спрямо своите съседи, оформя Република Македония като нефункционална държава в настоящата геополитическа реалност на Балканите и в Европа. Необходими са врагове, и според този начин на мислене, оцветени са и междуетническите и междупартийните (въпреки общия им класов интерес) отношения. Създаден беше един тип на македонистична идентичност и начин на мислене, които могат да са съвместими само вътре в Югославия, в еднопартийна система и в Европа, разделена на блокове. Както е известно, Берлинската стена падна през есента на 1989-та, а Югославия вече 24 години не съществува.
Политическият елит в Македония, който без изключение е с белградско възпитание и манталитет, много хитро смесва ценностите на демокрацията с югокомунистическите, за да поддържа негативния образ на България и сред подрастващите поколения в страната. Този синдром може ли да бъде преодолян?
Просташко-шовинистичното изявление на бившия (до средата на 2014 година) заместник външен министър на Македония Зоран Петров, че Договорът за добросъседство не бил част от модерния правен свят, а представлявал останка от отношенията на страните-членки на Варшавския договор, съвършено илюстрира как структурите на УДБА живеят извън времето и пространството. Някогашният (по времето на прехода) разузнавач и журналист Зоран Петров, принадлежи на партийката Демократичен съюз, чийто председател е също ченгето Павле Траянов. Целящи да обидят и унижат България, с чудесно „интелигентно“ изявление, казано в югославски маниер, но с изминал още от 1990/1991 година срок на годност, Петров и шефовете му – Груевски и Траянов, искаха българо-македонските отношения да бъдат още по-конфликтни, тъй като предишното ниво на конфликтност, за тях вероятно не беше достатъчно.
Политиците-българофоби в Македония, мислейки че са много хитри, се опитват сега да ползват евфемизми, за да облъчват обществото с антибългаризъм. Сега те не са толкова директни, както през първите две десетилетия от прехода. Трябва публично да разобличаваме тяхната омраза. „Варшавският договор“ доказва колко трагично и безпомощно е индоктринирана с антибългарска омраза и с предразсъдъци главата на бившият заместник външен министър на Македония Зоран Петров. Асоциирането с политическия блок на социалистическите страни, символизиращ по-слаба икономика, по-нисък стандарт, но и тоталитаризъм, трябва да покаже колко изостанала и сега е България, за разлика от нас, „великите“ югославяни.
В опозиционният СДСМ и в коалицията им, напоследък „хитро“ заместват думите „българофили“ и „пробългарско“, с „върховисти“ и „върховистко“ (поведение на ДПМНЕ), за да поддържат негативния образ на България и българите и шовинистично да забраняват изобщо да има българско самосъзнание в Македония.
В речта си на Мечкин камен през 2013 година, по случай 110-годишнината на Илинденското въстание Н. Груевски обвини управляващите в Македония по време на Югославия, че са били по-верни на югославизма отколкото на македонизма. В същото време той самият води активна просръбска политика. Твоят коментар!?
Това е много интересен и сложен въпрос, за който и отделно интервю няма да е достатъчно. Наблюдавано от някаква българска перспектива, все едно къде живеем, в България, Македония или в някоя друга държава, фокусът някак ни е върху просръбските политики на Никола Груевски. Може би това виждаме в самото отдалечаване от НАТО и от ЕС на официалната македонска политика, в заиграването с албанофобията и ислямофобията, привличането на много кадри от СДСМ и от други предимно противопоставящи се на старото ВМРО-ДПМНЕ политически партии, вземането на „журналиста“ Драган Павлович Латас за неофициален говорител на сегашното ДПМНЕ, както и съюза, по-точно купуването и поставяне-то им в слугинско отношение, на много други просръбски и проюгославски медии, „журналисти“, „общественици“, агитатори, удбаджии, дипломати. Освен тези неща, за мен сърбомански завои на ДПМНЕ бяха и антибългарските моменти в кампанията за парламентарните избори през 2006 година, когато все още опозиционната партия и нейният лидер Груевски, по един особено дързък начин и с откровено неприятелска, неуважаваща историческите факти реторика, категорично се противопоставиха на идеята за общи чествания на исторически дати и личности с България. Проектите за Офицерския дом като нова скопска градска къща и за строеж-копие на „стария театър“ в македонската столица, обекти построени от великосръбската власт между двете световни войни, затвърдяваха впечатлението ми за просръбството на ДПМНЕ. Няма как да подмина многото инициативи, организирани от държавната власт или от общини, ръководени от ДПМНЕ, където гостуващите музикални изпълнители са преобладаващо от бивша Югославия, а от тях предимно – певици, певци и групи – от Сърбия. Някъде в периода 2007-2011 година, проправителствените телевизии „Сител“ и „Канал 5″, започнаха масово да пускат филми и предавания, югославско производство или създадени в новите самостоятелни държави-наследнички на разпадналата се южнославянска федерация. И от тези телевизионни програми и филми, някак сръбските като да бяха доминантни. Значи отново един опит за привличане югоносталгични гласоподаватели, традиционно свързани с българофобите от СДСМ.
Но има и един друг феномен. За мое голямо учудване, еднакво с появата на истински извънземни, както описаните и създадените от американския режисьор Орсън Уелс в неговата известна и шокова радиопиеса „Война на световете“ от 1938 година, започнах да забелязвам, че някои мои приятели и познати, които по никакъв начин не са сърбомани или югоносталгици дори, смятат, че македонците и българите до 1944 година са били един народ, паралелно с критиките за недемократичния начин на управляване, имат и определени симпатии към ДПМНЕ, и то точно и по линията, че тази партия реабилитира и популяризира определени забранени събития и личности от нашата история и е различна от сърбоманския и от югославския начин на разсъждаване. Това ме накара да се замисля, като имах предвид и че някои от хората, за които става въпрос, въобще не се ползват от каквито и да е привилегии от властта на ДПМНЕ.
Макар и да има константни сръбски знаци в политиката на ДПМНЕ, управляващите се обръщат и търсят подкрепа и от граждани с друга идеологическа ориентация. Дори и СДСМ, по-точно Заев, флиртува с тези категории гласоподаватели. С ясното съзнание, че днес в Македония има много млади, над 20-годишни хора, ДПМНЕ си строи собствен идеологически темел и разказ, противопоставен на този на СДСМ, отнасящ се за периода преди АСНОМ, а колкото до историческите личности-комунисти и въобще за времето след 1944 година, най-голямата управляваща партия чества предимно жертвите на югокомунизма. В този смисъл е и с пропагандни цели, изключително добре подготвената, от цял екип сътрудници, а може би и само от ПР стратега Мартин Протугер, реч на Никола Груевски от преди повече от две години, на Мечкин камен, край Крушево, по повод 110-годишнината от Илинденското въстание и 69-годишнината от АСНОМ.
ДПМНЕ построи в Скопие Музей с три имена: „На македонската борба за държавност и самостоятелност, на ВМРО и на жертвите от комунистическия режим“, където може би свенливо и внимателно, но се намират факсимилета от оригинални документи и знамена, както и восъчни фигури от почти всички значими личности от нашата история, включително и негативно представяните по времето на еднопартийната система. В някои документални филми, създадени по поръчка на правителството, а първоначално пуснати по държавната Македонска телевизия, има отново свенливи, но честни опити за обективизация на историята, за реабилитация на определени личности (Тодор Александров, Христо Татарчев…) и за коректно представяне на историческото ВМ(О)РО, във всичките му фази. Някои епизоди от тези документални серийни филми за историята, не са коректни, но всичко е в зависимост от това кои са авторите и сценаристите.
Ръководството на ДПМНЕ никак не е наивно и много добре знае, че колкото и битката със СДСМ да е жестока, борбата (за гласоподаватели) с опозиционните ВМРО-Народна партия на Любчо Георгиевски и Обединени за Македония на Любе Бошкоски, беше може би още по-безмилостна и трябва(ше) да се внимава за всеки ход в доказването на легитимността на идеологическото наследство на старото ВМРО-ДПМНЕ, за което претендират всички тези три партии.
Можем да кажем, че ДПМНЕ е мултиидеологически конгломерат, в който всеки конформист си намира по нещо подходящо за неговите идеологически разбирания и възгледи, достатъчно за да се прави, че не вижда другите линии и ориентации.
В словото си на миналогодишното тържеството по случай 23 октомври, Денят на македонската революционна борба, Груевски заяви, че като „премиер …няма да позволя разцепването на македонската национална цялост и няма да позволя да бъдат загрозени ценностите и посоката на съществуване на нашата нация…“ Тези клетви във вярност към македонската нация от всички управляващи след 1944 г. не отвеждат ли по-скоро към ада на нейното порочно зачатие?
Да, тука Фройд би имал какво да каже. Тази реч е по време, когато властта на Груевски е най-силно и най-аргументирано атакувана, откакто стана премиер. Затова толкова залага на национализма. Иначе от популистки партии, не може друго да се очаква, освен да защитават догмите от АСНОМ, понеже мнозинството от народа се идентифицира с въпросните постулати, дори и от тези, които са критични към партизанското движение, излъчило управляващите след 1944 година. Нямам какво да добавя, освен че македонската национална (държавна) цялост, именно сега се разцепва и е загрозена от „ценностите и посоката на съществуване на нашата нация“, които бяха официални и валидни по времето на втората Югославия. За мен това асоциира с АСНОМ. Може би тогава не е имало друг изход за Вардарска Македония. Сега, пък, няма друг изход, освен отхвърлянето на АСНОМ, ако под това подразбираме идеологемите, властващи от 1944 до1990 година, тоест лъжата, че в „Прохор Пчински“ са се осъществили стремежите на Гоце, Даме, историческото ВМОРО и на възрожденците от Македония. Не атакувам македонската идентичност, разбрана в етнически смисъл, но не виждам смисъл, перспектива и бъдеще, ако и по-нататък ползваме до-сегашните учебници по история. Те са за експонати в някакви музеи на тоталитарното минало и на неговите измишльотини. С по-обективно отразяване на развойните етапи до АСНОМ, почти всички проблеми ще изчезнат и пак всеки ще си се чувства както иска.
Еуфоричната антична струя в политиката на Груевски не издава ли по-скоро разколебаната вяра в непоклатимостта на АСНОМ-ския идентитет?! И това не е ли предпазна мярка срещу евентуалното възраждане на историческия идентитет на людете в държавата?
Издава разколебана вяра в югославския, или по-точно – в югокомунистически построения македонски идентитет и е предпазна мярка срещу евентуалното възраждане на преобладаващия преди 1944 година идентитет на людете в държавата, но едновременно антиквизацията е и откъсване от югославянството и от сърбоманството, колкото и парадоксално да звучи това в контекста на политиката на ДПМНЕ. Най-силната вълна на антиквизацията беше от 2007-2011 година, сега не присъства чак до такава степен, макар и милитаристкия паметник на Александър Трети Македонски, да е най-висок в целия проект „Скопие 2014″, което никак не е случайно и е определено послание – къде да търсим нашите истински корени.
Но, когато ползваме понятия като „исторически идентитет“, от голяма помощ може да ни е книгата-парадигма за обясняването на процеса на създаването на нациите, „Въобразените общности“ на американския политолог Бенедикт Андерсън, с която можем да направим реконструкция (и) на македонската нация, а и да се предпазим от навлизане в конфликтни ситуации, при евентуална дискусия или спор с македонски събеседник.
Там където понятията „българско“ и „македонско“ са били синоними (или втората дума започнала при отделни личности да означава нещо еднакво на първата), подобно на нашето разбиране на думите „благодаря“ и „мерси“, неграмотният човек, който няма от къде да разбере рязката промяна и смяната на значението на изразите „българско“ и „македонско“ в позиция на драматични антиноми, не чувства нужда за това да говори с потомците. От там са тези първи братовчеди, с различна етническа идентичност, които за принадлежността си се позовават на един и същ дядо (или баба).
Един възрастен, 94-годишен човек от Скопие, ми се оплакваше как не може да обясни на неговите деца, които във времето на разговорите им са били над 50 години, че до Втората световна война, тяхното семейство, техните предци в Струмица, както и повечето жители на града, са се чувствали българи. Не му вярват, собствените деца!!! Друг скопянин, с произход от Воденско, ми е споделял как неговата снаха, му забранява да говори на внучетата си, че това което учат от учебниците по история, не е съвсем точно, искайки да им каже, че Самуил е бил български цар и че за нашия народ във Воден и в Беломорска Македония, докато той е бил дете и млад човек, роден е в 1924 година, „българин“ и „македонец“ означавало едно и също.
Когато аз започнах да разбирам, че за моята баба, „бугарцко и македонцко е исто“, а и да чувам за други подобни разбирания в семейството ми, мисля, че видях не само извънземните от „Война на световете“ на Орсън Уелс, а всички извънземни от всички научно-фантастични филми в света.
Имам впечатлението, че тези неща, които не са само македонски белег, а са били в много случаи и модел за получаване етнонационална „българскост“, „сръбскост“, „гръцкост“, „румънскост“, „турскост“, „албанскост“… в някои по-предишни времена, от много хора в България не се разбират. А тези които ги разбират и се опитват да ги представят на българската публичност, много често биват обвинявани, че са предатели, македонисти, нихилисти, македонистки лобисти… от устите на монополизиралите македонския въпрос в публичното пространство. От „хора“ които самите нямат никакво чувство за деликатност и за нюансираност и единствено отдалечават македонците и българите.
Bulgariamakedonia.net