От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2012 02 evolutiuon culture

 

Идеи, които оцеляват

Една култура е набор от идеи, които карат поддръжниците им да се държат по сходен начин в определени отношения. Под „идеи“ разбирам всяка информация, която може да бъде запазена в мозъците на хората и която оказва влияние върху поведението им. Например споделяните ценности на една нация, способността да се комуникира на определен език, споделяното знание по дадена академична дисциплина, както и възхищението пред някой музикален стил – всичко това са, в този смисъл, „набори от идеи“, които дефинират културите. Много от тях не са експлицитни; всъщност всички идеи притежават и по някакъв неексплицитен компонент, тъй като дори знанието ни за значенията на думите се съхранява в умовете ни най-вече неексплицитно. Физическите способности, като например умението да се кара велосипед, притежават особено високо неексплицитно съдържание, както и философските понятия от типа „свобода“ и „познание“. Разграничението между експлицитно и неексплицитно не винаги е ясно очертано. Например, едно стихотворение или сатира могат да бъдат експлицитни по определена тема, но публиката от дадена култура може да ги възприема като отнасящи се до съвсем друга.

Главните световни култури – включително и нациите, езиците, философските и артистични движения и религиите – са се развивали постепенно в продължение на стотици или дори хиляди години. Повечето от идеите, които ги определят, включително и неексплицитните, притежават дълга история на пре-предаване от човек на човек. Това прави от тези идеи меми – идеи, които са репликатори (размножители).

Въпреки това културата се променя. Хората модифицират културните идеи в главите си и понякога предават по-нататък модифицираните версии. С неизбежност се появяват и неумишлени модификации, отчасти поради директни грешки, но също и защото неексплицитните идеи са трудни за акуратно пре-предаване: няма начин, по който те могат да бъдат даунлоудвани  директно от един мозък до друг, подобно на компютърни програми. Дори и хората, говорещи на майчиния си език, нямат идентични дефиниции за всяка дума. Така че е възможно само много рядко, ако изобщо, двама души да имат в мисълта си точно същата културна идея. Ето защо, когато умре водачът на някое политическо или религиозно движение – а понякога и по-рано – обикновено се появява разкол. Най-верните последователи на движението често установяват с шок, че са на съвсем различни мнения по въпроса какво представлява тяхната доктрина „в действителност“. Разликата не е чак толкова голяма когато религията разполага със свещена книга, в която учението е изразено експлицитно: в такъв случай диспутите се въртят около значенията на думите и интерпретациите на изреченията.

По такъв начин на практика никоя култура не е дефинирана от набор от стриктно идентични меми, а от набор от варианти, които водят до леко различаващи се характерни поведения. Някои от вариантите тендират към това, че поддръжниците им са по-склонни да ги утвърждават или да говорят за тях, други – по-малко. Някои са по-лесни за възпроизвеждане в умовете на евентуалните си приемници. Тези и други фактори влияят върху начина, по който даден вариант на мема бива възпроизвеждан по-точно. Няколко изключителни варианта, щом само веднъж се появят в мисълта, тежнеят към разпространение с изключително дребни промени на значението им, вътре в тази култура (което се изразява в поведенията, които те причиняват). Такива меми са ни добре познати, защото дълготрайните култури са съставени от тях; въпреки това, в един друг смисъл, те са много странен вид идеи, защото повечето идеи са с кратък живот. Човешката мисъл преценява множество идеи, преди да се реши да действа според някои от тях, а само малка част от тези последните причинява поведение, забележимо за останалите – и, разбира се, само една още по-малка част биват копирани от други хора. Така че огромното мнозинство идеи изчезват в течение на един човешки живот или по-малко. Поведението на хората в една дълготрайна култура следователно се определя частично от скорошни идеи, които ще изчезнат след сравнително кратко време, и отчасти от дълготрайни меми: изключителни идеи, които са били репродуцирани в многократни последователности.

Един фундаментален въпрос при изследването на културите е: кое е онова качество на дългосрочния мем, което му придава изключителната способност да се съпротивява на промените в течение на множество възпроизвеждания? Друга, и централна за тази книга идея, е следната: кога такива меми все пак се променят, кои са условията, при които те могат да се променят към по-добро?


Small Ad GF 1

Идеята, че културите еволюират е поне толкова стара, колкото онази за еволюцията в биологията. Но повечето опити да се разбере начина, по който те еволюират, са се основавали на погрешни разбирания за еволюцията. Например Карл Маркс е вярвал, че неговата теория за историята е еволюционна, понеже в нея се говори за движение напред през исторически стадии, определяно от икономически „закони на движението“. Но реалната теория на еволюцията няма нищо общо с предсказването на атрибутите на организмите, изхождайки от ония на предшествениците им. Освен това Маркс е смятал, че дарвиновата еволюционна теория „предоставя в естествените науки една основа за историческата класова борба“. Той сравнява идеята си за вътрешния конфликт между социално-икономическите класи с онази за предполагаемата конкуренция между биологическите видове. Фашистките идеологии като нацизма също използваха изкривени или неточни еволюционни идеи, като например „оцеляването на най-пригодните“, за да оправдаят насилието. Но всъщност конкуренцията в биологическата еволюция не е между различните видове, а между варианти на гените вътре в един вид – което изобщо не прилича на утвърждаваната „класова борба“. Тя може да предизвика насилие или други видове конкуренция между видовете, но може да доведе и до сътрудничество (като например симбиозата между цветя и насекоми), както и всевъзможни хитроумни комбинации между двете.

Макар че Маркс и фашистите предпоставяха погрешни теории за биологическата еволюция, не е случайност това, че аналогиите между обществото и биосферата често са свързани с мрачни визии за обществото: биосферата е мрачно място. Тя изобилства с грабежи, измами, завоевания, поробителства, гладуване и унищожения. Оттук ония, които смятат, че културната еволюция е нещо подобно, винаги й се противопоставят (защищавайки някакво статично общество) или оправдавайки онзи вид неморално поведение, който им се струва необходим или неизбежен.

Аргументите по аналогия са фалшиви. Почти всяка аналогия между две неща съдържа зрънце истина, но човек не може да каже в какво се съдържа то, докато не е намерено някакво независимо обяснение за това какво е аналогично на какво, и защо. Основната опасност в аналогията биосфера–култура се състои в това, че тя насърчава схващането на човешкото състояние по един редукционистки начин, който заличава по-високостепенните различия, които са крайно необходими за разбирането й, като например онези между лишеното от разум и творческото, между детерминизма и избора, между правилното и погрешното. Такива разграничения са безсмислени на нивото на биологията. Всъщност тази аналогия много често се прави именно с цел да се развенчае простата идея, че човешките същества са причинни действащи лица, притежаващи способността да правят морални избори и да създават за себе си ново познание.

Както ще обясня, макар че биологическата и културна еволюции се описват от една и съща теория, механизмите на пренасяне, вариации и подбор са много различни. Това прави различни и произлизащите от тях „естествени истории“. Няма близка културна аналогия за биологичен вид, организъм, клетка или сексуално и асексуално възпроизводство. Гените и мемите са приблизително толкова различни, колкото това е възможно на нивото на механизмите и резултатите; те са подобни само на най-ниското ниво на обяснение, където и двете неща са репликатори, които включват в себе си познание, а следователно са предопределяни от същите фундаментални принципи, които определят условията, при които познанието може или не може да бъде съхранено, може или не може да бъде подобрено.

Еволюцията на мемите

В класическата научно-фантастична история от 1956 „Разказвачът на вицове“ от Айзък Азимов, главният герой е учен, който изследва вицовете. Той открива, че макар и много хора понякога да правят остроумни и оригинални забележки, те никога не измислят онова, което той смята за напълно завършен виц: история със сюжет и хумористична кулминация, която кара слушателите да се смеят. Всеки път, когато кажат такъв виц, те просто повтарят нещо, което са чули от някого. Но откъде тогава произлизат оригиналните вицове? Кой ги създава? Фиктивният отговор, даден в „Разказвачът на вицове“ е сложен и не е нужно да ни занимава тук. Но ядрото на историята не е толкова абсурдно: действително е възможно някои вицове да не са били създадени от никого – те просто да са еволюирали.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Хората си разказват развлекателни истории – някои от тях фиктивни, други фактически. Те не са вицове, но някои от тях се превръщат в меми: те са достатъчно интересни, за да бъдат разказвани на други хора, които пък от своя страна ги преразказват по-нататък. Но хората рядко ги преразказват дума по дума и не запомнят всеки детайл от съдържанието им. А това означава, че една често преразказвана история ще започне да съществува в различни версии. Някои от тези версии ще бъдат преразказвани повече от веднъж – в някои случи поради това, че хората ги намират развлекателни. Когато това е основната причина за преразказването, следващите версии, оставащи в оборот, ще бъдат все по-развлекателни. Така че тук са налице всички условия за еволюция: повтарящи се цикли на несъвършено копиране на информация, редуващи се с подбор. Евентуално историята става достатъчно развлекателна, за да накара хората да се смеят – и така се стига до напълно завършен виц.

Мислимо е, че някой виц би могъл да се развие чрез вариации, които не са били подбирани по смешност. Например хората, които слушат дадена история, могат да недочуят или недоразберат определени нейни аспекти, или да ги променят по прагматични причини, и в малка част от случаите, по чиста случайност, това ще произведе по-смешна версия на историята, която след това ще се разпространява по-добре. Ако един виц се появи по този начин от не-виц, той наистина няма автор.

Макар и да не знаем как точно функционира творческата способност, ние знаем, че самата тя е еволюционен процес вътре в индивидуалните мозъци. Защото тя зависи от предположения (които са вариации) и критика (за целта на подбора на идеите). Така че, някъде вътре в мозъците, слепи вариации и подбори добавят материал към творческата мисъл на едно по-високо ниво на поява.

Идеята за мемите се сблъсква с многобройни и, по мое мнение, погрешни критики: че била неясна и безсмислена, или пък тенденциозна. Например, когато древногръцката религия е била потисната, но историите за нейните богове са продължили да се разказват, но сега вече единствено като фикция, то това същите меми ли са, въпреки факта, че предизвикват нови видове поведение? Когато законите на Нютон са били преведени на английски от оригиналния латински език, те са водели до изговарянето и писането на други, по-различни думи. Същите меми ли са това? Но в действителност такива въпроси не хвърлят никакво съмнение върху съществуването на мемите, нито върху полезността на цялата концепция. Това е същото като спора кои обекти от слънчевата система трябва да бъдат наричани „планети“. „Реална“ планета ли е Плутон, макар че е по-малък от някои от спътниците в нашата слънчева система? Юпитер реална планета ли е или не-възпламенила се звезда? Това не е важно. Важното е онова, което наистина го има. А мемите ги има, независимо от това как ги наричаме или класифицираме. По същия начин, по който основата на теорията за гените е била разработена дълго преди откриването на ДНК, така и днес, без знание за това как идеите се съхраняват в мозъците, ние знаем, че някои идеи могат да бъдат предадени от един човек на друг и че те засягат човешкото поведение. Мемите са тези идеи.

Друга критическа линия е, че мемите, за разлика от гените, не се съхраняват в идентични физически форми у всеки носител. Но, както ще обясня, това не прави непременно невъзможно за мемите да бъдат пренасяни „вярно“ в един смисъл, който има значение за еволюцията. Действително има смисъл да се мисли за мемите като запазващи идентичността си докато преминават от един носител към друг.

Точно както гените често работят заедно в групи, за да постигнат нещо, за което ние можем да мислим като за единична адаптация, така съществуват и мемеплекси, състоящи се от няколко идеи, които могат, алтернативно, да бъдат разглеждани като една-единствена, по-сложна идея – примерно квантова теория или нео-дарвинизъм. Така че няма значение дали се позоваваме на един мемеплекс като един мем, също както няма значение дали се позоваваме на квантовата теория като единична теория или група теории. Но идеите, включително и мемите, не могат да бъдат анализирани до безкрайност до под-меми, защото идва момент, при който заместването на един мем от част от самия него би довело до това, че той не би бил копиран. Така например, „2 + 3 = 5“ не е мем, защото то не притежава онова, което е нужно за да се причини достоверното му копиране, освен при обстоятелства, които биха копирали и някаква теория на аритметиката с универсален обхват, която не би могла да бъде предадена без да се предаде и познанието, че  2 + 3 = 5.

Както смехът, предизвикан от някой виц, така и преразказването му са поведения, предизвикани от вица, но ние често не знаем защо ги извършваме. Причината е обективно там, в мема, но ние не я знаем. Може да се опитаме да я отгатнем, но предположението ни няма да бъде непременно вярно. Например, бихме могли да предположим, че хуморът в някой конкретен виц се крие в неочакваността на завършека му. Но по-нататъшният опит със същия виц може да ни разкрие, че той си остава смешен и когато го чуем отново. В такъв случай ние се намираме в анти-интуитивната (но обичайна) ситуация да грешим относно причините за собственото си поведение.

Същото нещо се случва и при правилата на граматиката. Ние казваме: „уча се да свиря пианото“ (в британския английски), но никога „уча се да свира бейзбола“. Знаем как да формулираме тези изречения коректно, но, докато започнем да мислим за това, много малко от нас знаят, че неексплицитното граматическо правило, което следваме, изобщо съществува, камо ли пък какво точно е то.  В американския английски правилото е малко по-различно, така че фразата „уча се да свиря пиано“ е приемлива. Може да се чудим защо, и да предположим, че англичаните са по-привързани към пълния член. И отново, това не е вярното обяснение: в британския английски един пациент е „в болница“, докато в американския английски той е „в болницата“.

Същото се отнася и до мемите изобщо: те имплицитно съдържат информация, която не е позната за носителите им, но която въпреки това кара тези носители да се държат по един и същ начин. Тоест, както хората, за които английският език е майчин, често могат да грешат относно това защо са казали „the“ в дадено изречение, така и хората, разиграващи всякакви други меми, често дават фалшиви обяснения, дори и на самите себе си, за това защо се държат по един или друг начин.

Както и гените, всички меми съдържат знание (често неексплицитно) за това как да причинят собственото си размножение. Това знание е съответно кодирано във вериги от ДНК или запомнено от мозъци. И в двата случая, тази адаптация е резултатът от редуващи се етапи от изменения и подбор.

Но логиката на копирните механизми е много различна при гените и мемите. При организмите, които се възпроизвеждат чрез делене, или всички гени се копират у следващото поколение, или (ако индивидът не успее да се възпроизведе) не се копират никакви. При сексуалното възпроизводство се копира или цял един набор от гени, случайно избрани у двамата родители, или не се копират никакви. При всички случаи процесът на дублиране на ДНК е автоматичен: гените се копират безразборно. Едно следствие от това е, че някои гени могат да бъдат размножавани в течение на много поколения без изобщо да бъдат „изразени“ (да причинят някакво поведение). Независимо от това дали родителите ви някога са чупили кост или не, гените за поправяне на счупени кости винаги ще бъдат предавани на вас и поколенията ви (изключвайки слабо вероятни мутации).

Ситуацията, пред която са изправени мемите, е напълно различна. Всеки мем трябва да бъде изразен като поведение всеки път, когато бива копиран. Защото именно това поведение, и само то, е онова, което предизвиква копирането (в една среда, създадена от всички други меми). Това е така, защото получателят не може да види изображението на мема в ума на носителя. Един мем не може да бъде даунлоудван като компютърна програма. Ако не бъде осъществен в поведение, той няма да бъде копиран.

Окончателния резултат от всичко това е, че мемите по необходимост са въплътени в две различни, редуващи се физически форми: като спомени в мозъка и като поведение.

2012_02_memes_1

Един мем съществува веднъж в мозъчна и друг път в поведенческа форма,
и всяка от двете се копира в другата.

Всяка от двете форми трябва да бъде копирана (казано по-точно, преведена в другата форма) при всяко поколение на мема. („Поколенията“ на мемите са просто последователни случаи на копиране у друг индивид). Технологиите могат да добавят допълнителни фази към цикъла на живот на един мем. Например, поведението, предписвано от мема, може да бъде да се запише нещо – при което мемът се въплъщава в една трета физическа форма, която по-късно може да накара личността, която го чете, да проведе друго поведение, което отново кара мема да се появи в нечий мозък. Но всички меми трябва да имат поне две физически форми.

За разлика от това, при гените репликаторът съществува само в една физическа форма – веригата на ДНК (на една пораждаща клетка). Макар че тя може да бъде копирана в други места в организма, преведена в РНК и изразена като поведение, никоя от тези форми не е репликатор. Идеята, че поведението би могло да бъде репликатор, е форма на ламаркизъм, тъй като тя съдържа твърдението, че поведенията, които са били модифицирани от условията, биват унаследени.

Поради редуващите се физически форми на един мем, той трябва да оцелее при два различни и потенциално несвързани един с друг, механизми на подбор при всяко поколение. Мозъчно-паметната форма трябва да накара носителя да осъществи поведението; поведенческата форма пък трябва да накара новия приемник да я запомни – и да я осъществи.

Така например, макар че религиите предписват поведения като например обучаването на собствените деца да приемат религията, самото намерение да се предаде един мем на собствените деца или който и да е друг човек, е крайно недостатъчно, за да се осъществи това.  Ето защо огромното множество от опити да се създаде някаква нова религия пропадат, дори и ако основателите й се опитват да я разпространяват с всички сили. В такива случаи, онова, което се е случило, е че идеята, която хората са възприели, е успяла да ги накара да осъществят различни поведения, включително и онези, предназначени да накарат децата им и други хора да вършат същото – но поведението не е успяло да предизвика запазването на същата идея в умовете на приемниците.

Съществуването на дълготрайни религии понякога се обяснява чрез предположението, че „децата са лековерни“, или че те „биват лесно сплашени“ от истории за свръхестественото. Но не това е обяснението. Преобладаващото мнозинство от идеи просто не притежава онова, което е необходимо, за да се убедят (или уплашат, придумат, изобщо, накарат по някакъв начин) потомците или който и да е, да извършат същото с други хора. Ако утвърждаването на един мем, способен на точно копиране, би било толкова лесно, то цялото възрастно население на обществото ни би било вещо в алгебрата, благодарение на опитите да бъде обучавано в детството. За да бъдем по-точни, тези хора биха били вещи като учители по алгебра.

За да се превърне в мем, една идея трябва да съдържа доста усъвършенствано знание за това как да се накарат хората да направят поне две независими едно от друго неща: да възприемат мема правдиво, и да го осъществят като поведение. А това, че някои меми могат да се възпроизвеждат с голяма точност в течение на много поколения е признак за това колко много знание съдържат.

Егоистичният мем

Ако един ген се съдържа в някой геном, то при появата на подходящи условия той със сигурност ще бъде изразен като ензим и с това ще предизвика своите характерни ефекти. Свен това той не може да отпадне, ако останалата част от генома бъде успешно репродуцирана. Но простото присъствие в нечий ум не води до автоматичното изразяване на мема като поведение: той трябва да се конкурира за тази привилегия с други идеи – меми и не-меми, по всевъзможни теми – в един и същи ум. А и простото му изразяване като поведение не го копира автоматично у някой приемник, заедно с други меми: той трябва да се конкурира за внимание и приемане от страна на приемника с всевъзможни видове поведения на други хора, както и със собствените идеи на приемника. Всичко това е в допълнение към аналогията за вида селекция, пред която са изправени гените, като всеки мем се конкурира със съперничещи версии на самия себе си сред населението, може би като съдържа знанието за някоя полезна функция.

Мемите са подложени на всевъзможни случайни и нарочни вариации, в допълнение към цялата тази селекция, и така те се развиват. До тази степен към тях се отнася същата логика, която се отнася и до гените: мемите са „егоистични“. Те не се развиват непременно така, че да са от полза за носителите си, или пък за тяхното общество – или, ако щете, дори и за самите себе си, освен в смисъла да се разпространяват по-добре от други меми. (Макар че тук повечето други меми са техни конкуренти, а не само техните собствени варианти). Успешният мем-вариант е този, който променя поведението на носителите си по такъв начин, че да бъде възможно най-добър в заместването на други меми от цялата популация. Този вариант може наистина да е от полза за носителите му, за тяхната култура, или за вида като цяло. Но ако им вреди, или дори ги разрушава, той ще се разпространява въпреки това. Мемите, които вредят на обществото, са добре познат феномен. Достатъчно е да помислите само за привържениците на различни политически гледища или религии, които вие специално ненавиждате. Цели общества са били разрушавани, защото някои от мемите, които са се разпространявали най-добре сред населението, са били зловредни за обществото. А безброй много индивиди са си причинявали вреда или дори са били убивани, защото са възприели меми, които са били зловредни за тях – като например ирационални политически идеологии или опасни моди. За щастие, в случая с мемите това не е единствената история. За да се разбере остатъка от историята, трябва да разгледаме базисните стратегии, чрез които мемите правят така, че да бъдат точно възпроизведени.

Статични общества

Както обясних, един човешки мозък – съвсем не като генома – вече сам е арена на интензивни вариации, селекции и конкуренция. Повечето идеи в един мозък се създават от него за самата цел те да бъдат опитани във въображението, да бъдат критикувани и варирани докато отговорят на предпочитанията на конкретната личност. С други думи, самото възпроизводство на мемите вече включва еволюция вътре в самите мозъци. В някои случаи може да има хиляди цикли на вариации и селекция, преди някои от вариантите изобщо да доведе до израз в поведението. Освен това, дори и след като един мем е бил копиран у нов носител, той все още не е приключил жизнения си цикъл. Той все още трябва да оцелее през един допълнителен селективен процес, а именно избора на носителя да го изрази в поведение или не.

Някои от критериите, които един ум използва, за да извърши подобни избори, са също меми. Някои са идеи, които той си е изградил за самия себе си (чрез промяна на меми или другояче), и които никога няма да съществуват в друг ум. Такива идеи са потенциално високо разнообразни сред различните хора, но те могат по решителен начин да повлияят върху това дали даден  мем ще оцелее или няма да оцелее чрез дадена личност.

Тъй като една личност може да изрази чрез поведение или да предаде даден мем скоро след като го е получила, то едно поколение от меми може да бъде много по-кратко от едно човешко поколение. Освен това мемите могат да бъдат предадени и на други хора освен биологическите наследници на дадена личност. Тези фактори правят еволюцията на мемите несравнимо по-бърза от онази на гените, което донякъде обяснява как мемите могат да съдържат толкова много знание. Ето защо често цитираната метафора за историята на живота на земята, в който човешката цивилизация заема само финалната „секунда“ от „деня“, през който засега животът е съществувал, е подвеждаща. В действителност, една съществена част от цялата еволюция на нашата планета до този момент, се е случила вътре в човешките мозъци. И тя едва е започнала. Цялата биологическа еволюция едва ли е нещо повече от предговор към главната история на еволюцията – еволюцията на мемите.

Но, по същата причина, очевидно възпроизводството на мемите е по самото си същество по-малко сигурно от онова на гените. Тъй като неексплицитното съдържание на мемите не може да бъде буквално копирано, а трябва да бъде предположено от поведението на носителя си, и тъй като един мем трябва да бъде подложен на големи умишлени вариации вътре във всеки носител, може да се счита за един вид чудо, че някой мем изобщо успява да бъде пренесен вярно дори и само веднъж. И действително, стратегиите за оцеляване на дълготрайните меми са доминирани от този проблем.

Друг начин за изразяване на проблема е, че хората мислят върху и се опитват да подобряват идеите си – което означава и да ги променят. Един дълготраен мем е идея, която минава през това изпитание отново и отново, и при това оцелява. Как е възможно това?

След-просвещенческият Запад е единственото общество в историята, което в продължение на повече от няколко поколенчески цикъла е претърпяло достатъчно бързи промени, за да могат хората да ги забележат. Краткотрайни бързи промени са се случвали винаги: гладове, епидемии и войни са започвали и свършвали; крале-отцепници са опитвали радикални промени. Понякога империи са били бързо създавани или цели цивилизации – бързо разрушавани. Но докато едно общество е продължавало да съществува, всички важни области от живота са изглеждали непроменливи за участниците в тях: те са могли да очакват с пълна увереност, че ще умрат при същите морални ценности, лични стилове на живот, концептуални рамки, технологии и модели на икономическо производство, при които са били и родени. А сред промените, които са се случвали, само малка част са водели до нещо по-добро. Аз ще наричам такива общества „статични общества“: общества, променящи се според времева скàла, която остава незабележима за обитателите им. Преди да можем да разберем нашия необичаен, динамичен вид общество, ние първо трябва да разберем обичайния, статичен вид.

За да бъде едно общество статично, всички негови меми трябва да бъдат непроменливи или променящи се прекалено бавно, за да бъде промяната забелязана. От перспективата на нашето бързо променящо се общество, едно подобно състояние на нещата  е трудно дори за представяне. Например, помислете за едно изолирано, примитивно общество, което, по каквато и да е причина, е останало непроменено в продължение на множество поколения. Защо? Много е възможно никой в обществото да не е искал да се променя, защото хората не са могли да си представят друг начин на живот. Въпреки това членовете му не са предпазени от болка, глад, скръб, страх или други форми на физическо и психическо страдание. Те се опитват да мислят за идеи, които биха им помогнали да смекчат част от това страдание. Някои от тези идеи са оригинални, а от време на време една или друга от тях може и да помогне. Достатъчно е това да бъде само малко, експериментално подобрение: нов начин на ловуване или отглеждане на храна с малко по-малко усилие, или създаване на малко по-добри сечива; по-добър начин за записване на дълговете или законите; лека промяна в отношенията между съпруга и съпругата, или между родителя и детето; малко по-различно отношение към властителите или боговете в обществото. Какво ще се случи оттук нататък?

Човекът с тази идея ще иска да каже това и на други хора. Онези, които повярват в идеята, ще видят, че тя би могла да направи живота малко по-малко противен, животински и кратък. Те ще кажат на семействата и приятелите си, а те пък – на своите собствени. Тази идея ще се конкурира в умовете на хората с други идеи за това как да се направи живота по-добър (повечето от тях вероятно погрешни). Но да предположим, за целта на аргумента, че този специален вид правилна идея успее да спечели доверие и се разпространи сред обществото.

След това обществото ще се е променило. Може да не е много, но това ще бъде само промяната, предизвикана от един отделен човек, мислещ за една единична идея. А сега умножете това по броя на мислещите умове в обществото, както и по количеството мисъл, протичаща в течение на един човешки живот у всеки от тях, и позволете на това да продължи само в течение на няколко поколения, и резултатът се увеличава в геометрична прогресия – една революционна сила трансформира всеки аспект на обществото

Но в едно статично общество това начало на безкрайността никога не се случва. За да бъде едно общество статично, трябва да се случва и нещо друго. Едно нещо, което моята история не взе пред вид беше, че статичните общества притежават обичаи и закони – табута – които не позволяват на мемите им да се променят. Те налагат разиграването на съществуващите меми, забраняват разиграването на варианти и потискат критиката на статуквото. Само по себе си това обаче не може да потисне промяната. Първо, никое проявяване на мем не е напълно идентично с онова от предишното поколение. Невъзможно е да се определи всеки аспект на приемливото поведение с перфектна точност. Второ, невъзможно е да се каже предварително кои малки отклонения от традиционното поведение ще предизвикат по-нататъшни промени. Трето, щом само вариантът на една идея е започнал да се разпространява дори и само у един човек – което означава, че хората го предпочитат – то става невъзможно да се предотврати по-нататъшното му предаване. Никое общество не може да остане статично просто чрез потискането на нови идеи, щом те веднъж са били създадени.

Ето защо налагането на статуквото е само вторият метод за предотвратяване на промени – просто операция на забърсване. Първичният метод винаги е – и може единствено да бъде – да се извади от строя източника на новите идеи, а именно човешката способност за творчество. Статичните общества винаги имат традиции за възпитание на децата по начини, които осакатяват техните творчески способности и критическо мислене. Това прави така, че повечето нови идеи, които биха били способни а променят обществото, никога не биват дори помисляни.

Как се извършва това? Подробностите са различни и не особено важни тук, но нещото, което се случва е, че хората, израстващи в такова общество, придобиват набор от ценности за оценяване на себе си и всички останали, които се свеждат до освобождаване на самите себе си от отличителни черти и търсене само на съгласие с определящите меми на обществото. Те не само осъществяват в поведение тези меми: те виждат себе си като съществуващи единствено за да ги осъществяват. Така че тези общества не само налагат качества като подчинение, благочестие и преданост към дълга. Освен това разбирането на членовете им за самите себе си е подчинено на същите стандарти. Хората не познават други. И така те изпитват гордост и срам, и формират всички свои аспирации и мнения според критерия доколко последователно се подчиняват на мемите на обществото си.

Но как мемите „знаят“ как да постигнат всички тези сложни, възпроизводими ефекти върху идеите и поведението на човешките същества? Разбира се, те не знаят: те не са разумни същества. Те просто съдържат това познание имплицитно. Но как са стигнали до това знание? То се е развило. Мемите съществуват, във всеки момент, в много различни форми, които пък са обект на селекция в полза на точното възпроизводство. За всеки дълготраен мем в едно статично общество, в хода на развитието му са пропаднали милиони негови варианти, защото им е липсвала онази специфична частица информация, тази допълнителна степен на безскрупулна ефективност в предотвратяването на възможността за мисленето или осъществяването в ;поведение на конкурентите му, това леко предимство в психологическия натиск, или каквото е нужно, за да го накара да се разпространи сред населението по-добре от конкурентите му и, щом веднъж е станал преобладаващ, да започне да бъде копиран с тази специфична степен на точност.

 

Дейвид Дойч: „Началото на безкрайността“, 2011 (откъс)

 

Дейвид Дойч (род. 1953) е израелско-британски физик от университета Оксфорд, Великобритания. Двете му книги, „Тъканта на реалността“ (1997) и „Началото на безкрайността“ (2011) се смятат за едни от най-добрите образци на модерна научна проза, достъпна за широк кръг от читатели.

Pin It

Прочетете още...