Getty Images
Интервю на Албена Бъчварова от „Клуб Z“ с проф. Анна Кръстева, НБУ
Бежански кризи е имало и преди. Защо светът и в частност Европа се оказаха неподготвени за тази криза, проф. Кръстева?
Уникалността на настоящата криза е във взривоопасния микс на няколко войни: хуманитарната война на Запада срещу Асад, студената война между Русия и Запада, гражданската война между Асад и опозицията; „война на цивилизациите“, както я наричат някои, между Ислямска държава и всички останали… Перфектно трагична илюстрация на описаната от Хобс ситуация „война на всички срещу всички“ Парадоксалното понятие „хуманитарна война“ беше изковано последното десетилетие за интервенциите на Запада срещу диктаторски и потиснически режими. Примерите със Саддам Хюсеин, Муамар Кадафи са още парещи. Сирия – като скачени съдове с Украйна – изостри отношенията между САЩ и Русия. Гражданската война е поредната трагична илюстрация на избледняване границата между добри и лоши: опозицията срещу Асад е толкова раздробена, разнопосочна и противоречива колкото целият сирийски възел: от 500-те милиона, инвестирани от САЩ за военното ѝ обучение и подкрепа, са останали една шепа бойци, които реално да се бият срещу Асад. Категорично не приемам определението „война на цивилизациите“ за Ислямска държава, защото това е война на варварството срещу цивилизацията: от разрушаване на безценни паметници на културното наследство до зрелищната YouTube театралност на обезглавяванията.
Кой да разсече Гордиевият възел? В епохата на дроните няма място за герои, толкова по-нужда е стратегия. Стратегическо мислене би започнало разплитането на Гордиевrs възел чрез трансформирането на стихийния конфликт на всички срещу всички в структуриран конфликт. Възобновяването разговорите между САЩ и Русия – дори на фона от залпове – е първа плаха стъпка в тази посока.
Геополитическият възел а тясно преплетен и с цяло кълбо други аспекти: хуманитарен, информационно-комуникационен, евро-политически, секуритарен.
Хуманитарният аспект е ключов: безпрецедентните 250 000 цивилни жертви. Медиите непрестанно броят бежанците, достигащи до европейските граници, но систематично забравят тази ужасяваща статистика от четвърт милион убити в самата Сирия, на милиони разселени вътре в страната, на 4-те милиона в бежанските лагери в Турция, Ливан, Йордания. А именно тази мрачна статистика е ключова за разбиране защо толкова милиони поемат по рискованите пътища на бягството.
Липсата на ясни и убедителни отговори на въпросите – Защо сега? Защо Европа? – подхранва всякакви конспиративни и апокалиптични теории. Този информационно-комуникационен дефицит, незапълван от политици и медии, носи отговорност за създаването и подхранването на страхове и тревоги.
Защо източноевропейските държави и техните общества реагират по този начин – без съчувствие, без състрадание, отчуждено и грубо? Има някакво неправилно интерпретиране на техните реакции, вменяване на вина или подобно поведение задава неприятни тенденции?
Първата причина е начинът, по който нашите елити ни „продадоха“ членството в ЕС – като еврофондове, като карта в клуба на богатите, не като общност със споделени отговорности и ангажименти. Втората е, че поради комунистическата затвореност имаме по-малък социален и културен опит за управление на глобални културни различия. Орбан е от Източна Европа, но не е цяла Източна Европа. А и не трябва да забравяме, че само преди четвърт век Западните Балкани произведоха най-голямата бежанска вълна на европейския континент след Втората световна война. А малко преди тях, с изселването на 350 000 български турци ние бяхме произвели най-голямата принудителна миграция в Европа за последния половин век
Основателни ли са страховете на българите – „не ги искаме“, „те са заплаха за нас“, „няма пари за нас, а за тях ли…“ Как могат да бъдат преодолени подобен тип аргументи?
Чувам един парадоксален псевдоисторически аргумент: понеже сме били и под комунистическо, и под османско господство не може да се иска да проявяваме солидарност като Западна Европа, на която са били спестени тези исторически унижения. Тези дни германски кмет каза, че предпочита сирийски бежанци пред българските и румънските имигранти в града си. Найджел Фарадж направи политическа кариера с несимпатията си спрямо нас. Както основателно очакваме и искаме да ни приемат, така многобройни българи се отнасяме отворено и солидарно към бежанците.
Въпросът ви има и една съвсем конкретна страна – „няма пари за нас, та за тях ли…“, на която политиците дължат отчетност, а медиите – публична видимост. България получава значителни средства от ЕК и за охрана на границите, и за прием и интеграция на бежанци. Тя получаваше значителни средства и преди да започне кризата и така и не разбрахме къде потънаха те, за да бъдат институциите толкова неподготвени, неадекватни и безпомощни в началото на кризата. Не само на бежанците, а на себе си като критични граждани дължим непрестанен натиск върху институциите за публична отчетност за какво и с какви резултати се харчат парите на европейските данъкоплатци.
Квотният принцип, въведен от ЕС решение ли е на проблема според Вас? Как виждате прилагането му на практика?
Капка в морето. Като си помислим само за политическото време и енергия, които бяха инвестирани за критикуване, за неприемане от много и приемане от други на 40 000 бежанци – една десета от над 400 000, влезли в ЕС от началото на 2015г. 120 000 също няма да решат радикално проблема. Независимо от това, квотният принцип е важен най-вече с политическото си послание за необходимостта от споделена отговорност. Невъзможно е цялата тежест да се носи или от страните-входове (Италия, Гърция, отскоро и Унгария, ние също искам да ни слагат в тази категория), или от страните-дестинации (Германия, Швеция).
Казахте наскоро, че бежанската криза е тест за лидерството в Европа. Има ли издържали теста? Дори и германската канцлерка Ангела Меркел, която доскоро беше давана за пример за решителност, изглежда разколебана, а позицията на Германия противоречива? Има ли криза на лидерството в Европа?
Наистина лидерството в Европа днес преминава през един основен тест. До вчера измерителите бяха икономически – ръст, безработица, иновации… Днес иновациите трябва да се намерят в управлението на бежанската криза. Целият свят и цяла Европа Ангела Меркел гледа. Това, което някои интерпретират като нерешителност и противоречивост, е израз на политически реализъм. Да си припомним Гърция: Меркел/Германия беше на-суровият критик на експериментите на Ципрас/Варуфакис, но именно Меркел/Германия дадоха най-силно рамо за пакета, който удържа Гърция в еврозоната. Меркел заяви, че Германия има икономически и управленски капацитет за поемане на голям бежански поток, но не е обещавала, че може да посрещне и интегрира цялата световна имиграция.
Лицемерна ли е Европа спрямо бежанците, как гледате на обвиненията в двойни стандарти? Какво се случва с проповядваните от нея универсални ценности? Има ли разколебаване в тях?
Кризата свари неподготвени и политици, и медии, всеки взе да се упражнява в коментари по миграционна тематика, което създаде такъв хаос, от който хората съвсем се объркаха. Да внесем поне едно съществено разграничение, защото то отправя към фундаментално различен тип мигранти и съвсем различен вид миграционна политика. Различните стандарти се отнасят до различен тип мигранти. Международното право защитава бежанците, които бягат от войни и преследване. Честите обвинения, че някои бежанци имали пари, за да плащат на трафиканти, ерго, не са бежанци, са напълно безпредметни, защото войната прогонва лекари, така както и безработни, адвокати и информатици, както сервитьори и монтьори. Европейските държави сме подписали Женевската конвенция и сме приели, че всички търсещи убежище имат право на закрила, докато трае процедурата за бежански статут. Икономическите имигранти също имат право да търсят по-добър живот, но тяхната ситуация не е нито спешна, нито хуманитарна, те се обект не на бежанска, а на миграционна политика. Както те имат право да търсят по-достоен живот, така и държавите имат право да регулират достъпа до територията си на икономически мигранти в съответствие с потребностите на пазара на труда, капацитета на социалната, образователната и други системи. Ал Джазира, която непрестанно върти изказването на Ангела Меркел за капацитета на Германия да приеме потока бежанци, е преднамерено „загубване в превода“ между бежанци и икономически мигранти.
Какъв е пътят пред Европа по отношение на бежанците – тя сякаш се лута между сантименталността и ксенофобията? Приемате ли гледната точка, че пред нея едва ли не няма полезен ход?
Не бих нарекла сантименталност спазването на човешките права. Те са дълбоко вкоренени в европейската идентичност, както ярки примери за солидарност – в българската историческа памет. По-богати ли сме били, когато сме отворили врати за арменците и белогвардейците? По-малко страшно ли е било да се изправим пред смъртоносната нацистка машина, за да спасим евреите от България? А колко горди се чувстваме днес с предците си. Нека дадем шанс на нашите деца и внуци да се гордеят с нас.
Полезен ход винаги има, кризата така ескалира, че са спешно необходими множество, но тук ще посоча един – хуманитарните коридори.
Хуманитарният коридор е процедура, която би позволила дистанционно да се кандидатства и получава бежански статут, така че да се влиза законно и сигурно в страната на убежище. Това би намалило човешкия натиск по границите, би спасило много човешки животи. Хуманитарните коридори са най-ефикасният начин за избягване на новите хищници – трафикантите.
Как гледате на мрачните прогнози, че бежанският проблем ще е повратна точка – той ще доведе до края на Европа в сегашния ѝ вид?
Промени безспорно ще има и те ще са в две посоки: по отношение на редица европейски политики, както и възраждането на националните егоизми. Дъблин се ревизира в крачка още от началото на кризата: бежанците не биват масово връщан нито в България, нито в Гърция, където те първоначално са влезли. За момента се използват резервите за ревизия на Шенген, заложени в самия Шенген: споразумението позволява да се възстановява контролът върху границите в изключителни ситуации. Настоящата очевидно попада в тази категория. Все повече се върви към диференциран достъп до свободно движение в Шенген: то да е достъпно само за граждани на страните-членки, но не и за граждани на трети страни. Фронтекс все повече става агенция-фар и ще разполага с все повече средства, пълномощия и отговорности. Мениджмънтът на границите, управлението на бежанските потоци, миграционната политика ще стават все по-интегрална част от публичното пространство – от университетски програми до медиен интерес и топ приоритет в политическия дневен ред.
Националните егоизми стават все по-отчетливи: кризата е и глобална, и общоевропейска, но Унгария и други страни считат, че отговорите трябва да са национални.
Как националните егоизми да бъдат удържани в рамките на споделените отговорности – ЕС все още търси решение между санкциите и договореностите.
Защо мощна държава като САЩ се оказа доста дистанцирана от проблема?
Права сте в имплицитната критика, която се съдържа във въпроса ви. САЩ дължат на световната демократична общественост по-активно ангажиране със сирийската криза в поне четири насоки. Първата е решаваща: само САЩ като световен лидер може да даде решителен тласък на превръщането на хаотичния в структуриран конфликт. Управлението на конфликти е виртуозно политическо изкуство, където рядко има тотални победи, ясни победители и победени. Висш политически майсторлък е да приоритизираш конфликтите, да отвържеш или завържеш един конфликт за друг – Сирия спрямо Украйна, Турция спрямо кюрдите – да правиш коалиции, които, дори да не решат всички проблеми, да направят пробиви, които да отворят пътя към демилитаризация. Много грешки бяха допуснати – и по отношение военната подкрепа на опозицията, която или не успява ефикасно да се противопостави на Асад, или направо преминава към Ислямска държави или други радикални групировки, и по отношение на пропуснати възможности за намиране на политическо, не военно решаване на конфликта, за което пишат напоследък западни медии. Насочването на острието към Ислямска държава като първи приоритет е път и към укрепване ролята на световен лидер.
Втората насока на активизиране ролята на САЩ би трябвало да бъде по отношение поемане част от огромния бежански поток, за което страната има безспорни ресурси – и икономически, и като територия, и като исторически опит за управление на културни различия. Третата насока е по-тясното сътрудничество и координация с Европа, за да не се чувства ЕС спрямо САЩ както малките гръцки острови спрямо Западна Европа – тесни, пренаселени, не достатъчно богати, за да се справят сами с предизвикателства, които не са създали сами. Четвъртата насока е да се окаже по-категоричен натиск върху свръхбогатите арабски държави – съюзници на САЩ, които имат и ресурси, и отговорности за омиротворяване и стабилизиране на региона.
Трябва ли да свикваме с мисълта, че тази бежанска криза не е инцидент, изключение, а част от тенденция, която някои даже нарекоха Великото преселение на народите?
Парадоксално, но и едното, и другото. Бежанските кризи, като правило, се разгръщат на вълни, и очакванията са и тази да се уталожи средносрочно. Толкова силни са днешните ни представи за Европа като притегателен център за имиграция, че сме склонни да подценяваме колко скоро нашият континент е бил масов източник на емиграция. Само за 1820 – 1920 г. 55 милиона европейци напускат Европа. В този период Европа бие всички исторически и световни рекорди, като изпраща в емиграция най-многобройните потоци мигранти за всички времена. От 500 милиона население на ЕС по-малко от 10% са родени в друга страна. Бъдещото „великото преселение на народите“ все още не е непосредствено на хоризонта. Миналото велико преселение на народите е огромна историческа промяна, довела и до съвсем симпатични резултати като собствения ни генезис от микса на евразийските прабългари и балканските славяни.
Първончална публикация в списание „Кlub Z