Струва ни се, че е достатъчно да се разгледа по-отблизо комплексът от особености, които образуват духовната индивидуалност на кой да е народ, за да разберем, че те не представят от себе си нещо предвечно, т. е. неизменно, биологически дадено. Напротив, те са формирани в течение на времето, голяма част от тях през течение на историческия живот, и ако са различни при отделните случаи, то е главно поради нееднаквите условия, всред които всеки народ независимо от расовия си произход е трябвало да живее. Влиянието на жизнената, т. е. на историческата обстановка може да даде преднина за развитието на едни заложби, като забави или спре това на други и тъй да измени даже един напълно сложен расов тип. Историческото минало на един народ значи е, което определя естеството и съотношението на елементите и качествата, чийто сбор образува неговата индивидуалност. В края на краищата следователно тая последната с всички присъщи ней черти е исторически продукт. Поради това тя не може да бъде считана за първопричина на историческите явления. Еднаж формирана, тя естествено не остава без влияние върху историческите самопрояви на съответните колективи. От нея могат да бъдат обусловени отделни форми на някои явления в живота на последните, но не е тя, която чертае пътищата на историческия им живот и техните съдбини. Защото тя сама е тяхна рожба и се изменя заедно с тях.
Да се обясни следователно историята на един народ с неговите расови особености, то значи да се допусне като основен двигател нещо, което само е последица от онова, що трябва да бъде обяснено. То значи, с други думи, да се попадне в затворен кръг, в който липсва начало й край,и чиято изходна точка е загубена.
Но разискванията относно ролята и значението на расовия елемент в историческия живот на народите ще си останат безпредметни и безполезни, ако не излязат из областта на общите теоретични разсъждения. Нека преди това се опитаме да ги поставим на конкретна почва.
На туранците, доведени от Аспаруха, с формираната от предишния им живот склонност към стегната организация несъмнено се дължи ранното създаване на българската държава. Чертата, унаследена от туранците, може би е агресивната. . .[1] Защо явления от рода на тия, които образуват същността на нашето историческо битие, липсват напр. в това на сърбите?
Но въпросът, който тук ни занимава, има и друга страна. Ако се предположи, че своеобразните пътища, по които е текло нашето историческо съществувание, са се отделяли от комплекса на расови качества у народа ни, трябвало би тия последните да личат еднакво в колективните му прояви, тъй както и в частния и всекидневен живот на неговите членове. Очаквали бихме по-нататък тия присъщи нему и следователно постоянно унаследявани черти да се проявяват през всички моменти на неговото съществувание. А тъкмо в това отношение се натъкваме на най-обикновени противоречия и парадокси.
Характерното за българина като физически и психологически тип е неговата тромавост и слаба подвижност. Бавен и ъгловат в движенията си, той е еднакво бавен и тромав в схващане и мисловен процес. Биволската кола е емблема не само на материалния ни бит; тя олицетворява и духовната ни природа. Но един народ, в чиято съвкупност преобладават такива черти, би трябвало и в своя целокупен исторически живот да се отличава с трудно възприятие на нови идеи и форми и с още по-бавно развитие. А ние вече знаем, че именно това не е тъй и че ако има нещо особено характерно в историята ни, то е именно трескавото и буйно движение и необикновената бързина на постиженията.
Но противоречието не се изчерпва само с това. На бавността, с която българинът, индивидуален тип, усвоява нещата, взема решение и пристъпва към тяхното изпълнение, съответствува, от друга страна, постоянството, което той обикновено проявява в едно започнато дело, упоритостта в преследване на еднаж поставената цел. Тия черти на безкрайната упоритост и постоянство в желанията и стремежите са оставяли най-дълбоко впечатление у всички, които са имали възможността да опознаят народа ни през течение на едно дълго съжителство или близко съседство. Заровете едно българско желание и под най-силната крепост, казват турците, и то ще я хвърли във въздуха. Поиска ли българинът да улови заека, той и с биволска кола ще го догони, говори друга турска мъдрост.
Из далечното минало е запазено едно известие, което дава също такава характеристика за нашия народ. Никита Акоминат, вече познатият ни византийски писател от края на XII и началото на XIII в., разказва, че през негово време в Состенския манастир в Цариград се намирала плоча с надпис, който съдържал завета на Василий II Българоубиец. Ако се случи някога българите да въстанат, говорел тук императорът, не са достатъчни само една или няколко победи, за да се сломи тяхната съпротива и се овладее страната им. Необходимо е да се завзема стъпка по стъпка тяхната земя, като се осигурява с достатъчно гарнизони всяка отнета тям крепост. Защото — и това именно убеждение искал Българоубиецът да втълпи на своите приемници — тъй голямо било упорството на българите, че да бъде преодоляно, нужно било да се лишат от всяка възможност и всяко средство за съпротива, да им бъде отнето и сетното убежище или крепост, гдето те могли да събират сили за нова борба.[2]
В тия думи на императора, който бе посветил целия си живот на задачата да унищожи българската държава, е говорела несъмнено поуката от един тежък опит. Поради това и верността на представата, която те дават за народа ни, не може да бъде оспорена — поне за онова време. Но защо тая нравствена сила и издръжливост, тъй характерна и постоянна черта у българина като отделен индивид, а понякога и тъй блестящо проявявана в държавния му и общонароден живот, тъй неочаквано се пречупваше, за да отстъпи място на пълно вцепенение и примиримост с нещастията, и то именно в случаи, когато тия нещастия не идеха със силата на една неотразима съдба? Примери на подобни преломи ние вече посочихме достатъчно и те далеч не изчерпват редицата печални явления, с каквито миналото ни е тъй богато. Едно събитие от тоя род едва не сложи преждевременен край на Търновското царство още рано, преди да се явят турците в Балканския полуостров. Във война със западните си съседи българите бяха претърпели тежко поражение в битката при Велбъжд. Царят бе убит и войската му разпиляна. Но обективно взето, нещастието, колкото и да бе голямо, не можеше да се счете за непоправимо. Сърбите дължаха своята победа на нападение, а не на военното си превъзходство. Велбъждската област се намираше тогава вън от границите на българската държава. При това армията, разбита при Велбъжд, навярно далеч не е представяла всичката военна сила на тогавашна България. Нови войски несъмнено са могли да бъдат събрани, преди неприятелят да приближи земите, които образуваха сърцевината на царството. За да стигне там, той трябваше да преброди широката планинска област на днешната Югозападна България, да прехвърли и Стара планина, гдето всяка височина би могла да бъде превърната в крепост, всеки лес в място за засада. Не даже цял народ, който би се вдигнал, за да брани земята си от чужденеца, а само малобройни и зле въоръжени воини биха били достатъчни, за да се стопи под стрелите им войска, по-многобройна от тая, която водел тогава сръбският крал. Защитата на застрашеното българско отечество е трябвало да започне следователно тепърва след велбъждското нещастие.
И при все това става тъкмо обрглюто, което и самите сърби най-малко очаквали. Едва-що кралят им с войските си пристъпил българската граница и навлязъл в Радомирско, той бил посрещнат от представители на българското болярство начело с брата на погиналия цар: те идели при него с вестта, че цяла България слага пред нозете му короната на българските царе. Кралят се отказал от тая чест. Той се задоволил само с това да възкачи на българския престол своята сестра, бивша жена на починалия при Велбъжд цар.[3]
Съществува друг един фактор, чието влияние върху историческия живот на народите изобщо не подлежи на съмнение. Това са географските особености, положението и устройството на техните земи. И в първия дял на настоящата книга биде достатъчно обширно изтъкнато значението на тоя фактор за създаването, запазването и териториалната съдба на средновековната българска държава. Без благоприятните условия за отбрана, които й даваше нейното географско положение, българската държава не би могла да устои срещу своя многовековен и могъщ съсед — Византия. Както, от друга страна, без пречките, които произтичаха от географското положение и устройство на областите, обитавани от нашия народ, той може би не би бил осъден да мине по-голямата част от историческия си живот необединен в своя държавна организация и значителни дялове от него да остават под властта на чужденците.
Независимо от това и други обстоятелства, все от политико-географско естество, се отразяваха неблагоприятно върху историческия ни живот. Нашата земя както днес, тъй и в миналото лежеше на големите кръстопътища между изток и запад, север и юг. Принудени да водим тежки борби с империята, наш южен съсед, ние едновременно с това трябваше да се браним и от народи, които ни заплашваха от север. Маджари, печенеги, узи и татари не само еднаж налитаха страната ни, но имаше и цели периоди под знака на опасността или под тежестта на разоренията, които те сееха. А свръх това ние имахме да сдържаме и сръбския натиск от запад. Нашите балкански съседи в това отношение бяха поставени много по-благоприятно от нас. За Византия ние много често представяхме щитът, който поемаше ударите на северните варвари и ако не смогваше да ги отрази, все пак намаляваше силата, с която тия удари падаха върху й. Бедните земи на някогашна Сърбия пък никога не представяха особена съблазън за северните хищници, а неприветливите й планини бяха най-добра нейна защита срещу всяка външна напаст. При това облагодетелствуваха я границите, които имаше през по-голямата част от средновековието: тя лежеше настрана от големите пътища, по които се извършваше движението на народите. Затова тя не изпита нападенията нито на руси и маджари, нито на печенеги и кумани, а не вилнееше над нея и постоянната опасност от татарски нашествия, каквито в продължение на цели десетилетия заплашваха нашата земя. С Византия, най-сетне, през по-голямата част от средновековието живееха в мир и турското завоевание не се стовари върху тях с такава разрушителна сила, както това бе у нас.
А когато един народ е бил принуден да живее всред непрестанна и сурова борба за своето самозапазване или за политическото си утвърждаване, развитието му не може да бъде нормално. В най-благоприятен случай то е едностранчиво. Защото там, гдето, непрестанно се разнася звънът на оръжията, намаляват не само възможностите за културно стоителство, но постепенно упадат и склонностите към него. Не могат да се развърнат и дарованията, които то изисква. Усилията, давани в кървавата борба за съществувание, идат от общия запас на жизнени сили. А той у никой народ не е неизчерпаем. И изразходваното в тая борба става винаги за сметка на онова, което иначе би могло да бъде употребено в други посоки. Ако един народ с цената на много тежки жертви все пак успява да разреши външнополитическите си задачи и затвърди държавата си в граници, които и обезпечават сравнително по-спокойно бъдеще, той с това вече е създал първото най-съществено условие за едно плодотворно историческо битие. Ако ли обаче непреодолими географски и изобщо външни обстоятелства обрекат на неуспех тоя стремеж или пък доведат до резултати, които не отговарят на положените усилия, то животът на такъв народ остава отбелязан с печата на истинския трагизъм и на безплодието. Защото, от една страна, силите, потрошени в гонитба на непостижимото, систематично са били отнемани от области на дейност, гдето истински постижения може би не биха били невъзможни и, от друга — защото постоянните несполуки да се достигне жадно преследваната цел водят към хроническо изтощение на силите в даденото общество, убиват в него чувството на самоупование и вяра в себе си, а с това подготвят и почвата за вътрешното му разложение.
Това обяснява защо нашата история представя непрекъснат низ от войни, защо въпреки всички усилия и жертви, дадени от народа ни в тях, средновековната българска държава не смогна трайно да обгърне в пределите си всички земи, обитавани от българи, и защо последният век на нейното съществувание я завари почти в същите предели, които тя имаше още през първоначалния стадий на своя живот. Нейното нещастие идеше главно оттам, че тя по необходимост трябваше да дири утвърждението си в земи, които бяха открити за посегателства от всяка страна, без при това в целостта си да разполагат с необходимите естествени условия за отбрана.
Върху тая фаталност, обусловена от географското положение и структура на българските земи, ние в предидните страници достатъчно говорихме. Това, което е нужно тук да бъде добавено, е, че същата основна причина простираше своето действие и върху друга една област на явления, тая на културното и вътрешнополитическото битие на народа ни. Неизгодното положение на земите, върху които държавата ни се стремеше да се разпростре, я обричаше на непрестанни и безплодни войни. Безплодни не само поради това, че обикновено не изменяха съществуващите териториални отношения в Европейския югоизток, но поради това още, че даже когато тя смогваше да осъществи част от своите стремежи, придобитията си оставаха ефимерни, тъй като накрай винаги се оказваше, че е много по-трудно да се запазят, отколкото да се направят. Едничката постоянна последица от всичко това бе, че народът ни нямаше възможността да се предаде на дълготрайна мирна дейност и да развърне сили в полето на културното творчество. В това отношение започнатото през редките периоди на мир трябваше да бъде изоставено, а възвръщането към него не всякога биваше възможно. В такива случаи нужно бе да се започва отново. По такъв начин нашето развитие, както и вътрешното изграждане на държавата ни, не можеше да следва равномерния темп на един естествен процес, а се извършваше с поврати и скокове. И те носеха всички особености на хронически недъг.
От друга страна, същата непрестанна и тежка борба за държавно-териториално формиране и утвърждаване поглъщаше почти всички потенциални сили на народа ни. Продължителните и остри напрежения ги изтощаваха и така настъпваха състояния на немощ, толкова по-дълбоки, колкото по-интензивен биваше разходът на тия сили. Не е чудно, че в такива случаи периодите на повишена активност бързо биваха сменяни от други на вцепенение.
Всичко това, както виждаме, може да обясни в значителна степен много от явленията не само в нашата страна, но и в най-новата ни история. Неизменното географско положение и особеностите на нашите земи, еднакво в миналото, както и в настоящето, поставяше на народа и държавата ни мъчноразрешими задачи. Затова и събитията, преживени от нас последните две десетилетия, тъй изумително напомнят някои от ония, с които нашето минало е доста изобилно.
Но като се отдаде дължимото на географския фактор и се признаят всички преки и косвени последици от действието му в нашата история, нужно е да се изтъкне, че само чрез него съвсем не може да бъде обяснено особеното в нея. За да се убедим в това, достатъчно е да спрем вниманието си на някои от нейните добре познати явления и факти. Така напр. счита се, че дълбоката немощ, от която е била обхваната България по времето на цар Петра, е била естествен резултат от свръхнапреженията от епохата на Симеона. Срещу това схващане обаче биха могли да бъдат направени основателни възражения. Непохабените народи, както е и със здравите организми в биологията, могат да се почувствуват временно отслабнали и изморени от преживените болести или изпитания, обикновено и накрай те излизат от тях пречистени и възродени. Затова скоро набавят, дори увеличават запасите от жизнените сили. Ако следователно умората всред българския народ и материалното изтощение на страната са били едничките или поне главните нещастни последици от Симеоновото царуване, бедата не ще да е била тъй голяма и непоправима. Дългото и протекло в дълбок външен мир управление на Симеоновия син би било напълно достатъчно, за да излекува добитите рани и се възстанови равновесието в народните сили. И наистина известни признаци показват, че ако през Симеоново време стопанският живот на страната ни е бил наистина твърде разстроен, а българското общество отслабено от многото изгубена кръв, покрусено и обезверено от усилията, разпилени за един непостигнат идеал, то всичко това през времето на Петра би било лесно и бързд превъзмогнато и изживяно. Преди да мине и десетилетие от възшествието на тоя цар, и срещу неговото управление почват да зреят заговори и никнат бунтове. Днес ние сме оскъдно осветлени относно техните причини. Но когато се има предвид, че още в самото начало на своето царуване Петър всецяло бе се отказал от държавните завети на своя баща и че цялото му управление бе вдъхновено от желанието за добросъседски отношения със същата Византия, срещу която Симеон бе водил непримирима борба, лесно е да се досетим, че основата на недоволството от новия владетел е било тъкмо неговото примирение с Цариград. А това значи, че въпреки вероятната умора от дългите войни на Симеона живата сила на народа ни не е била съвършено изчерпана и една добра част от българското общество още тогава, непосредствено след смъртта на великия цар, е считала, че борбата с империята не трябва да бъде преустановена. От друга страна, едно автентично свидетелство — думите на киевския княз Светослав, предадени от древната руска хроника, показва, че през Петровото царуване в българските земи е кипяла интензивна стопанска дейност и страната се е радвала на богатства, които могли да съблазнят жаждата на всеки варварин.[4] Защо тогава, духом все още бодра и материално твърде крепка, същата Преславска България не намери в себе си достатъчно сили, ако не да спаси държавното си съществувание срещу завоевателя — чужденец, то поне за да не падне като труп пред нозете му? Срещу нашествия особено на север и юг нейните земи разполагаха с несравнено по-удобни естествени условия за защита, отколкото това бе изобщо със земите на Охридското царство няколко десетилетия по-късно. Ако решаваща роля тук имаше само географският елемент, защо Охридското царство при все това смогна много години подред да отбива ударите на един неприятел,не по-незначителен от тоя, който сложи бърз край на Преславското?
Че особеното географско положение на българските земи, колкото и неприятно да влияеше върху териториалните съдбини на държавата ни, не бе при все това едничкият елемент, от който тия последните зависеха, се вижда и от други случаи. Тъй напр. при Ив. Асеня II България обхвана цялото Източно Черноморско крайбрежие от устията на Дунава до Мидия, целия тракийски и македонски бряг на Егея от устието на Марица до границите на Тесалия и най-сетне цяла Албания с побрежието на Адриатика от Епир до Шкодра. Тогава за пръв и последен път в своята история тя достигна напълно обособени и удобно защитими географски граници. При все това за съседи тя имаше държави, които, обективно преценено, не можеха да представят никаква опасност за нея. И при все това ние вече знаем, че тая обширна държава не преживя даже с едно десетилетие своя създател: от пространните си територии тя запази след него само своите северни области.
Но ако само чрез влиянието на географските условия не бихме могли да си обясним дълбоките превратности в политическото битие на народа ни и териториалната нестабилност на средновековната българска държава, още по-малко би било възможно тия географски условия да ни обяснят странната картина на духовния живот на българския народ с характерните и тук трескави и нетрайни подеми, от една страна, и продължителните периоди на упадък и безплодие, от друга.
Явно е следователно, че наред и покрай споменатите различни условия и фактори, които в един или друг случай, где по-силно, где по-слабо, са оказвали влияние върху историческия ни живот — трябва да се дири в тоя живот действието и на някакъв друг по-специален фактор. Явно е по-нататък, че това действие ще да е било особено силно и дълбоко, щом като се разпростирало еднакво върху нашата външна и вътрешна история, извиквайки и тук, и там явления, еднакви по същността си, а ще да е и особено трайно, щом като минало и настояще у нас тъй много си приличат.
Силата, която непрестанно тежеше върху нашия живот и чийто всестранен натиск не бе възможно да се канализира или отрази, бе чуждата култура. За да се разбере това, необходимо е да бъдат разяснени предварително някои общи понятия и въпроси.
[1] На това място листът от ръкописа на П. Мутафчиев е загубен, поради което връзката в съжденията му до известна степен се нарушава.
[2] В дадения случай авторът има предвид вече използваното от него сведение от византийския историк Niсеtas (р. 483).
[3] П. Мутафчиев описва накратко битката между сърби и българи, станала край Велбъжд (дн. гр. Кюстендил) на 28 юли 1330 г., в която загинал и българският цар Михаил Шишман, вж. Т р и ф о н о в, Ю. Деспот Иван Александър и положението на България след Велбъждската битка. — Сп. БАН, 43, 1930, с. 79 сл.; Б у р м о в, А л. История на България през времето на Шишмановци (1323—1396). — ГСУ. ИФФ, 43, 1947. = Избр. произв., т. 1, с. 266 сл.
[4] А д р и а н о в а – П е р е т ц, В., Д. С. Л и х а ч е в. Повесть временных лет. Т. 1, М., 1950, с. 48.