Последните най...


Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Страхът да не бъдеш изхвърлен от борда ражда конформно поведение. Поддаваш се на натиска на групата, приемаш доминиращи норми. Търсиш самоодбрение чрез приемането на нови оценки и посоки. Проявата на самоинициатива, опониране на доминиращия глас на групата се наказва – най-малкото с пренебрежение, а често и с изключване.

Групата оформя твоето мнение и поведение. Ти приемаш за вярно и истинско всяко твърдение, морална оценка. Страхът от социална изолация те кара да приемаш образи и демонизации, в които не си вярвал. Нуждата от информация – да се ориентираш в случващото се, се превръща в необходимост.

Процесът на убеждаване, че „ти си прав“ – а онзи е „заблуден“, задейства пропагандни ефекти – „истина, само истината, но не цялата“; усилване на страхове; рестарт на обществени тайни, които се израждат в тиражирани слухове, обслужващи егото на групата. Днес този, който не участва в протеста е „пазител на статуквото“, а този, който го подкрепя – „платен от Сорос“. Държавата е окупирана от разказвачи на истории, които не признават другия разказ. Сцепление на „добро“ и „зло“, подобно на оста Вашингтон – Кремъл. Едните „работят“ за руснаците, другите за американците. А никой не осъзнава, че диригентите работят за себе си.

Неформалната институция на „другарския съд“ е феномен не само в общества на тоталната сила и власт (държава), но и в преломни моменти – на преход и обрати. Ситуации на промяна – когато се сменя властово статукво, когато има ясни искания за нови „правила на играта“… когато има ясно разделение на „ние и те“. В управлението на ГЕРБ един социолог на Реформаторския блок защитаваше тезата, че в „държавата на Борисов“ социологически изследвания не могат да се правят, защото участниците в анкетите се страхуват да говорят – не искат да изказват мнение, макар и негласно.

Днес ситуацията е не по-различна – има страх от това публично да обявиш от кои си – от протестиращите или от мълчащите. От тези, които искат „нов морал в политиката“ или от другите, на които си им е добре при всяка власт.

Разделното време очертава групи на противопоставяне – „ранното мнозинство“ поема щафетата на мисионер, който налага и новите правила, морални оценки. „Будните“ се смятат за напредничави, смели, недоволни. Те се възприемат като „подбудители“ на промените. Сравняват ги с четници от Българското възраждане. Другите са „изоставащите“, тези, които не желаят резки промени. „Тях ги стрижат и това не им пречи“, твърдят будителите.

Но тук няма добри, няма лоши. Изглежда, че обществото не е разделяно от политици или диригенти на политически увертюри. Обществото само се разделя и това създава подчинение на статуквото. Едните искат „да пушат“, на другите им пречи пушенето. Едните приемат бежанците, другите ги виждат като потенциални терористи. Едните искат „оставка“, другите ги „плаши Борисов“. Онзи ден една антикорупционна мярка в МВР – намерението да се местят полицаи от едно управление в друго, доведе до протест сред служителите на министерството. Протестиращите, вместо да приветстват тази мярка като линия на „новия морал“, я опаковаха в рамката: „И полицаите излизат на протест“. Това много прилича на онзи, който псува корупцията по пътищата, но вечер след работа „цака“ работодателя като пълни туба с нафта от служебния камион. 

Наблюдава се отказ от диалог с другия (и не само на ниво „протест-власт“). Криеницата зад паравана на компютъра, хейтърската сила на „лайковете“ в социалната мрежа се превръщат в инструмент за осъждане. Наложило се е остро противопоставяне, което може да доведе до сблъсъци (същият социолог на Реформаторския блок нарече случващото се „студена война“!!!). Драматургията на конфликта разгръща серия от сюжетни линии. Живот „на контра“ – протест и окупация. Създава се ситуация на тревожно натрупване на напрежение – една искра („капка кръв“) може да доведе до непредсказуеми обрати, които да доведат до „победата“ на някоя от враждуващите групи. Време е враждуващите да седнат да си говорят. Ама не политиците – а гражданите. Демокрацията е сложна форма на управление, в което се търси баланс в постигането на интереси. Доминирането на една група над останалите води до изкривяванията на тоталитарната държава. Егото на политиците не създава условия за излизане от тази ситуация.

Докато спорещите не потърсят диалог ще доминира времето на конформиста, а той поддържа или статуквото, или „закученото положение“. Или както пее Жак Дютрон: „Има такива, които спорят, претендират, протестират, докато аз правя само едно – преобръщам си сакото с хастара навън, винаги откъм правилната страна“.

Източник

Илия Вълков живее и работи в София, но е израснал в Благоевград. Наближава 30 години. Завършил е „Връзки с обществеността“ в Софийския университет, а след това е защитил магистърска теза по социология, отново в Алма Матер. В момента е докторант по „Комуникация при криза“  при проф. д-р Тодор Петев в Софийския университет. Близо две години  е събирал думи като репортер във в. „Дневник“. Също толкова време е записвал звуци за „Дарик“ радио. В момента се занимава с публични комуникации и академични приключения. Пише за в. „Сега“, в. „Култура“ и E-vestnik.

Pin It

Прочетете още...

Default Image

1989-а

Малина Петрова 19 Мар, 2010 Hits: 16563
Разговарях с Малина Петрова в моя дом, не…