На 31 юли и 1 август 2024 г. посетих политическия активист и борец за човешки права Абдулрахман ал-Халиди в Специалния дом за временно настаняване на чужденци в Бусманци край София, и това, което видях, няма да забравя до края на живота си.
Но може би първо кратка предистория: Абдулрахман ал-Халиди е роден в Саудитска Арабия през 1993 г. През 2013 г. е принуден да напусне родината си след серия от заплахи и разпити по повод активната му дейност по посока установяването на конституционен ред в страната и облекчаване условията в саудитските затвори. Той е близък сподвижник на саудитския журналист и дисидент Джамал Кашугджи, който през 2018 г. бе зверски убит и насечен на парчета в саудитското посолство в Истанбул. След осемгодишно изгнание в Египет, Катар и Турция, през 2021 г. Абдулрахман прекосява границата на България в опит да потърси политическо убежище в рамките на Европейския съюз, позовавайки се на европейското и българското законодателство, според които убежище следва да се даде на всеки бежанец, който е под заплаха от преследване или наказание в родината си. След като на 23 октомври 2021 г. Абдулрахман е арестуван от българските власти за незаконно преминаване на границата, на 16 ноември същата година той подава молба за убежище, която обаче е отхвърлена от Държавната агенция за бежанците (ДАБ). След обжалване пред Административен съд София-град и Върховния административен съд, на 27 септември 2023 г. делото му е върнато за повторно разглеждане заради допуснати очевидни процедурни грешки. На 9 януари 2024 г. по-долната инстанция отменя отказа и връща молбата за преразглеждане в ДАБ, но един месец по-късно на 7 февруари срещу Абдулрахман е издадена заповед за принудително връщане в Саудитска Арабия. От този момент нататък следва дълга поредица от съдебни решения и обжалвания, в резултат на които Абдулрахман ал-Халиди лежи затворен вече почти три години в Бусманци, напълно изолиран от семейството си и външния свят, независимо че според законовата уредба максималният срок за задържане на бежанци в страната ни е 18 месеца. От 5 юли 2024 г. Абдулрахман ал-Халиди е в гладна стачка като протест срещу неправомерното му задържане, неизясненото му обвинение и тежките и унизителни условия, при които е държан в Дома за временно настаняване на чужденци в Бусманци, недалеч от София.
Въпреки че понастоящем живея в Ню Йорк, аз съм израснал в Пазарджик и мога ясно да различа „дом за временно настаняване“ от истински затвор. Стените на затвора в Бусманци представляват 4-5-метров плътен зид с още един метър дебела телена мрежа над него. Входът е огромна стоманена порта, която от време на време се отваря, за да пропусне коли на персонала и охраната, а в тази огромна порта се отваря една по-малка врата, на която сърдит полицай пропуска (или по-често не пропуска) дошлите за свиждане посетители. Часовете за посещение на затворниците са само във вторник и четвъртък между 14.00 и 16.00 ч., всеки затворник има само половин час за свиждане и всеки посетител трябва да бъде записан предварително. Пред тази така бленувана стоманена врата винаги има опашка от около 7-8 смирени молители с огромни пазарски чанти в ръце, на които охраната отказва достъп с нескрита наслада и с още по-нескрито презрение. Въобще, на всеки един що-годе наблюдателен посетител не му отнема много дълго време, преди да установи, че за охраната и администрацията в Бусманци няма абсолютно никаква разлика между бежанец и престъпник.
След проверката на багажа ми на главния портал и след временното конфискуване на телефона и личната ми карта, багажа ми се преглежда щателно и след проверката съм оставен търпеливо да чакам да бъда насочен към вътрешността на затвора, където преминавам през втора огромна стоманена порта, която автоматично се отключва и заключва от пропуска на главния вход. След тази втора стоманена врата най-сетне се отправям към сградата за свиждане, в която на входа багажът ми е прегледан много по-внимателно от охраната на самата сграда. Строги правила за това какво може и какво не може да се внесе не съществуват, като охраната може да върне всичко, което си пожелае. Всъщност правилата са толкова субективни и неустановени, че много от посетителите просто продължават да носят едни и същи „забранени“ вещи, докато накрая охраната ги пропусне по погрешка, от недоглеждане или просто поради неочаквано добро настроение. И така човек постепенно разбира, че тези проверки целят единствено да окажат допълнителен тормоз както върху „настанения“, така и върху неговия посетител. Проверката на охраната винаги е съпроводена с демонстративно и показно суетене, което очевидно цели да покаже „кой тук е шефът“, но също и да отнеме безценни минути от и без това краткото време за свиждане. Така или иначе, след редица пазарлъци и уговорки, моят багаж преминава успешно през проверката и аз и политическият активист Виктор Лилов, който е най-довереният другар на Абдулрахман в България и който ме придружи и при двете ми посещения в Бусманци, сме въведени в стаята за свиждане.
Преди тази моя първа лична среща с Абдулрахман, двамата си пишехме почти всеки ден без изключение; за всичко – от злополучната му съдба и тежките заплахи спрямо него и неговите съратници в Саудитска Арабия, през достойното му за роман бягство от родината и годините на полулегална емиграция в Турция и в още няколко други държави, до сблъсъка му с българските власти и „настаняването“ му в Бусманци. От тези наши дълги преписки аз постепенно разбрах, че Абдулрахман е не само смел и безкомпромисен борец за човешки права, но и изкусен кулинарен шеф и тънък познавач на арабската музика. Така в резултат на всички тези многобройни чат-кореспонденции постепенно пред мен се очерта една изключително фина и комплексна натура, в която по най-причудлив начин се съчетаваха ботевска решимост с едно наистина изумително вътрешно спокойствие и увереност, които според мен са присъщи само на човек, който е напълно уверен в правотата на своята кауза. Затова когато за пръв път видях Абдулрахман на живо в Бусманци, за мен не бе изненада, че пред мен се изправи човек, който бе нещо като събирателно превъплъщение на всички мои любими литературни герои – от смелия и безразсъден идалго от Ла Манча до състрадателния и изпълнен с почти исусхристова човечност княз Мишкин.
Толкова дълго се бях подготвял за тази първа среща, че не знаех какво да кажа. А и какво можех да кажа на един човек, над когото тегнеше екстрадиране и смъртно наказание, чието семейство бе откъснато от него в продължение на цели три години на неправомерно задържане и срещу когото бе проявена такава крещяща несправедливост? При подобни срещи човек неизбежно се клатушка между досадни клишета като „изглеждаш добре“ и „не се предавай“, но колко добре може да изглежда човек и колко оптимизъм може този човек да е съхранил у себе си след три години на нехуманно отношение и след 30 дни на гладна стачка?
Поговорихме си за семейството му, което в момента е в полулегалност в Турция. Поговорихме си за страшно-смешната охрана в Бусманци, която за един миг преустрои цялата си система на проверка, след като научи, че идвам от Америка. Поговорихме си за неговите кошмари, които го преследваха в безкрайните затворнически нощи. Поговорихме си за всичко, за което човек може да говори под всечуващите затворнически микрофони. Поговорихме си за онова трепетно бъдеще, когато Абдулрахман и неговото семейство ще ме посетят в Ню Йорк, той ще ни сготви своя най-изискан кулинарен специалитет и всички ще се смеем и веселим под звуците на изтънчена арабска традиционна музика. Поговорихме си за това как някак по чудо българската социално-политическа система съвсем скоро ще се промени и моят скъп и изстрадал другар Абдулрахман ще получи това, което всеки борец за свобода и човешки права заслужава – уважение и съпричастност.
За мен посещението в Бусманци бе не просто среща с Абдулрахман и неговата трагична съдба. То бе също (и може би преди всичко) среща с България и нейната трагична съдба под булото на беззаконието, безхаберието и липсата на каквото и да е състрадание към един човек, който е символ на всичко, в което се кълнем на всеки национален празник и на всяко ежегодно честване.
Преди да пристигна в Бусманци мислех, че единственият човек, който имаше нужда от спасение, бе Абдулрахман. Но само две седмици след нашата среща мисля, че спасението на Абдулрахман е дълбоко свързано със спасението на България, със спасението на нейното напълно обезличено и лишено от всякакво чувство за съпричастност общество, със спасението на нейната все още прохождаща демокрация, и най-накрая – със спасението на нашата човешка и гражданска съвест. В Евангелие от Матей Исус казва: „Каква полза ще има човек, ако спечели целия свят, а живота си изгуби?“ След срещата ми с Абдулрахман големият въпрос за мен бе: „Какъв е смисълът от една благоденстваща България, ако в нея борците за свобода и човешки права гният в зандана?“
