Дискусии – България

Опиум за масите или безкомпромисна демокрация?

1. За дивотиите ни: подивелият народ и кризата на политическото

Дивотата – или дивотията – на народа представлява своеобразен лайтмотив на особения жанр на българската народопсихология. Там българският народ обичайно битува в две форми – на идилична или на анималистична, бестиална, „природна“ първичност (или „първобитност“, според термина на Иван Хаджийски). Можем да проследим линията на пасторалната идилична идея за първичния народ от Възраждането и Ботев[1] до Иван Хаджийски и Тончо Жечев; от своя страна, „елитарната“ идея за дивия народ се разпростира от Фотинов и Вазов („Елате ни вижте“) до днешната „елитарна“ критика на народа. Общо място на елитарната критика е констатацията на конститутивната за българската „народопсихология“ опозиция между народ и държава – разбирайте, между добрия, невинен, девствен, пред-политически или а-политичен народ и корумпираната, зла, абстрактна и радикално откъсната от народа насилническа държава. Според тази идея, „народът“ се самоидентифицира реторически като радикално различен и изключен от държавата и по този начин действително се самоизключва от режима на „порочното“ политическо (този синдром на колективната психология е обяснен и критикуван в историческа перспектива от Петър Мутафчиев, който го определя като „византизъм“; на свой ред, в забележителния си диалог „Разговорът продължава“ Цветан Стоянов описва баснословното българско не спиращо мърморене като синдром на „котловинната скритост“). Разбира се, народопсихологическите фикции не са отвели критическата мисъл, а още повече политическата, твърде далеч. Но ако пренесем тази конкретна фикция към настоящата ситуация на все по-тотална социална, културна и морална криза, то тя внезапно би придобила обяснителна сила. Защото днес (само)разделението на див народ и суверенна държава (тоест, парламентарно-икономическа олигархия) е идеалното условие за гарантирането на властта на новия режим: безкритичната „маса“ става субстрат на новата власт, тя е необходимият й субстрат, без който последната би била невъзможна (не случайно олигархичният дискурс днес говори не за „граждани“, а за „управлявани“). „Масата“, която псува държавата, да, тази подивяла, изнемогваща и/или издивяваща в петък вечер „маса“ е субстрат на новия режим – той е невъзможен без нейното диво и жадно подчинение на императивите на консумацията. Тази маса е субстрат на кризата, тя колаборира на режима, който я експлоатира.

2. Производството на маса: новото подивяване на народа

Тук обаче се нуждаем от пауза и от критически апостроф, защото тази теза има две възможни продължения – едното е опасно, субстанциалистко, да го наречем (крайно) дясно: според него, дивотата на тълпата е субстанциална, едва ли не генетична (това би била Хобсовата версия). Подобно предположение не би закъсняло да ни отведе до определена форма на социокултурна, а и политическа фобия.

Другото възможно продължение на тезата е критическо и то ще бъде моето. То звучи така: а-критичната тълпа е субстрат само и именно защото производството на тълпа (включващо и съхраняването на тълпата), тоест, производството на субстрат – на маса – е основната задача на днешните нови режими на производство и власт, на днешния парламентарно-олигархичен икономически режим.

Струва ми се, че днес сме свидетели на критическо осветляване на тези фигури именно като фигури и реторически идеологически конструкции. Бих отбелязал в частност една забележителна скорошна публикация – „Писмо до П.„ на Христо Буцев в „Култура“ (бр. 19/2010), според която причината за актуалното състояние на България – състояние на културна, морална и политическа катастрофа, се дължи преди всичко на самопричинения критически дефицит, на радикалното редуциране на критичната маса. Напълно съгласен съм с тази критическа диагноза. Големият критически залог оттук нататък, струва ми се, е в изследването на причините на тази „критическа (само)ампутация“. Тя има структурно обяснение, но то не е само от социокултурен или народопсихологически порядък: то е свързано с установяването – „в глобален и в локален мащаб“ – на радикално нови форми на политическа техника, отговарящи на нови режими на производство и обмен, съответно – на нови социални форми. Новият режим на управление (чийто днешен модел е задаван до голяма степен от доайена на медийния популизъм Берлускони – образец в ред отношения и на Путин, и на Саркози, и на Симеон Сакскобургготски и разнообразните му следовници, а и на множество „лидери“ отвъд границите на Европа), прикриващ се зад кухата реторика на демократичните ценности, свежда идеята за демокрация до реторическа фикция, до производство на „опиум за масите“, осигуряващ тяхното подчинение. В действителност, този нов режим представлява парламентарно-икономическа олигархия, която разчита на формалния механизъм на представителната демокрация, за да обслужва една непредставителна и самообслужваща се власт. Той корумпира именно критическото, размивайки го и всмуквайки го в конформистки мрежи. Условие на възможността му е целенасоченото изкореняване на критическото пространство, което е именно сърцевината на политическото. Но за разлика от авторитарния режим, приключил (недоприключвайки) преди двайсет години, който се опитва да подчини критичната мисъл и позиции чрез насилствени идеологически операции, чрез структурирани механизми на контрол, то днес изкореняването се постига чрез производството на механизми на (само)подчинение, които ще нарека с необходимата в случая емфаза производство на тъпота. Изличаването на критическото се постига чрез производството на тъпота.

Какви бяха конкретните български механизми за ампутацията на едва артикулиралите се критическите органи (и на едва зародилото се свободно публично пространство), довели до актуалния радикален дефицит на критическо, който е основа на кризата, според диагнозата на Буцев? В никакъв случай нямам намерение да наливам вода в мелницата на параноидните митове за глобалната конспирация на глобалния капитал, които само биха оневинили криминогенния локален „елит“. Но нека все пак да припомня известния ни до болка факт, че решаващ принос за критическия колапс на българското публично пространство имаше налагането на набор от структурно определими като „глобални“ икономически механизми: на първо място, компрометирането на едва зародилото се публично пространство чрез разпродаването на ключови медии (според съветите на вещите експерти на глобалните институции на глобалния капитализъм от типа на МВФ), което бързо ги редуцира до трибуни на политикономически интереси. В по-широк смисъл, новите хегемонни медии станаха олигархични механизми за произвеждане на тъпота – да не забравяме, че собственици на онези от тях, които имаха огромен принос за подмяната на критиката с шоу, включително редуцирането на политическото до шоу по берлускониев почин, бяха купените от глобални групировки медии. Ще се съгласите ли, ако кажа, че симбиозата между глобални олигархически структури, нуждаещи се от производство на глобална маса и тъпота, както и от глобални фантазми, продаващи стоки в глобален мащаб, и местни, подивели от главозамайването на властта олигарси-узурпатори на публичното благо, е въпиюща „специфика“ за българската ситуация?

И така, ако народът е затъпял или подивял, то това не е защото той е стигматизиран от своя произход или от своя ген. Той е „див“, защото е „подивен“ или „вдивен“ и затъпен, защото критическият му орган е ампутиран. Тоест, днешната криза е резултат на апроприирането на критическото. Масата е подивяла не защото е субстанциално дива, а защото дивотията й е произведена чрез бруталната ампутация на критическите органи: ампутация, която може би е другото име на цялата модерна политическа история на България. В този смисъл това, което доксичният елитарен език нарича „див“, не означава нецивилизован, а, напротив, твърде лесно „цивилизоващ“ се, тоест, оставящ се твърде лесно, инертно, безкритично да бъде формиран от униформени модели – в случая от най-дивата и бестиализирана форма на американоидния „глобален“ капитализъм: „див“ означава непритежаващ критически рефлекс и дистанция спрямо агресивно наложения му чрез медийно-рекламни техники модел, в който той е опакован като в пашкул.

Тоест, именно производството на тъпота – радикална форма на биополитическа процедура на контрол – позволява свеждането на колективния политически субект, наречен „народ“, до неартикулирана тълпа или маса – тоест, до субстанция-ресурс на експлоатацията. Така народът подивява – превръща се в конгломерат от атомизирани партикуларности, чието единствено общо е насаденият му униформен модел, произведената, за да бъде продадена, форма на живот. Така се утвърждава една глобализирана структура на еквивалентността, която анихилира различието: формите на живот са редуцирани до стока, която се планира, измерва и подлага на техники на контрол. Животът вече не е само субстрат на икономическото, а негов краен продукт. С други думи, съвременният капитализъм е радикално нова форма на производство, той е биокапитализъм. Биокапитализмът произвежда и продава форми на живот, модели на субективност като типизиран продукт, присвоявайки по този начин пространството на критическото и пространството на творческата потенция на сингуларните форми на живот, пространството на ставането-субект на формите на живот, тоест, собственото пространство на политическото – пространството на въ-образяването на форми на общо съществуване.

С други думи, ако модерните суверенистки режими се опитват да експулсират кризата, субстанциализирайки я като радикална другост, като външна на политическото, експулсирайки я като бяс на дивата тълпа, като побесняло множество (такава е парадигматичната теза на Томас Хобс), то днешният биокапитализъм присвоява кризата, тоест критическото, като инвентивност на капитализма, като инвентивност на асимилираните форми на живот. Но днес перверзният или медийният „поп-капитализъм“, Берлускониевият капитализъм на сапунената опера подивява все повече и повече, бруталността на отсъствието на идеология се материализира физически като бруталност без идеология, като архаична бестиална бруталност: като изличаване на другия, като редуциране на другия до дива субстанция (помислете за уродливите биополитически практики, чрез които италианската държава третира идващите от юг по море африкански емигранти или идващите от изток роми).

3. Борбата за политическото

Производството на дивотията или тъпотата като маса има в крайна сметка една единствена цел: да задуши празното пространство, където се осъществява колективната субективация, да я направи невъзможна. То налага принципа на минимална съпротива – тоест, в термините на Шантал Муф, редуцира пространството и възможността на политическата борба. Експулсирането на борбата позволява унищожаването на критическото пространство на политическото – условие за налагането на един привидно аполитичен режим на експлоатация.

Така, в заключение, стигаме до въпроса за възможността за съпротива на формите на живот и следователно за политическа борба в тази същностно трансформирана ситуация. С други думи, до въпроса за необходимостта от „нови оръжия“[2]. Може би ще ме попитате: не е ли метафората „оръжия“ опасна? Разбира се, че става дума за метафора: „оръжията“, за които говори Дельоз, са нови критически оръжия. Но метафората в същото време съживява политическата потенция на критическото: критическата мисъл, критическото действие са оръжия. Те са необходими в режима, в който живеем. Защото да твърдим, че живеем в режим, който отхвърля репресията и насилието, би означавало да се доверим на измамната реторика, с която този режим легитимира узурпацията на властта, означава да се опияним с „опиума за народа“. Това е реториката на циничния разум или суверенност. Да твърдим, че живеем в юридико-политически порядък, който изключва насилието и прилага безрезервно принципите на правата на човека, който защитава безрезервно гражданите чрез закона, би било проява на опиумна наивност или на обикновено лицемерие: разбира се, насилие има и то е вездесъщо, то е структурно. Не става дума за общоизвестния постулат на Макс Вебер, според който Левиатанът на държавата е монополист на легитимното насилие; става дума за това, че въпросният порядък създава режим на контрол и толерантност към насилието или директно прибягва към него, за да гарантира устойчивостта си.

И все пак, „дивият народ“, който мърмори срещу държавата, защото нямал или по-скоро защото е насилствено лишен от капацитета да участва в структурите на „представителната демокрация“, може би, въпреки всичко, е съхранил критическата си интуиция: може би големият проблем е не че липсва критически потенциал за вписване в представителната либерална демокрация, а че противникът не е разпознат ясно, че той не е разпознат политически в точния смисъл. А основният противник в крайна сметка е може би именно държавата, тоест структурата, която е условието на съществуване на режима на експлоатация, свеждащ народа – не някакво субстанциално историческо племе, а колективния политически субект – до нерепрезентирана маса (в този смисъл, да, държавата не е политическата форма, която гарантира свободата и демокрацията; тя гарантира единствено неограничената свобода на дивия „свободен“ пазар и упражняването на неговото насилие). Може би, въпреки всичко, дивият „бесен“ народ, стигматизиран от времето на Хобс до днешната елитарна критика, отказва да субстанциализира идеологическия призрак, реторическата протеза на демокрацията; той не иска да се опияни с новия „опиум за народа“, достатъчна му е цялата телевизионна нищета на съществуването му.

Не, не идеализирам като Ботев, Хаджийски или Жечев девствения непорочен народ, който се съхранява в своя първобитен аполитичен пашкул. Но вярвам, че неартикулираната „тъпа“ съпротива на множеството е единственият възможен потенциал на критическо политическо действие, на една безкомпромисна и истинска демокрация.

Ето защо народът има нужда от критически оръжия, чрез които да изяви латентната си съпротива. „Нови оръжия“ означава нови форми на колективна, полемична, агонална субективация: нови форми на политическо, тоест, общо съществуване – нови критични форми на общото. Днешният критически политически императив е императивът на творчеството: в епохата на „креативния“ капитализъм политическото въображение на новия субект трябва да бъде по-бързо, по-мощно, по-безкомпромисно. Затова предлагам в заключение да мислим, отвъд опозицията „подивяло множество“/“критически елит“, за едно критическо множество. Критическото множество няма за цел да именува нито интелектуален елит – тоест, социално привилегирована група на обществото, нито някаква смътна абстрактна или езотерична група на рицари на духа. Да, критическата маса е може би недостатъчна, да, тя е със сигурност недостатъчна, тя е почти незабележима; демографски погледнато, тя е нищожно малцинство. Но същевременно само критическото пространство може да удържи (конститутивните политически) принципи: както принципа на нередуцируемото различие на сингуларностите, така и принципа на общото (благо), тоест на множеството. Затова критическата маса не е маса: тя не е нито хомогенно малцинство (а още по-малко болшинство), нито изключен хетерогенен елит. Критическото е самото пространство на множеството; то е възможно и гарантирано само там. Множеството е конститутивно разрастващо се, умножаващо се: то не е субстанция, а процес, критическа операция.

Разбира се, това е утопичен хоризонт. Но той е критичен утопичен хоризонт, тоест, хоризонт на утопия, чиято цел е да мобилизира критическо действие. Критическото пространство не е абстрактна категория; то е пространство на действието.

Критическото множество е това, което артикулира критически императив: то е призвано да се бори за освобождаването на множеството на „народа“ от масата на подивялата, видиотявана тълпа, обслужваща олигархичните режими на съвременния биокапитализъм. Борбата за общо благо е борба за народа – за един народ, който не е тук, който същностно липсва, но който се появява с критическото полемично действие на всеки един от нас. Политическата задача на критическото множество е критическата демокрация на един свръх критичен хуманизъм.

Бел. ред. В основата на този текст е изложението на Боян Манчев от двудневния академичен форум „Политиката като борба? Власт и легитимност“, провел се на 8 и 9 юни в София, което той по-късно подготви за печат във вестник „Култура“.

Източник

Боян Манчев (род. 1970) е български Философ и културен теоретик. Директор на програма и вицепрезидент на Международния философски колеж (Париж), той преподава и в НБУ, СУ и Берлинския университет за изкуства.