Последните най...


26 Ян, 2023

Васил

Юлиана Методиева 208
26 Ян, 2023

Васил

Юлиана Методиева 208
26 Ян, 2023

Васил

Юлиана Методиева 208

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Чалгата е капитализъм в действие, но не е краят на културата, размишлява етномузикологът Анджела Родел

 

– Анджела, как попадна на екрана? Сега хората те гледат в „Седем часа разлика“. Преди това изпълни главната роля в „Козелът“ на Георги Дюлгеров...

– Случайно, както стават повечето неща в България. С Милена Фучеджиева, която е главен сценарист, се бяхме срещнали в едно токшоу. Много добре се разбрахме – тя е интересна жена, живяла е в Америка. За мен поканата беше приятна изненада, беше и предизвикателство. Не съм професионален актьор, не съм учила за това. Работя като преводач, което е самотно занимание – не прилича на снимките на филм, където се срещаш с всякакви хора... Обаче и преводачът, когато потъва в книгата, влиза – езиково – в ролята на всеки персонаж. Не са съвсем несвързани двете неща.

Георги Дюлгеров пък, вече бил развил сценария си, когато се свърза с мен: имал е някаква френска актриса, но тя в последния момент отказала да участва. Отива той в Министерството на културата за някакво разрешение. А там работи дъщерята на вашия велик композитор Красимир Кюркчийски – той скоро почина, бог да го прости. И тя му казва: „Виж какво, има едно момиче, баща ми я познава... „ После Дюлгеров ми се обажда и ми казва: имам тука една малка роличка... И аз мисля, че става дума за епизодична роля на някаква американка, която седи отзад при статистите и си пее. Отидох, запознах се с Иван Бърнев, тръгнах си от кастинга и продължих да мисля, че снимките ще са ден-два. А то се оказа главната роля! Много хубаво преживяване беше. Дюлгеров има опит с непрофесионални актьори.

– Ти май си смел човек, който не се страхува да опитва нови неща... Как всъщност стигна от Минесота до София?

– Всичко започна от университета Йейл, където учих славистика. Там имаше хор за източноевропейска музика – от Полша, Русия, Грузия, България, в който се запознах с българската музика, с „Мистерията на българските гласове“. И се влюбих! През лятото на 1995 г. заминах на специализация в Русия, така че оттам реших да отскоча за две седмици и до България. Попаднах на събора в Копривщица. Беше страхотно – някакви баби в носии, планини, влюбих се тотално в това място. След като завърших, дойдох тук със стипендия за една година. И досвидания, руски! Русия е страхотна страна, има велика литература, но може би се сблъскваме повече – двете велики сили, има там едно по-негативно отношение към американците. Докато на повечето българи, особено през 90-те, Америка им беше мечта. Всеки ти казва „аз имам един братовчед в Америка“ или „искам да уча в Америка“. Бяха много по-дружелюбни, много по-отворени към мен. И, разбира се, музиката беше много важна. Открих идеалното място.

– Немалко българи искат да изминат обратния път – от България към САЩ, а ти – наопаки. Защо така?

– Ако искаш да правиш пари, Америка е мястото. Това е ясно. Не че и аз не искам да правя пари, но за мен е по-важно да имам интересен живот, да се занимавам с музика. В Америка трябва да бачкаш цял ден, всичко останало е в графа „хоби“. Да, тук стандартът не е толкова висок, но ако искаш да се занимаваш с творчество, България е по-доброто място. В битов план, където и да съм – съм доволна, общо взето. Аз съм оптимист по природа. Наистина, по-сложни са някои неща, бюрокрацията ви е по-тромава, понякога хората се държат кофти без причина, но тези неща не ме дразнят много. Е, щеше да е по-хубаво, ако българите не се караха един на друг в трамвая, в магазина, в банките...

– Ти дойде в много бурен период, 1996-1997 г.

– За мен, като американец, тези години, в които учех в Софийския университет, бяха невероятна школа. Когато си израсъл във финансова стабилност, си мислиш, че парите са ти дадени, че нищо не може да ти се случи. Но като дойдох тук и видях колко крехко е всичко, как млади хора нямат пари за едно кафе, как с всеки ден парите се обезценяват... В Америка сме прекалено самодоволни – смятаме, че щом е било, значи винаги така ще бъде. Моите родители са бейби-бумъри, те цял живот са живели в добри условия – и за пръв път сега, покрай днешната криза, се сблъскват с някакви неща, с които българите са се срещнали още преди 20 години. Виждаш колко лесно можеш да загубиш онова, което си имал.

Същото е и с гражданското общество – докато го имаш, не го цениш. Но като дойдеш в България, разбираш колко то е ценно. И че не е нещо от природата, дошло наготово, а е нещо, което трябва да подхранваме всеки ден. На много ме научи живеенето в България точно в този период на преход.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

– Положителни промени оттогава намираш ли?

– Няма какво да сравняваме с 1996-а – толкова сиво беше. Да, не е идеално и сега – знам, че българите биха искали да бъде още по-добре, но аз мисля, че особено след влизането в ЕС стандартът на средния българин доста е скочил. Когато бях в Софийския университет, хората масово нямаха пари за храна! Много ме обнадеждават за България и природозащитните движения, които виждам напоследък, гражданските активности. Преди 15 години ги нямаше. Мисля, че и материалната среда се промени, и манталитетът. Е, взехте от Запада някои лоши работи – тази прибързаност, ускореното темпо на живот, което мен лично ме отблъсква от Америка. Но се надявам, че в България ще успеете да запазите кефа, душевните практики – това сядане около масата, да цените личните отношения, семейство, приятели, танци, пеене...

– Как приемат сънародниците ни факта, че една американка пее българска народна музика?

– Много рядко съм срещала негативна реакция. В 99.9% от случаите хората са безкрайно изненадани и трогнати, че някакъв човек от голяма държава цени нашия фолклор. Според мен това е най-хубавата музика на света – смесица от източни и европейски елементи, няма друга такава никъде. Вие трябва да се гордеете, а не да се шокирате, че хора като мен идват отвсякъде по света да я учат. В Япония има български хорове, в Америка навсякъде има български хорове...

– Като изследовател на фолклора, сигурно често те питат какво мислиш за неговата модерна издънка – попфолка, или чалгата?

– От една страна, разбирам огорчението на българите, че до 1989 г. високата култура е получавала от държавата много пари, имало е пазар за най-различна музика, а след падането на Берлинската стена нахлуват пазарните ценности и за изпълнителите, които цял живот са учили да бъдат народни певци, например, или класически музиканти, изведнъж няма никаква работа. Разбирам, че много хора смятат чалгата за израз на мутренската култура, която нахлу през 90-те. Но от друга страна, аз съм израснала с попмузика – и не виждам никаква разлика между Бритни Спиърс и Анелия. Това е капитализъм, това е свободният пазар. Бих казала на българина да не го приема като края на културата. Навсякъде в света има някакъв вид чалга. Като етномузиколог правих една презентация за чалгата и мой колега, който работи в Перу, възкликна: „А, това е чича!“ – тяхната си музика с цицорести мадами, леко екзотични фолклорни елементи, с евтини синтезатори отзад. Всяко общество има нужда от развлекателна музика, от еротика – не трябва да смятаме, че българите са някакви абсолютни простаци.

Проблемът в България е, че вие нямате голям пазар и това се е оказало единственото нещо, което се предлага в момента на него. Може би Министерството на културата трябва да поддържа по-активно жанровете, които не са толкова пазарни.

– Добре, българската народна музика се „изнася“ добре и се радва на популярност в САЩ и другаде. Ти обаче си преводач на съвременна българска литература. С нея как върви експортът?

– Англоезичният пазар е най-трудният и най-фрустриращият пазар на света. Но според мен вървим напред, имаме „вълна“. Досега освен „Естествен роман“ на Георги Господинов нямаше голям пробив. Но вече, с помощта и на Елизабет Костова, започват да излизат все повече български автори на английски. Ето, миналата година книгата на Милен Русков, която преведох, получи страхотни отзиви във всички издания в САЩ – за моя огромна изненада.

Аз искам Вежди Рашидов да ми отговори на един въпрос: защо вие сте единствената страна в Европейския съюз – освен Англия, в която се говори на английски – която няма ясна национална програма за подкрепа на своята литература навън? Това е позор. Затова и българските автори въобще не са познати, не ходят на конференции, освен на собствени разноски или с помощта на фондации; не издават. Издатели идват при мен и казват: „Хайде да издадем нещо“ и са шокирани, че тук няма такава програма. Те ходят в Сърбия, в Македония – държави, които не са в ЕС даже, в Хърватия, в Словения, ходят навсякъде и веднага се намират средства, има програми, по които може да се кандидатства за превод. Това в България абсолютно липсва.

– А как реагират хората наоколо на твоя прекрасен български?

– Преди беше ясно, че съм чужденка, но вече съм на странен етап, в който хората не ме разпознават веднага и след 10-15 минути казват учудено: „А, Вие откъде сте?“ Някакъв таксиметров шофьор ме пита от кой край съм. И аз му казвам: „Доста далече е моят край“. За мен това е голям комплимент. За жалост, не изглеждам като българка – българите са фини, тъмни, слаби, красиви хора, а аз за съжаление съм от немски произход.

Източник

Анджела Родел е родена в Минесота през 1974 г. Завършва езикознание в Йейл и етномузикология в Калифорнийския университет. За пръв път пристига у нас през 1996 г. със стипендия „Фулбрайт“. България е постоянният й адрес от 2004 г., когато захваща докторат на тема „Българското народно пеене“. Пее и свири в етно-рок групата „Гологан“ заедно със своя съпруг – поета и кавалджия Иван Христов, от когото има 3-годишна дъщеричка Керана. Превежда на английски съвременна българска литература, както и субтитри за български филми.

Pin It

Прочетете още...