От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

За българския преход

или защо циклим 20 години в нашенската си криворазбрана цивилизация
 
20 години след началото на прехода е време да осмислим какво се случи и дали началото на промяната у нас има нещо общо с демокрацията, с пътя ни към Европа и нейните правила и ценности. Все повече става ясно, че процесите, протекли у нас в тези две десетилетия нямат нищо общо с пътя към Европа, с практиките на цивилизования свят. Оказва се, че сме вървели не към промяна, демократизация, защото стигнахме до невиждан упадък. Най-бедната страна в Европа, най-корумпираната, най-нехайна към природните си красоти и ресурси, към младите си хора, най-разрушена като ценности – държавност, правосъдие, обществен консенсус. С медии, които говорят на език и с визии далеч от цивилизованите практики, които повече развличат с актракции, отколкото да създават обществено мнение и дебат за лошия ни имидж в Европа. Оказа се, че е време да съпоставим сюжета на промяната, която преживяхме, с настоящия упадък и така да разберем: какво точно се случи. И всичко това видяно през културата, образованието, медиите – тези най-красноречиви свидетелства на упадъка, духовния упадък на българското общество.

КУЛТУРАТА НА УПАДЪКА

Тя наследи културата на бедността, на оцеляването, защитата в социалния хаос, която обезцени смисъла на живеенето ни „тук“ и „сега“. Какво като сме в Европа, какво като сме в 21 век? Разочароването, песимизма и нихилизма са следствие от израждане на целите на промяната, подмяната на устоите на демокрацията и наличието на дивия капитализъм, на днешните Бай Ганьовци, мутрите, които правят избори, правят вестници и ни „представят“ в Европа... Тук става дума, че вече е видно мутризирането на обществото ни като цяло, чалгата като обществена норма и поведение, защото се разбра, че тя се създава от корупцията. Певиците и танцьорките по масите и кръчмите, по телевизионните канали са само връх на айсберга, в тях изплува манталитета на мутрата. Дълбочината на проблема е мафиотизирането, което налага силни атракции, за да се заглуши случващото се. То всъщност е катастрофата – варварското нарушаване на всякакви ценности, да не говорим за десетте божи заповеди!

Тук ще фокусирам вниманието върху три важни публични сфери, в които недвусмислено се откроява културата на упадъка – образованието, културата и медиите. Тези три сфери са особено важни за функционирането на гражданско общество, на обществено мнение и изграждане на система от правила и ценности за едно съвременно цивилизовано общество. Все неща, които засега са само празни думи на реалния фон на случващото се в България през 2009 година. Пътят до дъното е вече извървян, сега е време да направим аутопсия на целите и смисъла на „промяната“, за да се оттласнем и наберем скорост по посока на европеизирането. Оказа се, че балканската ни демокрация няма нищо общо с ценностите на Стария континент или по-скоро преповтаря рецидивите на криворазбраната цивилизация.

Власт на парите или девиза: Всичко за продан! смени пропагандния калъф на културата на соца. Изплува всичко, което хората с пари, мутрите, толерираха. Затова в сферата на ценностите свободният пазар деформира и обезсмисли самите ценности. Идеалът на мутробарока е вече очеваден в нашите градове и курорти, от рекламите по улиците и екраните на телевизорите ни, където разгулно властват полуголи фолк певици или манекенки. Допълнителен елемент на разпада се оказа това, че истината, смисъла на промяната и нейните цели бяха манипулирани в медиите, стигна се и до масово купуване на гласове при изборите и обезсмисляне на принципите на демокрацията. Всичко това стана възможно защото икономически силни в обществото ни се оказаха контрабандистите, наркопласьорите и всякакви други мафиоти. Или както се казва в България, мафията си има държава. За обезсилването на държавността най-силни и с най-големи поражения са примерите от сферата на образованието. Комерсиализацията в тази сфера, свързана с подрастващите, с познанието, е най-болезнена. Първо се направи опит да се атакува кирилицата, като пречка за овладяване от подрастващите на общуването в Интернет, после да се руинира литературната ни класика, в лицето на Вазов като ненужен и морално остарял за компютърното поколение, сега се прави опит да се ликвидира институция като БАН, където е научният ресурс на страната ни. Атаки по цялата верига на знанието и то с български знак. И то в условия, когато грамотността намалява, делът на непосещаващите училище деца нараства, а най-подготвените ни младежи предпочитат да учат в чужди колежи и университети, а и младите ни учени се „спасиха“ в чужбина. Когато знанието се придобива не в класните стаи, а на частни уроци, когато издателите се превърнаха в небезопасни фалшификатори на знание, произвеждайки и налагайки по 12 учебника по литература например, когато университетските преподаватели се превърнаха в пътуващи легитимации за ненормално големия брой ВУЗ-ове в малка и обезлюдена България, когато ВАК представлява мухлясал и морално остарял коректив, който трябва да излъчва най-качествените хора на знанието. Ето го упадъка! Най-образованите хора в държавата ни създадоха най-ретроградната атмосфера и тя е в образованието и тя е свързана с младите. Ето го разпада, той е на показ пред подрастващите.

Именно тези най-образовани хора на България нямаха воля в тези 20 години да направят нужните реформи, те се оказаха най-консервативни, те най-много корумпираха и доведоха да развала образователната ни система. Може би за да оцелеят? Те самите, не образованието ни. Цената е много висока!

С днешна дата Европа призна българския език като равноправен език на общността, призна културното ни наследство като важно за европейската култура, прави опити да реформира българското образование като го отърве от безбройните ВУЗ-ове, ВАК и всякаква друга плесен, нямащи нищо общо със съвременното знание и наука.

Песимизмът идва от факта, че не български сили задвижват реформирането и модернизирането на образованието ни, а директиви от Европа... Но тъй като именно чрез образование и наука се възпроизвежда културния елит на една нация, печално е, че нашият механизъм за тази най-важна функция за формиране на интелигенция от най-способните и учени хора в държавата е ръждясал и не работи. Днес не са ясни параметрите на това: Що е наука? Смятам, че съвременното познание, в ерата на Интернет не се заключава в цитиране и интерпретиране на чужди тези, а в превръщането на изследователя в първоизточник на нова информация, в лично познание от нов тип. Именно това може да доведе до напредък на родната наука. А ние стигнахме до задънена улица и поради липсата на възможност за развитие повече от милион от младите ни интелектуалци напуснаха България. У нас се възпроизведе прослойка от послушни и средно статистически интелигенти, които трудно могат да се превърнат във водачи на обществени каузи или в нови лидери на общественото мнение. Това е най-голямото поражение, че след 20 години в България я няма тази образована, качествена и обществено активна прослойка, която да извърши така необходимите реформи, да има качества и воля да европеизира България. И как да стане това като образът на Студентски град в София е по-близък до този на града на порока – Лас Вегас? Как да стане това като виждаме какво допусна обществото спрямо студентите – да ги превърне в плячка на поквара, агресия... Да не продължавам! Интересите, лакомията, бездуховността унищожиха възможността за цивилизовано възпроизвеждане на интелектуалния потенциал на България! Ако това не е упадък, здраве му кажи! Тези мрачни теми трудно могат да бъдат отминати и колкото обществото става по-нетърпимо към тях, толкова то има шанс да се оздрави. Замазването няма да помогне!

Деморализацията шества повсеместно из градовете ни, от рекламите по улиците до афишите на театрите и от екраните на телевизорите ни. Засега не може да ни укроти никаква европейска директива, но засега!

Младежкият ни театър в София показва мъжки стриптийз, на сцените голотии, евтинии, разгул... Това като нервна реакция на кризата, като заглушаване на хаоса и безизходицата... Прекалената атрактивност, откровените халтури, които произвеждат театрите на „Раковска“ приличат на пир по време на криза. Загуби се представата за висока култура и най-вече, че тя не е развлечение. Размиха се представите: кой кой е? Разми се представата: що е театър например? И публиката се обърка и свикна с лесно смилаеми атракции, които й се предлагат по българските сцени. И ето го резултата. Когато в София идва една трупа като „Комеди франсез“ и показва сериозен, истински театър се оказва, че той е скучен....Само искам да кажа , че в Холандия например театърът и пийп шоуто са регламентирани в два различни закона и плащат различни данъци. Не знам, ако в България само по софийските сцени пуснем един европейски експерт, колко от показваното ще бъде определено като изкуство и колко като комерсиална забава. Това вече е сериозен проблем, защото сферата на културата още не много дълго ще бъде в зоната на неясните критерии. Тъжно е, че именно в България – една страна, където театърът е традиционно обичан от публиката, не се разбра тъжното послание на българския режисьор Галин Стоев с трупата на „Комеди франсез“, „Празникът“ от Спиро Шимоне. А именно, че личното пространство на днешния човек – семейството е застрашено да се превърне в пустиня, в споделяне на механични гримаси... Изцяло в традицията на Молиер, който не само разсмива, но и разобличава...

С едно такова послание тръгна от София европейското турне на легендарната трупа „Комеди франсез“. Но оказа се, че за такъв дълбок и разтърсващ поглед към личното пространство и неговата духовна мизерия у нас няма акустика. Освен това някакви набедени журналистки, които не са гледали театър отвъд Калотина и не знаят какво става по-далеч от „Раковска“ написаха нелепи текстове, поставяйки под съмнение качествата и професионализма на легендарната френска трупа. Може би и затова режисьорът Галин Стоев не дойде в София да поставя в Младежкия театър, както беше обещал. И правилно. Той избра заниманията с истински театър. Струва ми се, че ако беше видял само плаката, „украсяващ“ Младежкия ни театър с голи мъжки задници щеше съвсем да се отврати. Искам да кажа, че гледах в Париж и друг спектакъл на нашумелия автор Спиро Шимоне, който е и актьор. И разбрах какъв е проблемът в дълбочина. В Париж и театрали и публика разбират театъра като средище на своите истински проблеми и ги дебатират безпощадно и със съвременен език от сцената. Май е време да излезем от вкуса на кафе шантаните по нашите сцени. Май отдавна е време театралите, които оглавят театри да отидат на един сериозен театрален фестивал и да видят какво правят колегите им, какво представлява театъра на 21 век. Или вместо да си играят на конкурси за директори на театрални трупи, за да намират препитание на свои хора, да активират участието на България в европейските културни мрежи – за театрални мениджъри, за размяна на гастроли и други. Затова цикли и се разпада театъра ни, защото си действа по шуробаджанашките си правила. България е в Европа и движението на хора и културни продукти е валидно и за нас – и ако наистина културата ни е конвертируема, защо не използваме тези възможности? Въпрос, който поставя под съмнение „големите“ ни постижения, „неповторимите“ ни актьори и т. н. наслоявани клишета, с което е помпано самочувствието на немалко посредствености.

Тук искам да кажа, че представата въобще що е изкуство и творец е позагубена в България. След инсталацията „Ентропа“ на Черни стана ясно, че само България от всички европейски страни не прие критичния поглед на художника и покри клекалата с черен плат. И се разбра, че българинът не приема друг поглед, критичност, провокация от изкуството. Защото вече свикнахме със забавите и доведохме културата до сфера без позиции и изненади. И то именно сега, в условията на демокрация. Полски творци дори започнаха подписка срещу българската реакция за „Ентропа“, окачествявайки я като цензура. А у нас в медиите се промъкна едно нелепо мнение – не сме срещу свободата на творците, но мястото на подобни инсталации е в галериите, не на входа на ЕК. Имиджът, общественото мнение за България не може да бъде скрито зад вратата. Урокът на Европа е, че на територията на изкуството, на публичността се водят открити битки между различни гледища, изкуството не е мека, разтоварваща зона. А човекът на изкуството не е преклонена главица, а личност, талант, който е краен, провокативен и затова важен за диалога в обществото. Иначе, както у нас всичко се успива, става доморасло, провинциално.

И тук дойде ред и на медиите. Последният доклад на европейската организация „Журналисти без граници“ отбелязва, че дебатите, важни за обществото ни, са доста вяли, че те се провеждат в периферни кабеларки, а не в националните медии, че натискът на мафията, политиците и бизнеса върху медиите е тревожно осезателен. И нещо, което всеки от нас може да добави: какво от това, че се вадят факти, че се правят разкрития, че безобразията се трупат в публичното пространство? Като властва пълна безнаказаност, арогантно бездействие на правосъдието ни и криза на доверие в институциите ни.

Четвъртата власт е в сериозна патова ситуация, която застрашава тя да се превърне в инкубатор на скандали, от който не се излюпват разрешения на проблемите. Никой политик досега не си е подал оставка след някое разкритие, никой не е осъден или влязъл в затвора. Всичко е на ниво думи, но не думи, които променят ситуации и са сериозен коректив. И тук идваме до началото, до идеята, че състоянието на образованието, културата и медиите е взаимосвързано. Че в едно общество не е възможно да има истински медии, когато властва корупция и беззаконие. Както не може да има истинско образование, на фона на политическата чалга, липсата на авторитети и обществено мнение. Да не говорим пък за култура, за духовност!

Това е пейзажът на упадъка. Няма ниша от обществения ни живот, която да не е засегната, по-скоро всичко е поразено. В тази ситуация е интересно откъде ще започне пречистването, оттласкването от дъното. И в какво ще прерасне културата на упадъка?

Послеслов. 20 години след началото на прехода се разбра, че още сме далеч от нормите на нормална еврейска държава. Имиджът ни на изостанала, примитивна покрайнина на Европа все повече ще задълбочава кризата на доверие и отвореност на пазарите на труд за българите. Те ще си останат наемници за най-непривлекателната работа в развитите европейски страни, което ще затвърди пораженията от културата на упадъка. Попадаме явно в един омагьосан кръг – духовният упадък води до бедност, бедността – до бездуховност. А дали имаме енергия и мотивация да започнем промяната, собствената ни промяна? Това е въпросът на следващите 20 години. Българинът, който при много по-тежки обстоятелства е запазил езика и културата си, самосъзнанието си, устоите си, днес е изложен на сериозни изпитания. В такава патова ситуация може да се помогне само с безкомпромисност и ясно съзнание какво наистина ни предстои.

 

Мирослава Кортенска е доктор на изкуствознанието, театрален критик, културолог. Завършила е Националната академия за театрално и филмово изкуство „Кръстьо Сарафов“, София, 1976 г. Работила е като драматург на Сатиричния театър – София, както и на театрите в Стара Загора и Пловдив. Преподавала е в Нов български университет – София, Пловдивския университет, а понастоящем и в катедра „Кино, телевизия и театър“ в Югозападния университет „Н. Рилски“ – Благоевград. Автор е на изследването „Културен вертикал“ (1998), посветено на процесите и водещите имена в българския театър и култура в последното десетилетие на ХХ век. Книгата е подкрепена от Министерството на културата и е преведена на английски, немски и френски език. По нея Мирослава Кортенска създава и документалния филм „Отместеното поколение“ (БНТ, 1999). Проектът „Културен вертикал“ е представен на Европейския месец на културата в Пловдив (1999), на Охридско лято (2002) и на Културната олимпиада в Атина (2004). Автор е и на документалния филм „Възстановителна репетиция“ – портрет на известния режисьор Любен Гройс (БНТ, 2004). Книгата й „Културен компас. Посока: Балканите – Европа“ (2006), също е подкрепена от Министерството на културата и е представена с успех на Панаира на книгата във Франкфурт (2006) и в българските културни центрове в Москва и Скопие, както и в Белград и на Салона на изкуствата в София, а също и на театралните фестивали в Благоевград, Шумен, Пазарджик, Русе и на „Сцена на кръстопът“ в Пловдив. Тя е един от най-последователните изследователи на театъра и културата ни в рамките на ХХ век. През 2007 г. печели проект във Фонд „Научни изследвания“ при МОН – „Пътят към Европа – ХХ век“, в рамките на който издава книгата си „Културната мисия на кръга „Мисъл“ (2008). Член е на Съюза на българските писатели и Съюза на учените в България.  

Pin It

Прочетете още...

Убит е човек

Даниел Смилов 17 Окт, 2015 Hits: 15451
Убит е човек. Вярно, не е българин. Дошъл е…