Pin It

2009 02 EntropaНа 15 януари 2009 г. в една от сградите на Европейския Съюз в Брюксел беше открита изложба, с която се отбелязва началото на шестмесечното президентство на Чехия в Съюза. До деня на откриването се смяташе, че авторите са двадесет и седем артисти от всяка от страните-членки на ЕС, но медийното внимание и политическия шум в България принудиха истинския – и единствен – автор да разкрие шегата си на 13 януари. Оказа се, че това е добре известният концептуален артист от Чехословакия, Давид Черни.

 

Ивайло Дичев

Изкуството на скандала

Когато пишат за инсталацията на Давид Черни в Брюксел, обикновено почват с това, че няма да се занимават с художествените й качества, или че лично те не я харесват, или нещо от сорта. Май вече имаме достатъчно дистанция, за да поговорим и за самата нея.

Нека първо разграничим този вид съвременно изкуство от рисуването на картини, с които богати хора да украсяват холовете си. То не "отразява" реалността, а прави видими напрежения, граници, стереотипи. В него има повече театър, социология, гражданската акция, отколкото живопис. Основното е, че реакцията на публиката е част от творбата. В този капан попадна българската дипломация с глупавите си протести – перденцето, с което сега е скрита България, сигурно ще иде с нея в колекцията или музея. Толкова красиво се получи, че няма накъде! Човек се пита дали пък не са съучастници на автора тези напушени журналисти, които тръгнаха да проучват коя е авторката Елена Желебова и тържествено да обявяват, че са разкрили измамата. Тези горди евродепутатите, които твърдят, че Черни е присвоил парите и настояват да ги върне. Какво да се сърдиш на хора, които никога не са стъпвали в галерия за съвременно изкуство?

Работата всъщност е двупластова: измислени са художници, които уж изобразяват своите страни. Значи, литературната героиня Желебова обяснява, че имала за цел да предизвика скандал, и най-вече в родината си. "Това е пънкарски жест, нарочно примитивен, пубертетски и вулгарен". Ако някой си беше дал труда да прочете това, щеше да разбере, че не става дума каква е България, а как ние, българите си я представяме. Спомнете си тв предаванията, където работата беше обсъждана. Възмутени от спокойната реакция на експертите, водещите отчаяно включваха зрителите с надеждата да прозвучи автентичната обида на народа. И зрителите един след друг вдигаха телефона, за да кажат "ами да, клоака сме, на клозет ни обърнаха!" Дали да помислим над това защо така искрено се обиждаме, когато собствените ни мисли някак излязат от националната кухничка и се озоват в чужбина? В талибанската реакция на конференцията за Батак беше същото: как така някакви си чужденци ще размишляват по нашите митове?

И разбира се единственото, което ни интересува, е "къде сме ние", а за самата работа се казва нещо само доколкото и други са се обидили (те пък, пусто, взеха, че не се обидиха!). Работата играе със стереотипи. Франция е във вечна стачка. Румъния е страната на измисления от ирландския писател Брам Стокър Дракула. Обединеното кралство в ЕС е едно отсъствие. При това стереотипите се преплитат, образуват абсурдни хибриди. Италианците: любовници + футболисти = мастурбационни движения с футболни топки. Естония: хай-тек държавица + съветското наследство = хай-тек сърп и хай-тек чук. Литва: омраза към руснаците + евроамбиции = Манекен-пис-чета пишкат на руска територия.

Погледнете сега отново българската част от разпадащия се пъзел. Клекалото ("турска тоалетна" е дразнител за неофашистите) е туристически стереотип на страната от десетилетия. Нали сте виждали чужди групи да снимат тези удивителни съоръжения, изчезнали в западна Европа преди един-два века? Но това не е всичко. Веднъж попаднало в ЕС, нашето клекало се оказва ултрамодерно, то свети от чистота и прилича на някакъв електронен пулт за управление. Внушението става съвсем друго. Като със сърпа и чука на Естония, тук са хвърлени сили за модернизиране на архаични неща, откъдето и чудноватия хибрид: ултрамодерно клекало. Нещо като атомната ни централа, която се борим да закърпим за още година-две.

"Ентропа" (Европа + ентропия) представя съюза като центробежно движение на стереотипите, които се имитират, хибридизират, преминават от едно място към друго. Кой знае защо г-н Барозо не се почувства обиден. Не се хвърлиха да защищават Европа и нашите дипломати и журналисти – единственото, което изобщо забелязаха тук, беше думата "клозет". Според Черни, ако нещо обединява континента, това са взаимните ни клишета. И способността ни да им се смеем. Една грешка допусна авторът: наместо Обединеното кралство в пъзела на Ентропа трябваше да отсъства България.

Източник
Гражданите на България отдавна вече са забравили, че изкуството може да бъде политическа сила. То беше такова по времето на комунизма, но изгуби важността си от времето на промените през 1989 и след това. Сега, в началото на 2009, изкуството отново има значение в тази страна.

Инсталацията „Ентропа“ цели да провокира, чрез артистична интерпретация на различни клишета относно различните европейски страни. Черни, поемайки отговорността за чешкия принос към въображаемия колектив, трябваше да измисли други двадесет и шест „европейски артисти“ от други държави – и го направи добре, за да подведе медиите и политиците, поне в моята страна, България.

Огледало на Европа

Европа представлява скулптура – един пъзел, съставен от двадесет и седем триизмерни карти на страните-членки на Съюза, като всяка от тях предизвиква и си играе с определен стереотип за съответната страна.

Полша, например, е представена от католически свещеници, развяващи знаме в подкрепа на гей-правата, Холандия е наводнен пейзаж, над който стърчат само минаретата на джамии; Румъния е парк за развлечения с тема Дракула; Франция е плакат, обявяващ стачка, докато откъсната Великобритания е … празно пространство.


Small Ad GF 1

България, междувременно, беше представена като „турска тоалетна“ – един образ, който главните български институции и медии счетоха за дълбоко оскърбителен. И именно тук започна истинското действие.

Българското министерство на външните работи повика чешкия посланик, за да „даде обяснения“ относно артистичната обида; той пък попита дали българската част от композицията трябва да бъде отстранена преди откриването. Аферата ескалира: Българският представител в ЕС издаде официална протестна нота; българските членове на Европейския парламент от националистическата партия Атака предупредиха, че ще отстранят срамната картина с голи ръце; водещите български вестници крещяха по заглавните си страници, че авторът е „чешки мошеник“ и „измамник“, а творбата му е „скандална“ и „обидна“.

Тази дребнава и несъразмерна реакция разкрива много неща за умонагласите на българските институции и комплексите на тукашните медии: техният латентен национализъм, липсата на чувство за хумор – и дълбокото невежество относно модерното изкуство. Същевременно яростното българско отрицание имаше и обратен ефект, правейки от проекта на Черни едно от най-успешните концептуални произведения на изкуството от последните години. Доколкото основната цел на този вид изкуство е да предизвиква дебати, да привлича внимание, да кара зрителя да преоценява очевидното – то в този случай то успя напълно, осигурявайки победа на изкуството и въображението над политиката и дребнавостта.

Българската политическа, институционална и медийна свръх-реакция беше далеч по-силна от тази в останалите портретирани страни. С това тя разкрива инстинкти, които имат нещо много обезпокояващо общо с ония, които доведоха до реакцията на някои мюсюлмани (в Европа и извън нея) след публикуването през 2005 в Дания на карикатурите на пророка Мохамед. Този фурор не е нещо, правещо чест на една страна, която е – или би искала да бъде – европейска по дух. Освен това той е показателен за дълбоката политическа и културна неувереност, съпровождаща вече двегодишното българско членство в Европейския Съюз.

По време на присъединяването на България (и Румъния) към ЕС на 1 януари 2007, множество европейски гласове твърдяха, че приемането на югоизточните съседи е преждевременно, заради слабото им институционално представяне в определени области. Оттогава насам новите страни-членки бяха доста заети с това да доказват, че такива безпокойства не са били неоснователни – до такава степен, че Съюзът спря 350 милиона евро от предприсъединителните фондове, обещани на България.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

По този начин България създава едно двойно напрежение – наречена от Брюксел най-корумпираната от страните-членки на ЕС, освен че е и най-бедната. В отговор на тези груби действия и обвинения, изкушението пред българската официалност беше да реагира по-малко чрез подобряване на съмнителните практики, отколкото чрез борба срещу „погрешните и несправедливи представи“ с методите на рекламата.

Освен това настоящото, водено от социалистите коалиционно правителство в София – дискредитирано, непопулярно и изправено пред перспективата за национални избори през 2009 – непрекъснато търси скандали (особено „антинационални“ такива), които би могло да експлоатира, за да се хареса на патриотичното мнозинство от гласоподавателите.

Именно в този контекст се появи аферата „Ентропа“ – което прави малко учудващ факта, че тя беше представена като последния епизод от голямата антибългарска конспирация на ЕС. Цялата българска държавна машина, поддържана от медийния хор, търсеше начини да мобилизира латентните чувства на обиден патриотизъм и расистки провинциализъм, придавайки съдържание и форма на тяхната ярост.

Историята на два скандала

Интересен контрапункт на странните български измерения на тази европейска история – без които тя сигурно би заслужавала и получила по-малко внимание – е един друг обществен скандал, провокиран в страната през 2007 г.

Онова, което стартира предишния случай, беше една научна работа, написана от млада българска историчка на изкуството и германски историк, чиято тема беше едно клане от времето на Османската ера, по време на българското въстание от 1876 в селото Батак, и отнасяща се до начина, по който то е било представено шестнадесет години по-късно в картина на полския художник Антоний Пьотровски (1853–1924).

Митът за Батак проследява начина, по който картината на Пьотровски е оформила българското възприятие на събитията от 1876 и, по-широко, как едно художествено представяне, което изкривява и преувеличава историческите факти, може силно да повлияе върху националната памет.

Отговорът на водещите български институции срещу книгата на Мартина Балева и Улф Брунбауер беше показателен. Президентът, министерството на културата, националният исторически музей, академията на науките и болшинството медии нападнаха българската историчка (която е немска гражданка) като турски агент и предател на нацията. Български националистически групи издадоха смъртни заплахи срещу нея и упражняваха в продължение на повече от година психологически терор върху родителите й в София.

„Случаят Батак“ показа колко травматизирани, изпълнени от комплекси и хванати в националистически и провинциални шаблони са повечето български институции (едно състояние, споделяно от голяма част от българските граждани). Сред спазмите на истерия, либералните гласове бяха едно отчетливо и слабо малцинство. Отвътре – и особено откъм либералния ъгъл – всичко това направи тогавашната прясна страна-членка да изглежда дълбоко депресивна.

В това отношение случаят Батак от 2007 изглежда така, сякаш предшества и оформя „Ентропа“ от 2009. Но тук има две разлики. Първата е доминиращата реакция на хората, пишещи из българските Интернет-форуми. По повод Батак те почти единодушно се присъединиха към националистко-ксенофобската вълна; при „Ентропа“ те най-вече се смееха на метафората за „Турската тоалетна“ (учудвайки се единствено на това защо тя е представена толкова чиста…) и поздравяваха несъществуващата българска художничка Елена Джелебова за смелата й творба.

Втората разлика е, че тъй като Елена Джелебова е фикция, последиците за нея и за семейството й са по-малко тревожни, отколкото те бяха за Мартина Балева. Българските националисти няма кого да заплашват, а българската полиция не е принудена да пилее ресурси, за да осигурява нечия лична безопасност. Последното е особено важно в тия дни, когато полицията мобилизира всичките си сили, за да подтисне тридневния протест (14– 16 януари) срещу правителствената некадърност, провеждан от студенти, еко-активисти, лекари, учители, селскостопански работници и пенсионери пред сградата на Народното Събрание в София.

Без газ, без хумор, студена, хаотична … България определено влиза в новата година и в чешкото президентство на ЕС с левия крак. Единствено артистите имат повод да се радват – защото изкуството доказа, че все още е способно да пробужда политически действия и дебати. 

 {imageshow sl=2 sc=2 /}

Източник 

Десислава Гаврилова е един от основателите и директор на Център за култура и дебат „Червената къща“ в София.

Pin It

Прочетете още...