Дойде есен, спонтанната еуфория отдавна отмина и протестът започна безспорно да заглъхва. За едни това е напълно естествен ход на събитията, докато при други временната фрустрация скоро ще отстъпи място на добре познатата обичайна апатия. Реакцията на случващото се е в пряка зависимост от предварителните очаквания. Който се е надявал на бързи промени по някакъв чудотворен начин, изпада в униние, съжалява за пропуснатия шанс през лятото и накрая вероятно се успокоява с „ние направихме, каквото можахме, но положението си остава такова, каквото е.“ Който има съзнание за протеста преди всичко като процес и продължителна борба, възприема затишието въпреки несъмнените минорни настроения като мъчителна, но необходима фаза в изграждането на незрялото и неукрепнало гражданско общество. Какви могат да са краткосрочните и дългосрочните цели на този процес?
Назначаването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС от управляващите беше нагъл експеримент, целящ да провери докъде може да се стигне в узурпирането на държавните институции от олигархични структури и доколко разпадащото се българско общество все още притежава инстинкт за самосъхранение и сили за съпротива. Достатъчно хора пределно ясно разбраха това и реагираха чрез мощен граждански, надпартиен и антисистемен протест. Не толкова бързото оттегляне на Пеевски, колкото именно подчертано гражданският характер на вълната от демонстрации през лятото на 2013 г. беше първото и досега единствено значимо постижение на протестиращите. Гражданите срещу пълното срастване на мафията с държавата. Гражданите срещу задкулисния преход, довел до нетърпимото положение на фасадна демокрация. Гражданите срещу системата на създадената от БКП олигархия с нейните икономически лостове и политически пионки. Гражданите срещу цирка на фалшивите „алтернативи“. Гражданите за правова държава.
Оставка не беше подадена, защото натискът не беше достатъчно силен. Хората в еуфорията и неорганизираността си пропиляха открилата се след нощта на 23 срещу 24 юли възможност и не подложиха Народното събрание на тотална блокада през следващите дни. Този ключов момент и последиците му сочат недостатъчно разбиране на първата и краткосрочна цел на протеста. Оставката сама по себе си не е самоцел, а начало на пътя. Особено театър, подобен на този на Борисов от февруари не може по никакъв начин да бъде успех за протестиращите. Единствено действителното сваляне на правителството, водещо след себе си до разпускане на 42-о Народно събрание би могло да бъде победа.
Досегашният провал в упражняването на натиск, достатъчен за помитане на правителството и заглъхването на протеста се дължат не само на натрупана умора, но и поне на частично избягване на въпроса за дългосрочните цели. Това от своя страна към днешна дата позволи гордият граждански протест или поне видимата му всяка вечер на жълтите павета част почти да се превърне в жалка картинка на полупартиен митинг-недоразумение. Привърженици на ГЕРБ, които през лятото изобщо не смееха да се показват като такива открито, подпомогнати от откровени селски мутри, се опитват да дават тон на оределите демонстрации и да ги вкарват волно или неволно в карикатурен мафиотски сценарий.
Дългосрочните цели на гражданския протест изхождат от безизходното положение на българската държава, превърната в разграден двор и ползвана като бащиния от няколко олигархични клана, боричкащи се театрално за пред избирателите, но имащи еднакъв генезис и общи същностни интереси. Вече е крайно време разбирането, че парламентарно представените политически сили (а в немалка степен и намиращите се извън парламента партии) и по-точно стоящите зад тях кръгове нямат никакво намерение за каквато и да е реална промяна на системата, да премахне и последните илюзии за избор между „по-голямо“ или „по-малко“ зло, между БСП и ГЕРБ и по-директно между едни престъпници и „други“ престъпници. Маските вече отдавна са долу. Скъсването на номенклатурната пъпна връв между политическия цирк и олигархичната икономическа основа представлява условие, без което държавата не може да бъде прочистена от задушаващите я мафиотски структури. Без лустрация на всички държавни институции (на първо място на съдебната система) и търсене на наказателна отговорност от всички основни виновници за начина, по който протече преходът, правовата държава ще си остане едно недостижимо бълнуване. Всеки политически субект, който твърди, че притежава воля да бъде действителна алтернатива, може да получи легитимност единствено тогава, когато докаже обвързаността си с тези общи дългосрочни цели. Кредитът за избягване на тежки въпроси и тактическо шикалкавене изтече.
Пред съгласните с настоящите редове протестиращи към дадения момент има два основни смислени варианта. Първият е завръщане към масови демонстрации и неутрализиране на качилите се върху гражданския протест недоразумения. Вторият се състои в окончателно и пълно разграничаване от карикатурата, драскана всяка вечер през последните седмици в центъра на София. И в двата случая са необходими воля за самоорганизация и готовност за дълга и трудна борба.