Антиасимилаторската литература на турци, помаци и роми, създавана в периода от 70-те години на XX век до днес, предлага най-интимната и откровена гледна точка на жертвите[1] към циничната етническа политика на тоталитарната власт в България.
Повечето от тези текстове на травматичния опит излизат в Турция или в България, предимно на турски и по-малко на български език, след 1990 г. Само малка част от тях са издадени от творци-емигранти в Турция преди това. В комунистическа България някои от произведенията години наред са държани в чекмеджето, без да могат да достигнат до читателя. Други попадат в ръцете на Държавна сигурност (ДС) и са унищожени. Сътворените в затвора са изнесени под формата на записки или в паметта на авторите и дълго след това – написани в Турция, като по-голямата част са създадени след началото на прехода към демокрация в България.
Споменът за насилственото преименуване продължава да намира художествен израз. Жанровете на антиасимилаторската литература са различни, но сред тях поезията се нарежда на първо място, следвана от разказите, мемоарите, романите и др.[2]
Писането като съпротива срещу асимилацията не е литература на въображението и бляна, а на изживяването. Тя пределно автентично въплъщава травмата от терора и бруталността на издевателствата. Авторите се докосват до своя най-съкровен, болезнен жизнен опит. Захит Гюней много точно определя текстовете като:
Кръв, смесена с тъга, изтласка
всяка дума
от устата ми![3]
Това са свидетелства за страшните дни, когато принудените с оръжие да сменят имената си са „ни живи, ни умрели“, когато „смазана, / бита, / убита / мълчах сред техника, / хора / и паднали листа“ и „плачех посред врявата на пътя“ и когато аз бях „(…) ужасена от живите. / По-близка до мъртвите“, „Ти беше дърво край пътя. / И беше равнодушен на вид. / И беше убийствено „прав“ / в ледената си гордост“[4].
Става дума за следи от болката, за чувството на обреченост и душевната криза, в която през студената зима на 1984 – 1985 г. се намира близо едномилионното турско малцинство, осъдено на страшно мълчание, подобно на роми и помаци през 60-те и 70-те години на миналия век. Първата част на едно кратко стихотворение на Набие Акбъйък го изразява по разтърсващ начин:
Нощем
молим се, лягаме.
Безсънни
сутрин ставаме.
Благодарни, че живи сме.
Безнадеждни. [5]
Положеното върху хартия през онези години позволява да надникнем в душевното състояние на жертвите, когато „гордостта ми се превърна в срам“, „(…) смисълът на минало и бъдеще изчезна“ и „дори баща ми в гроба чужд ми стана“[6]. Това е време, когато човешките ценности на преследваните са безжалостно потъпкани. Запазените редове разкриват арогантността на мерките и последствията от тях, отразяват гаврата с човешкото достойнство: „от хората се иска да отидат в гробищата (…), да се наведат над могилите на дедите си и да им съобщят за наложената им нова самоличност“[7]; „Търся име на починалия си баща. / синът ми търси име на майка си“[8]; „на чий език да плача, / на чий – да се смея, / как приятелите си с паметта да открия, / не знаех“ [9].
В тези текстове с авторска, документална проза или с анонимно творчество са зададени въпросите на страдалците, отправени както към властта и самите извършители на смяната на имената, така и към съвестта на преките и косвените свидетели, към цялото човечество. Питанията и разбира се, отговорите проявяват несподелени чувства, мисли, случило се…
Ето само на някои от тях.
Колко ще ви заболи, ако забият стрели в „Името“[10] ви, окачествявано от архитектите на престъпния проект като „чуждо“, а от жертвите – като „благословено“[11]? Как ще се почувствате, ако ви отнемат идентичността, ако с оръжие ви принудят да изтриете със собствените си ръце цялото си минало, бит, култура, памет?
Когато ви отнемат името, такава силна болка ще изпитате, че като „(…) три бушуващи реки ще излезете от коритата си, ще тръгнете боси по снега с голи ръце, ще напълните улици, площади и горди като планината ще се изправите срещу“[12] врага с бронирани коли и пожарни, за да поискате сметка за мъките[13] и поруганите ценности, с ранено тяло и душа „в името на името“[14] ще тръгнете смело срещу смъртта и ще приемете жребия си да бъдете убити, бити, изтезавани, да лежите по затвори, в концлагера „Белене“, да живеете по чужди села, далеч от семейство и дом. Като ромчето Али ще напуснете завинаги училището и родното си село, тъй като не можете да живеете с този срам.[15] Като тригодишната Нуртен пред инспектора ще се назовете „Пръстче“, но няма да произнесете името Надежда, с което непонятно защо отскоро са започнали да ви наричат в детските ясли.[16] Или, за да се отървете от настъпилата изведнъж безсмислена, грозна и нараняваща гордостта ви тягостна обстановка, като малката Севдиш ще се молите да хвърлят атомна бомба върху училището ви[17], което е превърнато в място за инквизиции на учениците[18].
Ще можете ли да заличите любимите турски имена от надгробните камъни на близките си? Как ще погребете най-близките си и скъпи същества в българско гробище и с български комунистически обреди? Колко унижени ще се почувствате, ако сте принудени да носите като клеймо „табелката“ с наложените и затова отвратителни български имена, „залепнала на гърдите ти като лайно на пес“ и „захваната с топлийки (…) за самото ти сърце“[19]. Нима ще можете да ги възприемете като истинските – тези, които са неделима част от същността и индивидуалността ви, с които се гордеете и които са ви дадени с голяма любов? Ще се радвате ли, или ще плачете на сватбата на детето си, която, без турска музика и национални танци, прилича на безмълвна и тягостна погребална процесия?[20] Ще отговаряте ли ясно и открито на безбройните въпроси на децата си за случващото се, или страшно ще мълчите?
За да не се стопите[21], за да оставите наследените културни ценности на следващите поколения, както никога преди ще започнете да цените религия, език, култура, традиции. Затова ще продължите да обрязвате синовете и внуците си[22], въпреки че ви чакат следствие и затвор. Забраненият ви „език-любов, език-поезия“ [23] ще започне да ви изглежда като „език, по-бял и от майчиното мляко“ [24], дори като Осман Азиз ще твърдите, че „Напролет любовта / на турски цъфти, / на турски мирише!“ [25]. И ще продължите да говорите на матерния си език въпреки налаганите глоби.
За пет години пет пъти по пет лева глоба,
пет пъти по двайсет, един път – петдесет:
общо сто седемдесет и пет – една заплата.
Но какво значение имаха няколко заплати в онези дни,
когато газеха върху езика ни, религията ни, гордостта ни,
в онези адски дни каква ли бе цената
на родовата ни памет, погубвана с изгаряните ни книги! [26]
Ще можете ли да изтраете да не пеете песните си, да не пишете и издавате на турски творбите си, да не печатате с истинските си имена? Може би като Осман Азиз ще пеете без глас своите песни[27], като Юмер Ерендорук ще продължавате да пишете на турски дори само за няколко души и ще заплатите за тази своя смелост със свободата си, но и в затвора упорито ще творите поезия с риска да не достигне до нито един читател, и ще съхраните и изнесете в паметта си около 50 стихотворения[28]. Като Ахмет Мехмет 20 години ще пишете стихове и разкази на турски, без да покажете дори ред на най-добрия си приятел, с надеждата, че един ден ще видят бял свят. Като Сабахаттин Байрамйоз през 1985-а, в знак на протест ще престанете да издавате в превод произведенията си с наложеното ви от комунистическа държава чуждо българско име[29], като Фаик Арда ще живеете в очакване на времето, когато с приятели ще можете да пеете от сърце „тъжни турски песни“, без никой да ви прекъсва.[30]
Когато се почувствате ограбени докрай, унижени, поругани, в страшна безизходица и без никаква надежда, къде ще потърсите упование, как ще преодолеете душевната криза? Дали само ще наблюдавате как изчезвате постепенно до самото си изпаряване, как умирате бавно, но сигурно?[31] Дали ще изпаднете в отчаяние, или ще търсите начини за оцеляване?
В онова убиващо безвремие, под въздействието на настъпилата „ялова пролет“[32], на царящата „Глухоняма сляпа самота. / И небе, / което ме притиска“[33], някои от вас ще изпаднат в чувство за безтегловност. Както поетите Фикри Шукриев и Мехмед Карахюсеинов, работника Махмуд Хатип и още много други, може би ще предпочетете самоубийството?[34] Защото – пише Вихрен Чернокожев, цитирайки романа „Краят на потоците“ (1994) на Свилен Капсъзов (Кешиф Ахмедов Капсъзов) – в тази литература става въпрос за „унизения и оскърбен дух“ „за тоталното разочарование на човека“.[35]
Ще можете ли да простите издевателствата над личността, извращенията, физическите изтезания? Ние не знаем дали всички жертви и близки на убитите са простили на властта и на убийците. Но тези престъпления със сигурност не са забравени. Защото в разказите на жертвите срещаме дори лекари, погазили Хипократовата клетва и като мъчители садисти с голямо удоволствие изтезавали ранените от огнестрелно оръжие или отказвали да ги лекуват,[36] А в Окръжното управление на МВР срещу някои задържани се инсценирал разстрел.[37]
В преизподнята на болки и страдания някои от вас ще преодолеете чувството за безизходица, обръщайки се към житейската философия на Настрадин Ходжа. И ще сътворите безценните политически вицове, уловили безсмислието на насилственото побългаряване.[38] Така в един от най-страшните периоди от своя живот, надсмивайки се над трагичните ситуации при преименуването или принудителното изселване, раните ви постепенно ще отболяват и ще възвръщате духа, силата, смелостта си.
Затова, когато режимът вече е напълно сигурен, че с циничните си мерки е успял да ви уплаши, склони, претопи и „приобщи“[39] към българската нация, ще се случи нещо съвсем неочаквано. Омаяни от разнеслото се ухание на карамфилите, като Делиормана ще се пробудите „от много тежък сън“[40], ще се организирате, ще започнете масовите майски протести[41] срещу насилствената асимилация и диктатурата, повтаряйки геройството на турците от Кърджалийско и тези от Герловско през 1984 – 1985 г., ала заплащайки много скъпо за това.
На север кокичета цъфтят…
Наоколо прекрасно ухае
и пробуденият Делиорман
се стича към площадите.
Май 1989[42]
И само затова ще бъдете убити, бити, обявени за изменници на родината и за турски шпиони. Ще бъдете принудени да оставите всичко на „гладни хищници“[43]·, да се разделите с близки, дом, родина и да поемете пътя на неизвестността.
„Раздяла“ на Ахмед Кадир потресаващо описва изживяното:
Когато заминаваше, сестро,
без да ми кажеш дори довиждане,
дълго гледах подир теб.
Беше през лятото…
Тогава разбрах
как се чувства човек,
когато душата напуска тялото.
Капъкуле, 1989 г.[44]
Антиасимилаторската литература на жертвите свидетелства за всичко онова, което се случва след принудителното изселване там – в България, и тук – в Турция (респективно тук – в България, и там – в Турция); за поруганата, несретна човешка душа, бродеща, без да намери покой.
Светът там/тук – в България, граден столетия, е разрушен от „неутронната бомба – /хората прогонила.“, поради което „(…) плаче сънят ми, / плаче кръвта ми“[45]. В селата, където са останали „младежки спомени“ и „(…) бащин гроб, /молитвата ми чакащ“[46], „Кладенците са пресъхнали като мъртви очи, /а огнищата сънуват някогашното си горене“ [47].
В това село напразно настъпва пролетта;
не се виждат из зелените поляни деца
с теменужени очи да късат цветя…
Няма ги русокосите Елиф и Гюлсюм
да берат узрелия, пожълтял тютюн[48]
Тук/там – в Турция „Ситни сълзи ронят мойте сестри. / Някои в Бурса, други в Измир, / трети в големия Истанбул / пристан дирят с влажни очи“[49]. Чистачките изселнички след изморителния ден сънуват „място свое, гнездо свое, свои стаи, кухни свои, хладилници свои, свои килими, прозорци свои, саксии свои“[50], за да се събудят с ужаса за празните надежди. В Турция старците изселници седят „на пейките, / стискайки здраво / самотата / в шепите си“, телата им са в парка „Авджълар“, а сърцата им бият в „измазаните с потта им / (…) къщи / сега (…) така далеееече от тях“[51]. Тези хора са обречени да се завръщат в света на своето детство, младост, бащино огнище само в най-смелите си мечти и в сънищата си.
За всичко това ще изпитвате смесени чувства на обида, гняв, тъга по роден край, обреченост. Ще ви е болно, че България „за свой син никога не ме прие“[52], което Реджеб Кюпчю казва още през 70-те: „Аз не съм чужденец, аз съм твой син“ [53]. Защото сте уверени, че обичате не по-малко родината си от етническите българи, които се имат за единствените ѝ собственици:
И двамата
обичахме едно и също Слънце,
но аз – по-искрено от теб
(дали пък само тъй не ми се стори?…)
Победи ме ти.
И ме разпъна на Голгота.
Но как обаче не прозря,
че аз, увисналият на разпятието,
от теб до Слънцето по-близо бях?…[54]
Ще се гневите за раните и обидите от принудителното побългаряване, от несправедливото прогонване през онази „ялова пролет“ на 89-а, когато „Разделят страната на късове, разделят и хищно плюскат“[55]. В такива моменти ще ви се иска да крещите, да проклинате, дори ще пожелаете възмездие за стореното. Защото не можете да забравите вечната зима след разстрела на трите сезона, когато „дръвчетата ти са без плодове, плодовете – без дръвчета“[56], Българийо!
И непрекъснато ще милеете по недостижимите Родопи, които не сте могли да занесете със себе си.[57] Като луди ще тичате „от чешма на чешма“[58], но няма да можете да утолите жаждата си, защото сърцето ви иска друго: „Виж го ти: / дори капка достатъчна била – / стига да е от Дунава!“[59]. Или както Ахмет Шерефли ще ликувате, че „Дунав, дошъл преди мен, / се плиска във водите на Босфора, / а сърцето ми – във вълните му се къпе“[60] и ще искате невъзможното: „Повдигни ме, Истанбуле, че от Босфора / да видя брега на Дунава и Алиш, / да зърна реката на нашите песни…“[61].
Подобно на бедни дервиши, ще сте във вечно движение, не спирайки ни там, ни тук: „Тръгнах на път като дервиш: / търсех изживяното / в преживяното“[62]. Ще сте обречени телесно и душевно да живеете на две места, без никое от тях да почувствате докрай като истински родно[63]:
Там когато съм,
мира не ми дава
тук;
Тук
сърцето ме боли за
там.[64]
А в мигове на прозрение ще установите невъзвратимостта на изгубеното, което никой никога не ще може да ви върне обратно:
По земите,
които изселникът чувства като своя родина,
с времето могат да станат редица неща,
малки или големи,
тези земи само
не могат да станат роден край,
който той би могъл да посети когато му домилее…[65]
Библиография
Babekoglu, Yusuf Hüseyin, „Adimi Elimden Aldiklan Gün“ Baçlikli Antoloji Üzerine“, BAL-TAM Türklük Bilgisi, 27,2017.
Байрамйоз, Сабахаттин. Животът капчица сълза. Стихове. С., 1989.
Бозов, Салих, В името на името. T. I. С., 2005.
Gyunanovalsaeva-Gyunesh, Neshen. Places And Spaces InZahit Güney’s Longing-2 [Özlem-2], The Immigrant Women [Göçmen Kadinlan] And Latif Ali Yildinm’s The Aged Immigrants [Yaşli Göçmenler]. – In: International Journal of Social Sciences, 2/2, 2018.
Zafer, Zeynep. „Bulgaristan Türklerinin Güldürü Süzgecinden Zorunlu Asimilasyon ve Göç“, 17. Uluslararasi Türk Kültürü Sempozyumu, Üsküp, Makedonya, Ankara, 2012.
Zafer, Zafer, „Bulgaristan Türklerinin Güldürü Süzgecinden Zorunlu Asimilasyon ve Gôç“, 17. Uluslararasi Türk Kültürü Sempozyumu, Makedonya, Ankara, 2012.
Зафер, Зейнеп, Вихрен Чернокожев. Когато ми отнеха името. „Възродителният процес“ през 70-те – 80-те години на XX век в литературата на мюсюлманските общности. С., 2015.
Иванова, Евгения. Отхвърлените „приобщени“. София, 2002.
Kamberoglu, Ibrahim. Ömrümün Önsözü. Şiirler, Istanbul, 2018.
Чернокожев, Вихрен. „Идентичност и асимилация. Табу ли е за най-новата българска литература ‚Възродителният процес‘ през 70-те – 80-те години на XX век?“ – В: Език и литература, 3-4, 2016.
Първоначална публикация:
Център за академични изследвания, 2019. Румен Аврамов (съст., ред.)
Насилствената асимилация на турците в България 1984–1989 , стр. 154–165
[1] За литературата по този въпрос в България вж.: Чернокожев, В. Идентичност и асимилация. Табу ли е за най-новата българска литература „Възродителният процес“ през 70-те – 80-те години на XX век? – В: Език и литература, 3 – 4, 2016, с. 102 – 112.
[2] За тази литература вж.: Зафер, 3., В. Чернокожев. Когато ми отнеха името. „Възродителният процес“ през 70-те – 80-те години на XX век в литературата на мюсюлманските общности. С., 2015.
[3] Гюней, 3. По румелийски. – В: Зафер, 3., В. Чериокожев. Когато ми отнеха името. „Възродителният процес“ през 70-те – 80-те години на XX век в литературата на мюсюлманските общности. С., 2015, с. 41.
[4] Акбъйък, Н. И. Не. Пак там, с. 50.
s Акбъйък, Н. И. Писма с шифри. Пак там, с. 49.
[6] Байрамйоз, С. Когато ми отнеха името. Пактам, с. 10.
[7] Адалъ, С. Ю. Момчилградският площад. Пак там, с. 66.
[8] Акбъйък, Н. И, Молбата на сина ми. Пак там, с. 48.
’ Байрамйоз, С. Когато ми отнеха името. Пактам, с. 10.
[10] Мехмед, Ахмед. Стихотворение без посвещение. Пак там, с. 79.
[11] Шерефли, А. Ш. Името ти е благословено….Пактам, с. 151.
11 Адалъ, С. Ю. Момчилградският площад. Пак там, с. 67.
[13] Адалъ, С. Ю. Пак там.
[14] Бозов, С. В името на името. T. I. С., 2005.
13 Шерефли, А. Ш. Цената на българското име – една риза. – В: Когато ми отнеха …, с. 116-117.
[16] Азизоглу, А. (Азиз Бей). „Възродителният процес“ като комедия деларте. Пактам, с. 322.
[17] Шерефли, А. Ш. Дано хвърлят бомба в училището ни. Пактам, с. 120.
[18] По този въпрос вж. и: Babekoglu, Y. Н. „Adimi Elimden Aldiklan Giin“ Bajhkli Antoloji Üzerine“, BAL-TAM Türklük Bilgisi, 27,2017, pp. 289 – 290.
[19] Мехмед, A. Невестулка. – В: Когато ми отнеха …, с. 171.
[20] Мехмед, А. Хорото на мъртвите. Пактам, с. 193 – 200.
[21] Ерендорук, Ю. О. Зов. Пак там, с. 238 – 242.
[22] Мехмед, А. Сюнет. Пак там, с. 200 – 206.
21 Азиз, О. Забравяме турския. Пак там, с. 29 – 30.
[24] Тюркай, А. Грижи се за зайците си! Пак там, с. 229.
[25] Азиз, О. Забравяме турския. Пак там, с. 30.
[26] Дениз, Н. Я. Роден език. Пактам, с. 46.
[27] Азиз, О. Забрана. Пак там, с. 32.
[28] Зафер, 3. Юмер Осман Ерендорук. Пак там, с. 460.
[29] Байрамйоз, С. Животът капчица сълза. Стихове. С., 1989. Вж. и: Когато ми отнеха…, с. 11.
[30] Арда, Ф. И. Мечта. – В: Когато ми отнеха…, с. 34. Вж. и: Babekoglu, Yusuf H. „Adimi Elimden Aldiklari Gün“ Başlikli Antoloji Üzerine“, BAL-TAM TürklükBilgisi, 27,2017, p. 289.
[31] Ерендорук, Ю. О. Зов. – В; Когато ми отнеха…, с.238 – 242.
[32] Карахюсеинов, М. Ялова пролет. Пак там, с. 44.
[33] Шукриев, Ф, Безнадеждно съм се омотал. Пак там, с. 101.
[34] Акбъйък, Н. И. Не издържа. Пактам, с. 51.
[35] Чернокожев, В. „Идентичност и асимилация. Табу ли е за най-новата българска литература ‚Възродителният процес‘ през 70-те – 80-те години на XX век?“ – В: Език и литература, 3-4,2016, с. 104.
[36] Бялк, И. Б. Тия мръсници щеше да ме очистят, това е било планирано в милицията. – В: Когато ми отнеха…, с. 363- 367.
[37] Аккаш, М. И. Щом сме вече българи, тогава защо ни арестувате като турци? Пак там, с. 331.
[38] Вж.: Zafer, Z. „Bulgaristan Türklerinin Güldürü Süzgecinden Zorunlu Asimilasyon ve Göç“ 17. Uluslararasi Türk Kültürü Sempczyumu, Makedonya, Ankara, 2012, pp. 20 – 27.
[39] Иванова, Е. Отхвърлените „приобщени“, С., 2002.
[40] Неязи, X. Б. Пробуждането на карамфилите. – В; Когато ми отнеха …, с. 64.
[41] През 1989 г.
[42] Оджаклъ, X. Цъфналите кокичета. – В: Когато ми отнеха…, с. 90.
[43] Оджаклъ, X. Дивите гълъби. Пак там, с. 91.
[44] Кадир, А. Раздяла. Пак там, с. 61.
[45] Мехмед, А. Дразнят ме…. Пак там, с. 87.
44 Камбероглу, И. Разговор с децата. Пак там, с. 18.
4 Арда, Ф. И. Мъртво село. Пак там, с. 36.
[49] Мехмед, А. Дразнят ме…. Пактам, с. 87.
[50] Гюней, 3. Изселничките. Пак там, с. 40.
[51] Йълдъръм, А. А. Старците изселници. Пак там, с. 23 – 24.
[52] Камбероглу, И. Разговор с децата. Пак там, с. 18.
[53] Кюпчю, Р. България. Пак там, с. 93.
[54] Байрамйоз, С. И двамата….Пактам, с. 11.
[55] Карахюсеинов, М. Ялова пролет. Пак там, с. 44.
[56] Гюней, 3. По румелийски. Пактам, с. 41.
[57] Азиз, О. (Осман Бей). У теб без теб. Пак там, с. 27.
[58] Гюней, 3. Копнеж – 1. Пак там, с. 38.
[59] Пак там.
[60] Шерефли, А. Ш. Насилствено изселване. Пак там, с. 63.
[61] Пак там.
[62] Гюней, 3. По румелийски. Пак там, с. 41.
[63] По въпроса вж.: Gyunanova Isaeva-Gyunesh, Neshen, „Places And Spaces In Zahit Güney's Longmg-2 [Özlem-2], The Immigrant Women [Goçmen Kadinlan] And Latif Ali Yildinm’s The Aged Immigrants [Yaşli Göçmenler]“. – In: International Journal of Social Sciences, 2/2, 2018, pp. 106-110.
[64] Гюней, 3. Копнеж – 2. – В: Когато ми отнеха …, с. 38.
[65] Kamberoglu, Ibrahim. Memleket. – B: Ömrümün Önsozü. Şiirler, Istanbul, 2018, c. 27.