(Кампаниите от 1950-1951 и 1969-1978 г.)
Въведение
Политическите репресии са действителните катализатори на изселническите психози сред турците в комунистическа България. За да предизвика масова паника и тревога сред тях, тоталитарната власт през определени периоди засилва натиска си. Чрез преследване и репресии срещу лидерите на общността и ограничения в областта на образованието, езика и религията, чрез посегателство върху правото на самоопределение и разпространяване на неверни слухове за последна възможност за изселване, сред турците се създава атмосфера на безпокойство и несигурност. В резултат на възникналата паника, те масово започват да правят постъпки за изселване. Комунистическите диктаторски правителства прехвърлят върху Турция отговорността за изселническите настроения и така оказват силен натиск върху нея за отваряне на границите или за подписване на изселнически спогодби.
Властите умело крият истинските си намерения, но има запазени български архивни документи, които съдържат истината за политиката на прогонване на това малцинство от родината му. Съвременната българска историография не е отбелязала голям напредък в интерпретацията на проблема, болшинството изследователи не се обръщат към турските архиви и мемоари на депортирани, настойчиво поддържат основаващата се на дезинформация комунистическа пропаганда и си затварят очите за истината. Днес турци и други мюсюлмански общности предпочитат да живеят в България и не се стичат към Турция само затова, защото в страната си могат да учат във всички университети, да бъдат избирани, да изповядват религията си, да носят личните си имена, да назовават децата си както искат и част от тях да се самоопределят1. Подобно на етническите българи, те преди всичко по икономически причини заминават и работят в други страни.
Двете изселнически кампании (1950-1951 и 1969-1978 г.) не са първи в българската история, те са продължение на политиката за етническо прочистване срещу османските мюсюлмани, започнала под контрола и в стила на руските погроми срещу малцинствата още преди създаването на новата българска държава. Започнало по време на Руско-турската война (1877-1878), прогонването на мюсюлманите продължава и след нея, като в периода на Съединението (1885-1886) числото на бежанците рязко се покачва. Балканските войни и кампанията за насилствено побългаряване на помаците предизвикват нови вълни на стотици хиляди бежанци турци и помаци, българските територии постепенно и успешно се прочистват от нежеланото население, недвижимите му имоти се ограбват[1] [2]. Макар и в по-малки размери, политиката на прочистване под формата на заплахи и насилствено екстрадиране не спира и след Договора за приятелство между България и Турция[3], който правителството на Република Турция е принудено да подпише през 1925 г., за да гарантира живота на много мюсюлмани, върху които се прилага силен натиск за заминаване. Трябва да се подчертае, че в историята на изселванията на турците само две се реализират в рамките на двустранни спогодби, подписани в 1925 г. и в 1968 г. Всички други са предизвикани и управлявани от българските политици.
За освобождаване от турското малцинство посредством „доброволно“ изселване, по традиция българските комунистически власти също използват срещу гражданите си и Турция различни средства за принуда, заплахи и манипулации, без да се съобразяват с международното право и двустранните споразумения. Историята и условията на изселванията през 1950-1951 и 1969— 1978 г. показват, че комунистическият режим създава напрежение и изселническа психоза, като упражнява срещу нежеланите си граждани дискриминация и силен натиск под формата на различни политически репресии, ограничения на гражданските им и религиозни свободи. Чрез депортации и изселнически кампании, обхващащи стотици хиляди души, българските комунистически власти от една страна целят да се освободят от турците, а от друга — да поставят в безизходно положение капиталистическа Турция и да я злепоставят на международната сцена. Същевременно по време на „доброволното“ изселване от 1969—1978 г. те лишават заминаващите от социалните им права и материални придобивки: не им позволяват да изнесат български левове, валута или злато в Турция, поставят много кратки срокове за напускане на страната, за да не успеят да продадат личната си собственост дори на безценица.
От своя страна турските власти се опитват да устояват на българския натиск за масово изселване и полагат усилия за предотвратяване на масовото и безконтролно навлизане на хора в страната, което би предизвикало сериозна икономическа криза. Настаняването и посрещането на най-обикновените човешки нужди на принудените да изоставят почти цялата си собственост стотици хиляди депортирани или изселници изискват много средства и концентриране енергията на държавните учреждения и обществени организации. Но често, поради хуманни или политически съображения, правителствата в Турция не издържат на натиска и отварят границите или правят компромиси и подписват изселнически договори, които са в разрез с гражданските права и интересите на прогонените и изселени турци.
Насилственото изселване през 1950-1951 г., което обикновено в българската историография се нарича „масово изселване“, но в пълния смисъл на думата представлява етническо прочистване, и „доброволното“ изселване между 1969-1978 г., основаващо се на двустранна спогодба[4], винаги се разглеждат като независими едно от друго. А те са тясно свързани помежду си, защото една от главните причини за организиране на второто е първата депортация (1950-1951) на стотици хиляди турци от комунистическата България, безапелационното затваряне на границата от българска страна, без да се разреши заминаването на чакащите на границата 1 500 души и на всички други, получили паспорти и визи.
Изселническата психоза, създадена изкуствено от тоталитарното правителство вследствие на репресиите и натиска срещу турското малцинство, стават причина за подаване на стотици-хиляди заявления за изселване. Не Турция, която настоява за събирането на по-малко от 3 000 души с близките си, а България е заинтересована и на практика осигурява подписването на изселническата спогодба (валидна между 1969-1978), в рамките на която се „освобождава“ от над 115 000 турци.
На турците в България се гледа като на „чужденци“, които трябва да бъдат прокудени или асимилирани. Натрупаният богат опит в многократното прокуждане на стотици хиляди турци и мюсюлмани стои в основата на Живковото етническото прочистване през 1989 г. срещу турското малцинство, което Томаш Камузела окачествява така: „(…) в контекста на цяла Европа от Студената война в периода между 1949 и 1989 г. прогонването през 1989 г. е най-мащабното и най-интензивното за всичкото това време“ (Камузела 2019: 93).
Депортацията от 1950-1951 г.
В кампанията от 1950-1951 г. за пръв път комунистическият режим реализира по сталински модел етническо прочистване спрямо турското малцинство, като за много кратък срок организира заминаването на 154 393 души (37 351 семейства) (Şimşir 1986: 227). Подготовката за тази насилствена акция, която не се основава на изселнически договор, започва много по-рано. Намеренията за прокуждането на турците се съдържат в изказванията на Георги Димитров през 1945 г. (Баева, Калинова 2009а: 45-46), през 1947 г. (Кълъч 2020: 236) и през 1948 г. (Баева, Калинова 2009а: 48), както и в доклада на Добри Терпешев от юли 1948 г.[5], в две решения на Политбюро на ЦК на БКП от юли и август 1949 г., в изказването на Сталин при срещата му с Георги Дамянов, Антон Югов и Вълко Червенков през юли 1949 г. (Ялъмов 2002: 307) и др. Димитров не доживява реализирането на плана си за етническо прочистване на турците, за което сериозно се готви още от 1945 г., но то се реализира от Червенков.
В периода 1947-1949 г. комунистическите власти ограничават протичащото години наред нормално изселване, което обхваща малък брой хора, а в края на 1949 г. рязко променят политиката си. От месец септември започват да се издават много повече паспорти на принудените или решилите да заминат за Турция.[6]
Българските изследователи отбелязват различни мотиви и причини за този обрат в политиката на комунистическа България спрямо турското малцинство. Според Ибрахим Ялъмов ръководството на БКП не вярва, че цялото население може да бъде спечелено за социалистическата кауза и „затова на изселничеството започва да се гледа като на важно средство при решаването на малцинствения въпрос“ (Ялъмов 2002: 299). В края на декември 1949 г. българското министерство на външните работи е натоварено да принуди Турция да приеме 250 000 турци от южните райони на страната във възможно най-кратък срок от 3 месеца (Баева, Калинова 2013: 248), което преднамерено се назовава „изселване“ на желаещите да заминат. Пренебрегвайки комунистическите репресии и крайно тежките условия на живот по време на сталинския режим в България, както и надигащия се шовинизъм към малцинствата, Йордан Баев и Николай Котев окачествяват като „пропаганда“ загрижеността на Турция за мюсюлманите в страната: „В същото време турската пропаганда акцентира на въпроса към „турското малцинство“ в България (вкл. и за „преследвания“ срещу българомохамедани“ (Баев, Котев 1994: 22-23). Тези изследователи не искат да разпознаят това насилствено изселване, предизвикано чрез принуда и употреба на сила, като етническо прочистване или прогонване, определено оправдават насилствения акт, изтъквайки като причина турската пропаганда.
Намерението на управлението на Червенков за насилствено изселване на турците съвсем ясно е отразено в Решението на Политбюро на ЦК на БКП от 18 август 1949 г.: „Ако турските власти откажат да приемат тия турци от нашите погранични околии, които желаят да се изселят в Турция, то до края на настоящата година да се организира тяхното изселване от тия околии в северните райони на страната“ (Kamil 2018: 121). Планът на управляващите предвижда извършване на масово прогонване на базата на предварително създадена изселническа психоза чрез забрани, ограничения[7], чрез държавен терор, изразяващ се в арести, следствия и открити политически процеси срещу влиятелни турци, обвинявани в шпионаж в полза на Турция и измяна на родината (Ялъмов 2002: 300-302) [8]. Открито се проявява гавра с религиозните им и национални чувства, като турците са принуждавани да отглеждат свине в период, когато се води активна атеистична пропаганда. Това насилие прави впечатление дори на комуниста Назъм Хикмет през 1951 г. при посещението му в с. Правда, Дуловско. В рапорт за 12-дневното си пътуване в районите с турско население поетът обръща внимание на властите върху грешката, която се допуска с натиска върху турците за отглеждане на свине[9].
Предвиденият 3-месечен срок, за който тоталитарната власт иска да изгони стотици хиляди свои граждани, е най-голямото доказателство, че не става въпрос за доброволно изселване, а за депортация. Не случайно Шестата сесия на Комитета на министрите на Съвета на Европа протестира срещу това престъпление на режима с резолюция No 46 от 4 ноември 1950 г. (Ялъмов 2002: 309-310). Не би могло да се говори за „доброволно“ изселване[10], когато на голям брой видни турци, задържани и измъчвани в милицията, е наредено в срок от 48 часа (Şimşir 1986: 223; Gokatalay 2021: 4) или в най-добрия случай за петнайсет дни (Кълъч 2020: 75, 360, 384, 481) да напуснат страната11. Репресиите срещу интелигенти, духовни лица и видни турци предизвикват страх и безпокойство в общността[11] [12]. Специални административни мерки се прилагат за ограбване на принудените да заминат, не се издават паспорти на лица, които не са продали или прехвърлили на други лица частната си собственост. В разрез с Договора за приятелство между България и Турция и съдържащите се в него Допълнение и Конвенция, които тогава все още са в сила, близо 155 000 са прогонени без право на връщане в родината. От проведената в Турция анкета сред прокудените става ясно, че 85.3% са били принудени да тръгнат, тъй като животът им в България бил непоносим, а 3% са били експулсирани. 74% от анкетираните пълнолетни мъже са били подложени на репресии, спрямо тях е било приложено беззаконие или насилие от страна на държавата или граждани от български произход. Само 11.1% са се изселили по свое желание. (Şimşir 1986: 229). Цитираните данни от анкетата са показателни за истинския характер на кампанията, т.е. те доказват неоснователността на българските твърдения за турска пропаганда и намеса на Турция във вътрешните работи на България.
Турция винаги е държала изселването да се реализира ограничено през годините и доброволно, в рамките на член 2 на Конвенцията за установяване между България и Турция от 18 октомври 1925 г., който гласи: „Договарящите страни приемат, че няма да правят никаква пречка на доброволното изселване на турците от България и на българите от Турция. Изселниците ще имат право да отнесат със себе си движимия имот и добитъка си и да ликвидират недвижимите си имоти напълно свободно.“[13] В документа е посочено, че изселниците, които не са продали имотите си, имат право да го направят в срок от 2 години след заминаването, което на практика им предоставя възможност за завръщане след евентуално неуреждане или други важни житейски причини[14]. Давайки броя на изселващите се през периода на 1923-1939 г., Билял Шимшир изчислява, че годишно средно се изселват над 17 000 души[15]. А за периода 1940-1949 г. броят на заминалите от България[16] чувствително спада. Причините за това са войната и последвалите ограничения след преврата на 9 септември 1944 г., когато почти не се издават паспорти за чужбина. Много от изселниците, включени в цифрите по-горе, всъщност са преследвани емигранти, преминали нелегално границата (Şimşir 1986: 211-212). Според Шимшир, ако ежегодно са се изселвали по 15-20 хиляди турци, проблемът би могъл да се разреши най-безболезнено и в България не би останало турско население. След дългогодишното възпрепятстване българските власти от последната четвърт на 1949 г. започват да издават паспорти и числото им прогресивно расте. Това се вижда от броя на визите, издадени от турските дипломатически представителства[17].
Настъпилата коренна промяна в изселническата политика на оглавяваното от Червенков комунистическо правителство не може да не предизвика безпокойство в турските власти. От документите става ясно, че те са добре запознати с репресиите и тежкото положение на турците и другите мюсюлмани в България, с недоволството и чувството на несигурност сред общността. Между компетентните инстанции по въпроса се води официална преписка за възможностите на страната да приеме изселващите се. Предпочитанията на Турция са изселването да става постепенно и планирано, затова се предвижда подписване на спогодба. След като българските власти започват да издават паспорти, за 1951 г. се планира да бъдат приети 25-30 хиляди души. Сложността на изселническия въпрос за Турция се вижда от писмо, което турското Министерство на земеделието на 31 юли 1950 г. изпраща в отговор на допитване от Министерството на външните работи на Турция. В него се описва тежкото положение на турците и помаците в България най-вече след преврата от 9 септември 1944 г.[18], които, за да спасят поне духовните си ценности, са готови да изоставят всичко и затова правят постъпки за изселване (Şimşir 1986: 219). В него се изтъкват реалните икономически възможности на Турция за приемане на мюсюлмани от България:
„(…) Известно е, че наведнъж не е възможно да се приемат в страната ни както изселници на собствени разноски и надвишаващите 500 000 наши сънародници, които нямат близки роднини, така и 250-300 хиляди помаци, защото и едните, и другите не биха могли да достигнат такова състояние, че да се прехранват сами.
Без съмнение изселниците, които при днешните условия ще бъдат приети (независимо дали на свои разноски или с държавна подкрепа), ще се окажат в лошо материално състояние и затова ще имат нужда от помощ. Както е известно, изселващите се на собствени разноски не могат да получат помощ за настаняване, тъй като законът не позволява. Освен това държавната помощ за едно семейство възлиза на 4-5 хиляди лири.
За да се предостави държавна помощ за настаняване на намиращите се в България 150 000 семейства турци и помаци, за да бъдат настанени те и превърнати в производители, e необходимо да се осигурят около 700-750 милиона лири.
Смятаме, че към въпроса с изселването, значението и огромният размер на което са известни, трябва да се подхожда в зависимост от финансовите възможности, да се извършва в рамките на определен план и програма, които да включват всички нужди и средства и то да продължава непрекъснато през следващите години, а за тази година[19] да бъдат приети само 25-30 хиляди души, които рискуват да дойдат, без да получат държавна помощ.“ (Şimşir 1986: 219-220)
На заседание на ЦК на БКП от 03 август 1950 г. по изселническия въпрос Червенков предлага твърд подход „за бързо решаване на въпроса“, който се формулира с израза „използване на насилствени административни мерки“ (Баев, Котев 1994: 23). Намеренията за етническо прочистване са изразени много ясно в Решение No 270 на Политбюро на ЦК на БКП, в което се препоръчва „да се поощрява с всички средства изселването в Турция на турско население, и преди всичко от родопските гранични райони“, а останалите турци в пограничните райони до 1 април да се заселят принудително в Северна България (Ялъмов 2002: 308). Под фразата „поощряване с всички средства“ трябва да се разбира репресии и държавен терор.
Както вече беше изтъкнато, турците са обвинявани в шпионаж, срещу тях се завеждат дела, неоснователно се подлагат на репресии представители на общността. Тези несъстоятелни обвинения претенциозно и в научни изследвания неоснователно се посочват като доказателства за оправдаване на политиката за етническо прочистване на комунистическото управление.[20] В действителност стотици хиляди турци в страната са наказани с депортация за политически решения на Република Турция, за принадлежността и към Западния блок. Първата нота на България от 10 август 1950 г. е връчена само две седмици след решението на турското правителство да изпрати войска срещу комунистическите сили в Корея (Gokatalay 2021: 2), което едва ли е случайно съвпадение, а втората – на 22 септември 1950 г. И двете са написани с груб език, далеч от дипломатическия, съдържат популизъм, обвинения, прехвърляне на вината за подготвената депортация върху Турция, привеждат се недействителни статистически данни за броя на издадените визи.
За да не подтикват изселването, до връчването на първата българска нота, турските власти издават визи на семейства, които имат заможни роднини в Турция и са в състояние да им помогнат. Изселническата политика на Турция е изразена в отговора и от 28 август 1950 на първата българска нота. В нея се припомня за Договора за приятелство между България и Турция (1925), където двете страни са поели отговорност да предоставят право на изселниците да продават имуществото си или да го изнасят извън страната. Освен това се изтъква, че положението и правата на турското малцинство в България предизвикват безпокойство. За да искат да се изселят 250 000 души, положението им би трябвало да е непоносимо. Като пример за безпроблемно изселване в рамките на двустранно споразумение се посочва това на турците от Северна Добруджа в Румъния. Същевременно българското правителство е предупредено, че ако продължава с действията си за прогонване на турците, Турция ще се обърне за съдействие към международни организации[21].
Напрежението сред турците, възникналата паника и несигурност, както и част от причините за поемане на риска да тръгнат към неизвестността, са изразени в писмо на 140 семейства от айтоското село Зетьово до Исмет Иньоню. В него те пишат: „(…) Първо, кооперираха земите ни. Агитират ни да работим в кооперацията. Второ, в училищата вече не се изучава Коран и вероучение, в бъдеще ще ни принудят да забравим религията си. Ето, ние сме изправени срещу тези трудности, не знаем какво да правим, затова поехме риска за изселване в Турция (…) Молим да ни приемете. Ваше Високопочитаемо Величество, Исмет Иньоню, само Вие можете да спасите целия ислямски свят! (…)“ (Şimşir 1986: 215). Както подчертава Шимшир, във всички заявления за получаване на визи се изразява загрижеността на родителите за своите деца, които искат да спасят от асимилаторските планове на червения тоталитаризъм. Атеистичната и шовинистична политика на ръководството на БКП ги кара да се чувстват несигурни и застрашени.
Цитираното по-горе писмо на Министерството на земеделието на Турция съдържа официалното мнение на някои специалисти за изселването, които предлагат то да продължи в духа на действащия Договор за приятелство между България и Турция (1925), както това е било преди Втората световна война, за да могат да се предоставят по-добри условия на хора, принудени да напуснат родната си страна. Когато комунистическа България дава старт на програмата си за етническо прочистване и на границата непрекъснато се струпват много хора, на 16 април 1951 г. турското правителство взема важно решение. Според него всички принудени да заминат за Турция мюсюлмани, които са влезли на територията на страната от 1 януари 1950 г., се считат за изселници с право на държавна подкрепа за настаняване и устройване (Şimşir 1986: 225-226). Датата на решението е показателна за несъстоятелните обвинения към Турция, че е подтиквала турското малцинство към изселване.
Опитите за преминаване на хора без визи, с фалшиви визи или на роми принуждават Турция на 7 октомври 1950 г. да спре приемането на прокудените, но на 2 декември 1950 г. тя отваря границата си отново, за да я затвори повторно на 8 ноември 1951 г. по същите причини. От месец юни до октомври 1951 г. Турция изпраща 6 протестни ноти до правителството на Червенков, които не дават резултат. След последното затваряне на границата турските власти обявяват, че не става въпрос за окончателно затваряне на границата и че приемането на хора може да продължи под определен контрол и ред, но българската страна, както винаги, хвърля цялата вина върху Турция и категорично отказва да пусне останалите на границата 1 500 души. Всичко това става причина за страданието на много хора, продължило години наред, за разделянето на редица семейства. Защото на 30 ноември 1951 г. българската страна обявява, че окончателно прекратява „изселването“. Освен това се отнемат паспортите на всички турци, които са били готови да тръгнат (Şimşir 1986: 224-228). От 1 януари 1950 г. до 30 септември 1951 г. са издадени изселнически визи на 212 150 души, а за Турция заминават 154 393 души (Şimşir 1986: 224, 227). Десетки хиляди хора, подготвени за заминаване, остават в България, като част от тях са продали на безценица къщи, имот, останали са без подслон и средства за препитание.
Българските изследователи, които се позовават на партийните документи и изказвания на висши партийни функционери, обикновено сочат Турция за отговорна за тази трагедия. Приемат безкритично твърдението, че турска страна затваря границата, макар че и турските (Pinar 2014: 74), и българските документи съдържат достатъчно доказателства за противното. Години по-късно, на 5 май 1995 г., Пенчо Кубадински в интервю за в-к „Континент“ открито изразява прикриваното: „Истината, която малцина знаят, е, че тогава не Турция, а ние затворихме границата“. Червенков и Югов застават на позицията, че „или ще вземат и циганите, или ще спрем изселването“ (Ялъмов 2002: 311). Изказването на Кубадински не намира място и в по-късните изследвания на повечето историци, които окачествяват прогонването на турците като „масово изселване“ или просто „изселване“. Интересна е интерпретацията на Баев и Котев, според които „изселническият“ проблем е придобил „неочаквана форма“ и в духа на комунистическата пропаганда продължават: „Един от определящите фактори очевидно е стратегическата линия на Турция да използва изселванията като важно средство за въздействие върху мюсюлманските етно-културни общности в съседните страни.“ (Баев, Котев 1994: 18) По-нататък авторите твърдят, че „част от това население се поддава на агитацията за изселване в Турция.“ (Баев, Котев 1994: 20) Въпреки че Турция няколко години настоява за изселване единствено на членовете на разделени семейства, за което и авторите споменават, по-нататък те продължават: „турската страна освен политическа агитация полага и дипломатически усилия за улесняване на „изселническия“ процес“ (Баев, Котев 1994: 20). Ако тези твърдения бяха верни, Турция би трябвало да създава същата изселническа психоза и в бивша Югославия, откъдето изселването на турци и мюсюлмани протича постепенно и много по-хуманно, тъй като гражданите на тази страна се ползват с много по-големи права и свободи. Обикновено възнамеряващите да се изселят най-напред гостуват в Турция, купуват си жилища и след това при много по-добри условия се изселват. Те имат право да изнасят валута и злато, да се връщат в родината си, да се виждат с близките си, затова между двете страни подобен проблем не съществува.
С изпращането на стотици хиляди души за много кратък срок и безцеремонното затваряне на границата българската тоталитарна власт наказва не само заминалите и останали свои граждани-турци, но и самата турска държава, като и създава икономически затруднения. Същевременно режимът си осигурява възможност да шантажира дълги години Турция с разделените семейства-заложници до организирането на следващото масово изселване, за да изпълни плана си от 1950 г. за изпращането на предвидените 250 000 души. От таблицата на Шимшир за влезлите месечно в Турция български граждани става ясно, че през най-студените месеци на 1951 г., януари (21 352 души) и февруари (20 237 души), са изпратени най-голям брой хора (Şimşir 1986: 227), въпреки че турските дипломатически представителства не издават нито една виза през месец декември 1950 г. и през януари и февруари 1951 г. (Şimşir 1986: 224)[22]. Насилвайки хората да напускат масово и бързо страната, властите ги принуждават да продават на безценица имотите си или да ги изоставят. Прогонването на турците в най-сурови зимни условия красноречиво говори за действителното отношение на правителството на Червенков към хората, за шовинизма на комунистическата власт, която по сталински маниер не пропуска да накаже гражданите си преди или след напускането на България.
Депортираните са подложени на редица забрани и изпитания, изгонени са без каквито и да е пари и почти без багаж. Цените съзнателно са понижени, забранено е на частни лица да купуват имущество от депортираните. Претърсвани са и са им отнемани парите, не им е позволено да изнасят дипломите си. Някои са принудени да напуснат страната за 48 часа, без да продадат собствеността си и са извозвани във вагони за животни. Други, закарани с военни камиони, са принудени километри да вървят пеша до турския контролнопропускателен пункт. С дни са държани гладни и болни на границата, поради което се появяват инфекциозни заболявания. (Pinar 2014: 68, 71, 73, 74, 75)
Току-що слезли от влака прогонени турци, 1950-1951 г.[23]
Проведената в Турция анкета, която вече беше цитирана, показва какво става със собствеността на депортираните през кампанията от 1950-1951. Само 2.6% от принудените да се изселят са продали имотите и недвижимото си имущество на реалната им цена, 63.4% са ги продали на безценица, а 27.3% са ги изоставили. За да се разбере какво означава „на безценица“, е достатъчен само един пример: сред изселниците имало доста хора, които са заменили 1520 декара земя за едно одеяло или палто, втора употреба (Şimşir 1986: 229230). В Турция кожените палта втора употреба се продават за посрещане на първите нужди.
Жени с кожени палта втора употреба, в които семействата са вложили част от спестяванията си
За големите поражения, които етническото прочистване нанася на турското образование и култура в България, е достатъчен само примерът с унищожаването на най-реномираното турско учебно заведение. Всички преподаватели от превърнатото в реална гимназия висше духовно училище „Нювваб“, с изключение на един, са депортирани в Турция, като повечето от тях са заплашвани, задържани, изтезавани (Кълъч 2020: 75, 360, 384, 481). В тази добре организирана чистка турското малцинство загубва 95% от възпитаниците на средната и висша степен на турското училище, където се подготвят не само ислямски духовници, но и учители за турските прогимназии в страната (Cambazov 2005: 134). Така в България не остават никакви преподаватели турци, талантливи журналисти, общественици и влиятелни личности на общността.[24] С това етническо прочистване се унищожава напълно градското население, което се занимава със занаятчийство или търговия. Собствениците на фабрики са репресирани и експулсирани, след като им е отнет целият капитал. От селата са прогонени преди всичко духовните лица и собствениците на големи площи земя.
Един кадър от истината за прогонването през 1950-1951 г.
От политика на „приобщаване“ към подготовка за „масово изселване“
Докато депортацията продължава в най-масовата си форма, през януари 1951 г., в хода на процеса на съветизацията на политическия режим, започват да се реализират плановете за формиране на нова интелигенция с класово съзнание в духа на социалистическия интернационализъм. В България пристига азербайджанска делегация, която дава конкретни предложения за работа с турското малцинство. След едногодишните курсове за подготовка на учители в Шумен, през септември 1951 г. в Кърджали е открита Турска педагогическа гимназия, а през следващата година Турска девическа гимназия в Русе, както и Турска педагогическа гимназия в София. През учебната 1952-1953 г. в Софийския държавен университет (СДУ) е създаден Турски отдел към Философско-историческия, Филологическия и Физико-математическия факултет. Приети са студенти в специалностите турски език и литература, а също история, физика и математика на турски език. Отделът става основно обслужващо звено за подготовка на учители за турските педагогически училища по социалистически образец. Поканени са преподаватели и учители от Съветска социалистическа република Азербайджан (Муратова, Зафер 2020: 16-18), където през 1952 г. са изпратени да учат 15 турски младежи от България (Şimşir 1986: 243)[25].
Започва интензивно превеждане и издаване на съветска и българска литература със социалистическо съдържание. Печатат се и произведения на турци от България. Превеждат се почти всички учебници. Започва да излиза в-к „Йени ъшък“ (Yeni içik-1952 г.) и в-к „Йени хаят“ (Yeni hayat – 1954 г.), след това и районни вестници на турски в Шумен, Хасково, Русе и Варна, дори за строителните войски се печата в-к „Трудовак давасъ“[26]. Разширяват се и се увеличават радиопредаванията на турски, откриват се турски отдели към театрите в Шумен, Разград и Кърджали. Около 4 000 турци се обучават в тримесечни Партийни школи (1951-1956).
Според Ялъмов тази „най-плодотворна просветна дейност сред турското малцинство“ се смята като предпоставка „за преодоляване на социалните и национални различия, т.е. за постигане на етническа хомогенност“. В действителност се цели „турското малцинство да се откъсне изцяло от турския етнос и да се противопостави на Турция“ (Ялъмов 2002: 312-313, 323).
Същевременно продължават последствията от акцията (1950-1951) за етническо прочистване. Някои от подготвените за заминаване са останали без жилища и без средства, други са продали имота си. Много разделени семейства, сред които съпрузи и малолетни деца, очакват разрешението на проблема. В разгърналата се в България шумна пропаганда за създаване на единна комунистическа нация, гласът им не се чува, но в Турция те правят постъпки до различни инстанции, в които апелират за съдействие за събирането с близките им. Турските дипломати многократно представят пред българските власти искания за уреждане на проблема. Според Баев и Котев турската легация в София между 1953-1955 представя 11 паметни бележки със списъци (Баев, Котев 1994: 25), а според Евгения Калинова Турция отправя 8 паметни бележки в българското външно министерство по въпроса и прилага списъци на близки роднини с общо 2 176 души, а през следващата година броят им нараства на 2 347 души (Калинова 2016: 366).
Дори подарените цветя не са в състояние да изтрият ужаса в детските очи. Одрин, 1950-1951 г.
Но тоталитарният режим остава глух към настоятелните предложения на турската страна за разрешение на хуманитарния проблем и изчаква подходящ момент за създаване на следващата изселническа психоза, необходима за реализиране на второ етническо прочистване. Докато турските власти предлагат регулирано и продължително изселване, което е най-доброто решение преди всичко за изселващите се турци, всички документи от сондажите за срочно „масово изселване“ и преписката на комунистическите власти по въпроса красноречиво говорят, че комунистическото управление приема единствено тази форма на изселване, която „радикално“ би разрешила проблема с изгонването на турците от България.
Тези възгледи се поддържат и през втората половина на 1950-те години. През декември 1955 г. съветското правителство, по молба на турската страна, се намесва и иска българските власти да разрешат на хората от представените списъци да се съберат с близките си. ЦК на БКП отново започва да се готви за „радикално разрешаване“ на въпроса или за предварително организирано „масово изселване“, което в документите се формулира като „еднократно в срок от една-две години“ (Калинова 2016: 368). Но правителството на Турция не променя позициите си, то отказва да преговаря по други въпроси преди разрешението на изселническия проблем (Калинова 2016: 368).
„Културният подем“ на турците в България от началото на 50-те години, както го нарича Ялъмов, не продължава дълго. След Априлския пленум на ЦК на БКП от 1956 г. се възобновява политиката на потискане, а след това за пълно заличаване на националната идентичност и култура, а за постигане на етническа хомогенност се приема линията за пълното приобщаване на „етническите групи към българската нация“. Много скоро след пленума, в нота от 25 юли 1956 г. до Турската легация в София, се изразява готовността на България да разговаря за заминаването на турци при свои близки в Турция. Същевременно Политбюро на ЦК на БКП подготвя справка за имотното състояние на турците, за делът им в производството и евентуалните загуби в резултат на едно „масово изселничество“ (Ялъмов 2002: 326). Политиката на „културен подем“ рязко се променя, постепенно се налагат ограничения върху обичаи и традиции, открито се проявява дискриминация, обучението на турски език в турските средни училища се преустановява през учебната 1958-1959 г., а след година всички останали се сливат с българските. Закриват се окръжните турски вестници, спира изпращането на студенти турци в Азербайджан, като последната група е от учебната 1955-1956 г. Учителите или се съкращават, или надеждните се преназначават за възпитатели (Ергенч 2021: 17-21).
След Октомврийския пленум на БКП от 1958 г. вече се налагат твърденията, че турското малцинство не представлява „част от турската буржоазна нация“, а произходът, езикът и вярата се окачествяват като „неопределящи фактори“[27] (Ялъмов 2002: 326-327). През 1960 г. основните турски вестници „Йени ъшък“ (Нова светлина) и „Йени хаят“ (Нов живот) са слети в списание „Нов живот“, турските книги са събрани от библиотеките, като част от тях са унищожени, а други са включени в Списъка на забранени книги. Същевременно започват репресии срещу учители, обявили се против закриването на турските училища, преподавателите Риза и Мефкюре Моллови са уволнени от Катедрата по турска филология в университета (Муратова, Зафер 2020: 2223). И както правилно подчертава Ялъмов, „претопяването на турското малцинство в единна българска социалистическа нация вече се очертава като недалечна перспектива“ (Ялъмов 2002: 327). Това намерение се изразява много по-конкретно през 60-те години (Зафер 2021: 99-104). От издаваните в България турски вестници и списания (1964), пълни с новини за отглеждане на свине от турското население, може да се види, че отново е задействан старият метод за създаване на напрежение, страх и принуда. В статия на в-к „Нова светлина“ (Yeni Işik) от месец януари 1964 г. се води пропаганда за отглеждане на свине сред турците. В нея се съобщава за 38 семейства от село Брадвари, Силистренско, които ще отглеждат свине. Дават се имената на хората и броят на прасетата, които някои жители ще отгледат по договор (Şimşir 1986: 276277)[28]. Намаляването на броя на мюфтийствата в страната, както и кооперирането на земята създават сред хората чувство за страх и несигурност. Смяната на имената на ромите и помаците през първата половина на 60-те години също сериозно тревожи и плаши турците, които не виждат бъдеще за децата си и усещат, че не са желани. Както правилно отбелязва Камузела „мюсюлмани, евреи и небългароезични се определят като „небългарски чужденци“, които трябва да бъдат асимилирани или прокудени, за да се произведе чиста (т.е. изцяло православна и славянофонска) България (Камузела 2019: 101).
Бързата смяна на политиката за приобщаване и започналият натиск са достатъчни да предизвикат такава паника, че само за 6 месеца (Şimşir 1986: 276) близо 400 000 души да подадат заявления за изселване. Издаваните в България вестници на турски език през 1964 г. са пълни с нападки срещу Турция, която отново е сочена като подстрекателка. Едва ли „турската пропаганда“ би могла да бъде толкова ефикасна в една страна, затворена за света, в която всичко строго се контролира. В действителност българската тоталитарна власт използва всевъзможни начини за създаване на безпокойство сред турското малцинство, за внушение на чувство за несигурност. Думите на Тодор Живков от 30 септември 1964 г. пред турския министър на търговията са показателни за намеренията на тоталитарната власт: „Ако турската страна желае, за няколко месеца може да се уреди въпросът с изселване в Турция на всички български граждани, които искат това. Обаче след това – изтъкнал българският премиер, – няма повече да се занимаваме с този въпрос, тъй като не можем да се съгласим този въпрос постоянно да трови отношенията между нашите две страни“ (Баев, Котев 1994: 50).
Както вече беше подчертано, истинските причини за изселническите настроения[29] не се отчитат от редица съвременни български изследователи.[30] Съзнателно се пропускат действията на българските комунистически власти за създаване на изселническа психоза сред турското малцинство и много често се цитират твърденията в докладите на ДС, че Турция отново повдигала изселническия въпрос[31]. Както турските, така и цитираните български документи съдържат недвусмислени доказателства за това как чрез популизъм и несъстоятелни обвинения към Турция българските власти прикриват намеренията си за прогонване на турците. Турските дипломати и политици не създават изселническа психоза, Турция няма интерес да подбужда настроения за изселване и винаги настоява за продължително и контролирано изселване. Например Министерството на външните работи на Турция не смята за нужно да запознае турската общественост със създадената извънредна ситуация, в пресата по това време не е публикувано нищо за заявленията (приблизително 400 000) до турските дипломатически представителства (Şimşir 1986: 267-268, 277, 279, 284).
„Масовото изселване“ през 1969-1978 г.
Според Шимшир първото заявление за изселване през 60-те години е подадено през март 1963 г. в Бургаското консулство (Şimşir 1986: 267), когато Живков вече е готов да изгони всички турци от страната. Интересното е, че заявлението включва 155 семейства (648 души) от Разградско и Толбухинско. След това вече през юли и август започва масовото подаване на заявления в Пловдив и София и за по-малко от два месеца броят им нараства на 28 000 души, а за шест месеца – на близо 400 000.
Ялъмов е сред българските изследователи, които най-рано обръщат внимание върху истинския характер на изселническата политика на комунистически власти. Затова в раздела си за тази кампания, която той назовава „частично изселване“, подчертава: „Тоталитарният режим не е чужд и на идеята за етническо прочистване. Затова той нееднократно се връща към изселническия въпрос“ (Ялъмов 2002: 347). Обвиненията на комунистическата власт към Турция за намеса във вътрешните работи на България и подстрекаване на турците към изселване, които се цитират в повечето изследвания по темата, могат да се опровергаят и от мотивите, изложени в писмо на един български гражданин, подал заявление за изселване в Турция. Те отразяват действителните проблеми на турците и отчасти на другите мюсюлмани в страната, другата, неофициална гледна точка за събитията и репресиите на тоталитарните власти към тази част от населението:
„В България живеят близо един милион турци. Тъй като България е османско владение близо пет века, през последните години до най-висок предел достигнаха чувствата на силна ненавист и желание за мъст, които българското правителство храни най-вече срещу всичко турско. Ние, живеещите в страната турци, станахме жертва и прицел на желанието им за отмъщение срещу турците въобще. Ето защо воплите на турците са непоносими. По отношение на мерките си срещу нас българското правителство стигна дотам, че посяга на турската ни идентичност.
Закриха турските училища и детски градини. Изгониха от работа турските учители. На останалите учители е забранено да говорят турски с децата ни. Откриват различни курсове, за да обучават младежта ни в български дух. Правят това, за да не ни пратят в Турция, ако се отворят границите под предлог, че не сме турци. Постите в месец рамазан, религията и часовете по вероучение отдавна бяха забранени. Под нови имена те си празнуват старите официални дни и празници. А нашите празници са забранени… Посредством радиопредаванията и вестниците хиляди български думи насила се въвеждат в турския ни език. Сюнетът, който е изключително полезен и е най-истинският ни белег, беше забранен на 30 декември 1959 г. За да попречат на прираста на турското население, не забраняват аборта дори на първо дете на туркините. Същевременно българките нямат право на аборт, ако нямат две деца. Изтриха думата „турчин“ от личните паспорти на татарите, помаците и циганите.
Съотношението на броя на ръководители и специалисти в държавните учреждения и предприятия би трябвало да бъде едно към осем. Ако направим изчисление ще се види, че съотношението не е едно към осем, дори не е и едно към осемдесет. От петдесет хиляди студенти 3 200 би трябвало да са турци, а в действителност турците са 20 пъти по-малко. Понеже никой не се застъпва за нас, много наши специалисти са без работа. За да ни откъснат от майката-родина, казват че сме с български корен. Това твърдение не е научно. Тези, които се чувстват турци и които се гордеят с това, ги вкарват в затвора, осъждат ги на смърт чрез разстрел[32]. Назначават някои турци на отговорни постове, за тези работи ги използват като маша сред турското население. Упражняват натиск върху момичетата ни да се женят за българчета.
Турците в България полагат усилия, за да могат да се родят и да умрат като турци. Но тук това е невъзможно…“ (Şimşir 1986: 269-270).
Вижда се как след създаване на масови изселнически настроения ръководството на БКП започва да се готви сериозно за поредното прогонване на турците. Отдавна желаната и по всяка вероятност подготвена изселническа психоза е налице, турските дипломатически представителства са затрупвани със заявения. За обсъждане на предварително раздаден материал, на 29 октомври 1964 г. се провежда среща на висши партийни функционери и специалисти, които трябва да изразят мнението си за изселване на турците от страната. Иван Башев – един от главните поддръжници на идеята и реализатори на плана за намаляване на турците в България – започва с думите: „Основният въпрос, по който искаме да чуем мнението на другарите, е за икономическите последици от едно масово изселване, което ще се получи, за да може Политбюро да реши да отиде или не към такава операция.“[33] Изказванията на Дико Диков и Начо Папазов по време на заседанието, озаглавено Обсъждане на въпроса за изселване на турското население от България от 29.Х. 1964 г., потвърждават истината за дискриминацията и третирането на турците като втора категория хора, която се разкрива в цитираното по-горе заявление за изселване. „(.) ние казваме, че родина на турците е България. Добре – казват те – щом е наша родина, има ли един авиатор турчин? Няма. Колко министри са турци? Няма нито един. Каква родина ни е това?“; „Аз смятам, че ние 20 години след 9 септември наистина на турците не сме дали онова място, което трябва. Ние нямаме нито един заместник-министър турчин. Имаме само 4-5 души народни представители.“[34] Освен тези откровения има и предложения за условията на изселване, в които се изразява мнението за предоставяне на турците на същите права, от които се ползват евреите. Например като евреите да могат да разполагат с част от имуществото си, което не са закарали и е блокирано в банките, да имат право да си теглят парите от банките в продължение на 10-15 г. след заминаването.[35]
Повечето висши ръководители на тоталитарната власт са за реализиране на нареченото от Башев „масово изселване“, както най-често се назовава депортацията от 1950-1951 г. в българската историография. Изказаните мнения на цитираното Обсъждане от 29 октомври 1964 г., поръчано от ЦК на БКП, недвусмислено доказват нагласите за прогонване на турците от родината им: „по принцип трябва да се отиде на изселване на турското население“; „увеличението на турското население е много опасно“; „Мене ми се струва, че ще се изселят не повече от 300 000. В началото може да има натиск, но не бива да го правим кампания“; „Най-напред трябва да решим въпроса за граничните райони, тях да изселим“; „150 хил. души ще тръгнат да си отиват“[36]. Ние ще спечелим, защото ще махнем една язва у нас.“; „Какво правят турците? Продават работна ръка на Германия, Холандия, Белгия и т.н.“; „Ние защо не продаваме? Половината да ги изселим в Западна Германия.“; „колкото по-малко турци има в нашия тил, толкова по-добре“; „ако поставим кратък срок, всички ще кажат: срокът изтича, дайте да се запишем за изселване“, „трябва да проведем акцията не като погром, а спокойно“[37]. Паниката сред турското население е създадена, решението за „масово изселване“ е взето на най-високо партийно равнище. Остава само Турция да бъде убедена.
След година възникват благоприятни условия за реализиране на идеята на партията-държава. Българското правителство, което дотогава отказва да изпрати дори 2 347 турци, разделени в резултат на депортацията от 1950-1951 г., с идването на власт в Турция на партията на младия и неопитен Сюлейман Демирел (1965-1971), решава, че е настъпил удобен момент за реализиране на изселническата си политика. Насърчаван и насочван от Живков, външният министър Башев започва да прави сондажи пред новото турско правителство, които турската страна постепенно приема паралелно с чувствителното подобряване на отношенията (през 1966 г. дипломатическите представителства в Анкара и София са преобразувани в посолства)[38]. Положителната атмосфера се засилва с двустранните посещения на ниво външни министри (Иван Башев през август 1966 г. осъществява 6-дневно посещение в Турция, а Ихсан Чаглаянгил отвръща на визитата с 5-дневно посещение през май 1967 г.). От доклада на Башев[39] от 01 септември 1966 г. до Политбюро на ЦК на БКП за посещението му в Турция става ясно колко много българските власти залагат на възникналия шанс за постигане на споразумение за „масово изселване“. Както вече беше подчертано, целта на комунистическото ръководство е да повтори кампанията от 1950-1951 г. за етническо прочистване, но не с дипломатически ноти, а с подписване на двустранно споразумение. Тоталитарното партийно ръководство съсредоточава усилията си за реализиране на две основни цели: да заминат колкото се може повече турци при възможно най-неблагоприятни за тях условия.
По време на преговорите в Анкара основната цел на българската страна е договаряне за „масово изселване“. И. Башев дипломатически изразява готовността на българското правителство „да разреши да се изселят в Турция всички български граждани от турски произход“, които „доброволно“ желаели това. Българският външен министър се стреми да заобиколи решаването на финансовите въпроси, по негово настояване те са отложени за по-късно. Чаглаянгил настоява за приемане само на тези български граждани, които имат близки роднини и които са предмет на дългогодишни дипломатически усилия на Турция. Турският външен министър, станал свидетел на депортирането от 1950-1951 г., изтъква икономическите причини и прираста на населението в страната като препятствие за предложеното „масово изселване“[40]. Наред с това Чаглаянгил възразява в текста да фигурира израза „радикално и окончателно“ изселване, налаган от българската делегация, защото той създавал „впечатление за изселване от характера на това от 1950 г.“[41]. Тези думи категорично биха причинили още по-голяма изселническа психоза, паника и суматоха сред турците. Изразът „радикално и окончателно“ изселване съдържа истинските намерения на тоталитарното българско управление, които турският външен министър предусеща и дипломатически изразява.
В доклада си до Политбюро на ЦК на БКП И. Башев с огромно задоволство отбелязва, че е успял да накара турските власти да се откажат от искането си при бъдещите преговори „разглеждането на висящите и спорни въпроси да става въз основа на споразуменията от 1925 г., в това число и въпроса за правото на малцинство на турците“ [42]. Успехът на българската страна се потвърждава от текста на договора за изселване, в който вече се налага изразът „български граждани от турски произход“, позволяващ на българската страна да го използва срещу помаците и татарите. Забраната за изселване на помаците се коментира още по време на Обсъждането на въпроса за изселване на турското население от България от 29 октомври 1964 г.: „Друг въпрос, който трябва да разгледаме, това е въпросът за помашкото население. Имам предвид, че някои от тях ще искат да се изселват. Голяма част от тях се смятат за турци. Затова ние трябва да сме наясно и когато този въпрос се третира, това население да не се смята за турско и в нашите разговори трябва да се изключи.“[43] В изселническата политика на България тази забрана за изселване на помаците започва от 30-те години, но изразът „български граждани от турски произход“, въведен в Спогодбата по настояване на българската страна, позволява на режима да забрани изселването на другите мюсюлмани. Когато по-късно, в края на ноември 1972 г., българският министър на външните работи Петър Младенов посещава Турция и турската страна поставя въпроса за разрешаване изселването на хора от смесени бракове, той на основата на този израз спокойно отказва: „По-определено турската страна постави въпроса за изселването на смесени бракове между турци и българомохамедани, като посочи, че се касае за около 200 случая. Отклоних това тяхно искане, тъй като то не е предмет на спогодбата от 1968 г.“[44]
В доклада Башев заявява: „Въпреки нежеланието, поради икономически и др. затруднения, турската страна бе принудена да приеме текста на буква „a“ т. 1 от протокола – в най-кратък срок да започнат преговори за определяне начина, срока и контингентите, за изселването в Турция на всички турци, които доброволно желаят да сторят това“[45]. В решението на Политбюро на ЦК на БКП от заседанието на 04 октомври 1966 г. се препоръчва своевременно да започнат преговори между специалисти на двете страни „за уточняване на условията /срока и квотите/, за изселването в Турция на всички турци, живущи у нас, които доброволно желаят да се изселят, в това число и близки на изселилите се вече турци“. Няма съмнение, че българската страна залага преди всичко на възможността за изселването на всички турци, които желаят, а събирането на разделени семейства, което години наред Турция се опитва да постигне, е изместено на втори план[46].
На 20 март 1968 г. Живков пристига на официално посещение в Турция, за което съобщават всички турски вестници. На 22 март от външните министри на двете страни е подписана Спогодба за изселване от Народна република България в Република Турция на български граждани от турски произход, чиито близки роднини са се изселили в Турция до 1952 година, която предвижда изселването на следните категории близки роднини:
а) съпруг, съпруга;
б) майка, баща, баба, дядо, прабаба, прадядо;
в) необвързани с брачна връзка до влизането в сила на настоящата Спогодба сестри и братя и непълнолетни и пълнолетни деца на починали сестри и братя.[47]
В споровете около имотите, осигурителните и пенсионните права България успява да наложи почти всички свои искания. Както вече беше споменато, И. Башев изкусно съумява да предотврати решаването на социалните и финансовите проблеми, по негово настояване те са отложени за по-късно. Колкото и турските власти да настояват заминаващите да получат полагащите им се социални придобивки като пенсии и осигуровки, България поема ангажимента да изплати компенсация само за пенсиите, получени в резултат на трудова злополука, защото те са най-малко.
Изпращане в с. Черенча, Шуменско на 7 октомври 1969 г, в. Cumhuriyet, 11 октомври 1969 г.
Задължението се приема с твърдото намерение да се отлага с години и в крайна сметка да не се изпълни, както и става на практика, с изключение на няколко случая. Изселниците могат да продадат жилищата само на частни лица[48], без право да изнесат български левове или валута. „България не поема никакви задължения по отношение на имотите, които изселниците не успеят да продадат или да прехвърлят на друго лице“ (Ялъмов 2002: 350-351). След заминаването те не могат да се ползват от влоговете си в банките и имуществото. Затова обикновено спестяванията се харчат или се оставят на близки[49]. Но изселниците никога повече не могат да се възползват от тях. Не случайно през следващите години гостуването на изселници в България е строго ограничено. Икономическите последици от изселването, за които Башев споменава на 3 ноември 1966 г., се оказват изключително изгодни за България, тъй като за държавата остават осигуровките и пенсиите на много хора, ощетени съзнателно[50].
Според крайно неизгодната за турците спогодба[51], от 1 април до 30 ноември седмично трябва да се изселват най-много по 300 души, което годишно прави около 10 000. Поради забавяне от турската страна, спогодбата влиза в сила едва на 19 август 1969 г. Изселването на практика започва през 1970 г. (само първата група от 82[52] души пристига с влакова композиция на 8 октомври 1969 г.) и приключва през 1978 г., като протича изключително неравномерно и продължава 9 години. Броят на изселниците постепенно намалява, защото отговарящите на условията за роднински връзки не са толкова много, колкото българската страна планира да изпрати. През 1975 г. заминават само 338 души (Баев, Котев 1994: 52), въпреки че на 80% от турците в страната са издадени паспорти[53]. Изселването върви бавно и както предполагат турските власти, при съществуващите ограничения, то едва ли би обхванало голям брой хора. Турската преса очаква да се изселят 25-30 хиляди души (Şimşir 1986: 338). Най-много са разделените братя и сестри, но не всички от тях имат право на изселнически визи, защото са изминали 19 години и вече са семейни. В период, когато на 99% от българските граждани не се издават паспорти, на всички турци се осигуряват паспорти с надеждата, че дипломатическите представителства няма да издържат на натиска и ще започнат да издават визи на всички. Тази практика показва коя страна има интерес от изселването на турците. Паспорти се издават и за финансова изгода на държавата, защото са с 3месечен срок и непрекъснато трябва да се подновяват (Зафер 2021: 102). Това дава големи надежди на хората, предизвиква напрежение и очакване, което се отразява върху ежедневието им. Много от тях изоставят работата си, спират строежа на къщите си[54].
Турското външно министерство съблюдава спогодбата много строго и ограничава издаването дори на туристически визи. Дипломатическите представителства предоставят визи преди всичко на неженени младежи с образование, които по-лесно биха се устроили (Зафер 2021: 101). Младенов в информация от 4 декември 1972 г. за официалното си посещение много точно представя изселническата политика на Турция: „Тя не приема въвеждането на безвизов режим, страхувайки се, че може да бъде използван за изселване от България в Турция на български граждани от турски произход“[55]. Освен това Младенов предлага България да използва „изселническия въпрос за натиск върху Турция“[56].
Снимка от в. Yeni Gazete, 10 октомври 1969 г.
Когато правителството на С. Демирел отново идва на власт (1975 г.), България излиза с нови предложения и отново взема контрола в свои ръце. В резултат през март 1976 г. се подписва Протокол за улесняване и ускоряване на изпълнението на спогодбата за изселване от 1968 г. Неудовлетвореността на България от ограничения брой заминали се съдържа в една Информация на ЦК на БКП за изселването на българските турци от октомври 1976 г. Въпреки че в Спогодбата Турция не поема задължение да приема изселници, които не отговарят на условията за роднински връзки, в Информацията се отправя открита критика към нея: „Турската страна обаче не изпълни докрай своите задължения и не издаваше входни визи на една голяма част от получените вече български паспорти. Това забави изселването и до 1975 г. се изсели едва половината от броя на получилите изселнически паспорти.“ (Баева, Калинова 2009а: 78). По-нататък в документа се съдържа предупреждение към турците да побързат, защото повече няма да има изселване: „Не се предвижда нито продължаване на спогодбата, нито подписване на нова подобна спогодба. Ето защо, всеки трябва да помисли сериозно за своето място в обществото (…)“ (Баева, Калинова 2009а: 79-80). Тези цитати потвърждават очакванията на българското комунистическо правителство за Турция да заминат 80% от населението, на което са издадени паспорти[57]. Турските власти са наясно, че изселващите се през последните години не отговарят на условията от Спогодбата. През ноември 1977 г., когато С. Демирел вече не е на власт, се подписва втори протокол, в който се предвижда изселването да приключи на 30 ноември 1978 г. Със споменатия протокол от 1976 г., по настояване на българското управление Турция вече поема задължението да приема по 1 300 души седмично. До тази дата са се изселили около 50 000 турци (Баев, Котев 1994: 52), много от които не отговарят на условията. По предвидените в спогодбата условия за годишния брой на изселниците, в продължение на 9 години за Турция би следвало да заминат приблизително 90 000 души, но тази цифра е нереална, тъй като отговарящите на предвидените роднински връзки са доста по-малко. В резултат на целенасочената и настоятелна политика на комунистическите власти за прочистване на страната от турското население, до 30 ноември 1978 г. се изселват общо 115 240[58] турци, което говори за големия успех на Живковото управление. Защото много малко от заминалите по тази спогодба семейства се връщат обратно (Kayapinar 2012: 386).
Трябва непременно да се подчертае, че до тази внушителна цифра не би могло да се достигне, ако не се изселват и хора, които имат далечни роднини или изобщо нямат такива. Понеже българската страна е заинтересована да се освободи от колкото се може повече турци, властите позволяват да заминат всички, които успеят да си осигурят изселническа виза от дипломатическите представителства. Затова в Турция още от самото начало[59] възникват незаконни канали, които срещу пари уреждат покани за „близки роднини“ в България. Възрастни жени и мъже, нямащи нищо общо с България, срещу пари или други скъпи предмети декларират пред нотариус за „свои внуци или правнуци“. Най-често се използва роднинската връзка „баба“ и „дядо“, тъй като много желаещи да се изселят нямат живи баби и дядовци в България. Често заминаващите дават рушвети[60] на местните български власти, без да подозират за политиката на тоталитарната власт. Българските власти не допускат само изселването на помаци, татари и цигани по роднинска линия, предвидена в спогодбата. През последните две години ограниченията от турска страна са премахнати и визи се издават дори на братя и сестри, които не са допускани преди това. Поканите на емигрирали или заминали след 1952 г. жители на Турция вече се признават и се издават визи на цели фамилии, заедно със семействата на синовете и дъщерите[61].
Посрещане, Снимка от книгата на: Uluç, Dogan, 2009. Kupa Asi. Olaylar içinde Olaylar, Istanbul.
Съвсем малко турци, които отговарят на условията за роднински връзки, осигурили си покани от Турция и изселнически визи, не получават право да се изселят. От българска страна не се допуска заминаването и на турци, преследвани по политически причини, на някои висшисти и заемащи административни длъжности. Една справка на Окръжно управление на МВР Шумен съдържа информация за репресии и забрана за изселване. В нея се споменава, че не е позволено изселване на учители, лекари, агрономи и лица, заемащи изборни административни длъжности.[62] Този въпрос се поставя и пред Младенов по време на посещението му в Турция[63].
Живков не успява да превърне „масовото изселване“ (1969-1978) в етническо прочистване, но той и обкръжението му никога не го снемат от дневния си ред и са сигурни, че ще се реализира в близко бъдеще. На 8 май 1984 г. на заседание на Политбюро Живков заявява: „По изселническия въпрос. Няма изселнически въпрос. Такъв въпрос не съществува. И не по наша вина, а турската страна го сне. Ние сме готови сега да пуснем 100-200-300-500 хиляди души. Но това няма да стане, няма да си заминат. Трябва да казваме открито и ясно, като се срещаме, че ние не сме снели изселническия въпрос, а турската страна го сне. И ние тогава направихме голям маньовър. И трябва да го използваме. Това беше един маньовър, че те [да] имат много здраве! Иначе щяха да въртят този въпрос не зная докога“ (Баева, Калинова 2009б: 64). Тези думи са изказани непосредствено преди стартирането на най-мащабната кампания за насилствена асимилация и около 5 години преди реализиране на етническото прочистване[64] от 1989 г.
Заключение
Намерението на Червенков за 3 месеца да изгони от страната 250 000 турци не се реализира напълно. Експулсирани са около 155 000[65] души. Живков, наследник и поддръжник на изселническата политика на Червенков, в рамките на спогодбата за изселване от 1969-1978 г. успява да преизпълни плана на предшественика си, организирайки заминаването на повече от 115 000 души. Така общият брой на прокудените достига внушителната цифра 270 000 души.
Ако изселените от комунистическа България стотици хиляди хора бяха не турци мюсюлмани, а католици или протестанти, западните правозащитници и правителства щяха да се намесят, по въпроса щеше да се изпишат томове литература. Тъй като всичко това, разиграващо се пред очите на западните демокрации, не предизвиква каквато и да е реакция, Живковото правителство започва да готви следващото етническо прочистване. Безпроблемно и успешно експериментирал сред помаците (1971-1974) плана си за претопяване на малцинствата, сигурен че няма да бъде обезпокояван от никого, през зимата на 1984-1985 г. Живков осъществява мащабна кампания за побългаряване на турците. И когато през май 1989 г. турците се надигат срещу насилствената асимилация и репресиите, когато открито се противопоставят на комунистическата власт, чрез държавен терор и жестока разправа с демонстрантите пред Живков се открива възможност за създаване на изселническа психоза, благодарение на която реализира второто и най-голямо етническо прочистване[66] на комунистическа България срещу общността. Експулсирайки в Турция над 360 000 турци за много кратък срок, оглавяваният от Живков комунистически режим влиза в историята като режим, извършил най-масовото етническо прочистване в Европа от края на Втората световна война до края на Студената война.
Библиография:
Баев, Йордан, Николай Котев. 1994. „Изселническият въпрос в българотурските отношения след Втората световна война, I част“, Международни отношения, кн. 1, год. XXIII. София, 1994 с. 16-27; „Изселническият въпрос в българо-турските отношения след Втората световна война, II част“. Международни отношения, кн. 2, год. XXIII, 1994, с. 50-60. [Baev, Yordan, Kotev, Nikolay. 1994. „Izselnicheskiyat vapros v balgaro-turskite otnosheniya sled Vtorata svetovna voyna, I, II chast“].
Баева, Искра, Евгения Калинова. 2009а. „Възродителен процес“ Българската държава и българските турци (средата на 30-те – началото на 90-те години на ХХ век), Том I, София. [Baeva, Iskra, Kalinova, Evgeniya. 2009. „Vazroditelen protses“ Balgarskata darzhava i balgarskite turtsi (sredata na 30-te – nachaloto na 90-te godini na XX vek)].
Баева, Искра, Евгения Калинова. 2009б. „Възродителен процес“ Международни измерения, Том II, София. [Baeva, Iskra, Kalinova, Evgeniya. 2009. „].
Баева, Искра, Евгения Калинова. 2013. Следвоенното десетилетие не българската външна политика (1944-1955). Лекционен курс. Второ преработено издание, София. [Baeva, Iskra, Kalinova, Evgeniya. 2013. Sledvoennoto desetiletie ne balgarskata vanshna politika (1944-1955)].
Държавна сигурност и вероизповеданията. Част II. Мюсюлманско изповедание и Католическа църква в България (1944-1991), София, 2017. [Darzhavna sigurnost i veroizpovedaniyata. Chast II. Myusyulmansko izpovedanie i Katolicheska tsarkva v Balgariya (1944-1991)].
Държавна сигурност – смяната на имената – възродителният процес (1945-1985 г.), Том I. София, 2013. [Darzhavna sigurnost – smyanata na imenata – vazroditelniyat protses (1945-1985 g.)].
Ергенч, Леман. 2021 „Толкова езици съм учила – персийски, арабски, азербайджански, руски, турски и… накрая възпитателка“. Balkanistic Forum, 2/2021, с. 1121. [Ergench, Leman. „Tolkova ezitsi sam uchila – persiyski, arabski, azer-baydzhanski, ruski, turski i. nakraya vazpitatelka“].
Зафер, Зейнеп. 2018. „България непосредствено след 9.IX.1944 през погледа на един турски журналист“, Анамнеза, год. XIII, 2018, с. 48-63. [Zafer, Zeynep. „Balgariya neposredstveno sied 9.IX.1944 prez pogleda na edin turski zhurnalist“].
Зафер, Зейнеп. 2021. „Турският печат за нагласите сред турците в България и тоталитарната изселническа политика (1968 – 1969)“. BALKANISTIC FORUM, 2/2021, с. 87-112. [Zafer, Zeynep. „Turskiyat pechat za naglasite sred turtsite v Balgariya i totalitarnata izselnicheska politika (1968 – 1969)“].
Зафер, Зейнеп. 2019. „Българската политическа и пропагандна литература в Турция и „В името на народа“ на Митка Гръбчева“, LiterNet, No 1 (230), 13.01.2019. [Zafer, Zeynep. „Balgarskata politicheska i propagandna literatura v Tur-tsiya i „V imeto na naroda“ na Mitka Grabcheva“].
Зафер, Зейнеп, Вихрен Чернокожее. 2015. Когато ми отнеха името. „Възродителният процес“ през 70-те – 80-те години на ХХ век в литературата на мюсюлманските общности. Антология. София. [Zafer, Zeynep, Chernokozhev, Vihren. 2015. Kogato mi otneha imeto. „Vazro-ditelniyat protses“ prez 70-te – 80-te godini na HH vek v literaturata na myusyulman-skite obshtnosti. Antologiya].
Зеленгора, Георги. 2014. Помаците в Турция, София. [Zelengora, Georgi. Pomatsite v Turtsiya].
Калинова, Евгения. 2016. „Пътят към втората изселническа спогодба между България и Турция (50-те – 60-те години на ХХ век)“. В. Послания на историята. Юбилеен сборник в чест на професор Мария Радева, София. [Kalinova, Evgeniya. 2016. Patyat kam vtorata izselnicheska spogodba mezhdu Balgariya i Turtsi-ya (50-te – 60-te godini na XX vek)].
Камузела, Томаш. 2019. „Думите имат значение: между политиката и обективността“, с. 87-112, В.: Насилствената асимилация на турците в България 19841989, Център за академични изследвания, София. [Kamuzela, Tomash. 2019. „Dumite imat znachenie: mezhdu politikata i obek-tivnostta“, In: Nasilstvenata asimilatsiya na turtsite v Balgariya 1984-1989].
Келбечева, Евелина, Нурие Муратова. 2021. „Отхвърлени знания. Представяне на мюсюлманските малцинства в българските учебници“, В: Гласът на премълчаваните, Благоевград, с. 18-29.
Кълъч, Осман. 2020. Жертва на съдбата, прев. от турски Зейнеп Зафер, София. [Kalach, Osman. 2020. Zhertva na sadbata].
Маккарти, Джъстън, 2010. Смърт и изгнание. Етническото прочистване на османските мюсюлмани (1821-1922), (София, УИ „Св. Климент Охридски“, 2010). [Makkarti, Dzhastan, Smart i izgnanie. Etnicheskoto prochistvane na osmanskite myusyulmani (1821-1922)].
Муратова, Нурие, Зейнеп Зафер. 2020. Политически и научни репресии – случаят Хайрие Мемова-Сюлейманова, Balkanistic Forum, 3, 9-56. [Muratova, Nurie, Zafer, Zeynep, 2020. Politicheski i nauchni represii – sluchayat Hayrie MemovaSyuleymanova]
Стоянов, Валери. 1998. Турското население в България между полюсите на етническата политика, София. [Stoyanov, Valeri. Turskoto naselenie v Balgariya mezhdu polyusite na etnicheskata politika].
Хаджъ, Садък. 2021. „Хасан Ерен – от Видин до върховете на тюркологията“, Balkanistic Forum, 3/2021, 248-261. [Hadzha, Sadak, 2021. „Hasan Eren – ot Vidin do varhovete na tyurkologiyata“].
Ялъмов, Ибрахим. 2002. История на турската общност в България, София. [Yalamov, Ibrahim. 2002. Istoriya na turskata obshtnost v Balgariya].
Cambazov, ismail. 2005. Medreset’ün-Nüvvâb, Anilar-Belgeler, Sofya.
Davutoglu, Ahmet. 2013. Ôlüm Daha Güzeldi. Hatiralarim, Istanbul.
Gokatalay, Gozde Emen. 2021. „A crisis of legitimacy or a source of political consolidation? The deportation of Bulgarian Turks in 1950-1951 and the Democratic Party, Middle Eastern Studies“, 03. May 2021, p. 1-15.
Hacisalihoglu, Mehmet. 2021. „Blurring Borders Between Religion and Ethnicity: Turkey’s Migration Policies towards the Balkans in the Interwar Period (with Special Reference to Bulgaria)“, Migration and Population Politics during War(time) and Peace(time) Central and Eastern Europe from the Dawn of Modernity to the Twentieth Century. Edited by Andrei Cusco, Flavius Solomon, Konrad Clewing, (Cluj-Napoca: Editura MEGA, 2021), 271-300. ’
Hacisalihoglu, Neriman E. 2019. „Balkanlarda Büyük Soykirim: 93 Harbi Doneminde Rus Ordusunun Bulgaristan’daki Türklere Yonelik Politikasi“, 1877-1878 Osmanli-Rus Savasi (93 Harbi) Uluslararasi Sempozyumu Bildiriler, (Istanbul: Türk Ocaklari, 2019), 200-212.
inanir, Emine. 2020. „Bulgaristan Türklerinin Drami (1989) ve Türkiye’deki Aydinlarin Üzerine Bir inceleme“, 1989 Yilinda Bulgaristan’dan Türk Zorunlu Goçünün 30. Yili, (Çorlu: Çorlu Belediyesi Yayinlari, 2020), 481-501.
Kamil, ibrahim. 2018. Bulgaristan Türkleri ve Gôçler. Bulgaristan Komünist Partisi Gizli Belgeleri, CiltI (1944-1953), (Ankara: AKM yayinlari, 2018).
Kamusella, Tomasz. 2018. Ethnic Cleansing During the Cold War. London: Routledge.
Kayapinar, Ayşe. 2012. „Bulgar Tarihçilerin Komplo Teorilerinden Ôrnekler ve Bunlarin Bulgaristan’daki Türk Azinligina Etkisi“, 89 GÔÇÜ. Bulgaristan’da 1984-89 Azinlik Politikalari ve Türkiye’ye Zorunlu Goç. BALKAR&BALMED, istanbul. s. 99-120.
Kayapinar, Levent. 2012. „Atatürk, Menderes ve Ôzal Donemi Bulgaristan’dan Gelen Goçmenler Üzerine Gozlemler“, 89 GÔÇÜ. Bulgaristan’da 1984-89 Azinlik Politikalari ve Türkiye’ye Zorunlu Goç. BALKAR&BALMED, istanbul. s. 373-396.
Pinar, Mehmet. 2014. 1950-1951 Bulgaristan’dan Türkiye’ye Goçler ve Demokrat Parti’nin Goçmen Politikasi, Atatürk Arastirma Merkezi Dergisi, Yil 2014, Cilt 30, Sayi 89, s. 62-93.
Şimşir, Bilal, 1986. Bulgaristan Türkleri, Анкара.
Soner, Şükran, „Goç“, Cumhuriyet, 13.10.1969.
Uluç, Dogan, „Büyük Goç“, Hürriyet, 24.03.1968, 25.03.1968
Uluç, Dogan. 2009. Kupa Asi. Olaylar içinde Olaylar, istanbul.
Yeni Istanbul, 30.08.1950.
Източник: Евелина Келбечева, Нурие Муратова (съст.)
Гласът на премълчаваните. Изследвания в чест на доц. д-р Анастасия Пашова.
Издателство Бон. Благоевград, 2021, стр. 63–96.
(Книгата може да бъде намерена безплатно на адрес: http://www.history.swu.bg/asia.html)
[1] Все още в България помаците нямат право на самоопределение (напр. при преброяванията).
[2] Подробности по въпроса могат да се намерят в: Маккарти, Дж. 2010; Зеленгора, Г. 2014; Hacisalihoglu, N. E. 2019: 200-212.
[3] Към договора са приложени Протокол и Конвенция за установяване между България и Турция, които имат пряко отношение към правата на изселниците. България е втората страна след Гърция, която подписва подобен договор с република Турция, тъй като проблемът на мюсюлманското малцинство не търпи отлагане. Доста по-късно договори за изселване са подписани с Румъния (1936) и с Югославия (1938), в които въпросът с мюсюлманите по това време никога не е бил толкова критичен, колкото в Гърция и България. Проблемът с турците в Гърция и гърците в Турция е най-неотложен, тъй като по време на гръцката окупация (1919—1922) на част от територията на Османската империя гръцките войски и подкрепящото ги гръцко малцинство извършват масови погроми над мирното турско население. Непосредствено след освобождението на тези територии и особено на Егейската част на Турция и Измир, замесеното в престъпления гръцко население панически напуска родните си места заедно с войската. Затова сигурността на малцинствата и в двете държави е застрашена.
[4] Спогодба между Народна република България и Република Турция за изселване от Народна република България в Република Турция на български граждани от турски произход, чиито близки роднини са се изселили в Турция до 1952 година. Тя се нарича още и „Спогодба за събиране на разделени семейства“ или „частично изселничество“. Последното название се използва от Ибрахим Ялъмов (Ялъмов 2002: 347).
[5] Добри Терпешев пише, че всички турци и помаци от Източните Родопи, включително и партийците, са подали молби за изселване. ЦДА, ф. 1Б, оп.6, а.е. 637, л. 17-26.
[6] Според Шимшир броят на пристигналите в Турция в 1947 г. е 1 763, в 1948 г. 1 514, а в 1 949 г. 1 670 души, до месец август 1950 г. са издадени изселнически визи общо на 26 788 души (Şimşir 1986: 217-218).
[7] Броят на мюфтийствата от 38 през 1943 г. е намален на 17 през 1947 г. (Ялъмов 2002: 302), а през 1959 г. от 17 на 6 (Зафер 2021: 98).
[8] Репресиите на комунистите срещу турската интелигенция и видни представители на общността започват много скоро след Деветосептемврийския преврат. Мемоарите на Ахмет Давутоглу са ценен източник за неоснователните обвинения и преследвания срещу интелигенти турци, в резултат на които някои заплащат с живота или със свободата си. Вж.: Davutoglu, A. 2013: 70-121. Още по въпроса: Кълъч, О. 2020.
[9] ЦДА, ф. 214Б, оп. 2, а.е. 84, л. 7. Практиката да се провокират религиозните чувства на мюсюлманите по териториите на България и гаврата с чувствителността им към тези животни започва още по време на Руско-турската война и продължава до 1989 г.
[10] Българската историография е пълна с названия и термини, които противоречат на историческата истина. Например бежанците-мюсюлмани през Балканските войни са наричани „изселници“, а българите от Одринска Тракия „бежанци“. Живеещите в България турци и днес масово се наричат „български турци“. По тази логика българите в Турция, би трябвало да се наричат „турски българи“, а не „цариградски българи“ или „тракийски българи“. Според българската историография българите в Турция преживяват „разорение“ и „геноцид“, а турците и мюсюлманите в българските земи се изселват масово по време на война или доброволно през другите периоди. По-подробно по въпроса за въвеждането на претенциозни и противоречиви термини вж.: Kayapinar, A. 2012: 99-120. Днес обикновено се използва термина „български мюсюлмани“ с цел избягване на етнонима „турци“ (Камузела, T. 2019: 103).
[11] В мемоарите си Осман Кълъч дава много примери за това как най-влиятелните и богати турци от Шумен и др. места са били принуждавани да заминат за Турция за изключително кратко време. Оттогава остава и изразът „петнайсетдневните“.
[12] Тези преследвания срещу турската интелигенция не са нови, през 30-те години много учители, журналисти, общественици са принудени да напуснат страната (Хаджъ 2021: 248-256, Зафер 2018: 48-50).
[13] Държавен вестник, година XLVIII, София, вторник, 17 август 1926 година.
[14] За изселническата политика на Турция вж: Hacisalihoğlu, M. 2021:271-300.
[15] Общият им брой за периода е 198 688 души (Şimşir 1986: 211).
[16] 1940 г. 6 960, 1941 г. 3 803, 1942 г. 2 672, 1943 г. 1 145, 1944 г. 489, 1945 г.
631, 1946 г. 706, 1947 г. 1 763, 1948 г. 1 514, 1949 г. 1 670. Общият им брой е 21 353 души (Şimşir 1986: 212).
[17] Септември 1949 г. 495 души, октомври 1949 г. 702, ноември 1949 г. 607, декември 1949 г. 2 425, януари 1950 г. 1 347, февруари 1950 г. 2 476, март 1950 г. 3 566, април 1950 г. 2 590, май 1950 г. 3 246, юни 1950 г. 3 606, юли 1950 г. 5 728 (Şimşir 1986: 218).
[18] В документа се споменава за 40-50 хиляди помашки семейства, които поради репресиите и дискриминацията искат своевременно да заминат за Турция.
[19] Става въпрос за 1951 г.
[20] Никой днес не твърди, че Никола Петков и други видни опозиционери от периода са шпиони на Запада и затова са екзекутирани или хвърлени в затвора, че те са под влиянието на западната пропаганда, те вече са признати за родолюбци, жертва на сталински репресии. Но когато става дума за турци, всички неоснователни обвинения на комунистическия диктаторски режим безкритично се приемат за действителни и се сочат като причина за строгите мерки на управлението срещу представителите на общността.
[21] Yeni Istanbul, 30.08.1950.
[22] Издадените от турските консулства визи след българската вербална нота по месеци и години са: август 1950 10 685, септември 1950 37 846, октомври 1950 33 808, ноември 1950 2 445, декември 1950 0, януари 1951 0, февруари 1951 0, март 1951 19 885, април 1951 23 675, май 1951 12 708, юни 1951 13 318, юли 1951 12 123, август 1951 12 235, септември 1951 10 742. А от 1 януари 1950 до 30 септември 1951 са били издадени общо 212 150 визи.
[23] Досега не съм виждала снимки, направени в България преди потеглянето. Това показва, че депортираните нито имат време, нито пък настроение да се снимат за спомен. Всички снимки от този период са направени в Одрин, преди всичко от турски журналисти и служебни лица.
[24] На нейно място през 1947 г. се открива Турско педагогическо училище в Стара Загора, където живеят най-малко турци и в което всички преподаватели са българи, с изключение на преподавателя по турски език (Şimşir 1986: 241).
[25] Последната група от 6 човека е изпратена през 1955 г. (Ергенч 2021: 11-17).
[26] Trudovak davasi Трудовашко дело.
[27] Но когато става дума за помаците, езикът е „определящ“ фактор.
[28] Тази принуда става предмет и на анекдотите на турците в България за асимилацията и принудителните мерки (Зафер, З., В. Чернокожев 2015: 425).
[29] На всички свидетели и изследователи на тоталитарния период в България е известно, че поради терора и произвола на комунистическата диктатура при възможност от родината си биха заминали много етнически българи, тъй като в страната животът става непоносим. Много често се правят опити за бягство през границата, редица етнически българи са убити на границата.
[30] Също така не намират място и в учебниците по история. Вж. Келбечева, Е., Н. Муратова 2021.
[31] Това много силно се подчертава в някои от следните изследвания: Баев, Й., Н. Котев 1994; Баева, И., Е. Калинова, Е. 2013; Калинова, Е. 2016.
[32] За политически репресии през 1968 г. кореспондентът Доган Улуч пише в рубриката си за изселването и в мемоарите си. Вж. Uluç, D., „Büyük Goç“, Hürriyet, 25.03.1968; Uluç, D. 2009: 111-112.
[33] ЦДА, ф1Б, оп.6, а.е.5657, л. 3.
[34] ЦДА, ф1Б, оп.6, а.е.5657, л. 7, 20.
[35] ЦДА, ф1Б, оп.6, а.е.5657, л. 4, 10.
[36] Изразите „да си отидат“, „отиват си“ и др. подобни, които много често се срещат в архивни документи или се чуват от етнически българи, са много показателни за това, че турците в България не се приемат като част от населението на страната, а като хора, които са нейни гости и все някога трябва „да си отидат“. Този израз е използван и от Живков на заседание на Политбюро от 8 май 1984 г. (Баева, Калинова 2009б: 64).
[37]ЦДА, ф 1Б, оп. 6, а.е. 5657, л. 3-21.
[38] С подобряването на отношенията между Турция и България започват гостувания между роднини от двете страни. Наред с това се поставя началото на вкарване и отпечатване на пропагандна комунистическа и политическа българска литература в Турция. Вж.: Зафер, З. 2019.
[39] Башев отказва в комюникето да бъде включен текстът за съблюдаване на правата на турците в България и българите в Турция, признати от международните споразумения. ЦДА, ф.1Б, оп. 6, а.е. 6109, л. 8-9.
[40] ЦДА, ф.1Б, оп. 6, а.е. 6109, л. 9.
[41] ЦДА, ф.1Б, оп. 6, а.е. 6109, л. 11.
[42] ЦДА, ф.1Б, оп. 6, а.е. 6109, л. 14.
[43] ЦДА, ф1Б, оп. 6, а.е.5657, л. 11.
[44] ЦДА, ф1Б, оп. 35, а.е. 3787, л.7.
[45] ЦДА, ф.1Б, оп. 6, а.е. 6109, л. 13.
[46] ЦДА, ф.1Б, оп. 6, а.е. 6109, л. 5-15.
[47] Държавен вестник, брой 82, 21.10.1969.
[48] Тъй като почти всички турци имат издадени паспорти, хората са обхванати от чувства на несигурност и в районите с компактно турско население продажбата дори на жилища е невъзможна. Турските журналисти Доган Улуч, Салих Уйгур и журналистката Шюкран Сонер, представители на многотиражните ежедневници Hürriyet, Yeni Gazete и Cumhuriyet, по повод спогодбата и старта на изселването по различно време посещават България и в рубриките си отразяват създадената изселническа психоза, нагласите сред турското население и причините за тръгване към неизвестността. По въпроса вж.: Зафер, З. 2021: 106-109.
[49] Soner, Ş., „Goç“, Cumhuriyet, 15.10.1969.
[50] ЦДА, ф1Б, оп. 35, а.е. 3787, л. 6.
[51] Тук трябва да се има предвид, че поради съществуващите репресии и нарушения на човешки и религиозни права, голяма част от българските граждани с радост биха заминали от България при тези условия, за да могат да живеят свободно. Именно затова масовото изселване на турци в тази кампания не може да се окачестви като „доброволно“. При условия на нормално човешко съществуване малко хора биха се решили да тръгнат към неизвестността.
[52] Според някои турски източници първата група се състои от 81 души.
[53] Soner, Ş., „Goç“, Cumhuriyet, 13.10.1969.
[54] Soner, Ş., „Goç“, Cumhuriyet, 13.10.1969; Uluç, D., „Büyük Goç“, Hürriyet, 24.03.1968.
[55] ЦДА, ф1Б, оп. 35, а.е. 3787, л. 5.
[56] ЦДА, ф1Б, оп. 35, а.е. 3787, л. 9.
[57] Soner, Ş., „Goç“, Cumhuriyet, 13.10.1969.
[58] Ялъмов, И. 2002: 352.
[59] Колко приблизително струва една подобна покана? Например, Хъвзие Мехмедова Етемова (Хъвзие Анъл, 1934-1979), завършила първия випуск на Турска филология в СУ, заминава през 1973 г. със съпруга и двете си дъщери. Тя има брат в Турция, но не отговаря на условията на спогодбата. Срещу едно пиано възрастна жена им изготвя покана, заверена при нотариус. Така семейството успява да се изсели. Настанява се в Анкара. Информатор: Несрин Анъл (1958), Анкара.
[60] Лично аз съм свидетелка на заминалите през 1977-1978 г. повече от 10 семейства от с. Фелдфебел Дянково, Толбухинско (днес Добричко), които нямаха дори далечни роднини, но се бяха снабдили с необходимите документи от приятели, прокудени през 50-те години. Дори купихме къщата на единия от тях, Хасан Йозкан, който се пресели есента на 1978 г. и още живее в Ескишехир. Отишъл преди това със съпругата си на гости в Турция, той беше уредил покани и за двамата си братя, единият от които замина с женените си деца. Не може властите да не са знаели за подобни случаи, известни на всеки.
[61] Такъв е случаят с тримата братя на политическия затворник Осман Кълъч, на когото е разрешено през 1965 г. да замине в Турция. Той през 1978 г. изпраща покани на тримата си братя и в края на годината пристигат всички общо 32 души. Информатор: Емине Кълъч Йозтюрк (1956 г.), Анкара.
[62] Държавна сигурност и вероизповеданията. Част II. 2017: 286-287.
[63] ЦДА, ф1Б, оп. 35, а.е. 3787, л. 6.
[64] По въпроса виж и: inanir, E. 2020: 481-501.
[65] Българските и турски източници посочват различен брой. Според В. Стоянов те са 152 755 души (Стоянов, В. 1998: 116). А според Шимшир броят им е 154 393 души (37 351 семейства) (Şimşir В. 1986: 227).
[66] В Декларация за осъждане опита за насилствена асимилация на българските мюсюлмани от 11 януари 2012 г. Народното събрание окачествява“ „прогонването на над 360 000 български граждани от турски произход през 1989 г. за форма на етническо прочистване“. Най подробното изследване върху етническото прочистване принадлежи на Камузела: Kamusella, T. 2018.