От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

01 Stematografija 

 

„Либерален преглед“ започва да публикува в продължения изследването на холандската историчка и изследователка на българското Възраждане, Жанет Сампимон: „Ставането на българщината“. Този изключително важен труд, досега напълно непознат за по-широките читателски кръгове в България, е според нас в състояние значително да разшири и допълни собствените ни представи за процеса на националното ни оформяне, не само защото идва „отвън“, но и защото е издържан в дух на една (международно-компетентна) научност, и до днес все още напълно чужда за българската историография. Какво точно имаме предвид с това предизвикателно твърдение може би ще установите сами, ако направите опит да се потопите малко по-дълбоко в текста.

 

2: Илирианството и католическата мисия

Въпреки че често се казва, че през периода на османското владичество България е била откъсната от останалата част на Европа, това не е напълно вярно. Европейските културни течения достигат и до България, особено в северозападните гранични райони. Забележителен случай е католическото влияние, идващо от и през Италия, Хърватия и Босна. В българската историография тези мисии често се игнорират или се третират накратко под името „католическа пропаганда“. Въпреки това, католическото влияние е от решаващо значение за българите, тъй като сее сред тях първите семена на национално съзнание. Тази глава се фокусира върху католическата мисия от XVII век и илирианските идеали на хабсбургските сърби от XVIII век. Тя показва как идеята за илирианството[1] и концепцията за съществуването на отделни нации са въведени в България през XVII век.

§2.1 Османският контекст

През 1393 г. българската столица Велико Търново е превзета от османските армии[2], а най-голямата част от територията, която днес е известна като България, става част от Османската империя. В Османската империя хората са политически дефинирани не от етническата си принадлежност, а от религията, тоест са разделени според тяхната религия на групи, известни като милет (народ). Всеки милет е представен в двора на султана. Българите са част от православния милет, също както и православните сърби, румънци и гърци. Милет-баши, говорител на милета в двора на султана, е Константинополският патриарх и той има османския чин паша. Православният милет е автономен по отношение на данъците и правната юрисдикция. Той организира всички православни вярващи на Балканите в едно „съвместно общество“, което е етнически неразделно[3]. Докато няма вълнения, патриархът има всяка свобода да взема решения. Милетът, който се счита за „вътрешно васално състояние“[4], не е уникална институция, тя е съществувала и в Римската империя, и в Средновековните империи на Европа[5]. От осемнадесети век нататък православния милет е доминиран от васален елит, известен под названието фанариоти (вж. § 3.5).

Великотърновската патриаршия е премахната малко след превземането на града, така че църквата в източните части на България е управлявана от Константинополската патриаршия. Това довежда до елинизиране на българското интелектуално население: всеки, който е искал да напредне в обществото и по този начин в църковната йерархия, е трябвало да научи гръцки и да се приспособи към гръцките културни стандарти. Това понятие за „гръцки“ обаче не е равносилно на „етнически гръцки“. По онова време българската култура е сведена до нископрестижен народен език [demotic vernacular].

§2.2 Илирианство

Идеята за съществуването на етническа група, наречена българи или славяни, обаче не изчезва напълно. От голямо значение за развитието на усещането за славянска общност на Балканите е било илирианството, тенденцията да се разглеждат илирите[6] от древността като предци на съвременните славяни. В наши дни обикновено се смята, че потомците на илирианския народ от древността, победен от Филип Македонски, са албанците. През седемнадесети до деветнадесети век обаче живее идеята, че илирите са прадеди на хърватите или дори на южните славяни изобщо.


Small Ad GF 1

От голямо значение за България са връзките с града-република Дубровник, който от своя страна има тесни връзки с Република Венеция[7]. Поради сходството в езика между хърватите от Дубровник и сърбите и българите на Балканския полуостров, дубровчани са добре поставени като посредници за предаване на западни идеи.

Далматинските земи около Дубровник са били венецианска територия до края на републиката през 1791 г. Връзките между Далмация и Венеция датират още от 1000 г. През 1699 и 1718 г., след договорите от Карловиц и Пасаровиц, Венеция разширява територията си във вътрешността на страната[8].

Дубровник е бил много богат град, богат и на култура. През седемнадесети век той се смята за „славянската Атина“[9]. Жителите на града се ползват от привилегиите на търговците и освобождаването от данъци в Османската империя[10]. Колонии от търговци от Дубровник живеят по целия Балкан, дванадесет от тях са в България[11].

Културата на Дубровник е силно повлияна от италианците. Литературата е писана на латински, италиански или славянски. Най-известният поет от XVII век е Иван Гундулич, написал епоса Осман. Първият, който пише за илирите, е Винко Прибоевич, доминикански монах от Далмация, който публикува през 1532 г. във Венеция книгата си De origine successibusque Slavorum [Произходът на славяните]. В този труд той заявява, че славяните са автохтонните [коренните] жители на Балканския полуостров. Да напише книгата си той е вдъхновен от произведението на византийския историограф Лаоникос Халкокондилис[12].

Тази концепция за илирианските предци става популярна както сред сърбите, така и сред хърватите. През 1595 г. дубровненецът Петър Охмучевич установява генеалогична връзка между Илирианската империя и средновековния сръбски цар Стефан Душан[13]. Душан, династията Неманджид и средновековният княз Марко Кралевич се появяват също и в Осман на Гундулич.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Il regno degli Slavi[14] [Царството на славяните] на Мавро Орбини е друго произведение, показателно за илирианската традиция. Орбини е бенедиктински монах от остров Мльет, близо до Дубровник. Той пише книгата си през 1601 г. като история на Дубровник и неговите славянски околности. Орбини разчита до голяма степен на византийски източници, съдържащи доста забележки за българите. По такъв начин работата на Орбини на много места касае българите, въпреки че той не ги е считал за илири. Според Орбини мястото на произхода на славяните е Скандинавия[15].

Илирианският поглед върху световната история е предаден в графична форма – нещо изключително важно във време, когато грамотността не е толкова широко разпространена, както сега – от хърватина Павао Ритер Витезович (1652-1712).

Витезович се счита за първия хърватски професионален литератор[16]. Загрижен за тежката съдба на южнославянските народи, които са разделени под различни владетели, той изготвя план, според който Австрия трябва да освободи всички южни славяни и да ги обедини в един единствен народ. Той оправдава този план с исторически правни документи[17]. През 1701 г. Витезович публикува във Виена своята Stemmatographia, sive armorum illyricorum delineatio, descriptionptio, et restitutio (Стематография, или чертеж, описание и реконструкция на оръжията на илирите). Стихотворенията под хералдическите знаци и текстовете са преведени на славено-сръбски от Павел Ненадович за албума на Христофор Зефарович[18]. Витезович не е първият, който прави хералдически албум на южните славяни, но той е първият, който поддържа йерархия на различните кралства (империи) и региони. В българския случай освен царство България той показва оръжията на Мизия, Тракия и Дардания[19]. Тъй като не всички нововъведени региони са имали герб, той сам е измислил някои от 56-те герба в Стематографията си, вдъхновен от II regno degli Slavi на Орбини[20].

§2.3 Католическата мисия в България

Илирианският идеал за единство сред южните славяни улеснява опитите за обръщане на българите към католицизма, така че да се постигне религиозно единство с католическите хървати. Още през Средновековието сред българите е имало католически мисии. Както йезуитите, така и францисканските монаси възнамеряват да разпространяват вярата си сред хората на Балканите, но тъй като йезуитите, поради връзките си с османските врагове Испания и Венеция, не са приети в империята, католическото влияние в България идва главно чрез Францисканския орден[21], Първата мисия на монаси-францисканци в България, или по-точно в империята на Иван Страцимир, започва през 1365 г. През първите векове на османското владичество тази мисия отслабва, но от втората половина на XVI в., по време на контрареформацията, т. нар. Congregatio de Propaganda Fide [Конгрегация за разпространяване на вярата], която е основана през 1622 г., дава нов тласък на тези дейности на Балканите. Съюзът между русите и Рим от 1508 г. може би е бил вдъхновение за мисионерите на Балканите. В България върхът на католическата мисия е през XVII век.

Мисията е насочена най-вече към (и е най-успешна сред) българското павликянско население[22] – религиозна група, продължила средновековната традиция на богомилите (ерес, свързана с албигойците или катарите, които са по-известни в Западна Европа.) Тя е координирана от Босна, а босненецът Петър Солинат е неин пионер: той основава католически манастир в Чипровци, в Северозападна България.

Чипровци е бил център на българската католическа общност. По онова време той е миньорски град с голяма общност от миньори, идещи от Саксония, които са приели българския за свой език, но са запазили католическата си религия. През XVII в. Чипровци е богат град и е известен като Цветето на България[23].

През 1620 г. една отделна католическа църковна провинция, Кустодия България, се отделя от босненската. През 1640 г. е основана католическата епархия на София, като Петър Солинат е първият ѝ епископ. Три години по-късно епархията е издигната до сан архиепископия, с Петър Богдан (виж по-долу) – като архиепископ. Следва втора архиепископия през 1644 г. (Марцианополис), и трета през 1647 г. в Никополис, където архиепископ е Филип Станиславов[24].

Католическите мисионери са високо образовани в сравнение с православните си колеги. Парчевич например е бил доктор на теологията[25]. Мисионерите са първите, които откриват в България училища, в които се преподават не само религиозни предмети. В тези училища латинският и славянският (хърватски) се изучават заедно с аритметика и граматика. В Чипровци, центъра на българската католическа общност, е открита семинария и най-добрите ученици са изпращани в „Илирианските колежи“ в Рим, Болоня и Лорето[26].

Първата книга, отпечатана ако не на български, то поне на славянски и насочена към българските читатели, е книга, произхождаща от и предназначена за католическата общност: Абагар. Филип Станиславов, архиепископът на Никополис, съставя този молитвеник, който е отпечатан през 1651 г. в Рим. Езикът, използван в Абагара, е уникален за времето си, защото, макар да е базиран на хърватския, той съдържа редица български елементи[27]. Всички останали произведения, за които българите са дали своя принос по онова време, са написани на (Славено)сръбски. Има изследователи, които посочват броя на заемките от хърватски и отричат, че езикът може да бъде етикетиран като български, но все пак Абагарът е първата печатна книга, която е била предназначена да бъде написана на български език[28].

 

03 Abagar 2
Страница от Абагар – първата печатна книга, насочена специално към български читатели.

 

§2.4 Петър Богдан

Петър Богдан е роден като Богдан Бакшев през 1601 г., а умира през 1674 г. Той получава името Петър, когато влиза във Францисканския орден, вероятно в чест на първопроходеца Петър Солинат[29]. От 1643 г. Богдан е архиепископ на София, но е написал и редица трудове по българската история. През 1667 г. той съставя история на България, наречена Historia Bulgariae, която е трябвало да бъде отпечатана във Венеция, но от нея не са оцелели никакви копия[30]. В крайна сметка тя може би наистина е била отпечатана, тъй като е намерено копие на части от текста, в който са вписани бележки на коректор, а в един опис от 1711 г. на францискански манастир в Дева, Румъния, се споменава за наличието на копие от тази история на България.

От предговора и резюмето, които са оцелели, е възможно да се придобие впечатление за характера на произведението. Богдан използва в изследването си много класически и средновековни източници, от Овидий и Птолемей до Цезар Барони и Мауро Орбини[31]. Освен това той включва няколко разширени описания на България в своите „обръщения“ към паството, които може би е възнамерявал да публикува. Сред тях са Relaziones del regno di Bulgaria (1640), Storia di Soffia (1653) и Storia di Ohrid (1655)[32].

§2.5 Политически стремежи

Католическото движение сред българите не е строго религиозно или културно, то има и политически стремежи. Католическите водачи на българите се надяват на инвазия на католическите сили в османска територия. Тогава българите ще могат да се дигнат на бунт и по този начин да бъдат освободени от турското владичество.

Характерни в това отношение са дейностите на Петър Парчевич (1612-1674). Парчевич e роден в Чипровци в семейство на босненски имигранти. Образованието си е получил в Илирианския колеж в Лорето и по-късно в Рим. Той е назначен за секретар на Марцианополис при създаването на архиепископията през 1644 г. Епископията му е от северната страна на Дунав, в Бакау (Молдова), предпазена от османския контрол. Парчевич скоро предприема първата си политическа мисия, когато отива при полско-литовския крал Владислав IV и му предлага българската корона, обещавайки, че 40 000 българи ще въстанат и подкрепят полските претенции. След смъртта на Владислав Парчевич повтаря предложението си на новия крал Ян Казимир. След това заминава за Виена, за да пледира пред император Фердинанд II за нова антиосманска лига[33]. Парчевич описва по следния начин плана си пред сената на Венеция през 1649 г.:

Ние, народите от Изтока, тоест от Балканите и най-вече от богатото царство на България, с побелели бради, с побелели глави, натежали от тиранията, с хлътнали очи, с оттичаща сила… се обръщаме за помощ към водачите на света … да прогонят тиранията от Изтока. Народът отново настоява да бъде освободен и изпраща своя пратеник дон Петър Парчевич българинът при най-просветения крал Казимир, при най-справедливия император и в най-просветената и известна република Венеция, тъй като желаем тя да продължи своя щастлив успех и пробуди българския лъв, заспал, защото той, въпреки че все още диша, не е напълно жив[34].

Планът се проваля. През 1654 г. Парчевич е повишен за архиепископ на Марцианополис. Тогава той предлага българската корона директно на император Фердинанд, който от своя страна го повишава в титлата барон.

Парчевич започва с широка подкрепа за политическите си мисии, както от страна на български духовници като Петър Богдан, така и от Рим. По-късно обаче църковните власти стават все по-недоволни от неговата дейност, тъй като той нарушава правилото, че мисионерите не трябва да бъдат политически ангажирани. През 1662 г., когато Парчевич се забърква в конфликт с колегата си Филип Станиславов за точната граница между техните територии, той е освободен от задълженията си[35].

След избухването на полско-турската война от 1672 г. Парчевич, вече възстановен в духовния си ранг, пътува из Европа (Варшава, Виена, Венеция и накрая Рим) още един, последен път, за да търси подкрепа за българската кауза. Отново никоя голяма сила не желае да промени статуквото.

Петър Богдан също се занимава с политика. Доколкото успях да установя, той е първият, който през 1640 г. описва подробно границите на България:

La Bulgaria si chiama adesso tutto quello, che si chiamava prima Misia superiore, et parte della inferiore Misis, tutta la Tracia, pur que adesso intorno al mar di Gallipoli s’usa la lingua Greca, et la maggior parte della Macedonia et tutta la Moravia sino l’Ohrida, et sino alli confini d’Albania et di Grecia, et della Servia, et verso l’Oriente si estende sino al Mar negro; et il Danibio la divide di Aquilone con la Valacchia e Moldavia, anticamente dette Dacia antiqua, ultra Danubium, etc.[36]

Днес цялата тази земя, наречена Първа Горна Мизия, части от Долна Мизия, цяла Тракия, с изключение на пристанището на Галиполи, където се говори гръцки език, по-голямата част от Македония, цялата Морава, до Охрида до границите на Албания и Гърция, а от Сърбия на изток до Черно море, се нарича България. На север Дунав я разделя от Влахия и Молдавия, в древни времена наричана Древна Дакия, Задунайска Дакия и др.[37]

Тези католически интелектуалци са първите, които разглеждат хората, живеещи в българските земи – и православни, и католици – като един народ и по този начин придават повече тежест на нацията, отколкото на религията, като отличителен критерий. Софийският епископ Илия Маринов споменава в документ от 1626 г., че еретиците (православните жители) на Северна България и павликяните „sono di medissima genti“ (са от един и същи народ). Филип Станиславов заявява през 1659 г., че павликяните „slavi sunt“ (са славяни)[38]. Тази идея се появява сред православните българи едва през XIX век.

Има известно чувство на солидарност между католическите и православните хора. По време на войната, в която Полша, Русия, Хабсбургите и Венеция се сражават срещу Османската империя от 1683 до 1699 г., в българските земи има три големи въстания, в които католици и православни обединяват силите си: във Велико Търново (1686), Чипровци (1688) и в североизточната част на Македония (1689).

И трите въстания са смазани, а голям брой българи забягват през Дунава. Отчасти поради това българите постепенно загубват вярата си в католическите водачи на Европа. Този процес започва още преди въстанията. Петър Парчевич вече е изразил надеждата си в руския цар[39].

§2.6 Хабсбургска Сърбия

Друг канал между българската и католическа Европа се открива, когато с Договора от Сремски Карловци от 1699 г. част от Сърбия влиза в границите на Хабсбургската империя. Тази част, днес известна като Войводина, се превръща във важен културен център за сърбите.

Сремски Карловци стават седалище на архиепископ, а манастирите на Фруска гора, Сръбската Света гора, се превръщат във важни културни центрове. Поради близостта и в религията, и в езика, българите и власите също печелят от културния разцвет. През 1751 г. българинът Партений Павлович става епископ в Сремски Карловци[40], което вероятно укрепва връзките с манастирите в българските земи.

Две книги от сърби от тази общност, които имат голямо влияние сред българите, са отпечатани във Виена: Стематографията на Христофор Зефарович от 1741 г., която е адаптация на Стематографията на Павао Ритер Витезович (вж. §2.2), и Istorija raznyh slovenskih narodov, nai-pače Bolgarov, Horvatov, Serbov (История на различните славянски народи, най-вече на българите, хърватите, сърбите) от 1794 г., написана от Йован Раич, която е преведена за първи път на български през 1844 г. от П. Сапунов[41], Преводите на тези две книги, които представляват илирианската традиция, изиграват важна роля в българското Възраждане.

Христофор Зефарович е роден близо до Дойран, езеро в югоизточната част на сегашна Македония, през 1690 г. и вероятно е получил образование като художник в Хабсбургска Сърбия[42]. Неговата Стематография, подобна на тази на Витезович, е колекция от медни гравюри, показващи гербовете на илирианските земи, изготвени от известния гравьор Томас Месмер[43] и прерисувани от Зефарович. Книгата е написана на славено-сръбски, славянският църковен език на онова време. Финансирана е от и посветена на тогавашния патриарх Арсений IV[44]. Тя е много популярна: само няколко месеца след първата ѝ поява е отпечатано второ издание[45].

Книгата започва с 16 гравюри на светци, включително Методий (който се появява, достатъчно странно, без Кирил), Сава, Наум и Климент (ученици на Кирил и Методий), които са сред първите, разпространили вярата на Балканския полуостров; сръбски светци като Стефан Неманя (Св. Симеон) синовете му Стефан Първовенчаний, Свети Сава, и Лазар. Български светци, както са посочени в българския църковен календар[46], липсват. Само св. Наум и св. Климент Охридски могат да се считат за български, въпреки че по-често се разглеждат като общославянски светци[47].

Зефарович е бил православен, а не католик, но все пак работата му следва примерите на католическите илирианци. Гравюрите, които са включени в книгата, ясно излъчват илирианския идеал. Те представляват гербовете на патриарха и на 56 области, обитавани от илири. Колекцията се открива с герба на самата Илирия, а след това по реда на латинската азбука показва региони като Сърбия, Босна, България и нейните части Мизия, Тракия (разделена на Тракия Одризийская и Тракия Римская), Македония, Дардания и Хърватия, както и неславянски райони като Гърция, Унгария и някои региони, за които не е ясно дали някога са образували държавно единство, което е било достатъчно добре организирано, за да носи герб: Келта, Яподия и Тривалия (отразяващи келтите, илирското племе на яподите и тракийското племе на трибалите). Има дори изненадващи названия като Крета (Крит) и Турция (Турция). Трудно е да си представим, че някога там е имало илирско население.

Текстовете под гербовете изразяват скръб от турското потисничество на някои области, като онези под македонския и гръцкия герб:

Сут Лвом щити златыя
червленним прекрити
Знамение се Царску
хотя чест явити
Лву отял Великому
турчин диадему
Изгубих аз чест всяку,
ему таку зриму[48]

Во плаветной зде шар
мудрост ест высока
Ейже злато в подданстве,
и чест преглубока
В мудрих мужех греция
иногда богата
Ныне бедна
требует совета и злата[49]

Освен славянските общности във Виена и Будапеща, много хора от манастирите на светата Атонска планина и митрополията на Сремски Карловци също са привлечени към илирианската идея. Австрийските сили очевидно са недоволни от това мислене, тъй като Стематографията е поставена в Index Librorum Prohibitorum [Индекс на забранените книги][50].

Гравюрите на Зефарович служат като пример за преписвачите на българската история от Паисий Хилендарски (виж §5.3), които ги добавят като илюстрации към текста. В един ръкопис с разни съдържания, известен като Ахтаров сборник от 1842, Паисиевата История е подвързана заедно с илюстрации на гербове на Турция и България от Стематографията[51].

Другият виенски документ, Istorija raznyh slovenskih narodov, nai-pace Bolgarov, Horvatov, Serbov (История на различни славянски народи, особено на българите, хърватите и сърбите, 1794-1795) на Йован Раич, е впечатляващо произведение в четири тома. Това е историческо произведение, което интегрира по-голямата част от сръбските историографски сведения, които са били налични по това време и се фокусира особено върху средновековното сръбско кралство и сръбските герои. В него има раздел и за българската история. Йован Раич произхожда от Карловци в Хабсбургска Сърбия, а баща му Райо (Радослав) е от Видин, в днешна България[52], Известно е, че Раич е посетил Хилендарския манастир на Атон в средата на 1757 г., по време на изследванията за историята си[53]. Не е невъзможно българският монах Паисий да е бил там по това време и е изказвано предложението, че Раич е могъл да вдъхнови Паисий да напише историята си (вж. §5.3)[54].

Католическата мисионерска дейност продължава през осемнадесети век в градове като Виена, Загреб и Нови Сад. Творби на хора като Георги Пеячевич и Кръстьо Пайкич продължават литературната традиция, започната от Абагар на Филип Станиславов[55].

Илирианското движение от осемнадесети век ще се върне през XIX век, но тогава повече като политическо, отколкото културно движение. Освен това то има основно хърватски характер, като негов водач е Людевит Гай. Към това време хърватите вече за кратко са преживели собствена политическа автономия, тъй като са имали свои илириански провинции по време на Наполеоновите войни. През 1843 г. употребата на думата „илириански“ е напълно забранена от правителството на Хабсбургите и движението губи импулса си.

Това ново движение оказва много по-слабо въздействие върху българите, отколкото сръбското илирианство от XVIII век. Преводите на илирианските произведения от осемнадесети век продължават да се появяват през първата половина на XIX век на български език, но след това идеята изчезва от българския дискурс, тъй като е маргинализирана от тезата на [Юрий] Венелин, че предци на българите са били хуните[56].

§2.7 Българското униатско движение

По-късно, през деветнадесети век, идеите на илирианските католически „активисти“ се възприемат от българските униати, чиято цел е да бъде поставена българската църква под егидата на папата в Рим, вместо на патриарха в Константинопол. Те очакват това да доведе до основаването на нов (български) католически милет в Османската империя и по този начин до повече автономия за българите. Католически милет, в който арменците формират мнозинството, действително е основан през 1831 г. След като църковният конфликт вътре в православната църква започва да се развива през 1840-те години, това скоро се превръща в основен фокус, около който българите обединяват силите си (вж. също § 5.5). Оттам нататък на униатите се обръща малко внимание от други български интелектуалци и ролята им става маргинална. Това може би се дължи до голяма степен на позицията на Русия, която има за цел да запази православния милет. Когато през 1860 г. 120 българи в Истанбул, които твърдят, че говорят от името на други 3000 българи, провъзгласяват съюз [уния] с Рим, Русия поръчва отвличането на техния епископ Йосиф Соколски, след което движението загубва импулса си.

Първата българска граматика на немски език, която се основава на един от източнобългарските диалекти, е написана и публикувана във Виена през 1852 г. от Драган и Антон Цанкови, които са привърженици на униатския идеал[57]. Братята Цанкови са вдъхновени да съставят граматиката си от работата на уважавания славянски филолог Франк Миклошич, който продължава да изучава (старо)българския език и, следвайки панонската теория на Копитар (вж. § 8.5), предполага, че българският, също като съвременния словенски, може би е потомък от старословенския език[58], В предговора си Цанков обяснява защо смята, че е било необходимо да напише тази граматика:

Uns leitete bloss das lebhafte Verlangen, unsere geliebte Muttersprache, wie man sagt, in die Welt einzuführen, und ihr gegen mannigfache Unbilden, die ihr von verschiedenen Seiten angethan wurden, gerechte Würdigung und Annerkennung zu verschaffen[59].

[Бяхме ръководени единствено от пламенното желание да въведем любимия си майчин език, както се казва, в света и да му отдадем признателност и признание срещу различните несправедливости, които са му причинени от различни страни]

Говорейки за „Unbilden“ [несправедливости], Цанков има предвид идеята, че българският бил скитски или татарски език:

Es wird nämlich jedem kundigen Leser, namentlich aber jenen, die mit einer oder der andern slavischen Sprache vertraut sind, auf den ersten Blick in die Augen springen, dass die bulgarische Sprache ein Zweig jenes grossen und mächtigen Sprachstammes ist ist slavischen bezeichnet. Die geringen Abweichungen, wie der Gebrauch des Artikels, der Mangel des Infinitivs, dürften wohl nicht dagegen entscheiden. Hoffentlich wird man nicht länger mehr Meinungen und Behauptungen hören müssen, welche die bulgarische Sprache für ein skythisches, tatarisches, und Gott weiss was noch für ein anderes Idiom, ausgaben[60].

[На всеки сведущ читател, особено на запознатите с един или друг славянски език, ще стане ясно с един поглед, че българският език е клон от онази голяма и мощна езикова група, наречена славянска. Леките отклонения, като използването на членуване и липсата на инфинитив, не могат да бъдат решаващи срещу [този извод]. Надяваме се, че вече няма да ви се налага да чувате мнения и твърдения, че българският език бил скитски, татарски и Бог знае какъв друг език.]

Изглежда че Цанков, който е бил студент в Киев, Одеса и Виена, е бил добре информиран за случващото се в академичния свят по негово време. За по-нататъшно четене по въпроса за българите той насочва читателите си към произведението Les slaves de Turquie [Робите на Турция] от Киприен Робèр (виж също § 4.3) и към три книги от Юрий Венелин (виж § 7.7): Dревние и нынешние болгаре, О зародыше новой болгарской литературы и Критическиe исследования об истории болгар[61].

Граматиката на Цанков не получава много внимание поради изолацията на униатските привърженици през това време и предложението им да пишат български език на латиница[62]. Драган Цанков е имал планове да основе българско литературно дружество и да създаде печатница в родния си град Свищов, за което се твърди, че е причината той да напусне университета и да стане словослагател[63]. Идеята за печатницата в Свищов така и не е реализирана, защото избухването на Кримската война осуетява плановете му.

Цанков заминава за Истанбул, където е активен като учител, журналист и печатар. Там той става водач на униатското движение сред българите[64] и лидер на 120-те униатски привърженици, подписали [петицията за] Съюза с Рим.

През 1869 и 1870 г. Антон Доброслав публикува Калиндар за българите в района на Банат, който е отпечатан с латински букви в печатницата на мехитаристите, един първоначално арменски католически орден, който е основал свой манастир във Виена[65] (виж § 8.4).

Заключения

Най-голямото постижение на католическите интелектуалци от XVII век за българското национално движение е, че за първи път се споменава за българска нация, състояща се от хора от различни християнски религии. Това противоречи на тогавашната концепция за разделяне на хората според религията, игнорирайки етническата принадлежност. Тази идея не е разработена независимо от българи или от хървати, но е „прихваната“ (за да използваме аналогията на Спербер с болестите), от примери от други места в Европа. Връзките с Рим са изключително важни: Рим е важен и голям град, в който се срещат хора от всички етноси.

Идеята за българска народност се консолидира чрез създаването на национални истории. Тази българска историографска традиция възниква, след като е била повлияна от Рим, а по-късно от хърватски и сръбски учени. В този момент тя все още е неуспешна и прекъсваща. Освен това тя се разпространява само сред българите от един ограничен регион. Когато ролята на католическата общност в Османската империя отслабва, тази идея вече не се съобщава и тя престава да бъде културно представителство, по думите на Спербер.

Тя обаче не изчезва напълно и когато през XIX век започва Възраждането, бива подхваната отново. Тогава българите католици поискват отделен милет, за да получат независимост от Патриаршията. До този период ролята, която католиците играят сред българите, е маргинална.

 
Следва продължение...

 

[1] Илирианското движение (на хърватски: Ilirski pokret, словенски: Ilirsko gibanje) е общо-южнославянска културно-политическа кампания с корени в ранния модерен период и възродена от група млади хърватски интелектуалци през първата половина на 19 век около 1835-1863 г. Това движение има за цел да създаде хърватско национално присъствие в Австро-Унгария чрез езиково и етническо единство и чрез него да постави основата за културно и езиково обединение на всички южни славяни под обединяващия термин илириански. Бел. пр.

[2] За разлика от сръбския случай, не са запазени исторически сведения или героични разкази за битки между българите и турците. Това кара някои изследователи да смятат, че българските царе не са завладени, а по-скоро са се присъединили към Османската империя като васали. Лилова, Възрожденските значения, 249. Това оказва голямо влияние върху възможността да се използват исторически аргументи във Възраждането.

[3] Paschalis M. Kitromilides, (1999). Orthodox culture and collective identity in the Ottoman Balkans during the eighteenth century, [Православна култура и колективна идентичност на османските Балкани през осемнадесети век] Oriente Moderno, XIX #1, 131.

[4] Raymond Detrez, „Het Osmaanse millet-systeem“, in Nationalisme: kritische opstellen, ed. R. Detrez & J. Blommaert (Berchem/Breda: EPO/De Geus, 1994), 297.

[5] Stanford J. Shaw, J. (1976). Empire of the Gazis: the rise and decline of The Ottoman Empire 1280-1808 [History of The Ottoman Empire and modern Turkey, I], [Империята на Гази: възходът и упадъкът на Османската империя 1280-1808 г. [История на Османската империя и съвременна Турция, I]] 151.

[6] В българския превод използвам две различни думи, за да обозначавам, първо, реалното древно население (илири) и, второ, привържениците на идеята от 18-19 век (илирианци). Бел. пр.

[7] Пенев, Начало, 246.

[8] Larry Wolff, Venice and the Slavs.The discovery of Dalmatia in the age of enlightenment [Венеция и славяните. Откриването на Далмация в епохата на просвещението] (Stanford: Stanford University Press, 2001), 6.

[9] Francis W. Carter, Dubrovnik (Ragusa). A classic city-state [Дубровник (Рагуза). Класически град-държава] (London/New York: Seminar Press, 1972), 446.

[10] Shaw, Empire, 164.

[11] Първата е основана в София през 1470 г., а последната в Чипровци през 1676 г. Други колонии са в Пловдив (1502), Варна (1536), Видин (1541), Провадия (1541), Никопол (1556), Велико Търново (1562), Русе (1581), Силистра (1581), Шумен (1581). Carter, Dubrovnik, 147.

[12] Antun Barac, A history of Yugoslav literature (Beograd: no publ. ment., 1955), 41.

[13] Димитър Ангелов, Българската народност през вековете (Стара Загора, изд. „Идея“, 1994), 171.

[14] Mavro Orbini, Il regno degli Slavi (Venice, 1601).

[15] Ангелов, Българската народност, 185.

[16] Barac, A history, 49.

[17] Пак там.

[18] Христофор Зефарович, Стематография. Факсимилно издание (коментирано от Асен Василев; София: Наука и изкуство, 1986), 20.

[19] Исторически регион, обхващащ днешната територия на Косово и западните части от Македония. Бел. пр.

[20] Josip Vončina, „Pavao Ritter Vitezović“, in Pet stoljeća Hrvatske književnosti. Zrinski, Frankopan, Vitezović. Izabrana djela, ed. K. Špoljar (Zagreb: Zora Matica Hrvatska, 1976), 347.

[21] Божидар Димитров, Петър Богдан Бакшев. Българска политика и история от XVII век (София: Наука и Изкуство, 1985), 20.

[22] Ангелов, Българската народност, 171.

[23] Пенев, Начало, 261.

[24] Ангелов, Българската народност, 172.

[25] Пенев, Начало, 270.

[26] Ангелов, Българската народност, 173.

[27] Н. М. Петровски, „О занятиях М. Копитара болгарским языком“, Списание на БАН VIII # 5 (1914): 20.

[28] James F. Clarke. „Serbia and the Bulgarian revival (1762-1872)“ [Сърбия и българското възраждане (1762-1872)“] American Slavic and East European Review 4(1945), # 3-4, 141-162, 143.

[29] Димитров, Петър Богдан Бакшев, 20.

[30] Ангелов, Българската народност, 190.

[31] Пак там.

[32] Димитров, Петър Богдан Бакшев, 115.

[33] Илия Тодев и др., ред., Кой кой е сред българите от XV-XIX v. 501 имена от епоха на Османското Владичество (София: Анубис, 2000), 208-209.

[34] Ангелов, Бългрската народност, 188. (Тъй като не разполагам с българския оригинал, текстът тук със сигурност се различава от него, Бел. пр.)

[35] Тодев, Кой кой е, 209.

[36] Димиторв, Петър Богдан Бакшев, 128.

[37] М. Войнов, Л. Панайотов, К. Палешутски, К. Пандев, З. Пляков, А. Райкова, и Р. Стойков, ред., Документи и материали за историята на българския народ (София: БАН, 1969 г.)), 67.

[38] Ангелов, Бългрската народност, 188.

[39] Пак там, 194.

[40] Ангелов, Бългрската народност, 236.

[41] Радев, Енциклопедия, 693 г., споменава М. Кифалов като преводач. Това не може да е вярно и на страница 655 преводът правилно е приписан на Сапунов.

[42] Žefarović, Stematografija, 10.

[43] Ludger Udolph, „Österreichisch-bulgarische Kulturbeziehungen vom 17. bis zum 20. Jahrhundert“, Wiener slavistisches Jahrbuch 45 (1999), 221.

[44] Николай Генчев посочва, че Зефарович е принадлежал към „руско-славянската школа“ на Сремски Карловци. Генчев, Българско Вазраждане, 108.

[45] Христо Дерменджиев, „Българският герб през средновековието и възраждането“, Исторически преглед # 4 (1972), 69.

[46] Мануил Ямалян, български светци. Публикувано на http://bulch.tripod.com/boc/saints.htm (последно посетено на 21-6-2005).

Този сайт изброява както българи, които се смятат за преподобни (преп.), една стъпка по-долу от блажените, така и светии (св.), и не съответства напълно на списъка с български светци, публикуван от Българския синод.

[47] Любопитно е, че Асен Василев в предговора си към факсимилното издание идентифицира още няколко български светци: св. Давид, св. Теоктист, св. Никодим, св. Анна и св. Елена. Никой от тях обаче не се смята за светец в българския календар. Вярно е, че в текста в „Стематография“ Давид се нарича „car bolgarskij“, но не бива да приемаме, че по времето на Зефарович това са указания за неговото свързване с областта, която сега е България. Особено аргументацията на Василев за самоличността на Анна и Елена е изключително слаба. Той предполага, че те са български светици, защото присъстват до светии, които самият той е етикетирал като български. Търсейки в българската история женски светици от царско потекло, той прави извода, че те трябва да бъдат съпругата и майката на цар Иван Асен II. Един поглед към сръбския православен календар предоставя по-логично идентифициране на всички тези светии: присъстват и Св. Анна, и св. Елена, до почтения (но никакъв светец) Давид, почтения Теоктист, както и почтения и светец Никодим (виж Сръбската православна епархия Рашка и Призрен, Сръбската църква в историята. Публикувано на http://www.kosovo.com/socheng2.html). Предвид големия брой сръбски светци сред останалите портрети, много по-вероятно е светиите на илюстрациите да са сръбски. Фактът, че голяма част от днешна България е била под юрисдикцията на Сръбската патриаршия в Печ, до нейното премахване през 1766 г., подкрепя това заключение.

[48] Žefarović, Stematografija, 14а.

[49] Пак там, 11а.

[50] Пак там, 20.

[51] Пак там, 17. Тези копия обаче са неточни от хералдическа гледна точка, виж: Дерменджиев, „Българският герб“, 73.

[52] Радев, Енциклопедия, 624.

[53] Пенев, Начало, 331.

[54] Радев, Енциклопедия, 624

[55] Генчев, Българско Възраждане, 108

[56] Лилова, Възрожданески значения, 205.

[57] Владко Мурдаров, Виена и началото на българската езикословна наука (София, 1988), 17.

[58] Пак там, 14.

[59] От факсимиле на: Dragan Cankov. Bulgarische Grammatik (Wien, 1852), V, в Günther Wytrzens, „Die Bedeutung Wiens und seiner Druckereien für die bulgarische Wiedergeburt“ [Значението на Виена и нейните печатници за българското възраждане], Die slawischen Sprachen # 1 (1982): 138.

[60] Пак там.

[61] Пак там.

[62] Мурдаров, Виена, 17.

[63] Virginia Paskaleva, „Bulgarische Studenten und Schüler in Mitteleuropa in den viertiger bis siebziger Jahren des 19. Jahrhunderts“ [„Български студенти и ученици в Централна Европа от четридсетте до седемдесетте години на 19 век“], in Wegenetz europäischen Geistes, ed. R.G. Plaschka & K. Mack (Wien: Verlag für Geschichte und Politik, 1987), 64.

[64] Udolph, „Österreichisch-bulgarische Kulturbeziehungen“, 226.

[65] Wytrzens, „Die Bedeutung“, 127. За факсимиле на първата страница и някои отделни пасажи вижте: Wytrzens, „Die Bedeutung“, 134-137.

 

Жанет Сампимон е холандска историчка и българистка. Работи в Института за култура и история към Амстердамския университет. Основният й труд „Ставането на българщината“ (Becoming Bulgarian) защитава идеята за предимно културното, а не толкова революционно, съдържание на българското Възраждане.

Pin It

Прочетете още...