Събитията напоследък поставиха въпроса за това какво доведе до появата на депутата&медиен магнат&следовател&политик на трибуната на Народното събрание. Спонтанната реакция на отвращение поставя въпроса за една граница, която сякаш не е била ясно поставена, но и която е подвижна отдавна. Или отдавна, много отдавна – преместена.

Изглежда част от процеса е свързана с постепенното сливане на капитала с държавата. Чуват се определения като „ДПС е корпорация“, видима е концентрацията на публични пари в частни ръце с цел по-голямо (медийно, но и друго вероятно) удобство на „държавата“.

Каква държава, обаче? Имаме държавата, която се „корпоратизира“ и се деполитизира – става неспособна да бъде повлиявана чрез механизмите не само на представителната, но и на пряката демокрация. Дали това е последен (аналогиите с кризата в Римската империя и Калигула) етап на някаква криза ще приемем, ако започнат да се появяват признаци за нещо наистина ново.

За мен кризата „Пеевски“ е логично продължение на годините ерозия и линеене на самоорганизирането на индивидите, групите и общностите, на индивидуалната свобода, задушаване на предприемчивостта, на местната демокрация и много други форми на имунитет, на „озаптяване“ на свръхконцентрацията на политическа власт в „Центъра“. Ползите от самоорганизацията[1] са, че тя създава нагласи у всеки публичен деец (гражданин) срещу подобни дисбаланси (уродства) в политическия живот.

Снимката на Пеевски с „Мултигруп“ (друг символ на тази тенденция към свръх-централизация) е знак за идейната близост на двата модела („КТБ“ и „Мулти“). Години след краха на Мултигруп имаме втора (дали?) свръхконцентрация и претенция за това кой точно „кара влака„[2] – изместват вниманието от факта, че сме приели да се качим на този влак – на авторитарния, патриархален централизъм.

Самата държава като конструкт в ума на хората дава възможност да бъде „изнасилвана“ (тази метафора стана внезапно популярна напоследък) от капитала, който, иначе, само когато е свръх-едър може да и устои, но как и устоява – като постъпва със свръх-центристката (имперска по нагласи) държава така както тя постъпва с дребния и средния бизнес. Спомняме си кризата на бизнеса с размери доста под тези на Корпоративна банка и на медийната група на Ирена Кръстева – масово чувство сред дребните и средни предприемачи за изнасилване в началото на управлението на ГЕРБ, но и не само по негово време. На авторитарната и централизираща в себе си всичко държава капиталът отвръща с авторитарен (или корупционен) контрол – Пеевски, като представител на този „глас“, говори на хората, които за него олицетворяват държавността, арогантно. Искам да кажа, че ако имаме работа с политическо „чудовище“ то, може би, е родено в утробата на системното деполитизиране (лишаване от участие) на предприемаческата, обновителната, (гражданска) страна на обществото.

Олигархизирането и мафиотизирането на предприемачеството започна с мутрите, които, знаем, бяха маша в ръцете на хора, които, изчистени от всички екзотики, бяха служители[3], формирани в командно-бюрократична парадигма за човека. Зад корупцията и „Октопода“ наднича една култура, която се организира за да брани ценности. Тази култура протежираше „мутрите“, те бяха израз на нея, на един нагон. На нагон за контрол и власт върху разнообразието, върху изненадата и новостта. „Октоподът“ не функционира просто за да живеят неговите барони в разкош. Това е елементарно, макар и достъпно обяснение. Октоподът е спонтанен начин на една определена култура и на структура на авторитет да възпроизвежда себе си. Истина е че това се случва в крайния стадий от развитието (упадъка) на определената култура. Мафията в Италия упада, когато условията за културата, чиито стожер е, ерозират[4]. Това, разбира се, не отменя героизма на знайни и незнайни служители на публичния ред и на справедливостта. Но това означава също, че „Пеевски“ или това, което се проектира върху него или самият той символизира има много по дълбоки корени, които само с плевене няма да може да се премахнат.

Това, което явлението символизира е израз на свърхразрастването на държавния контрол върху публичния живот. Крайна форма на този процес е опитът на държавата да изземе функциите дори на съда („Цветанов“ срещу „Тодорова“).

Този процес не е от вчера. Имаше го във всяка политическа вода, в която се топяхме от 1989[5], че и от 1923 насам. Това, че сега е най-мътна е друг въпрос.

Затова мисля, че „Пеевски“ съм аз:

– и човекът, който не осмисля тоталитарното, авторитарното и насилническото си минало,

– и човекът, който презира хомосексуалните, турците, циганите и т.н., 

– и човекът, който приема да живее в грозни панелки, обхванати от неприязън и незачитане към съседа,

– и човекът, който се отнася с подозрение към чужденците,

– и човекът, който ходи на училище за да получи алиениращо одобрение без да развие свободолюбието, критичната си мисъл и солидарността си,

– и човекът, който не смята че има принос в непосредствената среда около дома си,

– и младият прокурор, който крещи при задържане на заподозрян „падни, ти си престъпник!“ или се отдава публично на садистични фантазии по отношение на юношата-правонарушител

– и лекарят, бездушно калкулиращ ползата от пациента и също така бездушно мразещ инкасаторите от здравната каса, прибиращи редовния данък под формата на глоби, които никога, ама никога няма да променят грижата за пациента.

Грижа – каква неуместна дума?

Та, Пеевски – системно необичаният и затова – обичащ да мрази, съм аз – пред телевизора, на плажа, по площадите, в гетото, на нивата с тютюна, в колцентъра, в автосервиза и в съдебната зала, безработният и онзи с Бентли-то и детето в Лондон. Много пропуснати и пропускани политики и възможности за нови отношения – от времето на реформите в средата на 90-те та до днес. Хубаво е да се вгледаме в тези пропуснати и пропускани поводи за системна промяна към хуманизиране. За да се опитаме да спрем възпроизводството на травмата. Бедният Пеевски!

Източник

Румен Петров е по образование лекар, със специалност психиатрия. Работи в тясно сътрудничество с учители и училища от 1992 г., в началото – по повод на темата за конфликтите в клас, а по-късно – и по повод на психичното здраве в училище, доброволческото участие на децата и родителската активност в училище. Опитът му от работата с местните училища в една конкретна софийска общност е предмет на докторската му дисертация, защитена през 2010 г. През последната година участва активно в широката гражданска дискусия по повод на проектите за нов закон за училищно образование. Има публикации и доклади по темата за отношенията в българското училище, интервюта. Преподава в НБУ и ПУ „Паисий Хилендарски“ на студенти по клинична социална работа, фамилна терапия, публична администрация и антропология. Главен асистент е в департамента „Здравеопазване и социална работа“ към НБУ.