От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

Да, това заглавие е заимствано от прочутата картина на Рене Магрит – художникът, който ни подсеща, че образите, възприемани от нас, са изрази на една несигурност, която ни обърква и с която не можем да се примирим. Защото това, което ни се показва, пречи да бъде видяно нещо друго. А когато става дума за медии, за вестници, които претендират да са трибуни на „гражданите“ и агенти на демокрацията, а в същото време гордо се наричат „четвъртата власт“, непримиримостта ни естествено се удвоява. Трябва ли да приемем на доверие картината, която рисува в. „Капитал“ във връзка със скандала около вестниците „Труд“ и „24 часа“? В добрите години на българските вестници (90-те години) войните между тях били „мастилени схватки“. И после, на 32 стр. , „Капитал“ – и компетентно по отношение на техническите подробности – представя конфликта като прави извода, че вестникарският пазар може да бъде монополизиран от „политиците“. (в. „Капитал“, 2-8 април 2011 г. ) Кои са, обаче, „политиците“?

Читателят ще ме извини, но тук се налага да се върна към наскоро публикувания мой текст със заглавие „Универсализъм, популизъм, плутокрация“. Налага се да използвам развитата в него обяснителната схема, като освен това изчистя някои недоразумения, макар че те не са най-важното в случая.

В най-общ смисъл, текстът ми имаше само „историческа“ част, а за да бъде плодотворна една дискусия, тя се нуждае от теоретичен минимум, уточняване на понятията най-малкото.

Историята като „наука за културата“ изследва обекти в качеството им на исторически „индивиди“. Следователно не „популизмът“ е това, което я интересува, а един индивидуален случай на „популизъм“ в неговия контекст. Историческата част ми беше необходима, за да стигнем до едно разбиране за „популизма, свободно от негативните конотации, натрупани през тези години в българския политически контекст. Исках да покажа, в съвсем сбита форма, че „популизмът“ като стратегия за печелене и упражняване на власт: 1) е продукт на модерната демокрация и произтича от развитието на избирателното право; 2) е различен в различни национални контексти.

Не исках да натрапвам на читателя аналогии и категорични формулировки – главното беше да подскажа, че „популизмът“ като „исторически индивид“ не е нито „лош“ нито „добър“. Една власт, обоснована с универсалистки претенции (Франция) може да бъде национал-популистка поради специфичните политически условия, реторически и процедурни похвати при спечелването и упражняването на властта. В същото време всяка „демокрация“ (като формална система) може да бъде – и нерядко е – фасада за олигархично (плутократично) властване на една доминираща „фракция“ (в смисъла на Дж. Медисън. )


Small Ad GF 1

Основно понятие, с което се съотнася понятието „популизъм“ и с което всекидневно си служим е „демокрация“. В разбирането за „демокрация“ следвам Джовани Сартори, който мисли в перспективата на М. Вебер. Неговата постановка е следната: демокрацията и тоталитаризмът са идеално-типични понятия, двата „полюса“ на един теоретичен континуум; те не съществуват реално, а конкретните политически общества се доближават повече или по-малко до единия от двата „полюса“.

В такава перспектива връзката „популизъм“ и „плутокрация“ е винаги различна, те могат да се „съюзяват“ или да „конфликтуват“. Резултатът от това е, че дадено общество винаги се приплъзва към единия или другия полюс – на „демокрацията“ или на „тоталитаризма“. Това се опитах да покажа, разбира се, в най-общи линии, според възможностите, които ми дава една „вестникарска“ статия. Г-н Енев намеква в своя коментар, че не съм разбрал какво е „демокрацията“, а съм мислел – погрешно – че била власт на народа в съгласие в римската максима „глас народен – глас божи“, позовавайки се, вероятно, на консервативни мислители като Едмънд Бърк и Александър Хамилтън. Съгласен съм, дори мисля заедно с Джон Адамс, че „народът“ като монолитен субект е „фикция“. Затова когато приведох размислите на Джеферсън след думата „народ“ добавих „хората“, за да бъде преводът по-близък до английското значение. Г-н Енев ме иронизира със „злата плутокрация“, но за това аз не му се сърдя. Защото той пише разнообразни текстове, включително и приказки – неговото лакановско „аз“ е омотано в разнообразни езикови структури и поради това „злата вещица“ от приказките е попаднала в неговия коментар предрешена като „злата плутокрация“.

Но, не щеш ли, докато ние си говорим за Вълка, Любомир Павлов влиза в кошарата на пресгрупата „България холдинг“ и изхвърля оттам Христо Грозев и австрийския „Принтинвест“. Прави го с трик, подобен на използваните от Рокфелер през деветнадесети век. Днес го наричат „корпоративно превземане“ и някои вестници казват, че било популярно в Русия и Украйна под името райдърство. (Каква звучна славянска дума!) Любомир Павлов прави това, като ползва заем от Уникредит Булбанк в размер на 40 млн. евро. Но забележете – с договорка. Ще цитирам в. „Капитал“ от 2-8 април 2011 г.: „ Условието на банката кредитор е било, че в срок от няколко месеца съдружниците ще осигурят заместващо финансиране за част от сумата, така че поетият дългосрочен дълг да не надхвърля 25 млн. евро, колкото може да понесе балансът на оперативната фирма“. За колко по-точно месеца е тази „вересия“? Може би три? Но прехвърлянето е извършено на 27 март, неделя. Защо не са оставили тази важна работа за понеделник, след като не ставало дума за печалба, а за свободата на словото? Какво ще загуби „свободата на словото“ за една нощ? Отговорът е вече известен – защото „националният бизнес“ с номенклатурно-агентурен произход може да си позволи всичко. През всичките тези двадесет години тези хора играят по всякакви начини с парите в държавата и купуват всичко – като започнем от нотариус в неделя, който си затваря очите пред това, че едната страна по сделката отсъства, и стигнем до вестниците и до цели партии, чиято функция е да събират подписи и да разнасят флашки със записи насам-натам. И това е свобода; но свобода на дезинформацията и на „черния пиар“. А ако включим в сметката и убийствата поради „бизнес-интереси“, то ние сме страната с най-развит „бизнес“ в света.

Ето, по отношение на хората от бившата номенклатурно-агентурна „фракция“ днес с чиста съвест можем да използваме определението „чиста проба плутократи“. „Чиста“, защото не е обвързана в никаква степен с ценности, религиозни (в протестантския културен кръг), или секуларни, свързани с нацията, каквито притежава, например, германския икономически елит по времето на Лудвиг Ерхард. Резултатът от действията на българския „национален бизнес“ през последните двадесет години е, примерно това, че моята съседка В. , която има 37 години трудов стаж като медицинска сестра, получава 138 лв. пенсия. Кой млад човек ще иска да живее в такава бедна страна, доминирана от такива хора! Кой човек изобщо ще иска да живее в държава с две правосъдни системи – за богати и за бедни, както знаят всички българи и без да го казва публично Джеймс Уорлик! Затова през последните години населението на България намалявало с един човек на всеки осем минути, според резултатите от извършването в момента преброяване на населението. Ако това не е израз на разпадането на нацията, то какво е?

Започналата война за собствеността върху двата вестника е важен момент от нашия несвършващ „преход“. Защото става дума за двата вестника, които дирижираха общественото мнение в най-важните начални години на „прехода“. За двата вестника, които по едно време присвояваха 80% от печалбата в бранша – в същото време Комисията за защита на конкуренцията, една от институциите на „демокрацията“, бе безсилна – или не искаше – да направи каквото и да било. Става дума за вестник „Труд“, който присвояваше 50% от тези печалби по времето, когато беше пряко управляван от бившия член на Пленума на ГК на БКП в София и агент на ДС – Тошо Тошев; вестникът, който в действителност спечели изборите, когато Иван Костов ги загуби; който продължава да бъде управляван от Тошо Тошев, в качеството му на вицепрезидент на новосъздадения издателски борд; и от „развълнувания млад мъж“ Любомир Павлов, който нагло съветва Христо Грозев: „в бъдеще да говори истината, особено когато става дума за пари“. Сякаш той ни е казал истината за парите, с които се подвизава. (Вижте, впрочем, какво казват потребителите на Айтиви партнер след закупуването (превземането?) му от Любомир Павлов за поведението на Комисията за защита на потребителите и Комисията за регулиране на съобщенията – и двете публични институции, институции на „демокрацията“. )

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

А ето как звучи и „свободното слово“ на Огнян Донев, по адрес на Христо Грозев. „Сигурен съм, че това цветарско разхождане на Грозев като ощипана мома по медиите ще спре. Лошото е, че човек когато изглежда млад, интелигентен, с плам в очите, хората му вярват. Обикновено измамниците изглеждат точно така. Той подлъгва много хора, създава опозиции, безредия…“ (Интервю на И. Беновска по радио К-2)

Правилно, такъв хубав ред са си направили хората, защо да им го развалят някакви „измамници“ като създават „опозиции“ и „безредия“!

Можем да продължаваме в този дух, но няма смисъл. Само ще цитирам два коментара от онлайн-изданието на в. „Капитал“ от 30 март 2011 г. . „Една популярна и добре изглеждаща журналистика. Една популярна и актуална за времето си политическа кауза. Кое е общото между тях? Социалната генетика ги ашладиса и се появи закономерно пъпката. Тя пък, както виждаме цъфти и връзва. А ние покорно ще чакаме и коментираме…“ И още един коментар, изпълнен със същата тежка резигнация: „А помните ли как скачахме пред БНТ и на екрана се появи Любо „пъпката“, с едно пуловерче, за да прочете обръщението на СДС? Защото и аз го помня, а и бях там (пред БНТ)! И аз скачах!“ Ще добавя и още един спомен от близкото минало, който вече е мой. Аз не бях пред БНТ; и не скачах. В този момент седях пред телевизора, и доколкото си спомням, Любомир Павлов се появи за пръв път публично в студиото на Кеворк Кеворкян. Там беше и Диляна Грозданова, която се обърна към цяла България с думите – „Ето идва един развълнуван млад мъж, който иска да ни съобщи нещо…“ По-късно разбрахме, че „развълнуваният млад мъж“, „случайно“ влязъл в студиото, е бил нейният съпруг, че Кеворк Кеворкян всъщност е агент „Димитър“, че не е имало „демократично“ начало на т. нар. „преход“; и че тези хора са участници в една „кадифена“ манипулация и в едно гигантско прехвърляне на собственост. Да, България е „свободно място“, но само по отношение на миналото. В същото време и за миг не трябва да забравяме, че дължим това – както и възможността да отидеш в чужбина, да живееш и работиш там, без да скъсваш с родината си – не на самите себе си, а най-малко пък на тези, които се разпореждаха и продължават да се разпореждат в България.

Затова държа да подчертая, че мисля плутокрацията не като зла вещица, а като форма на финансово-икономическа власт, която се характеризира с използването на спекулативно-рекетьорски похвати за натрупване на капитали. И, което е особено важно в случая, тези „капитали“, (пари), са насочвани и към упражняване на власт върху институционализираната публична власт – чрез купуване на депутати, магистрати, журналисти, вестници и цели партии. (Това е илюстрирано в една много популярна американска карикатура от началото на ХХ в. , изобразяваща Сената в подножието на големите тръстове („От монополистите, чрез монополистите, за монополистите“. )

В такава посока е дефинирано понятието и от цитирания в статията ми Хенри Лойд. В Енциклопедия на социалните реформи той прави разгърнато описание на явлението като се опира и на други автори, които разбират плутокрацията като „форма на олигархично управление, противоположно на демокрацията“ (Дж. Брайс). Както писах в предишния текст, с това разбиране за отношението демокрация-плутокрация се противопоставят на корупцията „прогресивистите“ в САЩ. Те също са обвинявани в „популизъм“, тоест, в мислене и действия, насочени срещу „разума“ и „справедливостта“. Оправдавайки подкупването на институционализираната власт, противниците на прогресивистите прилагат следния логически аргумент: ако човек бъде нападнат посред нощ и даде портфейла си на грабителя, за да се спаси, то някой обвинява ли този човек в корупция? Като оправдават корупцията по този начин в публичните медии, те естествено се ползват от правото, наричано „свобода на словото“, което пък е производно на първото в Европа „политическо право“ – утвърдено с държавен закон – свободата на религиозната съвест. (Едиктът на Анри Четвърти от края на ХVI в. ) Сигурно затова Толстой казва, че истината е парадокс.

Парадокс е това, че безсъвестните най-хитро използват „свободата на съвестта“; монополистите – „свободния пазар“, олигарсите – „демокрацията“, а плутократите – „правовата държава“. Войните за термини, за думите изобщо, винаги са били войни за власт. Затова е задължително да настояваме, че вестникарските войни като тази през 90-те години не са били„мастилени войни“. Това бяха войни за власт, които засягаха и „обикновените хора“ по-дълбоко и по-всестранно от един или друг икономически проблем. Защото няма такива проблеми, които да са просто и само икономически. Всеки интелигентен човек с опит от тези години го е знае и без да е чел фон Хайек. Затова не „Двете страни на еврото“ би трябвало да стои на първа страница на в. „Капитал“, а двете страни на българските медии в годините на прехода. Това обаче поражда известно неудобство и за самия в. „Капитал“.

Би било интересно да видим дали г-н Ерик Шмид е прав в оптимизма си. Тоест, дали в този случай чрез интернет ще се оформи някакво „обществено мнение“ по този казус и каква ще бъде неговата тежест в разрешаването му.

Александър Кертин е преподавател по история във Втора английска гимназия в столицата и един от учителите с най-много зрителски номинации за конкурса на БНТ „Най-добрият учител, когото познавам“.

Pin It

Прочетете още...