Pin It

 

2021 09 Bylgariia Evropa

 

Настоящият доклад ще направи критичен преглед на подбраната подходяща и представителна литература по два свързани и взаимозависими въпроса: историята на сложните и нееднозначни отношения на България и „Европа“ и българския път към модернизация. Европа винаги е била важна отправна точка за България. През по-голямата част от българската модерна история Европа е била „важният друг“, към когото българското общество е гледало с надежда и се е опитвало да следва нейния пример. До известна степен това е вярно дори по време на Студената война, когато българският модел за подражание става Съветският съюз, тъй като комунистическа България се опитва да изпревари и надмине „загниващия западен капитализъм.“

В различни исторически периоди Европа понякога се явява от българска гледна точка като пътеводна светлина, която насочва страната към прогрес и модерност, а понякога като заплаха, която застрашава българските национални интереси и подкопава националната идентичност. По същия начин българският път към модерността се колебае между двете крайности – едната, в която модерността е равна на Европа, и другата, в която Европа се разглежда като препятствие по уникалната българска траектория на модернизация.

Литературата, събрана и разгледана за целите на настоящия доклад, е получена в библиотеката на Софийския университет „Свети Климент Охридски“ в София, в библиотеката на Международния център за изследване на малцинствата и междукултурните отношения и чрез обширно търсене в множество интернет бази данни с книги, списания и статии. Освен че предоставя доста изчерпателен списък на актуалното състояние на науката по обсъжданите въпроси, целта на доклада е също така да идентифицира празните места в съществуващата научна работа и по този начин да определи основните линии на изследване за предстоящите теренни проучвания в следващите етапи на проекта ИПИ.

Част I: Изграждане и поддържане на европейска идентичност в България

Българската нация е сравнително късно включена в модерните процеси на национално изграждане. Разположена на Балканския полуостров, на границата между християнството и исляма, между Европа и Азия, България е създадена като модерна държава през 1878 г. след Руско-турската война (1877-1878 г.), която слага край на петвековното османско владичество над българските земи.[1] Събитието обикновено се нарича в България Освобождение, а Руско-турската война е известна като Освободителна война. Периодът на възстановяване на българската държавност е основателно белязан от силен акцент върху българската национална идентичност и християнската религия. Отделянето от османското наследство и исляма е силно свързано с представата за българската принадлежност към Европа. Европа се възприема като синоним на модерност и прогрес – нещо, от което България е била уж лишена, защото е била окупирана и доминирана от неевропейска, ислямска и „изостанала“ империя.

Българското „завръщане“ в европейското семейство обаче е посрещнато с много неприязън. Опасявайки се от появата на твърде силен руски съюзник на Балканите, на Берлинския конгрес (13 юни – 13 юли 1878 г.) Великите европейски сили решават да разделят България на няколко части и по-малко от една трета от това, което българите възприемат като своя национална територия, действително получава автономия. Така наречената провинция Източна Румелия остава част от Османската империя със специален статут, докато днешната Република Македония остава неразделна част от империята. През 1885 г. Българското княжество присъединява Източна Румелия, а през октомври 1908 г. тo е едностранно провъзгласенo за напълно независимо царство.


Small Ad GF 1

Берлинският конгрес поставя началото и на дългогодишните нееднозначни отношения на България с „Европа“. „Въпреки че географското положение на България я поставя на самия край на Европа, българите се гордеят с историята си като една от първите европейски държави (създадена през 681 г.) и с представата си, че през ранното Средновековие те и съседната Византийска империя са били Европа.[2] Унизителният начин, по който Великите сили се отнасят към България в Берлин, разваля отношенията на младата страна със западноевропейските държави и засилва връзката ѝ с царска Русия. Въпреки това „Европа“ остава идеал, на който България се опитва да подражава и да постигне както в борбата си за социална, икономическа и политическа модернизация, така и в усилията си да ускори процесите на национално изграждане и да консолидира новосъздадената национална държава.

Българският национализъм включва елементи както на германския културен и етнически национализъм, така и на френския граждански национализъм. Българското княжество е (полу)държава, нуждаеща се от граждани, докато мнозинството етнически българи, останали извън границите му, представляват религиозна, езикова и културна общност, нуждаеща се от държава, за да се превърне в нация. Следователно процесът на изграждане на българската нация е бил, от една страна, движен от чисто етнически национализъм с ясната цел да се създаде българска държава за българската нация. Наличието на голям брой хора, принадлежащи към различни конфесионални и етнически общности, различни от православното християнско, българоезично мнозинство, обаче налага и различен подход – оттук и елементите на гражданския национализъм и периодичните опити на българската държава да се примири с етническото и религиозното многообразие в страната и да превърне България в дом за всички свои граждани.

Поредицата от т.нар. национални катастрофи (пораженията във Втората балканска и двете световни войни), в които България губи (или не успява да завладее трайно) значителни територии, възприемани от българите като част от историческото им национално пространство, има изключително негативни последици както за развитието на националното самосъзнание, така и за отношенията на страната с „Европа“. Развитието на българската национална идентичност е дълбоко засегнато от два негативни аспекта. Единият е вечната потребност да се обвинява някой друг за собствените неуспехи и проблеми. Другият е свързаната с него потребност от патерналистично спасение отвън, водеща до механично копиране на чужди действия и модели в (безплодното) желание да се повтори техния успех.[3]

След Втората световна война и идването на комунистическата партия на власт българите изоставят национализма и до голяма степен дори националната си идентичност в името на (прокламирания) интернационализъм и създаването на наднационална социалистическа идентичност. През последните две десетилетия на комунистическото управление се наблюдава завръщане към национализма, тъй като управляващите елити се опитват да запазят легитимността си, като сплотяват масите под националистическо-патриотичното знаме. Очевидните жертви на този националистически стремеж на Българската комунистическа партия са българските малцинства (особено турците и помаците/българските мюсюлмани). Друга по-малко видима „жертва“ са отношенията на страната със Западна Европа. Вече практически замразени от 1945 г., отношенията достигнаха най-ниската си точка през 1980-те години, когато България си спечели международно осъждане за отношението към своите малцинства.

След 1989 г. България изживява труден и мъчителен преход не само към превръщането си във функционираща демокрация и пазарна икономика, но и към преосмисляне на отношенията си с „Европа“ и намиране на подходящото си място в нея. Двадесет години по-късно преходът изглежда завършен. Демокрацията функционира, икономиката (след срива през 1996-97 г.) е относително стабилна, а като връхна точка на този стабилизационен процес, на 1 януари 2007 г. България стана член на ЕС. Но след дългата нощ на партита, фойерверки и шампанско българите се пробудиха в същата стара реалност. България все още е най-бедната страна членка на ЕС, широко възприемана (преди всичко от самите българи) като най-корумпираната и най-престъпната. Преди всичко, все още дълбоко объркани относно европейския характер на националната си идентичност, много българи не се чувстват напълно „европейци“, нито пък виждат страната си като напълно „европейска“.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

1. „Обича ме, не ме обича“ – европейските дилеми и изграждането на идентичност в България между Освобождението и Първата световна война

Изследванията на българската идентичност и процесите на нейното формиране и развитие стават особено популярни през 1990-те години, привличайки интереса на философи, социолози и културни антрополози.[4] Историците също анализират тази тема, но най-често като част от изследванията си върху българския национален въпрос в периода след Освобождението.[5] В трудовете, посветени на българската идентичност в следосвобожденския период, най-често се разглежда нейната връзка с българския национален въпрос, развитието на културата в този период и изследванията върху българската интелигенция от това време. Изследванията, посветени на европейската идентичност на българите от първата половина на ХХ в., се фокусират най-вече върху систематизирането и коментирането на идеите, предлагани от интелектуалците от разглеждания период.

Първият период на търсене на българската идентичност и нейното място в Европа продължава от Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918 г.). Той е белязан от силно изразена европейска ориентация и търсене на българското място сред европейските народи. Тъй като България е сред губещите в Първата световна война и е жестоко наказана за участието си на грешната страна, периодът между двете световни войни (1918-1945 г.) е белязан от значително българско разочарование от Европа. В духа на европейските националистически идеи българските интелектуалци започват да изследват българския Златен век, търсейки „истинските български“ черти – нещо, което прави българите уникални. Този процес обаче никога не поставя под съмнение европейскостта на България. По-скоро целта беше да се намерят доказателства за древното българско присъствие в европейското културно и политическо пространство – да се докаже, че България е била европейска много преди самата Европа да стане европейска.[6]

Проевропейската ориентация на българите е ясно изразена още преди Освобождението, както се вижда от материалите, публикувани на страниците на българския вестник „Напредък“, издаван от 1874 до 1877 г. в Истанбул. В интересен контраст с пресата, издавана от българската диаспора, която се отличава с твърде амбивалентно отношение към Европа (разглеждана като необходимо зло и доста често представяна като деспотичен, безсърдечен и самовлюбен наблюдател на страданията на малките народи), българската преса, издавана в Османската империя, вижда в Европа модел и вдъхновение. Изследването, проведено от Д. Андреева, стига до някои интересни изводи. Отразявайки народните настроения сред българите в годините преди създаването на българската държава, вестник „Напредък“ помества редакционни статии и материали, в които се говори за „общоевропейското домакинство“ и за мястото на българите в „европейското семейство“. В много от неговите броеве, публикувани през 1876 г., се говори с език, не съвсем несвързан с фразите, характерни за съвременната лексика на ЕС: „общи споразумения“, „международно право“, „общ европейски интерес“. Европа често е разглеждана като синоним на модерност и прогрес – тя непрекъснато се развива и се стреми да подобри живота на своите граждани. Новините за технологични или научни постижения са представяни на читателите на вестника с ентусиазъм. В същото време, въпреки че болезнено осъзнават и са доста критични (до самоирония) към изостаналостта на българското общество, редакторите на „Напредък“ не търпят европейска критика към българите и към българските национални интереси. Всяка публикация в чуждестранния печат, изтъкваща българските недостатъци или подценяваща българското значение, е опровергавана педантично и задълбочено.[7]

Татяна Стойчева анализира различните европейски модели, които българите са използвали, за да изградят своя (само)образ в годините преди и след освобождението от османско владичество. Тези модели варират от политически (внос на идеологии в официалните политически дискурси) през архитектурни (изграждане и реконструкция на български градове по западно- и централноевропейски образец) до културни (особено популярната култура като кабаретата и градските „шлагерни“ песни). Анализирайки текста на един шлагер („Реших да се оженя“), Стойчева разглежда друга важна промяна – отношенията между половете и женската еманципация. Освен традиционните качества като чест и морал, които се изискват от българката, от нея вече се очаква да придобие подходящо образование, за да може да служи по-добре на мъжа и на новосъздадената държава. Проблемът е, че от гледна точка на мъжете жените винаги са имали или твърде малко, или твърде много образование. Така героят от споменатия шлагер се оплаква, че европеизираната му съпруга знаела „кой е Шилер и кой е Гьоте“, но това нямало значение, тъй като тя била „истински сатана“. Стойчева стига до извода, че чрез представянето на подобни отношения в популярната култура българите се опитват да рационализират понякога болезнените социални трансформации – като преминаването на жените от уединението на частното пространство в публичното.[8]

Както е отбелязано от Таня Бонева: „В допълнение към устойчивата и стабилна идентичност, можем да наблюдаваме и ситуативна идентичност, изразена при определени обстоятелства, и множествена идентичност, чрез която групата се адаптира към различни политически и социални условия.“[9] Николай Аретов добавя, че „мрежата от идентичности представлява сложна структура със собствена йерархия, където етническата и религиозната принадлежност формират основата на пирамидата.“[10] Поради тази причина през целия XIX и в началото на XX в. българите се възприемат и представят като славяни, православни християни, балканци и европейци. За да заявят своето място в Европа, те поглеждат към историческите си корени като една от най-старите държави на континента.

Въпреки този богат исторически опит, съвременните процеси на изграждане на нацията в страната започват много късно в сравнение със Западна Европа и дори с някои балкански съседи (като Гърция, Румъния и Сърбия). Ето защо в началото на ХХ в. българските интелектуалци от различни научни области имат важна задача: да определят българската идентичност като част от славянската, православната и балканската идентичност и да защитят нейната европейскост. Същевременно те трябва да потърсят и характеристиките, които правят българската идентичност уникална и древна в духа на тогавашните националистически теории. Стремежът към точно определяне на българската идентичност е свързан и с въпроса за българските територии, които остават извън границите на българската държава и за които в разглеждания период цялото общество има претенции. Допълнителен проблем представлява фактът, че определени сегменти на идентичността понякога имат желани, а понякога нежелани ефекти. Така например православното християнство отделя българите от турците мюсюлмани, но ги разделя и от католическа и протестантска Европа. Славянската идентичност също отблъсква българите от „Европа“ и засилва руското влияние в България, като същевременно усложнява търсенето на белези, които да ги отличават от съседните сърби.[11]

Диана Мишкова пише за значението на славянските и православните компоненти на българската идентичност – особено като културна и цивилизационна противоположност на „европеизма“. „Много българи гледат на Европа като на нещо различно и доста често антагонистично както спрямо славянството, така и спрямо православието. Недоверието към (Западна) Европа в някои кръгове на българското общество се засилва допълнително от доста парадоксалния факт, че най-прозападно настроените българи са в същото време и туркофили. Преди 1878 г. тази група вярва, че българското общество може да се развива само в рамките на османската политическа рамка и западната културна рамка. Така през 1873 г. вестник Турция, основният форум на прозападните български туркофили, пише, че ‚нашият народ се нуждае от пример за своето икономическо и интелектуално усъвършенстване, той трябва да подражава на някой по-просветен народ (…), Русия не може да бъде такъв пример‘.“ Истинската цивилизация, истинската пътеводна светлина може да се намери само в Западна Европа и там се крие цивилизационното спасение на България. Фактът, че туркофилите са били най-откровените привърженици на българската западна ориентация, не е допринесъл особено за подобряване на образа на Европа в очите на ранните български евроскептици. За тях прекаленото и некритично възхищение от Запада се превръща в синоним на национално предателство и измяна.[12]

Важно е да се отбележи, че в този период на търсене на идентичност – преди и след Освобождението, българите присъстват и физически в европейското пространство. Още по времето на Османската империя те активно пътуват, учат и търгуват в западноевропейските страни.[13] В този период Русия гледа на своята културна и образователна дейност сред балканското славянско население като на изключително важна. През 1860-те години руското правителство разработва мащабна политическа програма, чиято цел е да блокира културното, политическо и идеологическо проникване на Запада в балканския регион. Панславизмът и православното християнско единство са основните „оръжия“, които Русия използва, за да се противопостави на модерните националистически идеи, либералните конвенции, просвещението и други западни влияния. Образованието се разглежда като най-подходящия начин за осъществяване на политическата програма. От българските младежи, които получават стипендии за руските университети, се очаква не само да се образоват в духа на православието и панславизма, но и активно да разпространяват тези идеи след завръщането си в България. От тях се очаква също да бъдат лоялни към Русия и да работят активно в защита на нейните политически интереси на Балканите. До 1878 г. 220 млади българи получават образованието си в руски университети. За сравнение, 149 завършват в университети в Истанбул, 156 – в Хабсбургската империя, 71 – в Румъния, 69 – във Франция, 45 – в Германия, и 28 – в Гърция.[14]

Западно-руското съперничество за България се засилва след отделянето на България от империята през 1878 г. Първоначално Русия продължава да има предимство, тъй като много българи с право я смятат за освободителка. Само за няколко години обаче картите се обръщат и през 1886 г. Русия прекъсва дипломатическите си отношения с България, която насочва погледа си твърдо на Запад. В периода 1879-1892 г. най-голямата група сред българите, учещи в чужбина, завършва образованието си в Австро-Унгария.[15]

Австро-Унгария остава най-популярната дестинация сред българските студенти до Първата световна война. Между 1879 г. и 1918 г. 487 българи учат във Виена, а още 192 – в Грац. Друга популярна дестинация е Франция, която традиционно е активна в привличането на чуждестранни студенти и е страната с най-голям брой чуждестранни студенти преди Първата световна война. През 1926-1927 г. например от 1247 българи, които учат в чужбина, 537 се намират във Франция.[16] В началото на ХХ в. Германия също целенасочено кани много чуждестранни студенти и създава редица българо-германски дружества с цел да разпространи влиянието си в България. Около 1910 г. българите представляват втората по големина група чуждестранни студенти в Германия след руснаците.[17] Разбираемо е, че културните предпочитания и личните биографии на тези студенти по-късно се трансформират в политически и идеологически пристрастия към страните, в които са учили.[18] В същото време фактът, че много българи са получили образование и са работили из целия континент, засилва самовъзприемането им като европейци.

Интересно е да се отбележи, че около една пета от българските студенти в чужбина са жени. Те най-често са изучавали медицина, педагогика или чужди езици и са работили като учители след завръщането си в България. Сред тях има и много жени, принадлежащи към малцинствени общности – най-вече католички, арменки и еврейки. Изборът на страната, в която са учили, е зависел от външнополитическата ориентация на България. Така от 1885 до 1912 г. момичетата са изпращани да учат поравно във всички важни европейски държави. След 1913 г. основни образователни центрове на българските студентки естествено стават съюзниците за Тройния съюз, а след 1918 г. – страните, които – подобно на България – са пострадали от мирните договори.[19]

Като цяло периодът до края на Първата световна война може да се счита за период на най-активно и ентусиазирано възприемане на европейските модели. По това време българите най-силно усещат принадлежността си към Европа, макар че това се проявява най-вече в архитектурата, модата и начина на живот и много рядко в обществено-политическите практики.[20]

2. „Да се въоръжим с техните оръжия“ – търсенето на идентичност между двете световни войни

Като губеща страна в Балканските и Първата световна война, България е принудена да сключи унизителни мирни договори, които се възприемат в страната като национална катастрофа.[21] Това води до преосмисляне на българското отношение към „Европа“ (или по-добре казано – към онова въплъщение на Европа, което излиза като победител от войната), която (от българска гледна точка) се отнася към страната по изключително арогантен и несправедлив начин.

Бързото одобрение на европейските модели започва да се разглежда като подозрително. Завръщането към Русия вече не е възможно, тъй като огромният славянски и православен брат междувременно е преживял Октомврийската революция и се е превърнал в Съветски съюз. Ето защо всички националнопсихологически анализи и изследвания насочват вниманието си към търсенето на „уникално българските“ черти на националната идентичност и характер.[22] Разглеждани са и действията на българската интелигенция с намерението да се определи нейната отговорност за провала. Скоро надделява мнението, че за този резултат в значителна степен е допринесло преждевременното и повърхностно възприемане на европейските модели за сметка на българските традиции, които са били пренебрегвани и изоставяни.[23] Предвоенният период се разглежда като времето, когато чуждото „стана силно като ураган, който разклати основите на нашия живот и идентичност. Това беше времето, когато ние стояхме и не правехме нищо, докато всичко чуждо се превърна в наш господар и култ.“[24]

Една от най-интересните теории е на влиятелния български историк Петър Мутафчиев, който пише, че в исторически план проблемите на българското развитие са следствие от ненавременното и неадекватно възприемане на чужди културни модели – от връзките с Византийската империя до Европа преди Първата световна война. Мутафчиев смята, че в резултат на съкрушителните поражения във войните от 1912-1913 г. и 1914-1918 г. българите са изпаднали в духовна и политическа бъркотия, бидейки допълнително разтърсвани от вътрешни антагонизми. Той пише, че „с разбити идеали и унизен морал, ние загубихме цялата си вътрешна опора и вяра в себе си и започнахме да се лутаме без цел и посока, превръщайки се в обетована земя за чужди влияния, отричайки всичко наше, дори съществуването си като народ.“[25]

Така в междувоенния период дискусиите за българската идентичност и мястото ѝ в Европа се фокусират върху противопоставянето между „наше“ и „чуждо“, между традиция и модерност. Въпреки опитите да се намери баланс между тези позиции, преобладават теориите за българската уникалност. Дори мнозинството от онези, които все още вярват, че Западна Европа е моделът, който България трябва да следва, предлагат българите да вземат от Запада (обикновено „Запад“ беше синоним на Германия, Франция и Великобритания) всичко, което го превъзхожда в сравнение с България, и след това да го „посадят в българската почва.“ Единственият начин България да настигне Запада е, както предлага А. Златаров, „да се въоръжим с техните оръжия“ и да ги използваме, за да отговорим на „зова на родината“.[26]

Дебатите, публикувани в българския периодичен печат през 1920-те години, за мястото на Запада (или Европа) в българския културен контекст са анализирани от А. Бачева. Изследвайки отношенията между родното (възприемано като културни традиции) и европейското (разбирано като „високи норми“ и критерии за съизмеримост), авторката разглежда параметрите на споменатия дебат, който играе важна роля в българския културен живот през 20-те и 30-те години на ХХ в. и се превръща във важен въпрос за българското национално самочувствие и самовъзприемане.[27]

Политическите събития в страната следват дилемата между дистанцирането и принадлежността към Европа. В резултат на това популярност придобиват както крайно десни и авторитарни, така и леви идеи. Първите са свързани с постепенното ориентиране на България към Германия – друга страна, претърпяла неуспех в Първата световна война и търсеща възмездие за европейските наказателни мерки. За разлика от тях левите идеи се разпространяват сред онази част от обществото, която отново се обръща към Русия (Съветския съюз) и славянството като противовес на Европа. Като цяло междувоенният период е белязан от значителна политическа нестабилност – с чести смени на правителства, държавни преврати и дори политически убийства. През втората половина на 1930-те години политическите партии са забранени, а под авторитарното управление на цар Борис България започва да гравитира към съюз с нацистка Германия и фашистка Италия.

На фона на цялата политическа, икономическа и дори духовна и културна обърканост, в годините преди и по време на Втората световна война в България се случва нещо забележително – спасяването на Българските евреи. Надигащата се вълна от антисемитизъм, която обхваща повечето европейски страни в края на 1930-те години, напълно подминава България. През 1937 г. на най-важните обществени фигури в страната (бивши и действащи премиери, министри, депутати, банкери, интелектуалци, писатели, журналисти и художници) са зададени три въпроса: 1) Какво е мнението ви за расизма като теория и практика? 2) Как си обяснявате антисемитизма? и 3) Какво е мнението ви за евреите като цяло и за евреите в България в частност? Отговорите им, публикувани в книга, показват, че най-важните български политици и общественици от онова време напълно отхвърлят расизма и антисемитизма, обясняват защо няма почва за тях в страната и дават само най-висока оценка на българските евреи, които се разглеждат като неделима част от българската нация.[28] Потвърждението, че това не са само празни думи, идва през 1943 г., когато цялото българско общество се вдига в защита на българските евреи, когато от Берлин идва заповед те да бъдат арестувани и изпратени в концентрационните лагери. В резултат на това нито един от 50 000 български евреи не се озовава в лагерите на смъртта, за разлика от по-голямата част от континента. Поне веднъж българският „недостатък“, че никога не е бил достатъчно „европейски“, послужва на благородна и похвална кауза.

3. Изоставена Европа – изграждане и поддържане на идентичност в комунистическа България

3.1. Метаморфози на българската идентичност в периода на ранния социализъм (1948-1968 г.)

След Втората световна война на власт в България идва комунистическата партия, която превръща страната в сателит на Съветския съюз, доминиран от съветската комунистическа идеология. На 9 септември 1944 г. Отечественият фронт (подкрепен от Червената армия) извършва държавен преврат и България сменя дотогавашните си обвързаности, обявявайки война на Германия, Италия и другите страни от Оста. Отечественият фронт е политическо съпротивително движение по време на Втората световна война. То се състои от няколко политически групи с твърде противоположни идеологии, но обединени в опозицията си срещу прогерманската диктатура в страната. Той е доминиран от комунистическата Българска работническа партия. През 1946 г. е проведен референдум, на който монархията е премахната и България е обявена за народна република. Периодът от 1944 г. до 1947 г. може да се счита за преходен, а решаващата година на прелома всъщност е 1948 г. На 4 декември 1947 г. е приета нова конституция и страната навлиза в 1948 г., стъпила с двата крака в комунистическия лагер.

Георги Димитров, лидер на Българската комунистическа партия (новото име на Българската работническа партия от 1948 г.) и министър-председател от 1946 до 1949 г., се обръща към нацията на 1 януари 1948 г., обявявайки, че България е станала член на „нарастващите сили на могъщия антиимпериалистически лагер, воден от великия Съветски съюз“, като по този начин посочва идеала, който България трябва да следва през следващите четири десетилетия. Съветските политически, икономически и социални модели са копирани и механично пренесени в България, без да се отчитат националната психика и българските исторически, културни и географски особености. През 1948 г. е приет и нов закон за образованието, който се основава на марксистко-ленинските принципи. Държавата поема пълен контрол върху печатните медии и радиото, киното и книгоиздаването. Заводите и така наречената „голяма градска собственост“ са национализирани, а в селското стопанство започва колективизация на земята. През същата година се засилват и комунистическите чистки и полицейският терор, като все повече хора са изправени пред съда за „държавна измяна, шпионаж, вредна дейност и посегателство върху социалистическата собственост.“ Като цяло 1948 г. е годината на Голямата мобилизация, когато лозунги бомбардират хората от всички страни, пропагандирайки посланието на комунистическия режим, че за разлика от капитализма, в България всичко се прави в интерес на нацията и работническата класа.[29]

Старите идентичности са отхвърлени и започва процесът на формиране и утвърждаване на нови. Въпреки че този процес на социално и политическо инженерство засяга всички български граждани, той има някои специфични особености сред различните етнически и религиозни малцинства в страната. Демонстрирането на национална, етническа, религиозна, гражданска или социална идентичност беше забранено и вместо това е наложена една нова – идентичността на „социалистически човек“, на „хармонично развита комунистическа личност“, на атеиста и марксиста. Социалистическият начин на живот трябва да демонстрира триумфа на комунистическата идеология във всички сфери на живота. Улф Брунбауер анализира пропагандните кампании, лобистките усилия и своеобразната институция на „другарските съдилища“, които комунистическият режим използва в борбата си за превръщане на ежедневието в социалистическо. Анализът, който се основава на архивни документи и публикувани текстове, хвърля светлина върху някои от стратегиите на държавата за установяване на културна хегемония.[30]

Първите жертви на комунистическия режим са религиозните общности. Тъй като религията беше изключително важен сегмент от националната идентичност на Балканите, много църкви и други места за поклонение бяха затворени, а чрез различни форми на репресии хората бяха отклонени от религията. Радикални промени обхванаха и образователната система. Комунистическата идеология и марксистката теория се превърнаха в гръбнак на образователния процес, целящ да възпита децата в духа и с идентичността на „новия социалистически човек. „Учебниците бяха пренаписани и изчистени от всякакво споменаване на връзките на България със Западна Европа и други капиталистически държави.[31]

В рязък контраст с периода след Освобождението, когато България се бори за „завръщане в Европа“ и когато силно се подчертава нейната европейска идентичност и наследство, в политическия дискурс, литературата и социалните науки на България след Втората световна война напълно липсва каквото и да било позоваване на европейската идентичност и европейската ориентация. Вместо това се набляга на българската „славянска идентичност“, демонстрираща близостта по произход и култура на българите с „братския съветски/руски народ“. За разлика от други страни от Централна и Източна Европа, които са окупирани от Червената армия през 1944-1945 г., българската национална идентичност и национализъм не се намират в противоречие с нарастващото съветско влияние в страната. Съветското присъствие е интегрирано в историческия мит за освобождението – както царската армия е освободила българите от Османската империя през 1877/1878 г., така и Червената армия ги е освободила от фашизма/нацизма през 1944 г. Тези обстоятелства дават възможност за цялостно културно промиване на мозъците на българската нация през 50-те години на ХХ век и за изместване на националната идентичност от (Западна) Европа към славянството и Съветския съюз.[32]

Всичко западно, включително и културата, се определя като изкуствено и кухо, и като такова е лошо по презумпция. Спорадичните контакти на българската култура с онези от некомунистическите страни не се основават на диалог и обмен, а приемат формата на състезание с крайна цел да се демонстрира превъзходството на комунистическата идея и да се разнася славата на страната.[33] Евгения Калинова е изследвала подробно културните отношения между България и (западно)европейските страни. Според нея между 1944 г. и началото на 1960 г. тези отношения преминават през няколко фази – от период, в който западните културни влияния са относително толерирани, до периоди, в които те са напълно отричани. През по-голямата част от времето контактите със западната култура са били нежелани, макар и не официално забранени. Българските интелектуалци са свободни да общуват със Западна Европа, стига да помнят, че това общуване представлява и „особен вид класова борба.“ Техен дълг е да разпространяват комунистическото влияние на Запад и да не се поддават на капиталистическата пропаганда.[34]

Възхваляването на историята и постиженията на нацията е потискано, както и всяко рационализиране на националната, етническата или религиозната идентичност. Вместо това българските граждани трябва да се „впишат“ в международната работническа класа по света и да се идентифицират с потиснатите и поробени народи от Африка и Азия, както и с преследваните членове на комунистическите партии в Западна Европа и САЩ. Тази потисническа идеологическа трансформация на идентичността има един-единствен положителен резултат в българското общество – расизмът и усещането за национално превъзходство спрямо хората от африканските, латиноамериканските и азиатските страни са почти напълно неутрализирани.[35]

Донякъде е парадоксално, но различните етнически общности в страната получават по-голяма свобода за изразяване на своята специфична етническа култура. Най-фрапиращо е толерантното отношение към най-голямото българско малцинство – турците. Тази политика всъщност е резултат от абсурдната идея за „износ на революция“ – комунистическите власти (под натиска на съветските тайни служби) се опитват да спечелят доверието на българската турска общност с намерението да я използват за „износ“ на комунистическата идеология в Турция чрез редовните вълни от имиграция на български турци. През 1950-те години хиляди турци стават членове на комунистическата партия, а десетки хиляди работят в държавната администрация и държавните предприятия.

Толерантното отношение към етническите малцинства продължава до 1958 г., когато специален пленум на Политбюро на ЦК на БКП решава да ограничи правата на малцинствата и да наложи нова концепция за етническа/национална структура на българските граждани. Това е началото на периодични репресивни асимилационни кампании, целящи пълното уеднаквяване на всички български граждани. Крайната цел е България да се превърне в еднонационална държава, а народът ѝ – в идеологически и етнически хомогенна нация.[36]

3.2. Идеологизация на идентичностите, национализъм и политики спрямо малцинствата в периода на зрелия социализъм (1968-1989 г.)

По времето на Сталин периодът на „пролетарския интернационализъм“ е в апогея си. В известен смисъл той е необходим за преодоляване на старите национализми, шовинизми и иредентизми, които са характерни за първата половина на XX век. След периода на десталинизация комунистическите режими осъзнават, че социалистическата идеология не е достатъчна, за да им осигури необходимата легитимност, и затова се обръщат към полето на патриотизма. Б. Лори описва 1970-те и началото на 1980-те години в България като период на „национален триумфализъм.“ Икономиката е стабилна, а обществото е напълно подчинено на управляващия политически ред. Няколко исторически годишнини се оказват изключително подходящи за повдигане на патриотичния дух в обществото – стогодишнините от Априлското въстание през 1876 г. и от Руско-турската война и Освобождението на България (1877/1878 г.), както и хиляда и тристагодишнината от създаването на първата българска държава през 681 г.[37]

Една от най-противоречивите личности от този период е Людмила Живкова, дъщеря на българския комунистически лидер Тодор Живков. Идеите и инициативите на Живкова могат да бъдат използвани като фон за изследване на значимия конфликт между идеологията и националната идентичност в обсъждания период от българската история. Нейната културна политика (Живкова е председател – с ранг на министър – на Комитета за изкуство и култура) поставя силен акцент върху националната идентичност и като такава ясно разкрива няколко групи противоречиви компоненти на българския национален характер. Тези съвкупности са: стремеж към културни постижения срещу ограничени държавни ресурси; прекомерна национална гордост срещу „срамна национална идентичност“; русофоби срещу русофили; Изток срещу Запад; мистицизъм срещу атеизъм.[38]

През 80-те години комунистическият режим усеща, че все повече губи почва под краката си. Добър пример за това са първомайските тържества, подробно описани от Лиляна Деянова. През 1948 г. първомайският празник е „блестяща проява на националното единство“, грандиозно събитие, белязано от лозунги като „това, което другите народи са направили за един век, ние ще постигнем за пет години“, „защитавайте националната независимост като очите си“ и „бъдете нащрек – разкрийте шпионите“. През 1968 г. празникът е „вдъхновяващ“ – „благороден празник на труда и международната солидарност.“ Десет години по-късно медийното отразяване на събитието охладнява допълнително – „празник на мирния, производителен труд.“ През 1988 г. вече дори не е имало първомайска манифестация – само малко заглавие в пресата: „Честит Първи май, другари.“[39] Така комунистическата партия се обръща към национализма с още по-голяма сила. Бернар Лори пише, че в този период „комунизмът едва ли е бил нещо повече от фразеология; триумфиращата официална идеология, осигуряваща националното единство, е национализмът. Национализмът силно допринася за оцеляването на режима.“[40]

През последните години преди рухването на българската комунистическа система настъпва друга значителна промяна. Реформаторите в комунистическата партия започват да се отдалечават от националистическата реторика. Търсейки подкрепа сред интелигенцията и студентите, те вместо това започват да говорят за „пътя към Европа“, за първи път в България след Втората световна война. Това е сигнал за началото на публичните дебати за европейската идентичност на българите, които доминират през следващото десетилетие.

Сред българските малцинства, и най-вече сред турската общност, по това време започва различен процес. Българските турци са жертва на изключително репресивна асимилационна кампания през 1980-те години. Нейната цел е пълното унищожаване на отделната турска етническа и религиозна идентичност. В резултат на това турската общност реагира с оттегляне и самоизолация в рамките на разширеното семейство. Тук турците започват да възстановяват традициите, обичаите, семейните легенди, езика и фолклора, които са почти изгубени през предходните десетилетия. По-младите поколения, които са най-засегнати от асимилационните процеси на комунистическата образователна система, са особено нетърпеливи да възстановят и изградят отново собствената си етническа, религиозна и културна идентичност.

Улрих Бюксеншютц провежда цялостно проучване на политиката на Българската комунистическа партия към малцинствата и по-специално към евреите, ромите, помаците (българските мюсюлмани) и турците. Заключението му е, че смесването на националистически и ленински елементи в българската политика спрямо малцинствата не е довело до желания ефект – преодоляване на социалните и етническите различия в българското общество. Напротив, предприетите асимилационни мерки допълнително са засилили разделението, значително са увеличили междуетническото и междурелигиозното напрежение и са отчуждили малцинствата.[41]

С падането на комунистическото правителство през 1989 г. и началото на бавния и мъчителен процес на преход България отново се оказва на кръстопът. Тя е доведена до ръба на етническия конфликт от безмилостната асимилационна политика на комунистическия режим и е дълбоко объркана относно естеството на своята идентичност в резултат на десетилетия на социални и политически експерименти и инженерство. Така през 1989 г. българското общество е изправено пред редица сериозни предизвикателства. Наред с цялостната социално-икономическа трансформация на страната и прехода от авторитарна към демократична политическа система, българските граждани трябва също така да предефинират и преоткрият своята идентичност.

4. Европейската идентичност отново – преоткриване и реконструкция в постсоциалистическия период (1989-2009 г.)

Подобно на периода след Освобождението, след падането на комунистическия режим българското общество отново се обръща към Европа. Така доминиращият обществено-политически лозунг отново става „обратно към Европа“, от която България е била насилствено отделена. Дългите години на изолация от Европа и западния свят като цяло повлияват върху начина, по който България възприема външния свят след падането на комунизма. От една страна, много българи се връщат към митовете за славното минало и силната нужда от запазване на българската идентичност и българските нрави. В същото време съществува и силно желание България отново да стане част от „Европа“, която обикновено се използва като синоним на Западна Европа и институциите на ЕС и Съвета на Европа.

Велислава Петрова е анализирала редица текстове за българската национална история след 1989 г. Много от тези текстове се опитват да (ре)конструират българската национална идентичност, като включват „европейското“ измерение като една от нейните изначални характеристики. Това включване обаче внася концептуален конфликт, тъй като възприема традиционните конотации на символичния европейски център и ги пренася върху българското пространство и минало. Крайният резултат от този процес е силното присъствие на националистически тенденции във всички текстове.[42]

Мила Минева анализира (ре)конструирането на българската идентичност в процеса на европейска интеграция чрез създаването на „европейски“ образи на България, т.е. образи, които имат за цел да представят България като европейска страна. Тези образи до голяма степен отразяват противоречиви и понякога противоречащи си представи за Европа в българската общественост. Образите са анализирани на три различни нива – Европа, Европа в българската публична сфера и самопредставянето на България.[43]

Дилемите на процесите на промяна на идентичността са анализирани и от Евгения Кръстева-Благоева, която използва материали от теренно изследване, за да сравни различни аспекти на колективната идентичност на българите. В изследването се сравняват не само националната и европейската идентичност на българите, а се добавя и един трети – балканският компонент на идентичността. И трите идентичности не си противоречат, а съжителстват и се припокриват. За българите принадлежността към Балканите не е критерий, който ги изключва от европейското пространство. Да си част от Балканите е културна специфика и не носи негативната конотация, с която „Балканите“ обикновено са натоварени в западния дискурс. Европейската идентичност на българите се определя като амбивалентна и противоречива. От една страна, това е резултат от ясните и значителни различия в стандарта на живот, а от друга – възниква поради определени културни различия (най-често православно християнство и кирилица).[44]

Това често води до значителен страх или неудобство, че българите не са достатъчно „европейски“. „Целият процес на присъединяване към ЕС се възприема в България като набор от директиви, които трябва да бъдат изпълнени, глави, които трябва да бъдат затворени, ценности, които се очаква да бъдат приети. Дори политики и ценности, които все още се обсъждат и поставят под въпрос в рамките на ЕС, често се приемат безрезервно в българското политическо и обществено пространство – почти като нова идеологическа догма. Това, което се поставя под въпрос и се критикува, е способността на българските политически кръгове да изпълняват изискванията на ЕС, а рядко самите изисквания.[45]

Проучване, проведено през 2008 г. (година след като България стана член на ЕС) сред студентите от Нов български университет в София, изследва преобладаващите образи на Европа и на (не)европейска България.[46] Мненията на студентите могат да бъдат разделени приблизително на три групи: скептици, прагматици и ентусиасти. Скептиците изразяват мнението си по много емоционален начин – те са имали големи очаквания по отношение на членството на страната в ЕС и сега до голяма степен изпитват голямо разочарование, като казват, че не виждат и не усещат никаква промяна. Те смятат, че България е равноправен член на ЕС само на хартия, а всъщност има второстепенен статут в Съюза. След присъединяването България е загубила суверенитета си, а изтичането на мозъци от най-младите и способните се е засилило. В икономически смисъл България също е изгубила много повече, отколкото е спечелила от членството. Скептиците са силно критични към България – те я описват като корумпирана, бедна, неорганизирана, нефункционална, неразвита, несправедлива, престъпна и следователно по същество неевропейска. Наблюдават се две форми на скептицизъм: едната, при която Европа се отхвърля, и втората, при която Европа е модел, с който България се сравнява, но който никога не може да бъде настигнат. И двете форми обаче споделят един и същ извод – няма такова нещо като европейска България.

Прагматиците са много по-малко емоционални и за тях Европа представлява възможности, инвестиции, огромен пазар и еврофондове. Преди всичко за тях Европа означава сигурност. Те не изпитват чувства към ЕС, който възприемат като огромна бюрократична машина, но смятат, че българското членство е полезно за страната. Те описват Европа и ЕС със следните термини: просперитет, конкуренция, търговия, свобода на движение. Подобно на скептиците, прагматиците също виждат България като донякъде асиметрична спрямо останалата част от Съюза, но оценяват това в положителна светлина, тъй като членството в ЕС ще принуди страната да спазва законите и правилата. Принудителното въвеждане на европейските норми и стандарти ще повиши стандарта на живот и ще намали корупцията и престъпността. България има да извърви още дълъг път, за да стане „европейска“, но прагматиците смятат, че това е нещо, което реално може да бъде постигнато.

Третата група са ентусиастите, които са щастливи и горди от присъединяването на България към ЕС. За тях ЕС не е капитализъм, а култура; не е пазар, а общност; не е контрол, а власт; не е съюз, а семейство; и не става дума за инвестиции, а за идентичност. За тази група ЕС представлява преди всичко надежда. Те са развълнувани от това, че са част от огромна общност от нации, култури, езици. Хората от тази група най-често казват, че се чувстват като европейци. Някои казват, че няма противоречие между българската и европейската идентичност, тъй като България винаги е била част от Европа. Други виждат в европейската идентичност „добавена стойност. „Те не виждат дилема – за тях членството в ЕС е единственият възможен избор, сбъдната мечта, абсолютно положителна и необходима стъпка.

Както описва Динко Динков в своя анализ на българската външна политика, всички български правителства след 1989 г. поставят отношенията с ЕС и пълното интегриране във всички негови структури на първо място сред външнополитическите приоритети на страната. След първоначалната съпротива от страна на Българската социалистическа партия (бившите комунисти) тази проевропейска ориентация скоро се разширява до евроатлантическа ориентация и силно изразена проамериканска позиция. От една страна, членството на България в НАТО изглежда през 1990-те години като много по-реалистична и по-лесно постижима цел от членството в ЕС. От друга страна, САЩ също са много по-подкрепящи и ентусиазирани по отношение на разширяването на ЕС на изток, отколкото повечето от старите държави-членки на ЕС.[47] Така българските правителства силно се ориентират към САЩ и стават верни поддръжници на техните политики и интереси, понякога в явно противоречие с предпочитанията на ЕС. Придържайки се към традицията си да бъде верен сателит на силния на деня, България многократно потвърждава мястото си в така наречената „Нова Европа“ във времената на най-остри разногласия между САЩ и повечето членове на ЕС преди американската инвазия в Ирак.

Въпреки тези политически предпочитания на някои (предимно десни) български правителства към САЩ, обществената подкрепа за членството в ЕС винаги е била много висока (и като правило по-висока от подкрепата за членството в НАТО). В социологическо проучване, проведено през септември 2004 г., 74,3% от анкетираните одобряват членството на България в ЕС, а 13,4% не го одобряват. През май 2006 г. процентът на одобрение е подобен (73,6%), въпреки че отрицателните отговори видимо нарастват за сметка на нерешителните (18,2%). По данни на „Галъп България“ през 2002 г. пронатовските обществени нагласи са се колебаели между 49 и 55% (България стана член на НАТО през март 2004 г.).[48] Значително мнозинство от анкетираните свързват присъединяването към ЕС с подобряването на икономическото и финансовото положение в България (86%), което би подобрило социално-икономическото им положение и би им осигурило лична сигурност. В същото време мнозинството се опасява, че силната външна конкуренция ще навреди на българските производители и ще ги изтласка от пазара (81%). Почти една трета от анкетираните се опасяват също, че присъединяването към ЕС е заплаха за националната идентичност (31%).[49]

Значението на (подобрената) социално-икономическа ситуация за българското общество се намира до голяма степен в съответствие с процеса на изграждане на „обща европейска идентичност.“ Според Николай Тилкиджиев предпоставка за общата европейска идентичност е установяването на обща социално-структурна идентичност. В края на ХХ и началото на ХХI век се наблюдава появата на нов тип социална конвергенция в европейските общества. Ценностите и приоритетите, определящи качеството на живот, в проучванията, проведени в различни европейски страни, показват, че най-съществените различия не се проявяват по хоризонтала – от страна в страна, а по вертикала между различните социално-икономически структури. На практика интелектуалците и селскостопанските работници от една държава имат много по-малко общи неща от интелектуалците от една югоизточна и една северозападна европейска държава. По-младите, по-образовани, по-добре материално осигурени, с по-богат културен живот, с добра професионална реализация, с пълноценен социален живот и активно участващи в политическите процеси от различните европейски страни все повече си приличат, споделят непрекъснато разширяващ се и задълбочаващ се набор от ценности, принципи и приоритети, като по този начин формират основата на „общата европейска идентичност.“ По този начин Тилкиджиев стига до извода, че социално-структурните прилики и разлики са много по-важни за създаването на общата идентичност, отколкото националните прилики и разлики, тъй като историческите съдби и настоящите социално-икономически реалности на европейските страни са твърде уникални.[50]

Анализирайки данните от редица социологически изследвания, проведени от Института по социология към БАН между 1991 и 2004 г., Велина Топалова стига до извода, че европейската идентичност е най-силно изразена сред българите с по-добро образование, по-високи доходи, по-висок социален статус и сред младите. Делът на тези, които се чувстват „европейци“, непрекъснато нараства през годините, особено сред младите поколения българи, които демонстрират способността си бързо и радикално да променят ценности и социална идентичност. Въпреки че тяхната транснационална идентичност все още е много по-слабо развита, отколкото сред връстниците им в повечето други европейски страни (Топалова сравнява българските данни с изследвания във Франция и Полша), българските младежи се идентифицират с Европа и с европейците по много по-силен начин, отколкото другите поколения български граждани.[51]

Според многобройни изследвания и проучвания на качеството на живот българите са най-бедните, най-песимистичните и най-недоволните от всички нации в ЕС. Като такива те представляват доста специфичен случай.[52] Мариана Захариева пише за доминиращото влияние на социално-икономическата ситуация в страната върху моделирането на ценностната ориентация на българите. Значително разминавайки се с принципите на постматериализма, характерни за западноевропейските страни, българското общество все още вижда икономическото благосъстояние, контрола върху повишаването на цените и защитата на реда и законността като най-важни задачи на държавата (в сравнение със защитата на свободата на словото и печата и влиянието на гражданите върху решенията на правителството в страни като Австрия, Италия и Швеция). Когато са помолени да посочат най-важните европейски ценности, българските ученици посочват като най-важни следните: пазарна икономика (48%), демокрация (41%), свобода (36%) и свободно предприемачество (35%). Солидарността (15%) и толерантността (12%) са много по-малко важни за икономически ориентираните български младежи.[53] Преобладаващите модели и ценности в България неминуемо ще трябва да се променят, ако страната иска да се интегрира напълно в икономическото, политическото и културното пространство на ЕС, но този процес най-вероятно ще отнеме много дълго време.[54] Освен това фактът, че европейското съзнание и европейските ценности са изявени само във високопоставените и младите групи на обществото, също е много проблематичен. Ще са необходими значителни и целенасочени обществено-политически усилия, за да се повлияе и промени възприятието и на другите, по-големи групи от обществото.

Анализирайки данните от Европейското изследване на ценностите от 2008-2009 г., Петя Кабакчиева стига до интересно наблюдение за рязкото разделение между идентичност и гражданство в България. Силно изразената национална идентичност в страната се разбира предимно в етнически смисъл, докато политико-гражданската идентичност почти напълно отсъства. С други думи, над три четвърти от (етническите) българи са много горди със своя произход и принадлежност към българската нация, но в голяма степен са незаинтересовани или дори недоволни от държавата България. Те не се доверяват на институциите, не изпитват никаква или почти никаква съпричастност и разбиране към проблемите на своите съграждани, разочаровани са от демократичното развитие на страната и слабо се интересуват от политическия живот. Кабакчиева стига до извода, че националната държава се е разцепила на (етнически определена) нация и (неуважавана и недоверчива) държава. От друга страна, има силно изразен копнеж за европейско гражданство и гордост, че сме част от ЕС, докато европейската идентичност и европейското гражданско съзнание почти напълно отсъстват. Кабакчиева се надява, че членството на България в ЕС постепенно ще доведе до култивирането на граждански ценности и практики в страната, което от своя страна ще допринесе за развитието на гражданското съзнание наред с националната културна идентичност.[55]

Част ІІ: Българските пътища към модерността – догонване на недостижимото

През цялата си съвременна история българската държава сякаш винаги е била на безкрайно пътешествие, за да стигне някъде и да стане нещо друго. Смята се, че България никога не е била достатъчно модерна. Комбинацията от неблагоприятното геополитическо положение в европейската периферия и безкрайната поредица от исторически „нещастия“ (от пет века османско господство, през пораженията в една балканска и две световни войни, до комунизма) са сред обичайните обяснения за относителната изостаналост на страната и за това, че жителите ѝ я поставят в позицията на вечно изоставаща. След освобождението от Османската империя страната се опитва да „настигне Европа.“ След Втората световна война се насочва към комунистическата утопия, но пàрата ѝ свършва, преди да се доближи до нея. Рухването на Берлинската стена и последвалите промени в Европа отново тласкат България по нов, напълно различен път към (пост)модерността. Въпреки че мнозина в страната (особено сред политическите среди) разглеждат успешното присъединяване към ЕС като окончателен сертификат и доказателство, че „преходът към модерност“ е приключил и че страната най-накрая е стигнала до финала, днес България все още е далеч от модерността, която нейните граждани желаят.

Учените, изследвали процеса на формиране на българската национална идентичност през XIX в., най-често го свързват с темите за модерността и геополитическото място на България и Балканите в европейската периферия. Популярна е тезата, че до Първата световна война Балканите „са били общество на път към Европа – общество, което някога е представлявало източник на европейската модернизация, но по-късно се е превърнало в нейна периферия.“[56] Анализът на процесите на модернизация зависи до голяма степен от гледната точка на самия изследовател: онези, които изучават политическите процеси, пишат за активна модернизация, докато тези, които се интересуват от икономическото развитие, смятат, че за модернизация почти не може да се говори.[57]

До Освобождението търсенето на българската идентичност се основава на историческата реконструкция на славното минало и идеализираната традиционна национална култура. След Освобождението модернизацията налага откъсване от фолклорните традиции и се изразява в „отваряне и развитие в рамките на очертаните пред българската култура европоцентристки перспективи чрез приобщаването ѝ към духовните хоризонти на модерна Европа“[58] Откъсването от традицията и усилията за догонване на модернизацията поставят многобройни предизвикателства пред българските интелектуалци, опитващи се да дефинират българската идентичност. Периодът на социално-икономическия напредък укрепва представата за европейската същност на българите, но същевременно поражда и опасения как да се съхрани националната, народностната страна на идентичността им. Тези тенденции и дилеми оказват влияние не само върху анализите на философите и историците, но и върху литературата и изкуствата от този период.[59] Привържениците на модерните европейски ценности се групират около литературно-философския кръг „Мисъл“, обединени от общата цел да намерят баланса между българската и европейската идентичност.[60]

Представителите на интелигенцията, които се възприемат като движеща сила на обществените процеси, трябва да се справят с понякога бавната, повърхностна и криворазбрана модернизация, както и със значителния контраст между развитото европейско общество и българската действителност. През този период започват споровете за механичното въвеждане на модерните норми и практики и за намирането на баланс между „националното и чуждото.“[61]

В обширното си и задълбочено изследване на икономическото развитие на България през ХХ век Румен Аврамов отбелязва, че първоначалният стремеж към модернизация на страната след Освобождението е силно белязан от разбираемото желание „да бъдем като другите.“ На практика всички броеве на Списанието на Българското икономическо дружество от началото на ХХ в. са пълни със статии, изразяващи почти детински ентусиазъм и гордост от всичко, което в материален или духовен смисъл приближава България дори с една крачка до западния „мечтан свят“. От друга страна, модерната, развита и индустриализирана „Европа“, която България се опитва да догони, представлява и заплаха. Българската икономика – недоразвита и периферна, каквато е – навлиза в ХХ век почти напълно отворена към външния свят и като такава е изключително уязвима. Ето защо държавната търговска политика е насочена към затваряне на българския пазар за външната конкуренция и към защита на националната индустрия и селското стопанство. В Народното събрание постъпват множество петиции, изпратени от дребни предприемачи и обикновени граждани, с искане държавата да ги защити от чуждестранните конкуренти и през 1927 г. българското правителство приема закон за защита на индустрията.[62]

Като цяло българският дебат за модернизацията е белязан от остри противоречия – в допълнение към противоречието между „защита на националното“ и „приемане на чуждото“ се водят спорове за това кой е истинският потенциал за успешно икономическо развитие на страната: земеделието срещу индустрията и производството срещу финансите. В българското разбиране за модерност производството заема много по-значимо място от финансовите пазари, а прогресът е приравнен с развитието на материалните производителни сили на нацията. По време на комунистическото управление традиционното българско предпочитание към „реалното“ производство получава теоретична и идеологическа подкрепа в марксистката теория. Не е изненадващо, че и днес българският финансов сектор е все още сравнително слабо развит и претърпява фактически срив през 1990-те години.[63]

Модернизацията на България почти никога не е била движена от оригинална, вътрешна визия за икономическото развитие на страната, а по-скоро е следвала различни външни матрици на модерността, които са се променяли в зависимост от предпочитанията на интелектуалните и политическите лидери на България. Боян Пенев идентифицира най-важните български модели за подражание. Традиционно важен и влиятелен модел, към който българите периодично са се обръщали, е Русия. През 1930-те години германската тоталитарна икономическа доктрина, която поставя държавата над нуждите на обществото, става пътеводна светлина по българския път към модернизация. Третият модел, който българите от време на време се опитват да приемат за свой, е френският, въпреки че арогантното отношение на Франция към България след поражението ѝ в Първата световна война значително намалява броя на франкофилите в страната. Според Пенев британското влияние върху България е било далеч най-слабо. През 1924 г. той пише, че един ден българите ще осъзнаят колко много са загубили, като са се отдалечили от духа на свобода и активност, който е бил толкова характерен за англичаните.[64] Аврамов смята, че тази дистанция тревожи България и днес, когато българският икономически манталитет мъчително се опитва да се адаптира към глобалния свят, доминиран от англосаксонската икономическа доктрина.

Най-забележителната и всеобхватна промяна в посоката на българския път към модернизация настъпва след Втората световна война. Едновременно с процесите на трансформация на идентичността новите комунистически власти провеждат и политически мотивирана и сурово наложена модернизация на българското общество чрез бърза индустриализация, урбанизация и колективизация на селското стопанство.

Разположена в европейската периферия и геополитически и културно откъсната от процесите на модернизация в Западна Европа, комунистическа България наследява както реалната нужда, така и символичното възприятие, че трябва да „догони“ западноевропейската модерност. По идеологически причини подобно възприятие е табу, а новият модел на модерност, който България трябва да следва, става Съветският съюз. Българската комунистическа партия – с идеологическата подкрепа на Марксовата теория на историята, която описва социализма като петия и най-напреднал етап от развитието на човешкото общество – предприема мащабна аграрна реформа чрез колективизация на земята и едновременно с това бързо развитие на тежката промишленост с усърдието на новопокръстените.

Някои автори описват колективизацията на земята като „най-значимата икономическа и социална катастрофа, която българските селяни някога са преживявали.“[65] В същото време тези автори не отричат огромните модернизационни ефекти от насилствената колективизация на земята и от ускорената индустриализация и урбанизация. Така 1950-те години са и десетилетието, през което до многобройни български села за първи път достигат електричеството, асфалтираните пътища, селскостопанските машини и първите автомобили и автобуси. Много български селяни усещат, че чрез тези промени стават част от модерния европейски и дори глобален свят. По подобен начин бързата индустриализация намалява и разликата между България и индустриално развития свят. Разбираемо е, че резултатите от индустриализацията са представени като постижения на комунизма – по-висшата политическа и икономическа система. Комунистическата пропагандна машина възхвалява и ценната помощ, оказвана от Съветския съюз, който изцяло заменя Западна Европа като български модел за подражание.

Индустриализацията и колективизацията на земята допринасят за модернизацията на България в друг, много важен аспект – отношенията между половете. Земеделските кооперативи извеждат жените от уединените семейни ферми. За първи път много жени получават и достъп до заетост в различни държавни служби и всеобщо здравеопазване, а децата им получават равни права на образование. Жените са насърчавани да работят в редица професии, които преди това са се считали за изключителна мъжка сфера, и много от тях са повишени на ръководни постове.

Някои автори посочват, че модернизацията, постигната от комунистическия режим, е довела до някои парадоксални резултати. Вместо да прогресира, българското общество всъщност се е върнало назад, тъй като режимът е върнал към живот и е легитимирал предмодерните роднински и кланови структури и манталитет. Роднинските и клановите мрежи започват да играят все по-важна роля в управлението на държавата. По този начин установената система от кастови привилегии и тотален социален контрол напълно дискредитира идеята за модерна социална държава, основана на свободата и равенството.[66]

Бързата и наложена модернизация има и много други отрицателни странични ефекти. Икономиката е изключително неефективна поради централизираното управление, тъй като икономическите аргументи редовно са измествани от политически мотивираното вземане на решения. Масовата миграция от селските райони към градовете (най-често недоброволна) претоварва инфраструктурата им, като сериозно влошава качеството на жилищата, услугите, транспорта и околната среда.[67] Успоредно с тези процеси средната класа е практически елиминирана, а гражданското общество почти унищожено, което е изключително неблагоприятно наследство, с което посткомунистическа България трябва да се бори, когато започва прехода си към демокрация и пазарна икономика.

В началото на 1990-те години България преживява много болезнен и отрезвяващ сблъсък с икономическата действителност. Комунистическата командна икономика с преобладаващ акцент върху „реалното“ производство и тежката промишленост се оказва напълно неспособна да се конкурира на международния свободен пазар. През първата половина на десетилетието огромна част от заводите и предприятията, които са били гордостта на комунистическа България, фалират и са закрити. Някои от тях, като Кремиковци, най-голямото металообработващо предприятие в България, продължават да се борят, субсидирани от държавата, тъй като властите се страхуват от неконтролируеми социални вълнения, ако спрат завода.[68] Кремиковци е може би най-добрата метафора за състоянието на модернизацията на България през 90-те години. Страната се намира в значителен дисонанс с развития свят. Докато България все още се придържа към схващането, че тежката индустрия е символ на модернизацията, „Западът“ вече е навлязъл дълбоко в постматериалната, постиндустриалната информационна ера. Докато България с мъка открива колко неконкурентоспособна и уязвима е цялата ѝ икономика, „Западът“ преживява безпрецедентно дълъг икономически растеж.[69]

Една от най-трудните задачи е създаването на стабилен и работещ финансов сектор. Няколко последователни български правителства в периода 1990-1997 г. не пожелават да се откажат от държавната собственост и административния контрол върху банковия сектор. Държавните банки продължават да финансират и спасяват редица неефективни и губещи компании. Появилите се по това време няколко частни банки привличат клиенти с пирамидални схеми с високи лихвени проценти, но до голяма степен функционират като източник на финанси за тесния кръг на своите акционери и хората около тях. Не е изненадващо, че през 1996 г. българската икономика на практика се срина, хиперинфлацията (2916% през февруари 1997 г.) източи спестяванията на населението и на множество фирми, а много банки бяха лишени от резервите си от т.нар. кредитни милионери.“[70]

Новото правителство, което встъпва в длъжност след изборите през април 1997 г., започва с мащабни икономически реформи. През юли българският лев е обвързан с германската марка (а по-късно и с еврото). Въведен е валутният борд, който налага фискална дисциплина и довежда до положителни парични и бюджетни резултати. Оттогава насам България се радва на стабилна валута, контролирана инфлация и стабилен икономически растеж. БВП, бюджетните приходи и валутните резерви се увеличават всяка година, както и доверието във финансовия и банковия сектор (особено след успешната приватизация на всички български банки).[71]

Някои анализатори смятат, че България все още е сравнително далеч от нивата на модернизация на другите страни от ЕС поради периферното си положение. Понятията „пограничност“ и „периферия“ постоянно присъстват в българските дебати за модерността. Неблагоприятното геополитическо положение на страната често е използвано като оправдание, оправдаващо слабите ѝ резултати в редица области – от икономиката до борбата с корупцията и организираната престъпност. Въпреки това да си в периферията не винаги е пречка, а може да бъде и предимство. Жерар Деланти смята, че Европа придобива не само постнационална, но и постзападна форма, в резултат на което отношенията между периферията и ядрото също се променят значително. Различното цивилизационно наследство на граничните райони (като например Балканите) допринася и обогатява Европа и нейната културна и политическа идентичност. Европейската гравитация се измества от Атлантическия океан към Средиземно море, тъй като границите на ЕС се преместват на изток към Черно море. По този начин понятието „постзападна Европа“ означава една многолика Европа, състояща се от много наследства и различни опити с модерността.[72] Някои от тези наследства (включително и българското) са по-стари от западната традиция и биха могли да играят много по-значима и активна роля в създаването на днешна Европа, ако само престанат да се опитват да се превърнат в Запад, вместо да допринасят за него.

Според Ивайло Дичев евроинтеграцията е третата вълна на модернизация-имитация в българската съвременна история. Подражанието се отнася до „легитимността, която политическите елити използват в процеса на догонване на предшествениците по пътя на всеобщия прогрес.“ Първата вълна е била създаването на националната държава, белязана от ускорения „внос“ на ноу-хау за създаването на държавните институции, когато България се опитва да догони „цивилизованите народи. Втората вълна започва през 1930 г. и достига своя апогей по времето на комунизма, когато целта е да се догонят „развитите нации“ и най-вече тяхното ниво на индустриална производителност. При третата вълна „цивилизованите“ и „развитите нации“ са заменени с „нормалните нации“. „Целта вече не е да се имитира тяхната историческа субектност или да се конкурират индустриалните им постижения, защото националната държава и класическата модерна икономика са значително поставени под въпрос от процеса на глобализация. Приоритет на третата вълна на имитация е консуматорството – да можеш да консумираш като „нормалните хора.“ През последното десетилетие евроинтеграцията е магическият инструмент, „цивилизационният избор“ без алтернатива и на практика единственият източник на легитимност за политическите елити, тъй като тя дава усещане за посока и цел на често хаотичните политически събития в страната.[73]

Изглежда, че засега процесите на модернизация в България продължават да бъдат (както винаги в миналото) белязани от зависимост и подражание, което е и причина за постоянно присъстващия комплекс за малоценност на българския народ, когато се сравнява с „напредналите (западни) общества“. Галин Горнев очертава четири фази на взаимодействието на България с Европа. Първата е на далечното любопитство. Втората е възхищение и уважение, примесени със срам и съзнание за собственото несъвършенство. Третата фаза е белязана с нарастващо самочувствие, макар че се запазва амбивалентността между възхищението и отчуждението. Четвъртата фаза ще бъде успешен синтез между националната идентичност и европейското самосъзнание. Тази четвърта фаза може да бъде постигната само чрез засилена мобилност на гражданите, по-активното им участие в информационните процеси в глобализирания свят и иновативно политическо лидерство, ориентирано към преодоляване на историческите комплекси.[74]

Заключение

Двадесет години след падането на комунизма и почти три години след като страната стана член на ЕС, българите все още не са сигурни в европейското измерение на своята национална идентичност и в степента на своята модерност. Първото проучване на Евробарометър, проведено след присъединяването на България към ЕС (пролетта на 2007 г.), показа, че сред 27-те членки на ЕС българите се чувстват най-ангажирани с европейските дела (37% спрямо 24% средно за ЕС). Тази декларирана ангажираност обаче рязко контрастира с много ниската избирателна активност на първите български избори за Европейски парламент (през 2007 г.). Избирателната активност от 28,6% е много по-ниска от средната за ЕС (45,6%) и е сред шестте най-ниски (заедно с още 5 нови членки на ЕС: Чехия, Естония, Полша, Словакия и Словения).

Нелогична на пръв поглед, тази разлика всъщност е резултат от дълбокото недоверие на българските избиратели към националните политически партии. Проучванията на Евробарометър показват, че българите се доверяват много повече на институциите на ЕС, отколкото на политическите и държавните институции в собствената си страна. Според последното проучване на Евробарометър (пролетта на 2009 г.) 63% от българите имат доверие в ЕС в сравнение с 47% средно за 27-те държави-членки на ЕС. 61% от българите имат доверие на Европейския парламент, в сравнение с 48% средно за 27-те членки на ЕС, а 52% от българите имат доверие на Европейската комисия, докато средното ниво за ЕС е 44%. За сравнение, само 17% от българите имат доверие на собственото си правителство, докато за ЕС резултатът е 32%. Доверието в българския парламент е още по-ниско – 10% (при 32% за ЕС27). Най-шокираща е разликата в доверието в националната правна и съдебна система. Докато почти всеки втори гражданин на ЕС се доверява на националната съдебна система (48%), в България доверието е тревожно ниско – 14%. Ниската избирателна активност на изборите за Европейски парламент всъщност не е в противоречие с изразеното доверие на българските граждани към тази институция – тя просто показва, че българите нямат доверие на собствените си представители, избрани в институциите на ЕС.

Едно от заключенията на Евробарометър 67 (пролетта на 2007 г.) е, че българите все още нямат добре оформено обществено мнение за ЕС. Процентът на отговорите „не знам“ е най-висок в ЕС, тъй като те предпочитат да дадат отговор „не знам“, вместо да изразят открито отрицателно мнение. Това показва, че макар да изглеждат като ентусиазирани и отдадени европейци, те все още до голяма степен нямат самочувствие като граждани на ЕС.

Както се вижда от резултатите на Евробарометър 69 (пролетта на 2008 г.), българите гледат на ЕС предимно от гледна точка на ползите, които ЕС може да донесе на страната им, и рядко виждат как България може да допринесе за европейското семейство. Най-често българите заявяват, че страната им е спечелила от членството си в ЕС по следните начини:

– Нови възможности за работа и заетост (41%);

– Приносът на ЕС за икономическия растеж на България (36%)

– Приносът на ЕС за укрепване на националната демокрация (34%) – по този критерий България се нарежда на второ място след Румъния (40%).

За разлика от българите, средностатистическият гражданин на ЕС е на мнение, че най-важната причина да се възползва от членството в ЕС е сътрудничеството с други държави (37%).

Българското безпокойство и двусмислие по отношение на европейското и европейската идентичност изплуваха и по време на изследването, проведено от ИМИР през 2005-2006 г.[75] Целта на изследователския проект беше да се оцени въздействието на европейската регионална политика и европейската интеграция на България върху политическата мобилизация, социално-икономическия статус и възприемането на идентичността на населението, живеещо в етнически и религиозно разнообразни региони на Южна България. На въпроса дали и доколко се възприемат като „европейци“, респондентите първоначално се обидиха, тъй като разбраха въпроса така, сякаш изключва България от европейската историческа и културна общност. След известно обмисляне мнозинството от анкетираните заявиха, че не е възможно да се паднат истински „европейци.“ За тях „Европа“ означава норми, закони, свобода на избора, по-добри възможности за професионално развитие, толерантност, отговорност, ред и високо качество на работа – все характеристики и качества, които в България все още не са достигнали желаното ниво. Въпреки че някои от респондентите смятат, че българите сами трябва да положат необходимите усилия, за да променят страната си към по-добро („трябва да вървим към Европа, а не да чакаме Европа да дойде при нас“), повечето са песимистично настроени и смятат, че България може да се промени само отвън – като бъде „принудена“ да стане „европейска“ от Брюксел.[76]

Днес България отново – както много пъти в историята си – е на кръстопът. Членството в ЕС, което мнозина в страната смятаха за панацея, лекуваща всички проблеми на България, е факт, но малко неща са се променили. Ако не друго, то недоволството и песимизмът на гражданите само са се увеличили. Популистките и националистическите партии се носят високо на вълната на народното недоволство и отвращение от корупцията и некомпетентността на традиционните политически партии. Междуетническото и междурелигиозното напрежение се увеличава, докато само допреди няколко години страната се възприемаше като остров на мултикултурно съжителство на нестабилните Балкани. Емиграцията от страната продължава да е висока – всеки четвърти българин на възраст под 30 години възнамерява да емигрира в близко бъдеще според неотдавнашно проучване на Националния статистически институт (повечето планират краткосрочна емиграция или гастарбайтерска работа, за да изкарат пари и да се върнат в България). Много неща трябва да бъдат променени и осъществени, преди страната наистина да се интегрира в икономическото, политическото и културното пространство на ЕС, и този процес най-вероятно ще отнеме много дълго време.

Процесът се усложнява допълнително от факта, че няма единна България. По-скоро има няколко Българии, всички с различна идентичност и много различно ниво на модерност. Различията в рамките на страната са наистина поразителни. Докато София – в по-малка или по-голяма степен – постепенно се превръща в „европейска“ столица, провинцията и особено високопланинските села изглеждат като отделен свят (както по отношение на разстоянието, така и на времето). Социално-икономическата, културната и образователната пропаст между мнозинството от населението и някои малцинства, особено ромите, вече е огромна и все повече се увеличава. Дори в рамките на мнозинството социалните различия са огромни. От една страна, има хора с добри професии, високи доходи, добро образование и по-висок социален статус, които имат европейско съзнание и наистина се чувстват част от Европа. От другата страна са всички останали – несигурни, объркани, гневни, песимистично настроени, бедни. Най-важният въпрос всъщност не е как България да се интегрира в ЕС – въпросът е как мнозинството от гражданите да се интегрират обратно в България.

Сложностите, различията и противоречията в българското общество, описани по-горе, ще бъдат в основата на изследванията, които екипът на ИМИР планира да проведе през следващите етапи на проекта ИПИ. Прегледът на съществуващата литература по въпросите на европейската идентичност на българските граждани и техните пътища към (пост)модерността показа, че повечето от изследванията се фокусират върху мнозинството от населението или разглеждат България като унитарна държава, пренебрегвайки нейното регионално, етническо, религиозно и езиково многообразие. Ето защо в предстоящите изследвания ще бъде отделено специално внимание на локалните/регионалните измерения на проблемите на идентичността и модерността и особено на сложното взаимодействие на множество идентичности сред някои от българските малцинствени общности. Тези процеси са много тясно свързани и с икономическите промени през последните две десетилетия и с етапите на модернизация в най-широк смисъл. Сред най-важните въпроси, на които теренната работа ще се опита да отговори, са следните:

1. Развитието на европейската идентичност сред ромското малцинство, борбата им за вътрешна идентичност (от различни религиозни, професионални, езикови и семейни идентичности до идентифицирането им като българи или турци) и специфичната им „обратна модерност“, в която бяха вкарани след 1989 г.

2. Европейската идентичност и модерност на турското малцинство, особено във връзка със съществените промени в моделите на емиграция (от Турция към Западна Европа).

3. Ролята на религията за възприемането на Европа и европейската идентичност – изследване сред духовници и вярващи, принадлежащи към различни български религиозни групи (православни християни, католици, протестанти, мюсюлмани, евреи).

4. Влиянието на политическите възгледи върху начина, по който се разбират и формират Европа и европейската идентичност – проучване сред представители на политическите партии, включително леви, центристки, десни и крайни националисти.

Международен център за изследване на малцинствата и междукултурни отношения (IMIR), декември 2009 г.

 

Литература

Андреева, Румяна. Нация и национализъм в българската история (Nation and Nationalism in the Bulgarian History). София: Парадигма, 1998.

Ангелов, Георги. „България и финансовата криза“, Crisis Talk -- Emerging Markets and the Financial Crisis. 29 октомври 2009 г., http://crisistalk.worldbank.org/2008/10/bulgaria-and- th.html

Аретов, Николай. Балкански идентичности в българската култура от модерната епоха (XIX – XX век) (Balkan Identities in Bulgarian Culture from the Modern Times – 19th-20th Centuries). София: 2001, с. 12, http://www.ilit.bas.bg/bi/include.php7file =aretov

Атанасова, Иванка. „Людмила Живкова и парадоксът на идеологията и идентичността в комунистическа България“, Източноевропейски политики и общества. Май 2004 г., кн. 18.

Аврамов, Румен. „Стопанският ХХ век на България“ (Икономическият ХХ век на България), България 20. век – Алманах (България 20 век – Алманах).

Аврамов, Румен. Комуналният капитализъм Т.1 – 3 (Communal Capitalism Vol. 1-3). София: Българска наука и изкуство, 2007.

Албена Бачева. „Менталните карти на културата (Модерният дебат за „родно“ и „чуждо“ през 20-те и 30-те години на ХХ век)“ (Mental Maps of Culture: Модерният дебат за „родното“ и „чуждото“ през 20-те и 30-те години на ХХ век), Модерната география на културата. Родно и чуждо (Съвременна география на културата. Родно и чуждо). Варна: LiterNet, 2005, http://liternet.bg/ebook/modernata/content.htm

Боев, Бончо. „Ключ към българския живот през миналото столетие“ (Ключ към живота на българите през миналия век), Списание на Българското икономическо дружество (Journal of the Bulgarian Economic Society). №7, 1900.

Бонева, Таня. „Власт и идентичност на Балканите“ (Власт и идентичност на Балканите), Мир и конфликти в Югоизточна Европа (Peace and Conflicts in South-eastern Europe). Кюстендил: 2006 г., стр. 284.

Брунбауер, Улф. „Да направим българите социалисти: Източно-европейски политики и общества: „Отечественият фронт в комунистическа България 1944-1989 г.“. Февруари 2008 г., том 22.

Buchsenschutz, Ulrich. Малцинствената политика в България. Политиката на БКП към евреи, роми, помаци и турци (1944-1989) (Minority Policy in Bulgaria. Политиката на Българската комунистическа партия спрямо евреите, ромите, помаците и турците 1944-1989 г.). София: ИМИР, 2000.

Крийд, Джералд У. Одомашняване на революцията: От социалистическа реформа към амбивалентен преход в едно българско село. University Park: The Pennsylvania State University Press, 1998.

Даскалов, Румен. Между Изтока и Запада – български културни дилеми (Between East and West – The Bulgarian Cultural Dilemmas). София: ЛИК, 1998 Г.

Даскалов, Румен. Българското общество 1878 – 1939. Т. 2 (Българското общество 1878-1939, т. 2). София: Гутенберг, 2005 г.

Деланти, Жерар „Периферии и граници в постзападна Европа“, Eurolimes – списание на Института за европейски изследвания „Жан Моне“, том 4: „Европа от изключителни граници към приобщаващи граници“. Орадея-Дебрецен: Есента на 2007 г.

Деянова, Лиляна. „1948. Символна еуфория, символен терор“ (1948 г. Символна еуфория, символен терор). Идеологията – начин на употреба. Култура и критика. Част ІѴ (Идеология – потребителски инстрикции. Култура и критика. Част ІѴ), изд. Албена Бачева, Йордан Ефтимов, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2005. http://liternet.bg/publish4/avacheva/kritika4/content.htm

 

Дичев, Ивайло. „Европа като легитимация“ (Европа като легитимация), Социологически проблеми (Социологически проблеми), № 1-2, 2000.

Димитров, Божидар. Българите – първите европейци. София: Климент Охридски“, 2002 г.

Динков, Динко. „Външната политика“ (Външна политика), България 20. век – Алманах (България 20 век – Алманах). София: АБВ КООП, Труд, 1999, с. 993-995.

Драганов, Минчо, изд. Народопсихология на българите (Национална психология на българите). София: Отечествен фронт, 1984.

Дроснева, Елка, изд. Периферията в историята (Периферия в историята). София: 1996 г.

Elenkov, Ivan and Roumen Daskalov, eds. Защо сме такива – в търсенето на българската културна идентичност (Why We Are Like This? In Search of the Bulgarian Cultural Identity). София: Просвета, 1994 г.

Еленков, Иван. Родно и дясно (Роден и десен). София: ЛИК, 1998.

Генчев, Николай. Очерци. Социално-психологически типове в българската история (Outlines. Social-Psychological Types in the Bulgarian History). София: ДИ Септември, 1987 г.

Генчев, Николай. Българската култура ХѴ – ХѴІІІ век (Българска култура ХѴ – ХѴІІІ век). София: 1988.

Горнев, Галин. „Национална идентичност, политическо лидерство и обществена поляризация“ (Национална идентичност, политическо лидерство и поляризация на обществото), Социологически проблеми (Социологически проблеми), № 1-2, 2002.

Груев, Михаил. Преорани слогове. Колективизация и социална промяна в Българския северозапад 40-те – 50-те години на XX век (Reploughed Boundaries. Колективизация и социална промяна в българския Северозапад през 40-те и 50-те години на ХХ век). София: Институт за изследване на близкото минало, Институт „Отворено общество“ и издателство „Сиела“, 2009 г.

Хьош, Едгар. История на балканските страни: От древността до наши дни (Geschichte der Balkanländer – Von der Frühzeit zur Gegenwart). Sofia: LIK, 1998.

Христов, Кирил. „От нация към раса“ (От нацията към расата), сп. Училищен преглед (Списание „Училищен преглед“). № 8, 192.

Илиев, Атанас. „Проблемата за психологията на съвременните българи“ (Проблем на психологията на съвременните българи), сп. Просвета (Списание „Образование“). № 7, 1940.

Йелавич, Барбара. История на Балканите – XX век, Том 2 (История на Балканите: ХХ век, том 2). София: Амат-АХ, 2003 г.

Жотев, Петър. „Преструктуриране на финансовия сектор в България, 1997-2001 г.“, Финансов преход в Европа и Централна Азия: Fleming, Cari Votava, Lajos Bokros, Alexander Fleming. Вашингтон: Световната банка, 2001 г.

Kabakchieva, Petya. „Национална идентичност и европейско гражданство“ (Национална идентичност и европейско гражданство), Европейските ценности в днешното българско общество (Европейски ценности в българското общество днес), изд. Георги Фотев. София: Климент Охридски“, 2009 г.

Калинова, Евгения. „Преди и след спускането на желязната завеса (Западноевропейската култура в България от 9 септември 1944 г. до края на 50-те години)“ (Преди и след вдигането на Желязната завеса: Западноевропейската култура в България от 9 септември 1944 г. до края на 50-те години на ХХ век), Модерният историк. Въображение, информираност, поколения (Modern Historian. Imagination, Information, Generations). София: 1999 г.

Калинова, Евгения. „Разрешеният културен обмен на България със Западна Европа от средата на 50-те до средата на 60-те години“ (The Authorised Cultural Exchange between Bulgaria and Western Europe in 1950s and 1960s). Лица на времето т. II (Лица на времето, том 2). София: 1997 г.

Казанджиев, Спиридон. „Националното съзнание“ (Национално самосъзнание), сп. Отец Паисий (Списание Отец Паисий). № 2, 1935.

Колев, Йордан. Българите извън България (Bulgarians outside Bulgaria). София: Тангра ТанНакРа, 2005.

Костова-Панайотова, Магдалена. „Къде е мястото на българското в „общността на различните култури“? (Къде е мястото на България в „общността на различните култури“), Електронно списание LiterNet (Електронно списание LiterNet). 01 юни 2004 г., № 6 (67), http://liternet.bg/publish5/m_kostova/evropejsko.htm

Кръстев, Кръстьо. „Българската интелигенция“ (Българската интелигенция), сп. Мисъл (списание „Мисъл“). № 1, 1898.

Кръстева, Анна, Иван Кацарски, Нонка Богомилова, Пламен Макариев. Идентичности (Identities). София: ИМИР, 1995.

Кръстева, Анна, Нина Димитрова, Нонка Богомилова и Иван Кацарски. Универсално и национално в българската култура (Универсално и национално в българската култура). София: ИМИР, 1996.

Кръстева, Анна, изд. Общности и идентичности в България. Т. 1 и 2 (Общности и идентичности в България, т. 1 и 2). София: Петекстън, 1998 г.

Кръстева, Анна. „Новите европейци“ (Новите европейци), Le Monde Diplomatique – Bulgarian Edition. 4 април 2008 г., http://bg.mondediplo.com/spip.php7article233

Кръстева-Благоева, Евгения. „Българинът в криза – европеец или балканец? Аспекти на колективната идентичност“ (Българинът в криза – европеец или обитател на Балканите? Аспекти на колективната идентичност), Българска етнология (Bulgarian Ethnology). Издание № 2-3 /2003 г.

Ландри, Чарлз. Културната политика в България: Доклад на европейски експертен екип (Културна политика в България: доклад на европейски експертен екип). София: Министерство на културата, 1997 г.

Лозанова, Галина, Божидар Алексиев, Георгета Назърска, Евгения Троева-Григорова и Ива Кюркчиева. EUROREG: Региони, малцинства и европейска интеграция. София: ИМИР, 2006 г, http://www.imir-bg.org/imir/reports/Bulgaria_Muslims_case_study_FINAL-ed.pdf

Лори, Бернар. Балканска Европа от 1945 г. до наши дни (L'Europe balkanique de 1945 a nos jours). София: Колибри, 2005 г.

Манчев, Кръстьо. История на балканските народи (1945-1990) (История на балканските народи – 1945-1990). София: Парадигма, 2003 г.

Мантарова, Анна, Мариана Захариева. Българското общество преди присъединяването към ЕС. София: Фондация „Фридрих Еберт“, Институт по социология при БАН, 2006.

Михайловски, Стоян. „Как западат и се провалят държавите“ (Как държавите западат и се провалят), Неиздадени съчинения, Т. 1 Метаполитика (Непубликувани произведения, том 1. Метаполитика). София: 1940 г.

Минева, Мила. „Пред Европа“ (С лице към Европа), Социологически проблеми (Социологически проблеми). Издание № 1 на сп. 1-2 /2000.

Мишкова, Диана. Балкански визии за Европа през деветнайсети век: канали на културен пренос и интелектуален контекст (Visions of Europe in the Nineteenth-century Balkans: Културен трансфер и интелектуален контекст). Доклад на конференцията. София: 2005. http://www.bulgc18.com/occidentalism/Mishkova2.htm

Митев, Петър-Емил, изд. Новите млади: Българската младеж и европейската перспектива (The New Young: Bulgarian Youth and European Perspective). София: Институт „Иван Хаджийски“, 2005 г.

Митев, Петър-Емил, изд. „Българската младеж пред Европа“. София: ИМИР, 1999 г.

Мутафчиев, Петър. Книга за българите (Book about Bulgarians). София: БАН, 1987.

Мутафчиев, Петър. Изток и Запад в европейското средновековие (Изток и Запад в Европейското средновековие). София: БАН, 1993.

Назарска, Георгета. Университетското образование на българските жени (1879 – 1944) (The University Education and Bulgarian Women 1879 – 1944). София: ИМИР, 2003, с. 121-127.

Пенев, Боян. „Нашата интелигенция“ (Нашата интелигенция), сп. Златорог (Goldenhorn Journal). № 1, 1924.

Пенев, Боян. „Увод в българската литература след Освобождението“ (Въведение в българската литература след Освобождението), Годишник СУ. Историческо- филолошки факултет Т. 38 (Годишник на Софийския университет. Историко-филологически факултет, том 38). № 4, 1941 – 1942.

Петканов, Константин. „Характерни черти на българина“ (Характерни особености на българите), сп. Философски преглед (Списание Философски преглед). № 4, 1930.

Петрова, Велислава. „Българска европейска идентичност? „(Българска европейска идентичност?), Социологически проблеми (Социологически проблеми). No. 1-2/2007.

Пити, Буко. Българската общественост за расизма и антисемитизма. Анкета между видни представители на българската общественост, наука, литература, изкуство (Bulgarian Society on Racism and Anti-semitism. Допитване сред видни личности от българското общество, наука, литература, изкуство). София, 1937 г.

Прешленова, Румяна. Висшето образование в Австро-Унгария и българите 1879-1918 г. – Нови манталитети и нови възможности (High Education in Austria-Hungary and Bulgarians 1879-1918 – New Mentalities and New Possibilities). София: Българско дружество за проучване на XVIII век. http://www.bulgc18.com/Rumi.htm

Проданов, Васил ed. Българските национализми и европейската интеграция (Bulgarian Nationalisms and the European Integration). София: Христо Ботев, 2006.

Шейтанов, Найден. „Преображение на България“ (Преображение Господне), сп. Златорог“ (сп. „Златорог“). № 4, 1925.

Шейтанов, Найден. „Духът на отрицание у българина“ (Духът на отрицанието на българина), сп. Философски преглед (списание Философски преглед). № 2, 1933.

Шейтанов, Найден. „Български светоглед“ (Българският светоглед), сп. Просвета (Списание „Образование“). № 4, 1942.

Шишманов, Иван. „Значението и задачите на нашата етнография“ (Смисъл и задачи на нашата етнография), Избрани съчинения Т.2 (Избрани съчинения, том 2). София: БАН, 1966 г.

Славейков, Пенчо. „Българската народна песен“ (Български народни песни), Събрани съчинения, Т. 6 (Събрани съчинения, том 6). София: 1923 г.

Статистически справочник (Статистически справочник). София: Стойчева, Татяна. Български идентичности и европейски хоризонти 1870-1912 (Bulgarian Identities and European Horizons 1870-1912). София: Изток-Запад, 2007.

Договор за мир между съюзническите и асоциираните сили и България и протокол и декларация, подписани в Ньой сюр Сен на 27 ноември 1919 г., http://wwi.lib.byu.edu/index.php/Treaty_of_Neuilly

Тричков, Борис. „Пред истински национален изгрев“ (Преди истинския национален изгрев), сп. Златорог (Goldenhorn Journal). № 1 – 2, 1921, p. 53.

„У нас има 112 кредитни милионери“ (В страната има 112 кредитни милионери), Dnevnik. 6 април 2006 г.

Воденичаров, Петър. „Жените, езикът и властта: Дискурсен анализ на българските модернизации (30-те и 60-те години)“ (Women, Language and Power: Моето досие, пардон, биография: Дискурсен анализ на българските модернизации – 30-те и 60-те години на ХХ век), Моето досие, пардон, биография. Българските модернизации (30-те и 60-те години) – идеологии и идентичности (My Dossier, Pardon, Biography. Българската модернизация (30-те и 60-те години на ХХ век) – идеологии и идентичности), изд. Петър Воденичаров, Кристина Попова, Анастасия Пашова. Благоевград: BOACO, 1999, pp. 229-273. http://www.red.cas.bg/showfile.php? file =moeto_dosie.pdf

Воденичаров, Петър. „България през 70-те години – национализъм, модернизация, еманципация? (Критически дискурсен анализ на тоталитарните политики на паметта) (Bulgaria in the 1970s – Nationalism, Modernisation, Emancipation? Критичен дискурсен анализ на тоталитарните политики на паметта). Електронно списание LiterNet (ElectronicJournal LiterNet). Септември12 , 2004 г. http://liternet.bg/publish11/p_vodenicharov/70-te.htm

Янев, Янко. „Изток или Запад“ (Изток или Запад), сп. Златорог (Списание Златорог). № 4, 1933.

Йоцов, Борис. „Малкият народ“ (Малката нация), сп. Отец Паисий (Списание Отец Паисий). № 2, 1934.

Желязкова, Антонина. „България“, „Нации и национализъм“. Глобален исторически преглед, том 2: 1880-1945, изд. Гунтрам Х. Херб и Дейвид Х. Каплан. Санта Барбара, Калифорния: ABC- CLIO, 2008 г., стр. 570-582.

Желязкова, Антонина, изд. Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите. Том 3: Между адаптацията и носталгията – българските турци в Турция. София: ИМИР, 1998.

Златаров, Асен. „Културността в служба на родината“ (Културата в служба на родината). сп. Изток (Изток). София, 1926 г., № 42. http://www.liternet.bg/publish5/azlatarov/kulturnostta.htm

 

[1] За кратък преглед на процесите на изграждане на българската нация и държава виж Антонина Желязкова. „България“, „Нации и национализъм“. Глобален исторически преглед, том 2: 1880-1945, изд. Гунтрам Х. Херб и Дейвид Х. Каплан. Санта Барбара, Калифорния: ABC-CLIO, 2008 г., стр. 570-582.

 

[2] Някои български историци стигат дотам да твърдят, че България е първата европейска национална държава и че българите са първите европейци. Например Божидар Димитров, доайенът сред историците националисти, дългогодишен директор на Националния исторически музей, а понастоящем министър в българското правителство (отговарящ за националното историческо наследство и българската диаспора), има книга, озаглавена „Българите – първите европейци“. В нея той твърди, че първата високоразвита европейска цивилизация (а именно траките) се появява през V в. пр. н. е. в днешните български земи. Така че предците на днешните българи са били първите европейци. Според Димитров българите са и първите, които развиват и прилагат концепцията за национална държава, като по този начин полагат основите на съвременна Европа, тъй като националната държава се превръща в модел за развитие на Европа вместо концепцията за универсална християнска империя. Накрая Димитров възхвалява изключителната историческа роля на България сред славяните – а именно създаването и разпространението на кирилицата и литургията на староцърковнославянски (т.е. български) език. Божидар Димитров. Българите – първите европейци. София: Климент Охридски“, 2002 г. Повечето от твърденията на Димитров се основават на избирателно, манипулативно и непоследователно тълкуване на историята и могат лесно да бъдат оспорени, но тук са отбелязани поради изключителната популярност на трудовете му в страната и авторитета, с който се ползва във важни интелектуални и политически среди.

[3] Васил Проданов. „Българските национализми и глобализацията“ (, Българските национализми и европейската интеграция (Българските национализми и европейската интеграция), под редакцията на Васил Проданов. София: Христо Ботев, 2006, с. 23-52.

[4] Иван Еленков и Румен Даскалов, съст. Защо сме такива – в търсенето на българската културна идентичност. София: Просвета, 1994 г;

Анна Кръстева, Иван Кацарски, Нонка Богомилова, Пламен Макариев. Идентичности. София: ИМИР, 1995;

Анна Кръстева, Нина Димитрова, Нонка Богомилова и Иван Кацарски. Универсално и национално в българската култура. София: ИМИР, 1996;

Иван Еленков. Родно и дясно. София: ЛИК, 1998;

Анна Кръстева, изд. Общности и идентичности в България. Т. 1 и 2. София: Петекстон, 1998 г.

[5] Румяна Андреева. Нация и национализъм в българската история. София: Парадигма, 1998.

[6] Андреева. Нация и национализъм в българската история (Нация и национализъм в българската история), с. 56-58.

[7] Десислава Андреева. България пред Европа – 130 години по-рано. Електронно списание LiterNet. 03 януари 2007 г., № 1 (86), http://liternet.bg/publish11/dandreeva/bvlgariia.htm#*

[8] Татяна Стойчева. Български идентичности и европейски хоризонти 1870-1912. София: Изток-Запад, 2007, с. 279-285.

[9] Таня Бонева. Власт и идентичност на Балканите, Мирът и конфликтите в Югоизточна Европа. Кюстендил: 2006 г., стр. 284.

[10] Николай Аретов. Балкански идентичности в българската култура от модерната епоха (XIX – XX век), София: 2001, с. 12, http://www.ilit.bas.bg/bi/include.php? file=aretov

[11] Румен Даскалов. Национално-културната ни идентичност: начин на изграждане, Защо сме такива?, стр. 45.

[12] Диана Мишкова. Балкански визии за Европа през деветнайсети век: канали на културен пренос и интелектуален контекст. Доклад на конференцията. София: 2005. http://www.bulgc18.com/occidentalism/Mishkova2.htm

[13] Интересно е да се отбележи, че първите българи, които получават образованието си в Англия, са изпратени там през 1835 г. с държавната стипендия на османското правителство. Виж Мишкова. Балкански визии за Европа през деветнайсети век (Visions of Europe in the Nineteenth-century Balkans).

[14] Румяна Прешленова. Висшето образование в Австро-Унгария и българите 1879-1918 г. – Нови манталитети и нови възможности (High Education in Austria-Hungary and Bulgarians 1879-1918 – New Mentalities and New Possibilities). София: Българско дружество за проучване на XVIII век. http://www.bukc 18.com/Rumi.htm

[15] Австро-Унгария – 84 ученици, Русия – 68, Франция – 63, Германия – 55, Швейцария – 46, Белгия – 31, Италия – 10, Румъния – 4. Прешленова. Висшето образование в Австро-Унгария и българите 1879-1918 г. (Висшето образование в Австро-Унгария и българите 1879-1918 г.).

[16] Йордан Колев. Българите извън България. София: Тангра, 2005, с. 265-269.

[17] Людмила Зидарова. България в новото културно пространство на Германия (началото на ХХ в. – края на първата световна война), Периферията в историята, под редакцията на Елка Дроснева. София: 1996 г., стр. 61.

[18] Румен Даскалов. Българското общество 1878 -1939. Т. 2. София: Гутенберг, 2005 г., с. 425.

[19] Георгета Назарска. Университетското образование на българските жени (1879 -1944) (The University Education and Bulgarian Women 1879 – 1944). София: ИМИР, 2003, с. 121-127.

[20] Даскалов. „Национално-културната ни идентичност“, стр. 46.

[21] Най-важният от тях е Договорът от Ньой сюр Сен, подписан на 27 ноември 1919 г. във Франция. В резултат на него България трябва да отстъпи Западна Тракия на Гърция (като по този начин губи прекия си излаз на Егейско море), значителни области по западната си граница на Кралството на сърби, хървати и словенци, а Южна Добруджа – на Румъния. От България също така се изисква да намали армията си до 20 000 души и да плати репарации в размер на над 400 млн. долара. Договор за мир между съюзените и асоциираните сили и България, както и протокол и декларация, подписани в Ньой сюр Сен на 27 ноември 1919 г., http://wwi.lib.byu.edu/index.php/Treaty_of_Neuilly  

[22] Пенчо Славейков. Българската народна песен“, Събрани съчинения, Т. 6. София: 1923 г;

Кръстьо Кръстев. Българската интелигенция, сп. Мисъл № 1, 1898, с. 3-13;

Стоян Михайловски. Как западат и се провалят държавите, Неиздадени съчинения, Т. 1 Метаполитика. София: 1940 г;

Спиридон Казанджиев. Националното съзнание, сп. Отец Паисий. № 2, 1935;

Найден Шейтанов. Преображението на България, сп. Златорог (Списание Златорог). № 4, 1925;

Найден Шейтанов. Духът на отрицание у българина, сп. Философски преглед. № 2, 1933;

Найден Шейтанов. Българският светоглед, сп. Просвета. № 4, 1942 г.;
Атанас Илиев. Проблемата за психологията на съвременните българи, сп. Просвета. № 7, 1940;

Янко Янев. Изток или Запад, сп. Златорог № 4, 1933;

Константин Петканов. Характерни черти на българина, сп. Философски преглед. № 4, 1930;

Кирил Христов. От нация към раса, сп. Училищен преглед. № 8, 1929;

Борис Йоцов. Малкият народ“, сп. Отец Паисий (Списание Отец Паисий). № 2, 1934.

[23] Румен Даскалов. Между Изтока и Запада – български културни дилеми. София: ЛИК, 1998 г.; Еленков. Родно и дясно (родно и дясно).

[24] Борис Тричков. „Пред истински национален изгрев“, сп. Златорог. № 1 – 2, 1921, p. 53.

[25] Петър Мутафчиев. Книга за българите. София: БАН, 1987, с. 160-161;

Петър Мутафчиев. Изток и Запад в европейското средновековие. София: БАН, 1993.

[26] Асен Златаров. „Културността в службата на родината“. Изток. София, 1926 г., № 42. http://www.liternet.bg/publish5/azlatarov/kulturnostta.htm

[27] Албена Бачева. „Менталните карти на културата (Модерният дебат за „родно“ и „чуждо“ през 20-те и 30-те години на ХХ век)“, Модерната география на културата. Родно и чуждо. Варна: LiterNet, 2005, http://liternet.bg/ebook/modernata/content.htm

[28] Буко Пити. Българската общественост за расизма и антисемитизма. Анкета между видни представители на българската общественост, наука, литература, изкуство. София, 1937 г.

[29] Лиляна Деянова. „1948. Символна еуфория, символен терор“. Идеологията – начин на употреба. Култура и критика. Част ІѴ, изд. Албена Бачева, Йордан Ефтимов, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2005. http://liternet.bg/publish4/avacheva/kritika4/content.htm

[30] Ulf Brunnbauer. „Making Bulgarians Socialist: The Fatherland Front in Communist Bulgaria, 1944—

1989,“ East European Politics and Societies. Feb 2008, vol. 22, pp. 44 – 79.

[31] Барбара Желавич. История на Балканите – XXвек, Том 2. София: Амат-АХ, 2003 г., стр. 351-352;

Кръстьо Манчев. История на балканските народи (1945-1990). София: Парадигма, 2003 г., стр. 176-177.

[32] Бернард Лори. Балканска Европа от 1945 г. до наши дни. София: Kolibri, 2005 г., стр. 57.

[33] Чарлз Ландри. Културната политика в България: Доклад на европейски експертен екип. София: Министерство на културата, 1997 г., стр. 26.

[34] Евгения Калинова. „Преди и след спускането на желязната завеса (Западноевропейската култура в България от 9 септември 1944 г. до края на 50-те години)“, Модерният историк. Въображение, информираност, поколения. София: 1999, с. 237. Вж. също Калинова: „Историческият анализ на историята“. „Разрешеният културен обмен на България със Западна Европа от средата на 50-те до средата на 60-те години“. Лица на времето, т. II. София: 1997, с. 239-266.

[35] Антонина Желязкова, изд. Съдбата на мюсюлманските общности на Балканите. Том 3: Между адаптацията и носталгията – българските турци в Турция. София: ИМИР, 1998, с. 11-45.

[36] Антонина Желязкова. „Турци“, Общности и идентичности в България, под редакцията на Анна Кръстева, с. 386-390.

[37] Лори. Балканска Европа от 1945 г. до наши дни (L'Europe balkanique de 1945 a nos jours), стр. 88.

[38] Иванка Атанасова. „Людмила Живкова и парадоксът на идеологията и идентичността в комунистическа България“, Източноевропейски политики и общества. Май 2004 г., кн. 18, с. 278 – 315.

[39] Деянова. 1948. Символна еуфория, символен терор.

[40] Лори. Балканска Европа от 1945 г. до наши дни (L'Europe balkanique de 1945 a nos jours), p. 129.

[41] Пълният текст на изследването може да се намери на следния адрес: http://www.librev.com/index.php/2014-05-31-19-34-02/scientific-pubs/3840-maltzinstvenata-politika-v-balgariya-1944-89

[42] Велислава Петрова. „Българска европейска идентичност?“, Социологически проблеми. Бр. 1-2/2007, стр. 328-346.

[43] Мила Минева. „Пред Европа“, Социологически проблеми. Бр. 1-2 /2000, стр. 128-139.

[44] Евгения Кръстева-Благоева. „Българинът в криза – европеец или балканец? Аспекти на колективната идентичност“ (Българинът в криза – европеец или обитател на Балканите? Аспекти на колективната идентичност), Българска етнология (Bulgarian Ethnology). Брой 2-3 /2003 г., стр. 129-148.

[45] Магдалена Костова-Панайотова. „Къде е мястото на българското в „общността на различните култури“?, Електронно списание LiterNet. 01.06.2004 г., № 6 (67), http://liternet.bg/publish5/mkostova/evropejsko.htm

[46] Анна Кръстева. „Новите европейци“, Le Monde Diplomatique – Bulgarian Edition. April 4, 2008, http://bg.mondediplo.com/spip.php? статия233

[47] Динко Динков. „Външната политика“, България 20. век – Алманах. София: АБВ КООП, Труд, 1999, с. 993-995.

[48] http://www.gallup-bbss.com/pidx/nat.od.html

[49] БАН, 2006 г., стр. 9-25.

[50] Николай Тилкиджиев. „Европейската социално-структурна идентичност“, Българското общество преди присъединяването към ЕС, под ред. на Анна Мантарова, Мариана Захариева. София: Фондация „Фридрих Еберт“, Институт по социология при БАН, 2006, с. 77-97.

[51] Велина Топалова. „Националната и европейската идентичност на младите българи в междукултурна перспектива“, Българското общество преди присъединяването към ЕС, изд. от Анна Мантарова, Мариана Захариева. София: Фондация „Фридрих Еберт“, Институт по социология при БАН, 2006 г., с. 237-247.

[52] Вж. например Европейското проучване на качеството на живот. Индексът на удовлетвореност от живота показва, че България е страната с далеч най-нисък резултат – само 37% от хората казват, че са много или доста доволни от живота, който водят: http://www.eurofound.europa.eu/areas/qualityoflife/eurlife/index.php?

template=3 &radioindic= 155&idDomain= 12&firstDifferentiator=419. Индекс на оптимизма – България е сред петте най-песимистични държави, като само 43,2% от хората заявяват, че са оптимисти за бъдещето: http://www.eurofound.europa.eu/areas/qualityoflife/eurlife/index.php? template=3&radioindic=154&idDomain=12. Индекс на щастието – България е с най-нисък резултат с 5,8 по десетобалната скала:

http://www.eurofound.europa.eu/areas/qualityoflife/eurlife/index.php? template=3&radioindic=156&idDomain=12.

[53] Петър-Емил Митев. Българската младеж и европейската перспектива“, Новите млади: Българската младеж и европейската перспектива (The New Young: Bulgarian Youth and European Perspective), ed. by Petar-Emil Mitev. София: Институт Иван Хаджийски, 2005 г., стр. 365-377.

Вж. също „Българската младеж с лице към Европа“, под редакцията на Петър-Емил Митев. София: ИМИР, 1999 г.

[54] Мариана Захариева. Индивидуализъм и етатизъм: Амбивалентният избор (Индивидуализъм и етатизъм: амбивалентен избор), Българското общество преди присъединяването към ЕС, под редакцията на Анна Мантарова, Мариана Захариева. София: Фондация Фридрих Еберт, Институт по социология при БАН, 2006, с. 185-203.

[55] Петя Кабакчиева. „Национална идентичност и европейско гражданство“ (Национална идентичност и европейско гражданство), Европейските ценности в днешното българско общество (European Values in the Bulgarian Society Today), изд. Георги Фотев. София: Климент Охридски“, 2009 г., с. 257-278.

[56] Добринка Парушева. Балканите през XIX. Модернизация и (или) периферизация, Периферията в историята, под редакцията на Елка Дроснева. София: 1996, с. 21.

[57] Пак там, стр. 19.

[58] Иван Еленков. Версии за българската идентичност в модерната епоха, Защо сме такива?, стр. 12.

[59] Бончо Боев. Ключ към българския живот през миналото столетие, Списание на Българското икономическо дружество. №7, 1900, p. 469;

Иван Шишманов. Значението и задачите на нашата етнография, Избрани съчинения Т.2 София: БАН, 1966, с. 9;

Минчо Драганов, изд. Народопсихология на българите. София: Отечествен фронт, 1984.

Николай Генчев. Българската култура ХѴ-ХѴІІІ век. София: 1988, с. 275 – 291.

[60] Виж Боян Пенев. „Увод в българската литература след Освобождението“, Годишник СУ. Историческо- филолошки факултет Т. 38. № 4, 1941 – 1942.

[61] Виж Даскалов. Българското общество 1878 -1939. Т. 2.

Николай Генчев. Очерци. Социално-психологически типове в българската история. София: ДИ Септември, 1987, с. 147 – 149.

[62] Румен Аврамов. „Стопанският ХХ век на България“, България 20. век – Алманах, стр. 243-245. За един изключителен и изчерпателен преглед на историята на българското икономическо развитие вж. също:: Румен Аврамов. Комуналният капитализъм Т.1 – 3София: Българска наука и изкуство, 2007.

[63] Пак там.

[64] Боян Пенев. „Нашата интелигенция“, Златорог № 1, 1924 г., цит. по Аврамов. „Стопанският ХХ век на България“, стр. 255.

[65] Михаил Груев. Преорани слогове. Колективизация и социална промяна в Българския северозапад 40-те – 50- те години на ХХ век. София: Институт за изследване на близкото минало, Институт Отворено общество и издателство Сиела, 2009, стр. 121-123;

Виж също Gerald W. Creed. Domesticating Revolution: From Socialist Reform to Ambivalent Transition in a Bulgarian Village. University Park: The Pennsylvania State University Press, 1998.

[66] списание LiterNet (Electronic Journal LiterNet). September 12, 2004. http://liternet.bg/publish11/p vodenicharov/70-te.htm

[67] Според данните от преброяването делът на градското население в България е 24,7% през 1946 г., 46,5% през 1965 г. и 67,2% през 1992 г. Статистически справочник (Statistical Reference Book). София: Национален статистически институт, 1996, p. 27.

[68] Обременена от огромни дългове, компанията сменя няколко собственика след приватизацията през 1999 г., но през 2008 г. окончателно изчерпва възможностите си. Всички преговори за привличане на нови инвеститори се провалят и от декември 2008 г. фабриката практически не функционира. През 2009 г. заводът за производство на кокс – един от най-спорните символи на компанията – е затворен завинаги, а газоподаването към фабриката е прекъснато поради неплатени сметки. Съдбата на дружеството е неизвестна, но перспективите са много песимистични.

[69] Аврамов. Стопанският ХХ век на България, стр. 261.

[70] Кредитните милионери са хора, които са много близки до ръководството и акционерите на различни банки и които са получили огромни заеми от банките без необходимите гаранции и които никога не са върнали. Според доклада на Българската народна банка през 2005 г. все още е имало 112 души, които са получили кредити, по-големи от половин милион лева (около 250 000 евро), които никога не са върнали. Общо тези 112 лица притежават над 105 млн. лв. в системата на националната банка. У нас има 112 кредитни милионери (В страната има 112 кредитни милионери), Дневник. 6 април 2006 г.

http://www.dnevnik.bg/pazari/2006/04/09/256403 u nas ima 112 kreditni milioneri

[71] Петър Жотев. Преструктуриране на финансовия сектор в България, 1997-2001 г., Финансов преход в Европа и Централна Азия: Fleming, Cari Votava. Вашингтон: Световната банка, 2001 г., стр. 73-76.

[72] Жерар Деланти, „Периферии и граници в постзападна Европа“, Eurolimes – списание на Института за европейски изследвания „Жан Моне“, том 4: „Европа от изключителни граници към приобщаващи граници“. Орадеа Дебрецен: Есен 2007 г., стр. 58-68.

[73] Ивайло Дичев. Европа като легитимация, Социологически проблеми, № 1-2, 2000.

[74] Галин Горнев. Национална идентичност, политическо лидерство и обществена поляризация, Социологически проблеми, бр. 1-2, 2002 г.

[75] Изследователски проект EUROREG: Променящи се интереси и идентичности в европейските гранични региони: Финансиран от Генерална дирекция Научни изследвания на Европейската комисия (Договор № CIT2-CT- 2003-506019). 2004-2007.

[76] Галина Лозанова, Божидар Алексиев, Георгета Назърска, Евгения Троева-Григорова и Ива Кюркчиева. EUROREG: Региони, малцинства и европейска интеграция. София: ИМИР, 2006 г., http://www.imir-bg.org/imir/reports/Bulgaria Muslims case study FINAL-ed.pdf

 

Антонина Желязкова е историк, специалист по османска история и по проблемите на Балканите и на малцинствата. В момента е председател на Управителния съвет на Международния център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия. От началото на 90-те години ръководи екипи от социолози, политолози, антрополози, етнолози и историци, които провеждат теренни изследвания в балканските страни и в смесените региони в България.

Pin It

Прочетете още...