От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

BVV Belene 2016 resize

Поклонението през 2016 г.
Фотография: Бисера Виденова

 

Три думи, между които на първи поглед няма никаква връзка. Ако към всяка от тях добавя още една, ще подскажа в коя подетите от медиите дискусии ще се опитам да налея малко масло в огъня.

Първата дума е чинията. Става въпрос за „летящата чиния“ или „тоалетната чиния“, както я наричат най-върлите ѝ противници. Кацнала е на връх Бузлуджа, символ е на българската комунистическа партия и носи името Дом-паметник на БКП.

Към втората дума добавям ГУЛАГ и двете думи задно водят към романа на Александър Солженицин със същото заглавие, епически документален роман за системата от концлагери, разположени на територията на бившия Съветски Съюз Българският ГУЛАГ, създаден по подобие на съветския и със същите цели, а концлагерът на остров Белене представляваше архипелаг и в буквалния смисъл на географско понятие, а така също и в смисъла, вложен от Солженицин. Репресивният апарат на Българската комунистическа партия въдворява без съд и присъди около 36-38,000 свои противници на архипелага „Белене“. Тази цифра или близка около нея дават самостоятелно един от друг Петко Огойски, Стефан Бочев и Христо Троански в техните книги. Броят на репресираните българи според тях варира от 185,000 до 190,000. По-късно авторът Борис Скочев казва в книгата си „Концлагерът „Белене“, 1949-1987, Островът, който уби свободния човек“, че през цялото си съществувание, островът е приел 11,000 човека без присъда и 4,000 с присъда. Дали точната цифра ще бъде установена някога остава под въпрос.

Група хора, затваряйки си очите за този период от българската история, иска да ремонтира и реставрира Дома-паметник и символ на партията, която нанесе най-дълбоката физическа и духовна рана на собствения си народ под претекста, че сградата е уникална. Една млада архитектка прави фондация за спасяване на рушащата се „чиния“, пледирайки, че мотивите ѝ са чисто естетически. Каква е нейната визия? Реставрирането и запазването на тази сграда не е само от естетическо значение на нацията ни. То е необратимо свързано ѝ с етичното ѝ значение. Проучила ли е тази архитектка историята на комунистическата партия на България, значението на този паметник на криминална партия, която унищожи физически цвета на българската нация? Привърженик съм на подкрепянето на дадено твърдение, позиция или каквото и да е в една дискусия, с факти. Опростяването само с общото заключение, че комунизмът беше лош строй, без такива факти, олекотява престъпността на съветския комунизъм, по чийто модел бе създадена българската комунистическа партия. През моя академичен път, първо като студент, по-късно като аспирант, бях задължен да изучавам няколко марксистко-ленински предмета и накрая да полагам изпити по тях. Такива полагаха и всички като мен. Българската комунистическа партия беше марксистко-ленинска партия. Тук е мястото да спомена един от основните принципи на марксизма-ленинизма, че повсеместният терор е задължителен и че в името на великата цел, той е легитимен. Цитирам неточно, но който желае може да прочете оригнала му в Събрани съчинения на Ленин, издаден в Москва, 1958-65 г. От този личен спомен вървя към друг, също от моя личен живот. Когато получих достъп до досието си, разбрах, че най-добрият ми приятел, регистриран в архивите на Държавна сигурност като агент „Калин“, е писал донесения за мен. Фанатизиран член на партията, той бе ми заявявал в разговори, че ако е необходимо да се избият една трета от обществото в името на комунизма, това ще бъде изпълнено. Аз бях мълчал, не бях дръзнал да опонирам нито веднъж. Все пак, в интерес на истината, в донесенията си за мен, той не бе писал нищо лошо. И то защото аз не му бях дал повод, а защото се страхувах да изкажа моята позиция. Добавям към този страх и страхът, че ако службите намерят ръкописа на книгата, в която бях включил разказите на осем лагеристи, прекарали години в комунистическите лагери за превъзпитание на политическите си противници, попадах в ръцете на съществуващото правосъдие, което водеше директно в някой от затворите на страната ни. По думите на агент „Калин“, аз попадах в тази трета от човечеството, която трябваше да бъде унищожена в името на комунизма. Много мои съвременници ще потвърдят това което ви казвам – беше опасно да споделяш каквото ѝ да е и с най-близкия си приятел. Това, че много граждани ни имаха досиета, се предполагаше, но за размера на тази група обществото разбра едва след като архивите на Държавна сигурност бяха отворени. Бях сигурен, че службите водят досието на баща ми. Не допусках, че аз също се водя „на отчет“ до момента, когато мой първи братовчед сподели с мен, че е вербуван от службите и искат от него да пише доноси. Беше в края на седемдесетте. „Тормозят ме всеки път, когато ме привикат. Искат ми сведения за теб. Казвай какво да пиша.“ – сподели веднъж той с мен. Съчинявахме доноса заедно. Когато получих достъп до досието си, видях, че не бе изменил и дума от съвместния ни текст. Кодовото му име бе „Юлиян“. Друг агент бе колега, с когото споделяхме заедно офиса в завод „Електрик“ в Радомир. Неговите доноси бяха старателни и показваха растящото му нетърпение да пристъпи с всеки следващ. Значи бях заобиколен от хора, които ме наблюдаваха всеки ден от изгрева до залеза на слънцето. Прочетох досието на баща ми веднага след моето. Надхвърляше неколкократно по обем моето. Направи ми впечатление, че в първите години след завземането на властта, службите все още не бяха закодирали имената на информаторите си. Едно от тях бе на лагериста, който бе ми продиктувал марша на лагеристите в Белене. В определен момент вече решават да закодират имената на сътрудниците си. Сред тях разпознах агент „Славчо“. Беше съидейник на баща ми, помня го от младежките му години, живееше под наем у нас, преди да се ожени. Аз бях тийнейджър. Ожени се и ни напусна, а баща ми и майка ми му кумуваха. Доносите му бяха много подробни, бих ги нарекъл гадни. Бих казал, че е можел да опише с коя ръка баща ми взима солницата за да посоли салатата и с коя шишето с оцет. В досието на баща ми имаше и скица на къщата ни, разположението на стаите, приблизителните размери, географските посоки, имената на съседите, поименно, партийната им принадлежност и на кой от тях може да се разчита безотказно. Скицата бе начертана според данните, доставени от информаторите. В дълга част от досието се описваха опитите на Държавна сигурност да инсталират подслушвател, монтиран в кислородна бутилка с дихателен апарат. За целта бяха използвали домашния лекар на баща ми, партиен член, който бе успял да убеди баща ми, че страда от кислородна недостатъчност и трябва задължително да я има и да я ползва. Миналата година Комисията за досиетата „освети“ втори информатор от моите осем лагеристи. „Калина“. Беше избрана в ръководството на новосъздадена партия, което даваше правата на комисията да обяви колаборацията ѝ с ченгетата. Новината предизвика горчива болка у мен. Разменяхме гостувания със семейството ѝ всяка седмица десетки години на ред. Съпругът ѝ бе въдворен за няколко години за това, че бе произнесъл надгробно слово на погребението на баща ми. В такива случаи прилагах в действие противоотровата, която бе ми „предписана“ от самите анархисти като нея. Ето как стана това. Сонетите на Шекспир се появиха в един прекрасен превод на много известен и ерудиран преводач, поет и писател. Бе въдворен без присъда също в концлагерите на България. В литературните среди беше станало достояние, че е бил информатор и доносите му се отличавали с огромната „злост“, тази дума бяха употребили литературните му критици. В разговор с лагерист №4 от моята книга, изразих моето разочарование от изящния превод, дължащо се единствено на този факт. „Не обвиняваме никой от информаторите. Малцина издържаха на терора, на който бяха подложени за да ги пречупят. Ние(той имаше предвид анархистите, а може би обобщаваше свободните хора) се борим човекът да не бъде поставян в условия, в които той проявява най-долните си качества.“ бе ми отговорил той. При какви обстоятелства, какви средства бяха приложили разработващите офицери за да сломят „Калина“, лагерист №7 и лагерист №2, който бе ми продиктувал марша на лагеристите? Припомних си случаите с родителите на моите спонсори(гаранти) в Америка. Гробът на бащата на спонсора ми не бе известен, а торбичката с кости, която му връчили, нямала анализ на ДНК, с който се доказва чий са тези кости, а дядо Манчо, бащата на спонсорката ми, бил разпитван и измъчван в килия, в съседната на която службите инсценирали изнасилването ѝ. Един друг случай. Разказа ми го бай Петко(Огойски). Бяхме се сприятелили. Гостувах му често. Цитирам го по памет: „Някоя сутрин синът ти ще отиде на училище. На връщане покрай него ще мине самосвал и той няма никога да се прибере в къщи.“ Разработващият ме офицер, лейтенант Юри Георгиев, пишеше в предложението си до по-висшестоящите офицери, че гражданката Марика Владимирова, анархистка по убеждения, е зачестила гостуванията си у други анархистки семейства. Посочваше ме като най-удачния информатор за нейните движения и изказвания. В доклада си бе пропуснал да спомене, че това е майка ми. Ама че перверзен мозък! Какво ли си е фантазирал да приложи за да ме принуди? Не мога и да предположа, мозъкът ми не го побира. Все пак, да напомня, това бе съветската школа, пренесена и в България. Историята на НКВД е пълна с примери, в които синове и дъщери доносничат за родителите си и ги предават без угризения. Същото важи и в обратен ред. Срещнах агент „Калин“ след промяната. „Ние вече сме партия от нов, европейски тип.“- побърза да ми се похвали той. „Внимавай, ние забравяме, но не прощаваме!“ бяха думите на друг агент.

Темата за досиета и информаторите е бездънна. Ако страниците от изписаните доноси се наредят като настилка по един въображаем път, предполагам, че би достигнал до някоя от планетите на слънчевата система и би влязъл в книгата на Гинес, за да попълни липсата на рекорди на нацията за преодоляване на комплекса ни за малоценност. Ролята на службите, разработващи жертвите си, е неразривно свързана с досиетата и преднамерено занемарена за сметка на тези жертви. Шумът около досиетата бе така раздухан, че службите да останат незабележими и да оставят впечатлението, че просто са си вършели работата. И къде са те сега? По върховете, по сладките длъжности, там където мирише на пари, те ни учат на демокрация      защо? Защото нямаше лустрация!


Small Ad GF 1

 

BVV VV Belene 2022 resize

Ванцети Василев на Втори обект на концлагера „Белене“
Фотография: Бисера Виденова

 

Бъдещите поколения трябва да знаят тези истории. Трябва да знаят, че беше опасно да се казва истината, беше опасно дори да не си съгласен с порядките в системата. Малцината, които изразяваха това несъгласие открито, платиха цената му – биваха осъдени и изпратени в килиите на българските затвори или изгонени от България. Комунистите прилагаха една заплаха безапелационно: щом не си с нас, значи си против нас.

Как биха реагирали децата на жертвите и репресираните? Както мен, повече от сигурен съм. Тук веднага задавам въпросът, който изпреварва всички останали: Какъв символ за нацията ни ще бъде това творение, та дори и да има някаква архитектурна стойност? Зловещо, отговарям!

Да предположим, че „чинията“ бъде възстановена, кой ще поеме бюджета ѝ, заплатите на обслужващия персонал, разходите за ремонти? И кой ще ходи там? Богати туристи от Америка, към които тази архитектка апелира за дарения за да спасят екзотичната постройка? Строежът ѝ е струвал над 14 милиона по него време. Казал ли е някой на арх. Дора Иванова, че тази партия, чийто символ тя се е нагърбила да възстанови, унищожи цвета на нацията, излъга няколко поколения в реализирането на неосъществима си утопия, доведе три пъти България до фалит? Къде е нейната визия за опита ѝ да се реставрира чинията, който тя нарича „консервиране“? Направила ли е така наречения „бизнес план“, в който да посочва разходите по реставрацията сега и поддръжката и в бъдеще? Създаденият сайт „Проект Бузлуджа“ прави ежегодни отчети за приходи от дарения и разходите с точност до стотинка. Но кой ще поеме издръжката в бъдеще, след като проекта бъде завършен? Някъде в своите писания, арх. Дора Иванова изказва предположението, базирано на нейни проучвания, че европейските страни са заинтересовани от проекта и туризмът ще донесе значителни приходи. Има една народна песен: „Кацнал бръмбар на трънка и започнал да дрънка.“

И един министър на културата в правителството се бие в гърдите, че е подписал документите за т.н. консервиране на „чинията“ за финансирането с някаква немалка сума от държавата. По същото време в българския парламент се разгарят словесни битки, в които много често се споменават думите държавни ресурси. Една от темите е избирателните секции в чужбина, която ме засяга лично, тъй като разделям времето си в годината между България и САЩ. Може би ще се окаже, че няма да мога да практикувам правата си на избирател поради това, че в българският парламент е станал арена на междупартийни битки не за да защитят правата на избирателите, а по-скоро да наложат партийните си интереси. Броят на избирателните секции в чужбина е окастрен, поради липса на финансови средства. В случая трябва да преценявам кое от двете дейности има приоритет, като оставям настрани етичната страна. Срам беше да си кажа, че съм българин, когато гледах клипа на това лице, поставено за министър на културата, подписало документа за отпускане на средствата за чинията.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Юридическата страна на цялата кампания е неразривно свързана с всички останали: кой е собственикът на сградата – държавата или комунистическата партия? През 2011 г. Тогавашното правителство решава да върне безвъзмездно мемориала на Българската социалистическа партия. Решението е отхвърлено след няколко годишни юридически борби от служебно правителство през 2017 г. Същата година Корнелия

Нинова иска отново Домът-паметник да бъде прехвърлен безвъзмездно на социалистическата партия, наследница на комунистическата. Вероятно ще бъдем свидетели на безконечни претенции и манипулации за собствеността на тази сграда, което също има огромно морално значение. И кой ще плаща сметките сметките за поддръжката в бъдеще?

 

BVV Vahtzeti'sMother copy resize

Първото поклонение от 1990 г. (Майката на автора е отбелязана с кръгче).

 

Противниците на идеята за спасяване на „чинията“ отрекоха нейната уникалност и заляха медиите с фотографии на подобни сгради по света, приличайки ѝ, като немалка част от тях намекваха за плагиатство. Не взимам страна в това, не съм специалист, аз съм агностик в областта, само го споменавам, нека специалистите кажат кое е вярно и кое не е. Ето, виждате ли, фондацията Гети е направила солидно дарение за спасение на монумента, фукат се поддръжниците на реставрацията. Фондацията Гети? Какво се е загрижила за нашето културно наследство? Защо не си гледа в собствения двор? Над 160 паметника и мемориали на Конфедерацията в САЩ са били преместени от публични места или разрушени, а места и сгради, наименувани с имена на техни водачи, преименувани (вж. сайта на Уикипедия, Removal of Confederate monuments and memorials). Повечето от тях нямат артистична и естетическа стойност, казват специалистите. Тези с артистична стойност за запазени и преместени за съхранение в маловажни места. Една от тях, бронзовата статуя Стоун Уол, на известния американски скулптор Фредерик Уилям Сийвърс, е свалена от гранитния постамент и преместена временно на друго място. Не прочетох някъде името на фондацията Гети да спаси някоя от тях. Фондацията дарява 185,000 долара през 2019 година, а по-късно добавя още 60,000, посочва в статията си Андрю Хигинс, публикувана в Ню Йорк Таймс от 22 май 2022 г. „Както много българи от нейното поколение младата архитектка почти няма интерес или познаване на комунистическото минало на страната си.“- цитирам автора на статията(преводът е мой). „Това беше любов от пръв поглед.“ казва тя. „Когато я видях, реших, че трябва да направя нещо“. Тинтири минтири. Прави ни на балами, пробутвайки ни евтини трикове, само и само да осребри идеята си и да влезе в светлините на рампата.

 

Комунистическата кохорта се е активизирала. Пеят химни и провеждат ежегоден благотворителен фестивал на върха Бузлуджа.

 

Направих преглед на медиите, отразяващи дейността на фондацията „Проект Бузлуджа“, създадена от архитект Иванова. Добре, правя едно допускане – сградата е с архитектурна стойност и да се съгласим с едно допитване до нацията дали трябва да се ремонтира и спаси от разрушение. Защо, след като такова допитване не се е провело, не само ремонта на постройката започва, но започва без отлагане и реставрацията и на мозайките. Десет от тях са „осиновени“, а останалите 4 чакат осиновители, разбирай все още няма пари за тях. Вниманието ми привлече мозайката „Жената в нашето общество“, разбирай социалистическата жена. Това е подтекстът според мен. Имало ли е такава и кой е бил моделът и образът, който е имал във въображението си художникът, сътворил фреската? Революционерката баба Цола, която имала две слугини, както се появиха наскоро данни в пресата? Нали нейната идеология бе против експлоатацията на чужд труд? Или Митка Гръбчева, преметнала шмайзер на рамо? Или надзирателката от лагера в Ловеч Юлияна Ръжгева? Людмила Живкова, но коя от двете – Людмила, която ходела на фризьор до Париж с правителствен самолет, както твърдяха слуховете или Людмила от аскетичния ѝ период, когато, да не си кривя душата, интелигенцията ни успя да глътне малко живителен въздух?

Всяко нещо, свързано с робовладелството, разделя нацията, казват американците. Но ние, българите сме по-цивилизовани от тях, намерихме място за някои от статуите от комунистическия период(повечето от останалите продължават да стърчат) и го нарекохме Музей на социалистическото изкуство. А министър Минеков от последното служебно правителство побърза да ѝ пробута статута на „недвижимо архитектурно наследство“ за да осуети всеки опит за осуетяване на реставрацията. Някой друг Минеков, от някое друго служебно или редовно правителство ще ни натресе сметките за издръжката на чинията, без да се усетим. Бъдете сигурни. Минековци ще продължават да се намират много в България, докато няма лустрация.

Така стигам до третата дума – мемориал. Добавям пояснителната дума, Белене. Става въпрос за мемориала на пострадалите в комунистическите концлагери в България на остров Белене. Конструкцията му стърчи недовършена близо до сградата на обект №2. Там, в последната неделя на месец май се уреждаше среща на все още оцелели концлагеристи, техни наследници и българи, които искаха да отдадат почит на жертвите на комунизма. Това събитие се провеждаше ежегодно. Последните три години – не. Две от тях заради епидемията от Ковид, а третата, т.е. миналата година не е проведена по неизвестни причини. Направено е предложение концлагерът да получи статут на недвижима културна ценност. Няколко институции и ведомства, които първоначално подкрепят предложението, започват да се отказват от позицията си и да внасят други предложения, като това, че островът е резерват и там има защитени територии. Това се оказва само изкуствени внесени предложения, направени единствено да отложи или по-лошо да предотврати изграждането на мемориала и провеждането на ежегодните срещи там, внасяйки противоречия в съществуващото законодателство. А всъщност Министерството на правосъдието не е възразило за статута на концлагера като недвижима културна ценност. Едва ли е необходимо да описвам детайли какви са пречките, свързани с провеждането на ежегодното поклонение на жертвите на комунизма и завършването на мемориала. Те са описани от разследващият журналист Христо Христов, в статията му: „Вместо да е мемориал, лагерът Белене плаче за памет“, отпечатана на сайта му desesbg.com на 6 февруари 2023 г. Не е единствената статия, в която той разкрива машинациите за замитане на историята за концлагерите под леглото ѝ. Избрах я целенасочено. На една от фотографиите в нея, показваща първото поклонение на остров Белене, ще видите една самотна жена с побелели коси и тъмни очила. Стои вляво на втория бетонен кол(бял) на оградата зад нея. Това е майка ми. Нея няма да я видите на мозайката върху стените на чинията. Може да я видите на фотографии от поклонението през следващите три години, все така самотна, редяща спомените си в мозайка. Майка ми вече не е на този свят. Аз продължих щафетата. Посетих острова няколко поредни години. Аз също редях моята мозайка от спомени. Миналата година, обаче, поклонението не се бе състояло. Причините, които се посочваха, намекваха за преднамереност. Смея да твърдя, че ако лустрацията бе проведена, ръцете на комунистите щяха да са вързани.

 

BVV VV Garata 2022 resize

Гарата в Белене. Фотография: Бисера Виденова

  

И тъй, отделят се пари за един от символите на партията на терора, а за мемориала на нейните жертви се правят всякакви пречки за спирането му и за замитане под леглото на забравата, едно от най-жестоките престъпления на комунистите. Надигаше се огромно възмущение, когато много „знатни“ техни представители, няколко от тях бивши служебни министър-председатели(лично чух един от тях, проф. Близнашки), а не съм сигурен напълно, че ѝ настоящия президент, не правеха изявления с умиление колко щастливи и горди били в младежките си години, когато служели на „великите идеи“ Сополиви лигльовци, не можахте ли поне да замълчите и да не се гаврите с паметта на вашите жертви? Казано с други думи, реставрирайки чинията и нейните фрески, представяйки измислена, фалшифицирана и нереална представа, да възвеличим идеалите на една криминализирана партия, като умишлено забравим нейните деяния, като (в случая) осуетим построяването на мемориала на жертвите ѝ и отречем тези събития. Не мисля, че това е възможно. Може да изглежда, че сме надиграни, но всички ние бяхме без опит и с наивни представи за свободния свят, докато те бяха вече закоравели играчи и престъпници, свързани с престъпленията на партията им, а децата им, нямам нищо против тях, но те се възползваха от връзките на бащите и майките си и тайно се поддържат един друг. Трябва да приемем поражението, но не и да обявим битката за загубена. Зад кулисите една могъща, коварна и подла сила дърпа конците. Трудно е да бъде победена, но ние не бива се предадем.

Историята на Българската комунистическа партия е част от историята на България. Тя си има мястото в историята на нацията ни. И то е в учебниците по история, изчистена от хвалебствия и лъжи. Там е мястото на нейните престъпления и фалити, описани с детайли в тях. Паметниците ни са също част от паметта на отечеството ни. За онези, които символизират престъпления и величаят престъпници, няма място на нашата земя.

 

Ванцети Василев е роден през 1945 в Радомир. По образование е инженер-химик. Емигрира от България през 1988. От 1989 живее в Ню Йорк. Работил е за Отдела по екологическа защита в Ню Йорк. Автор е на два романа – „Семената на страха“ (1991) и „Влаковете от Рим“ (2006). Книгата му „Да опаковаш вятъра“ (2013) е публикувана на български език в издателство „Изток-Запад“.

Pin It

Прочетете още...