От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

 2016 04 Troebst
Историкът Щефан Трьобст (вдясно) предава на Емил Костадинов, председател на комисията по досиетата, заявление за достъп до досието си.
Фотограф: Христо Христов

 

За боравенето с досиетата на бившата Държавна сигурност и за съдебното преследване на комунистическите държавни престъпления[1]

„Стойо Петканов, вие сте обвинен пред Върховния съд на тази страна в следните престъпления. Първо, Измама във връзка с официални документи, в съгласие с параграф 127 (3) от Наказателния кодекс. Второ, Злоупотреба със служебно положение, в съгласие с параграф 212 (4) на Наказателния кодекс. И трето…“

[„Масови убийства.“
„Геноцид.“
„Разрушаване на страната.“
]

„… Безстопанственост, в съгласие с параграф 332 (8) на Наказателния кодекс.“

[„Безстопанственост!“
„Безстопанственост в лагерите за политически затворници.“
„Измъчвал е хората по недопустим начин.“
„Гадост, гадост.“
][2]

В началото – няколко автобиографични забележки по повод политическото и юридическо боравене с наследството на комунистическия режим в след-„преходна“-България. Във времето между 1974 и 1989 аз посещавах многократно – около 20 пъти – в Народна република България, включително, през 1976/77, като стипендиант на (западно)-германската Служба за академичен обмен, в Историческия факултет на университета „Климент Охридски“ в София. На отчасти прекалено очевидните признаци за наблюдение от страна на Комитета за държавна сигурност на НРБ по онова време не отдавах прекалено голямо значение. Призован и разпитван, екстрадиран от страната или арестуван не съм бил никога. Във всеки случай успях, през 1993 и с помощта на досието си от Министерството за държавна сигурност на ГДР, да установя, че между 1979 и 1986 Щази е разменяла редовно информации за мен с българските си колеги. И това, понеже от София са ме подозирали в „антибългарска дейност и антибългарски научни и други публикации“.[3]


Small Ad GF 1

През март 1997, след дълги парламентарни караници, българското Народно събрание прокара „Закон за достъп до документите на бившата Държавна сигурност и разузнавателното управление на Генералния щаб“, който беше променян многократно оттогава насам.[4] По тази причина през 2000-та година помолих с писмо българския посланик в Германия да предаде на отговорните инстанции в София желанието ми за преглед на българското ми досие.[5] Отговор не получих. Вместо това от брата (!) на посланика, когото познавах бегло, пристигна следния имейл:

I wanted to write you a message […] about your request from my brother […]. The things stand like this: my brother does not like at all those people from the security services since his student years. […] [H]e is unwilling to do anything related to the security services. I would suggest to you to contact for the information that you need Krassimir Karakachanov. I think he would be more in a position to help you.

[Бих искал да ви изпратя кратко съобщение … по повод молбата ви, от името на брат ми… Нещата са следните: брат ми изобщо не обича онези хора от службите за сигурност, още от студентските си години. … Той няма никакво желание да се занимава с каквито и да било въпроси, касаещи тези служби. Бих ви предложил да се обърнете за информацията, която ви е нужна, към историка Красимир Каракачанов. Мисля, че той по-скоро ще бъде в състояние да ви помогне.][6]

Един доста странен, но показателен за онова време отговор: темата беше от една страна политически щекотлива а от друга, независимо от вече споменатия закон, нямаше никакви що-годе ясни правила относно достъпа до досиетата, да не говорим пък за досиета на чужденци. Ето защо през 2000 година помолих немското посолство в София,

Да предаде на отговорната българска служба настоятелната молба за преглед на досието ми […] и да настоява за писмена служебна реакция.[7]

На това настояване също не получих никакъв отговор.

През 2002 едно ново правителство, под ръководството на Симеон Сакскобургготски (който между 1943 и 1946 е бил български престолонаследник под името Симеон II.), отмени закона от 1997, който преди това, още през 2001, е бил официално потвърден от българския Конституционен съд. Като следствие от това през годините 2002-2006 до архивите на Държавна сигурност нямаше абсолютно никакъв достъп.[8]

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

През пролетта на 2007 предприех нов опит, първо, защото на 6 декември 2006, тоест само няколко седмици преди присъединяването на страната към ЕС, българското Народно събрание беше приело един нов „Закон за достъп до документите на бившата Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, за разкриване на тези документи и за обнародване на принадлежността на български граждани към българската Държавна сигурност и към разузнавателните служби на Българската народна армия“.[9] От друга страна обаче, през април 2007 бившият Генерален секретар на Комитета за държавна сигурност и по онова време член на Партийния съвет на управляващата Българска социалистическа партия, полковник Цвятко Цветков, беше обявил пред някои български медии, че между 1979 и 1985 е отговарял за моето наблюдение и е събрал за мен обширно досие.[10] Ето защо, след като се позовах на тези съобщения пред българската посланичка в Берлин, през май 2007 отново изпратих запитване:

дали има някакво законово регулиране на достъпа на граждани на Европейския съюз до архивите на КДС на МВР и – ако да – как изглежда то, респ. дали в хода на междувременно осъщественото присъединяване на Република България към ЕС, би могла да се очаква скорошна поява на подобно законово регулиране.[11]

На това също не се получи отговор. Все пак от Службата на федералния пълномощник за досиетата на Щази (BStU) се получи следния отговор, през май 2007:

На BStU не е известен нито един случай, при който на немски гражданин да е бил даден достъп до досиетата в София. Опитите на BStU за контакт със съответната институция в София са за съжаление, поне засега, лишени от забележим успех. Имаше посещение в България преди около 2 години. Нашите запитвания от края на 2006, поради променената законова база, засега не получават отговори.[12]

Отново оставих нещата на спокойствие, докато през юни 2013, във връзка с едно изследователско посещение в България (като член на делегацията на Федералната фондация за преработване на диктатурата на ГЕСП), най-после получих възможност да предам молба за преглед на досието си лично на директора на основаната през 2007 нова Комисия по досиетата.[13] Тази служба носи предългото название „Комисия на Република България за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия и на нейната администрация“.[14] Тъй като българската абревиатура се състои от не по-малко от 17 букви, самата комисия си е избрала краткото обозначение KOMDOS (Комисия за досиетата). Колкото практическо е това обозначение, толкова прагматично действаше и председателят на комисията Емил Костадинов: само около 15 минути след бях му предал молбата, той ми предостави досието с доста подходящото заглавие „Македонец“, в оригинал.[15] След това, в течение на много дни, аз се запознах с всичките му 700 страници и накрая получих дигитално сканирано копие на компактен диск.

Собственият ми случай е до известна степен симптоматичен за начина, по който се работи в след-„преходна“-България с хартиеното наследство на партийната диктатура от годините 1944-1989, но преди всичко с досиетата на Държавна сигурност. Преди 1 януари 2007, деня на българското присъединяване към ЕС, всички правителства на страната, според възможностите си, осуетяваха или поне сериозно затрудняваха достъпа до тях – а българското Народно събрание дори многократно беше обсъждало въпроса за пълното им унищожаване – но оттогава насам всички граждани на България, ЕС и други страни, имат неограничен достъп до досиетата, и това в оригинал, тоест не както при BStU в копие, което е отчасти почернено и нечетливо.[16] Удивителният български мисловен и политически поврат по въпросите на досиетата на ДС от 2007 се обяснява, разбира се, чрез едно от изискванията на Брюксел в контекста на присъединяването към ЕС (чиято поява, между другото, се дължи в немалка степен на усилията на тогавашната Европейска представителка от Зелената партия – и Лайпциг – Гизела Каленбах).

Колкото и професионално да работи комисията в една политически много трудна и все още силно корумпирана среда, колкото и успехи да е постигнала, под формата на принудителни оставки на политици, които са били сътрудници на службите за сигурност – толкова и скромни си остават възможностите за държавно преследване на престъпните действия на персонала на Комитета за държавна сигурност.[17] Това е в сила дори и когато става дума за толкова международно известни престъпления като добре познатото „убийство с чадър“ на писателя Георги Марков по време на лондонското му изгнаничество или подобния опит за убийство срещу журналиста-емигрант Владимир Костов във Франция – и двете извършени през 1978.[18] Това се дължи не на последно място на факта, че политическата класа в страната, която е възникнала след 1990 просто по силата на поколенческа, но не и реална, смяна на елитите, изобщо не гледа на работата за Държавна сигурност – дори и ако е била основна, та дори и на ръководни постове – като на някакъв сериозен недостатък.[19] В тази връзка може би е показателно, че реномираното софийско издателство „Сиела“, което през 2008 издаде едно образцово изследване за ролята на Държавна сигурност в комунистическа България, под заглавие „Машина за легитимност. Ролята на Държавна сигурност в комунистическата държава“ (от перото на историка Момчил Методиев)[20], през 2013 издаде и една апологетична, написана от подвизаващ се в ролята на историк бивш ръководител на отдел в ДС, „Кратка история на Държавна сигурност 1907-2013“. В нея Държавна сигурност от годините между 1949 и 1989 се представя като свързващо звено между политическата полиция на княжеството, респ. по-късно царството България отпреди 1944, и формираната през 1990 Служба за сигурност на днешната страна-членка на ЕС България – тоест като съвсем „нормална“, та и ръководена най-вече от патриотични мотиви, разузнавателна служба.[21]

Заедно с една сравнително малка част от медиите и обществеността, избраният през 2012 държавен президент Росен Плевнелиев има ясна позиция по въпроса за несъвместимостта на работата за бившата Държавна сигурност със заемането на постове в днешните политически и административни служби на страната. От заемането на поста през януари 2012 той последователно е отказвал да сложи подписа си под всички предложения за назначаване на български посланици, когато е ставало дума за дипломати, разкрити като офицери или сътрудници на ДС. В разговор с членовете на вече споменатата делегация, през лятото на 2014, Плевнелиев каза:

В едната коалиционна партия на сегашното правителство половината от министрите са бивши сътрудници на Държавна сигурност. В другата коалиционна партия такива са всички.[22]

Изненадващо, в тази връзка той получи подкрепа от Конституционния съд, който през март 2012 направи радикален завой от дотогавашната си, враждебна на всякакви лустрации юрисдикция и подкрепи президента в усилията му за прочистване на дипломатическите служби от бивши шпиони на ДС.[23]

Но като цяло държавното законово преследване на сътрудници на различните части от комунистическия репресивен апарат – правосъдието, милицията, армията, „червените барети“, както и хората, които са управлявали някогашните около 50 лагери за принудителен труд и превъзпитание (счита се, че през тях са минали около четвърт милион затворници) – си остава изключително дефицитно. Все пак след политическия обрат от 1989 беше премахнато сравнително бързо репресивното законодателство от времената на Сталин. Това касаеше възвръщането на собственост и принудителните преселвания, но не и произволните присъди на плачевно известния Народен съд от 1944/45, както и жертвите на комунистическия терор от първите дни след навлизането на Червената армия на 9 септември 1944. Също и „законите за декомунизация“, примерно „Законът за обявяването на комунистическия закон в България за престъпен“[24], носеха предимно символичен характер.

Последният роман-бестселър на Илия Троянов, Власт и съпротива, предоставя ужасяващи наблюдения както за жестокия режим в българските трудови лагери, така и за непоследователността и неуспехите на тяхното юридическо преработване след 1989.[25] Макар че престъпленията, извършени в лагерите от сталинско време, бяха вече изгубили давност според българското право от 1990, това не важеше за по-късните лагери, например женския трудов лагер в Скравена или каменната кариера близо до Ловеч, в която са работили мъже. И двата лагера са „работели“ между 1959 и 1962 г. Същото важи и за затворническата кариера Куциян в Перник, но преди всичко за големия трудов и превъзпитателен лагер Белене на дунавския остров Персин, в който между 1949 и 1953 (по-късно 1956-59) са работели затворници, и който е бил открит отново през 1984.[26]

Един колкото парадигматичен, толкова и широко известен случай на съдебно преследване à la bulgare е случаят с партийния шеф от годините 1954 до 1989, Тодор Живков, който освен това е бил и държавен глава след 1962.[27] След като на 10 ноември 1989 колегите му от Политбюро го освобождават „с благодарност“ от заеманите постове, още през януари 1990 той е арестуван по обвинения в „насъскване към расизъм и национална вражда“ – има се предвид кампанията за насилствена смяна на имената на българските турци от 1984/85 и репресиите срещу протестите от 1989. До процес не се стига, тъй като Върховният съд връща цели четири пъти обвинението на военната прокуратура „заради непълноти“ – и това въпреки факта, че са призовани повече от 400 свидетели. През февруари 1991 Живков отново е изправен на съд, този път заради неправомерно раздаване на жилища, автомобили и пари, в резултат на което през септември 1992 получава седемгодишна присъда, както и висока парична глоба. В хода на различните ревизии присъдата е отначало потвърдена, през януари 1994, но отменена през февруари 1996. А междувременно останалите процеси срещу Живков, между другото заради колапса на българската икономика или заради съ-виновността му в убийствата на лагерници, също стигат до задънена улица.

Като цяло юридическото преследване на Живков, оркестрирано от бившите му колеги в Политбюро на Българската комунистическа партия (която сега вече се нарича Българска социалистическа партия), завърши с пълно фиаско. Планът, според който на Живков трябваше да бъде приписана цялата, та дори и единствената вина за систематичните нарушения на човешките права, както и икономическата катастрофа на партийната диктатура, се провали с гръм и трясък. „Вандалът от Правец“, както го наричаше не само политическата опозиция, но и бившите му другари, се оказа не точно добрият баща на народа „бай Тошо“, но все пак един по селски хитър и диалектически подготвен обвиняем, истинско „бодливо свинче“, както го портретира английският писател Джулиан Барнс в компетентно написания си роман The Porcupine от 1992 г.[28] Защото съдът не успя да докаже в случая Живков нито незаконни присвоявания или обогатяване, нито подкупност. Напротив, изведнъж се оказа, че лично той е лишен от каквито и да било средства, та дори е бездомен. По тази причина последните си години бившият диктатор прекара в жилището на внучката си, където почина на 5 август 1998 – след като преди това беше публикувал няколко апологетични томове с мемоари. С други думи: образът на Живков в днешна България си остава ако не съвсем неопетнен, то във всички случаи предимно положителен.[29]

Музеят на Тодор Живков редом с родната му къща в Правец днес е не просто място за поклонение на старите български комунисти, но и обект на любопитство от страна на български и чужди туристи. В неговата фотогалерия, където Живков е представен като партньор на различни световни величия, на Хелмут Шмит е отделено почетно място. Неслучайно някогашният телохранител на Живков, Бойко Борисов, който беше министър-председател на България между 2009 и 2013 г., и отново от 2014 насам, обяснява пред българската телевизия през ноември 2010:

Една стотна от това, което е построил за България Тодор Живков и което е направено за тези години, да направим, да достигнем икономическия ръст на тогавашната държава, би било огромен успех за всяко правителство. Фактът, че 20 години след падането му от власт никой не го е забравил, показва, че доста неща са били направени. 20 години ние само приватизираме това, което е било построено тогава.[30]

С тези думи картината, която имат множество българи, включително и по-млади, за 35-годишната ера Живков, е доста точно обрисувана: по онова време, според тази ретро-визия, една изостанала селскостопанска страна е била превърната в модерна индустриална и социална държава – и това от един близък до народа, грижовен възрастен господин. И, аналогично на отрезвяващата формула от годините след Освобождението от 1878 „От турско по-лошо!“, след 1989, в хода на ерозията на държавните структури, драматичното спадане на пенсиите, разпадът на системата на здравеопазване, затварянето на нерентабилните производствени комбинати и разпределението на донякъде печелившите стопански отрасли между бившите партийни и ДС-функционери, изведнъж става популярен вариантът „От Тошо по-лошо“. Злорадият отговор на само привидно шеговития въпрос „Каква е разликата между нашето правителство и организираната престъпност?“, а именно: „Организираната престъпност е организирана“, отразява точно грубата действителност на преходната фаза.

Но съвсем друго въздействие върху българската общественост, в сравнение с ловкото представяне на Живков пред съда, имаше един друг процес, който, ако и да доведе до също толкова минимални резултати, все пак промени поне отчасти представата за управлението на „добрия тато“. През 1992 бившият заместник-министър на вътрешните работи Мирчо Спасов, заедно с различни надзиратели и началници на двата вече споменати лагера, Ловеч и Скравена, бяха обвинени в 14-кратно преднамерено убийство на лагерници през годините 1959-62.[31] В хода на делото, започнало през юни 1993, прокурорът изиска смъртна присъда за обвиняемите. Но тъй като главният обвиняем, Спасов, почина малко след началото на процеса, всичко трябваше да започне отначало. А това сатана възможно едва шест години по-късно. В края на краищата двама от петимата обвиняеми – един надзирател и една началничка на лагер, бяха осъдени съответно на по три години затвор. В хода на процеса многобройни свидетели разказваха за нечовешкото ежедневие в лагера и бруталното поведение на лагерното ръководство и персонал. Носталгията по комунизма, която беше се усилила значително поради опустошителната икономическа криза от зимата на 1996/97 [32], отслабна чрез всичко това поне за известно време.

Подобни на тези бяха резултатите и от юридическото преработване на държавното престъпление от 1980-те, наричано с евфемисткия израз „възродителен процес“.[33] Всички процеси срещу отговорните за това лица от бившите Политбюро и правителство не доведоха до присъди, само двама служители на вътрешното министерство и две цивилни лица бяха осъдени за убийството на един турчин.[34] […]

Равносметката на юридическото преследване и историческо преработване на престъпленията на комунистическия режим е безспорно доста отрезвяваща. Същевременно трябва да се отбележи ясно, че в първото десетилетие след „промяната“ в София политическите цветове на правителствата се сменяха постоянно. Ако и само по себе си това да е указание за тенденцията към демократизация, то доведе и до постоянен курс към политически зигзаг: всеки път, когато поемаха управлението, посткомунистите блокираха всякакви опити [за преработване на миналото]; обратно, когато на власт беше антикомунистическата бивша опозиция, се правеха опити за някакъв вид законов напредък. Че наследеният от ерата Живков юридически апарат от своя страна беше постоянна масивна спирачка на тези процеси, се подразбира от само себе си.

Гледайки назад към четвърт столетието, изминало от падането на Живков, при всички случаи трябва да се направи следната важна констатация: най-важният проблем на днешното българско общество съвсем не е неуспешното съдебно преследване на комунистическите държавни престъпления, нито пък също така липсващото преработване на партийната диктатура (с чудовището Държавна сигурност като неин „щит и меч“). Основният проблем е реабилитацията на един подкрепян от българското мнозинство национализъм, започнал съвсем не едва след 1989, а много по-отдавна – по средата на 1960-те, още в годините на [ранното управление на] Живков. […]

Функцията на национализма като успокоително средство против болките на прехода се представя през последно време особено ясно и остро под формата на различни реакции от страна на политици, общественост, медии и не на последно място – българските академични среди – срещу онези гласове от чужбина, а напоследък все повече и вътре в страната, които биха искали да поставят за преразглеждане темата за участието на България в Холокоста.[35] При това арестуването, депортацията и последвалото унищожение на 12.000 евреи от първоначално окупираните, а по-късно анексирани области в Югославия и Гърция през 1941-44, под режисурата на българската полиция, армия и държавна железница, вече отдавна е част от историческите представи на множество българи. Онова, което се сблъсква със стриктно отрицание, та дори и агресивна съпротива, е преразглеждането на конструирания отчасти и от самия Живков мит за „спасението“ на около 50.000 евреи от старите български земи, с решаващата помощ на комунистическата партия, респ. българския народ. (Живков е хранел в тази връзка сериозни надежди, особено към края на управлението си, за получаване на Нобелова награда за мир.[36]) Обратно – на аргументите, че в годините 1941-43 българският парламент е издал множество закони за прогонване на евреите от градове и села, за конфискация на имуществото им, както и за въвеждането на мъжете-евреи в лагери за принудителен труд[37] – на опитите за подобна тематизация се реагира с бойкот.[38]

Колективната реакция срещу тази конкретна несправедливост е сравнима с онази по отношение на исканията за компенсации от страна на жертвите на комунистическия режим, или поне за обществено признание на страданията им. На тези хора се гледа като на изпаднали извън времето смутители на спокойствието (виж в тази връзка фигурата на Константин Шейтанов от споменатия роман на Илия Троянов, „Власт и съпротива“). Може би това обяснява донякъде факта, че правосъдието в България е изгубило всякакъв интерес към съдебни преследвания на престъпниците. Така например на уебсайта „Transitional Justice and Memory in the EU“, в рубриката „Юриспруденция“ за България се откриват цели три (!) съдебни присъди. Те обаче са отсъдени не от български съдилища, а от Европейския съд по правата на човека. При всичките три случая се касае за възстановяване на отнето през 1950-те години имущество[39], а не за съдебно преследване на престъпници от времената на комунистическия режим в България. Ето защо трябва да се даде право на българската етноложка Ана Лулева, която казва следното в студията си „Transitional Justice and Memory Culture in Post-Socialist Bulgaria“ [Справедливост на прехода и култура на паметта в пост-социалистическа България]:

The conclusion about the justice of the transition, thus far, is that the Bulgarian experience for establishing retributive justice has been unsuccessful, uncertain and inconsistent. As a result, the trust of the citizens in democratic institutions – the court, the parliament, the political elite – has been undermined.

[Заключението относно справедливостта на прехода, следователно, е че българският опит във връзка с установяването на възмездна справедливост е бил неуспешен, несигурен и непоследователен. В резултат на това доверието на гражданите в демократичните институции – съдилищата, парламента, политическия елит – е било подкопано].[40]

Едно горчиво, но и точно признание. Във всеки случай българският парламент премахна през септември 2015 срока на давност за държавните престъпления на комунистическия режим.[41] Дали това ще доведе до някакви нови опити за юридическо преследване на виновници е нещо, което тепърва ще видим.

 


[1] Благодаря на Ана Лулева (София) и Клаус Шрамайер (Бон) за помощта им.

[2] Barnes, Julian: Das Stachelschwein. Aus dem Englischen von Stefan Howald und Ingrid Heinrich-Jost. Zürich 1992, S. 40. Образът на Стойо Петканов се използва от Джулиан Барнс за представяне на дългогодишния български партиен и държавен шеф Тодор Живков. Още преди излизането на английския оригинал (The Porcupine. London 1992) е публикуван български превод: Барнс, Джулиан, Бодливо свинче, София 1992.

[3] Тази формулировка се намира в приложението „МВР на НРБ, превод от руски. СТРОГО СЕКЕТНО!“ към писмото на генерал-майор Вили Дам до генерал-полковник Миша Волф, Берлин, 5. Февруари 1986 […] В приложението се чете: „От юли 1985 Трьобст е получил ограничена до пет години забрана за посещения в НРБ, заради антибългарска дейност и антибългарски научни и други публикации“. (Забраната беше прекратена през 1986 с намесата на тогавашния министър на образованието Илчо Димитров). За сътрудничеството между Щази и ДС виж Nehring, Christopher: Die Zusammenarbeit der bulgarischen Staatssicherheit mit dem Ministerium für Staatssicherheit der DDR. В: Konrad Adenauer Stiftung. Auslandsbüro Bulgarien (Hrsg.): Texte zum Kommunismus in Bulgarien, 18. Februar 2013 (URL http://www.kas.de/bulgarien/de/publications/33548/).

[4] Закон за достъп до документите на бившата Държавна сигурност, обнародван в ДВ, бр. 24 от 13. Март 2001. За въздействието на закона виж Brahm, Heinz: Bulgariens Umgang mit der kommunistischen Vergangenheit. In: Bulgarien – Ein Jahr nach dem Regierungswechsel. Hrsg. v. Gernot Erler u. Johanna Deimel. München 1998, S. 103-116.

[5] Писмо от Щефан Трьобст до посланика Николай Апостолов, Лайпциг, 14 февруари 2000, стр. 2. Молба в писмото на Трьобст до посланика Николай Апостолов, Лайпциг, 23. март 2000 (и двата документа в архива на Щ. Трьобст).

[6] Имейл от д-р Марио Апостолов до Щефан Трьобст, 30 май 2000, 14:54 ч. (Re: „Flensburg et al.“) (Архив Щ. трьобст). Историкът Красимир Каракачанов основа през 1990 партията „Вътрешна македонска революционна организация“ – наречена по името на една първоначално анти-османска, а след това анти-югославска терористична организация от годините 1893-1934/46 – на която той е председател и до днес и действа de facto за присъединяването на Република Македония към страната-членка на ЕС България. Той е представител в българското Народно събрание и през 2011 се кандидатира за поста държавен президент. През 2005 той беше разкрит от българското Министерство на вътрешните работи като бивш агент „Иван“ на Комитета за държавна сигурност.

[7] Писмо на Щефан Трьобст до посолството на Федерална република Германия в София, Лайпциг, 13 юни 2000, стр. 1 (архив Щ. Трьобст).

[8] Schrameyer, Klaus: Politiker im Dienst der Dienste. Das bulgarische Gesetz über die Stasi-Unterlagen. In: Europäische Rundschau 36 (2008), H. 2, S. 85-104, hier S. 86.

[9] За немски превод на названието на закона виж Schrameyer, Klaus: Bulgarien: Das Gesetz über die Unterlagen der Staatssicherheit vom 6. Dezember 2006. In: Jahrbuch für Ostrecht 49 (2008), S. 169-197, hier S. 182-197.

[10] ДС разработвала немския ръководител на „Баташкия проект“, 26. април 2007 (http://www.mediapool.bg/ds-razrabotvala-nemskiya-rakovoditel-na-batashkiya-proekt-news128163.html).

[11] Писмо на Щефан Трьобст до посланичката Меглена Плугчиева, Берлин, 24 май 2007, стр. 2 (архив Щ. Трьобст):

[12] Имейл на ръководителката на отдела за политическо образование към Службата на федералния пълномощник, д-р Габриеле Кампхаузен, до Щефан Трьобст от 9 май 2007, 10:07 ч. (Re: „България“) (Архив Щ. Трьобст).

[13] Срв. съответната снимка от предаването на молбата (автор: Христо Христов). В: (http://desebg.com/2011-01-06-11-45-23/1298-2013-06-28-13-58-12) от 13. Juni 2013.

[14] Срв. в тази връзка (англоезичната версия) на уебсайта на Комисията (http://www.comdos.bg/p/language/en/), както и обзора в: Die Kommission zur Offenlegung der Dokumente und der Zugehörigkeit bulgarischer Bürger zur Staatssicherheit und zu den Nachrichtendiensten der Bulgarischen Volksarmee. Bulgarien. In: Das „Europäische Netzwerk der für die Geheimpolizeiakten zuständigen Behörden“. Ein Reader zu ihren gesetzlichen Grundlagen, Strukturen und Aufgaben. Hrsg. v. der Bundesbeauftragten für die Unterlagen des Staatssicherheitsdienstes der ehemaligen Deutschen Demokratischen Republik. Berlin 2010, S. 6-17 (https://www.bstu.bund.de/DE/BundesbeauftragterUndBehoerde/AufarbeitungImAusland/Download%20Reader.pdf?__blob=publicationFile).

[15] В годините 1977-1989 бях правил многократни опити да получа достъп до българските архиви, съдържащи информация за дейността на легалните и нелегални македонски организации, съществували в страната между 1918 и 1946 – с повече от скромен успех. Срв. в тази връзка Troebst, Stefan: Mussolini, Makedonien und die Mächte 1922-1930. Die „Innere Makedonische Revolutionäre Organisation“ in der Südosteuropapolitik des faschistischen Italien. Köln, Wien 1987, S. XVI und 533-534.

[16] Това разбира се не означава, че и след 2007 г. различни български правителства, министерства и други служби, не са правили опити да упражнят натиск върху KOMDOS.
Срв. в тази връзка следните материали: Woker, Martin: Bulgariens Mühen mit der Vergangenheit. Nur zögerliche Öffnung der Archive aus der kommunistischen Zeit. In: Neue Zürcher Zeitung online vom 31. Oktober 2007 (http://www.nzz.ch/bulgariens-muehen-mit-der-vergangenheit-1.576686); Eftimova, Vanya: „Welcher normale Mensch interessiert sich noch für die Geheimdienstakten“. In: Wirtschaftsblatt [Sofija] Nr. 11 vom November 2007, S. 6 (Заглавието на тази статия е цитат от посткомунистическия министър-председател Сергей Станишев); Lambreva, Diljana: Geheimdienstakten und verfehlte Vergangenheitspolitik in Bulgarien. In: Südosteuropa-Mitteilungen 2007, H. 5-6, S. 71-85; Opfer-Klinger, Björn: Die bulgarische Staatssicherheit vom Kalten Krieg bis zur gescheiterten Vergangenheitsbewältigung. In: Halbjahresschrift für südosteuropäische Geschichte, Literatur und Politik 22 (2010), H. 1-2, S. 90-111, hier 109-110; Dermendzhieva, Maria: Die Akten der Staatssicherheit in Bulgarien und die Folgen ihrer verspäteten Öffnung. In: Südosteuropa-Mitteilungen 51(2011), H. 5-6, S. 73-80; sowie Nehring, Christopher: Von Dossiers, Kommissionen und hochrangigen Agenten. Das Erbe der bulgarischen Staatssicherheit 1989–2015. In: Halbjahresschrift für südosteuropäische Geschichte, Literatur und Politik 27 (2015), H. 1–2, S. 31-52.

[17] Metodiev, Momchil: Bulgaria. In: Transitional Justice in Eastern Europe and the Former Soviet Union. Reckoning with the communist past. Ed. by Lavinia Stan. London, New York, NY, 2009, S. 152-175; Luleva, Ana: Transitional Justice and Memory Culture in Post-Socialist Bulgaria. In: Our Europe. Ethnography – Ethnology – Anthropology of Culture 2013, H. 2, S. 117-128 (http://ptpn.poznan.pl/Wydawnictwo/czasopisma/our/OE-2013-117-128-Luleva.pdf).

[18] Христов, Христо: Държавна сигурност срещу българската емиграция. София 2000; Kostov, Vladimir: The Bulgarian Umbrella. The Soviet Direction and Operations of the Bulgarian Secret Service in Europe. New York 1988.

[19] Baeva, Iskra: How Post-1989 Bulgarian Society Perceives the Role of the State Security. In: Remembering Communism. Private and Public Recollections of Lived Experience in Southeast Europe. Ed. by Maria Todorova, Augusta Dimou and Stefan Troebst. Budapest, New York 2014, S. 367-383.

[20] Методиев, Момчил: Машина за легитимност. Ролята на Държавна сигурност в комунистическата държава. София 2008. Срв. от същия автор: Der bulgarische Staatssicherheitsdienst: Ursprung, Entwicklung, Vermächtnis. In: Konrad Adenauer Stiftung. Auslandsbüro Bulgarien (Hrsg.): Texte zum Kommunismus in Bulgarien, 3. Juni 2014 (URL http://www.kas.de/bulgarien/de/publications/38252/).

[21] Иванов, Димитър: Кратка история на Държавна сигурност 1907-2013. София 2013.

[22] Разговор на президента Росен Плевнелиев с делегацията на Федералната фондация за преработване на диктатурата на ГЕСП от 24 юни 2014, проведен в официалното му представителство в София. Личен запис, (Архив на Щ. Трьобст).

[23] Schrameyer, Klaus: Die Rechtssprechung des bulgarischen Verfassungsgerichts zum Stasi-Unterlagengesetzt. In: Osteuropa-Recht 58 (2012), H. 3, S. 54-66. Сравни същия: Bulgariens Stasi-Diplomaten. In: Europäische Rundschau 39 (2011), H. 1, S. 93-109.

[24] Виж в тази връзка Baeva, Iskra, Evgenija Kalinova und Nikolaj Poppetrov: Die kommunistische Ära im kollektiven Gedächtnis der Bulgaren. In: Postdiktatorische Geschichtskulturen im Süden und Osten Europas. Bestandsaufnahme und Forschungsperspektiven. Hrsg. v. Stefan Troebst. Göttingen 2010, S. 405-501, hier 422-426; und Luleva: Transitional justice, S. 119-122.

[25] Trojanow, Ilija: Macht und Widerstand. Roman. Frankfurt/M. 2015. Срв. от същия автор: Die Macht kommt aus den Dossiers. In: Ders.: Die fingierte Revolution. Bulgarien, eine exemplarische Geschichte. München, 2. Aufl. 2006, S. 238-249.

[26] Срв. Luleva, Ana: Commemorating the Communist labour camps: Is a new memory culture possible? In: Contested Heritage and Identities in Post-Socialist Bulgaria. Ed. by Ana Luleva, Ivanka Perova and Slavia Barlieva. Sofia 2015, S. 60-89; Знеполски, Ивайло: Без следа? Лагерът Белене 1949-1959 и след това София 2009; Колева, Даниела: Белене – място на памет? Антропологична анкета. София 2010 (там, стр. 28 Списък на мемориална литература); Todorov, Tzvetan: Au nom du people. Témoignages sur les camps communiste. La Tour-d’Aignes 1992, sowie VADEMECUM Contemporary Bulgaria. A guide to archives, research institutions, libraries, associations, museums and sites of memory. Ed. y Iskra Baeva and Stefan Troebst. Berlin, Sofia 2007, S. 77.

[27] Срв. в тази връзка Baeva/Kalinova/Poppetrov: Die kommunistische Ära im kollektiven Gedächtnis der Bulgaren, S. 415-422.

[28] Barnes: The Porcupine; ders.: Das Stachelschwein.

[29] За един критичен поглед към ретроспективното оправдаване на българския комунизъм виж Българският комунизъм. Дебати и интерпретации. Съст. Михаил Груев и Диана Мишкова. София 2013; също Българският XX век. Колективна памет и национална идентичност. Съст. Ана Лулева. София 2013. За критични представяния на цялостната история на НРБ виж История на Народна република България. Режимът и обществото. Съст. Ивайло Знеполски. София 2009. Същият: Българският комунизъм. Социокултурни черти и властова траектория. София 2008.

[30] Цит. по Опитите да се въздигне Живков едва ли не до водещ български държавник са жалки. В: svobodata.com от 7. декември 2012 (http://www.svobodata.com/page.php? pid=7490&rid=8).

[31] Baeva/Kalinova/Poppetrov: Die kommunistische Ära im kollektiven Gedächtnis der Bulgaren, S. 421-422.

[32] Срв. Schrobsdorff, Angelika: Grandhotel Bulgaria. Heimkehr in die Vergangenheit. München 1997.

[33] Срв. в тази връзка Kalinova, Evgenia: Remembering the „Revival Process“ in Post-1989 Bulgaria. In: Remembering Communism, S. 567-593; Troebst, Stefan: Bulgarien 1989: Gewaltarmer Regimewandel in gewaltträchtigem Umfeld. In: 1989 und die Rolle der Gewalt. Hrsg. v. Martin Sabrow. Göttingen 2012, S. 356-383.

[34] Baeva/Kalinova/Poppetrov: Die kommunistische Ära im kollektiven Gedächtnis der Bulgaren, S. 419.

[35] Така например навсякъде в книжарниците по страната може да се намери едно много добро издание, съставено от български източници, по въпроса обаче няма почти никакви обществени дебати. (Срв. Депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот, март 1943 г./ Т. I-II. Съст. Румен Аврамов и Надя Данова. София 2013, а също и Данова, Надя: Дългата сянка на миналото. В „Либерален преглед“, 27 август 2013 – URL http://www.librev.com/index.php/discussion-bulgaria-publisher/2155-2013-08-27-08-32-45).

[36] Tzvetanov, Tzvetan: Bulgarien – Meilenstein einer kontroversen Selbstfindung. In: Mythen der Nationen. 1945 – Arena der Erinnerungen. Hrsg. v. Monika Flacke. Bd. 1, Berlin 2004, S. 95-116, hier S. 110.

[37] Аврамов, Румен: „Спасение“ и падение. Микроикономика на държавния антисемитизъм в България 1940-1944г.“ София 2012.

[38] Troebst, Stefan: Rettung, Überleben oder Vernichtung? Geschichtspolitische Kontroversen über Bulgarien und den Holocaust. In: Südosteuropa 59 (2011), H. 1, S. 97-127.

[39] Transitional Justice and Memory in the EU. Bulgaria: Jurisprudence (http://www.proyectos.cchs.csic.es/transitionaljustice/content/bulgaria).

[40] Luleva: Transitional Justice, S. 127.

[41] Парламентът премахна давността за престъпленията при комунизма. В: mediapool.bg от 17. септември 2015 (URL http://www.mediapool.bg/parlamentat-premahna-davnostta-za-prestapleniyata-pri-komunizma-news239363.html). Във всеки случай партията на министър-председателя, ГЕРБ, прокара само две седмици по-късно законопроект, според който от учебните програми по история се премахва изучаването на престъпленията на комунизма. Срв. ГЕРБ не допусна престъпленията на комунизма да се учат в училище. В: mediapool.bg от 30. септември 2015 (http://www.mediapool.bg/gerb-ne-dopusna-prestapleniyata-na-komunizma-da-se-uchat-v-uchilishte-news239842.html).

Щефан Трьобст (род. 1955) е професор по културни изследвания на Източно-средна Европа в университета Лайпциг. През 1998/1999 получава стипендията Хайзенберг на Немското изследователско общество.

Pin It

Прочетете още...