Дискусии - България

1 1 1 1 1 Оценка 100% (1 гласуване)


Изданието, съдържащо 609 документа, е осъществено с помощта на 2013 08 BHK

Депортацията на евреите от западна Тракия, вардарска Македония и Пирот: състояние на проучването на проблема

Поредица „Антисемитизмът и България“

„Спасение“ и падение – Румен Аврамов

Усилия в търсене на истината – Ед Гафни

Холокостът и България – Любомир Марков

Евреите в българската словесност от началото на ХIX век до Освобождението – Олга Тодорова

Спасение, депортиране или Холокост? – Щефан Трьобст

България и Холокостът: състояние на проучване на проблема и задачи – Надя Данова

Българска антисемитска логика в 1940 г. и 60 години по-късно – Динчо Желязков

Кратката история на евреите в народна Република България – Улрих Бюксеншютц

Държавният антисемитизъм 1940-1944 г. – Румен Аврамов

Ти вярваш: Осем погледа върху Холокоста на Балканите – Леа Коен

Крехкостта на доброто – Цветан Тодоров

Забравено свидетелство за антисемитизма в България – Николай Поппетров

70 години война на интерпретациите – Стилиян Йотов

Четейки архивите на депортацията – Румен Аврамов

Дългата сянка на миналото – Надя Данова

За човешката цена на националния идеал – Румен Аврамов

Спасяването на българските евреи – уникално ли е наистина? – Александър Везенков

Забранените травми – Румен Петров

Правни аспекти на държавната антиеврейска политика в Царство България (1940-1944 г.) – Здравка Кръстева

В близост до сградата на Народното събрание, където през 1999 г. беше поставена паметна плоча, сега има нова плоча със следния текст:

„На 10.03.1943 г. протестът на българската демократична общественост, подкрепен от група народни представители, принуди правителството да отложи депортирането на 8500 български евреи към фашистките лагери на смъртта. Този протест, както и ходът на Втората световна война спасиха от гибел 49 000 български евреи. За съжаление, от Северна Гърция и Югославия, администрирани по това време от българските власти, 11 343 евреи бяха откарани в нацистките концентрационни лагери и само 12 от тях оцеляха. Българският народ прекланя глава пред паметта на невинните жертви“.

Този текст, който представлява нова редакция на предишния, отбелязва един несъмнен подвиг, извършен от български граждани и политици при трудните условия на война. Споменавайки загиналите обаче, той просто премълчава част от истината, като пропуска да спомене, че изпращането на невинните жертви в нацистките лагери е дело на български политици и власти.

На 8 март 2013 г. след оживени дебати на множество публични форуми ХХХХ1 Народно събрание прие „Декларация по повод 70-годишнината от спасяването на българските евреи и почитане паметта на жертвите на Холокоста“. В нея между другото се казва: „Оценявайки обективно историческите събития, днес не може да се оспорва фактът, че 11 343 евреи са депортирани от Северна Гърция и Кралство Югославия, които тогава са под германска юрисдикция. Като осъждаме този престъпен акт, предприет от хитлеристкото командване, изразяваме съжаление, че не е било във възможностите на местната българска администрация да го спре“[1]. Така жестът на отсъствие на смелост да се прочете тази страница от българската история се допълва от опита за подмяна на историческите факти с цел да се снеме отговорността за престъпния акт от българската страна.

Именно желанието ни за един почтен и достоен прочит на тази трагична страница от българската история стана причина за създаването на настоящото документално издание.

В следващите редове ще се опитам да очертая мястото на темата за депортацията в българската историография, като, въпреки риска от повторения, ще спазвам хронологичния, а не проблемния принцип. Така по-ясно проличава колко отрано тази тема си пробива път в книжнината, но и същевременно колко лъкатушен е пътят на усилието да се изнесе цялата истина. След Втората световна война темата присъства, но в приглушен вид, докато изцяло доминира настойчивата теза за „спасението“ на българските евреи. Преобладаващата част от представителите на академичните среди в България, както впрочем и на българската общественост проявяват своеобразна селективност по отношение на темата „България и Холокостът“, като ролята на „спасител“ се приписва било на цялото българско общество, било на лидерите. При това тезата за „спасението“ е тясно свързана с утвърждаването на образ на България като „страна без антисемитизъм“[2].

Първата публикация, от 1945 г., която хвърля обилна светлина върху съдбата на евреите в Беломорска Тракия и Вардарска Македония – документалният сборник на Натан Гринберг – за дълго време ще остане единствената[3]. Предговорът на Н. Гринберг е датиран януари 1945 г., т.е. изданието е подготвено преди заседанията на Седми състав на Народния съд.

В него се казва: „Настоящата книга представлява обвинителен документ от изключителна важност“. Гринберг е назначен на 30 септември 1944 г. в Комисарството за еврейските въпроси със задачата да разследва концентрационните лагери в Сомовит и Плевен[4]. Той взема участие в Парижката мирна конференция през 1946 г. като съветник на българската делегация. Сборникът с обем 200 страници включва документи от фонда на Комисарството за еврейските въпроси, разкриващи организацията и провеждането на акцията по депортацията на евреите от Беломорска Тракия и Вардарска Македония, извършените над тях насилия и злоупотребите с имуществото им. В книгата са поместени и спомени на свидетели от Гюмюрджина (дн. Комотини) и Скопие за случилото се. В заключението Гринберг подчертава, че българският народ не е настроен антсемитски, но обвинява българските правителства в открит държавен антисемитизъм. Настоява, че „българският народ спря престъпната ръка, която се готвеше да изпраща български евреи на смърт в Полша. С това българският народ заяви в най-тежкия за евреите момент, че в тази страна е мястото, дето те имат всичкото право да останат и да се развиват рамо до рамо с българския народ. Ние, евреите, трябва да помним историческото наше спасяване от гибел и да впрегнем всичките си усилия за благоденствието на демократична и мощна България“ (с. 194). Във втория предговор, по-скоро встъпителни думи към изданието, авторът Ис. Франсез, временен комисар за еврейските въпроси, отдава признание на българския народ, който „няма нищо общо с фашизма и който със своята героична борба и скъпи жертви спаси българското еврейство от гибел, а сега чрез Народния съд ще даде заслуженото сурово наказание на антисемитите престъпници“.

Със заминаването за Израел на около 40 000 след 1948 г., т.е. на 90% от българските евреи, от останалата в страната малка общност се очаква пълна лоялност. Годишникът на Обществената културно-просветна организация на евреите в Народна Република България се превръща в трибуна, от която трябва да бъде популяризиран митът за решаващата заслуга на БКП за спасяването на българските евреи[5].

Темата за депортацията присъства дискретно в издадения през 1978 г. документален сборник „Борбата на българския народ за защита и спасяване на евреите в България през Втората световна война“[6], в който са поместени някои от най-важните документи, свързани с нея. За разлика от други издания, в които става дума единствено за „спасението“, тук читателят може да надникне и в покритата с мълчание болезнена история на изпратените в нацистките лагери. Заслужават особено внимание документите, разкриващи решенията на българското правителство, подготвили акцията по „вдигането“ на евреите от „новите земи“, както и материалите, свидетелстващи за степента на информираност на българското общество за случващото се с евреите в Тракия и Македония. Поместени са документи от Централния държавен архив в София и от архива Яд Вашем в Йерусалим, копия от които се съхраняват днес в Научния архив на БАН[7].

В историческите изследвания депортацията присъства в статията на Владислав Топалов, според когото Борис III е главният виновник за съдбата на македонските и егейските евреи[8]. Проблемът се обсъжда и в публикацията на Изидор Соломонов, посветена на процеса от 1967 г. срещу германския пълномощен министър в София Бекерле, който е обвиняем за съучастие в избиването на 11 343 македонски и беломорски евреи[9]. Въз основа на личните си впечатления като наблюдател на процеса от страна на България, както и на базата на достъпните му основни чужди публикации по темата авторът изнася редица конкретни факти за съдбата на депортираните, отхвърляйки версията за потъването на един от корабите при Лом. Той коментира проблема за степента на информираност на съвременниците относно предприетите от нацистите масови убийства на евреи, като настоява, че Борис III няма заслуги за спасяването на българските евреи. За съжаление, авторът се подчинява на тогавашния канон и настоявайки за „цялата и неподправена истина“, говори за приноса на Българската комунистическа партия и най-вече на Тодор Живков в организирането на акциите в защита на евреите в България.

Депортацията на евреите от „новите земи“ се коментира и от Илчо Димитров, който настоява, че Борис III носи основната вина за нея, тъй като се е съгласил да предаде на хитлеристите евреите от Беломорието[10]. В свое изследване, посветено на България и Холокоста, Димитров твърди, че „новите земи [...] макар и международно непризнати, бяха част от българската държавна територия. В тях бе въведено българско законодателство. Установени бяха органи на българската държавна власт – в културата, просветата, стопанството, правосъдието, полицията, армията, както и на българската църква. Самата спогодба се сключи от българските власти, а не от окупационните. Изпълнението й се пое от българските власти, не от германските. Акцията по изселването се планира и проведе под ръководството на Комисарството по еврейските въпроси. Неговите представители ръководеха изпълнението с помощта на полиция и войска. Превозът се извърши с българските държавни железници. Колкото и да действаше под принуда, българската държава носи цялата отговорност за предприетото злодеяние“[11]. След като описва подробно акцията по „вдигането“ на евреите от Беломорието, Димитров твърди: „Царят бе одобрил спогодбата за депортацията. С негово знание и съгласие тя започна да се изпълнява. [...] За случилото се се използваше аргументът, че тамошните евреи са били поданици на Гърция и Югославия, поради което българската държава не носи отговорност за тях“[12].

Депортацията от „новите земи“ присъства в документалната публикация на Давид Коен, посветена на VII състав на Народния съд[13]. В нея се лансира тезата, че българите в тези територии са били в неведение и не са имали достатъчно време, за да успеят да покажат „присъщата“ си състрадателна съпричастност, проявена в „старите земи“. Темата за депортацията е засегната съвсем бегло в книгата на Димитър Токушев, посветена на Народния съд[14]. Авторът се задоволява да изброи подсъдимите в Седми състав, като посочва, че най-голяма отговорност носят Ал. Белев, който подписва споразумението с Данекер, и Я. Калицин, ръководил изселването на евреите от Беломорието.

След промените през 1989 г. и отпадането на ограниченията на комунистическата цензура в историографията изпъкват няколко конкуриращи се тези. В излязлата през 1991 г. книга на Христо Бояджиев добива ясни очертания промонархическата тенденция. Авторът посвещава на депортацията от „новите земи“ една глава, в която твърди, че с решението си да пожертва евреите от „новите земи“ Борис III на практика е избрал „по-малката злина“[15]. Цитираната богата литература е използвана изключително селективно с цел да бъде снета от българските власти отговорността за депортацията. Акцентира се на ролята на А. Белев и на германския натиск. Привеждат си главно мненията, подкрепящи тезата за „спасението“ на българските евреи, като се настоява, че противоеврейските прояви в България са чужди на българите и наложени от нацистка Германия, както и че българското общество е било в пълно неведение за подготвяната депортация. В тази тенденция се вписва и книгата на Стефан Груев[16], в която заслугата за спасяването на българските евреи се приписва на монарха и отново се поставя акцент върху силния германски натиск и особено на ролята на А. Белев. Депортацията на „небългарските евреи“ от Македония и Тракия се споменава напълно периферно и се твърди, че през март 1943 г. никой не знаел за тайните нацистки планове за „крайното решение“. Това твърдение и до днес се използва в защита на тогавашните български власти, организирали и провели депортацията, въпреки че изворите от епохата свидетелстват за информираност за предприетото от нацистите етническо прочистване.

Очертава се и тенденцията да се съобщава лаконично фактът на депортацията, като настойчиво той се свързва с нацизма, с Комисарството за еврейските въпроси и неговия шеф, а отговорността на българските власти сякаш остава в сянка[17].

Бяха публикувани множество непознати и трудно достъпни документи от чужди архиви[18], сред които и материали, свързани с депортацията от „новите земи“. Сред тях особен интерес представлява докладът на германския консул в Скопие, съдържащ важни подробности около депортацията на евреите от Македония. Като цяло внушението е, че българското правителство е действало под силен немски натиск и че все пак не се е подчинявало напълно, като се е стараело същевременно да защитава интересите на страната. От особено значение е и осъщественото от Витка Тошкова издание на части от дневника на Адолф-Хайнц Бекерле – германския пълномощен министър в София[19]. В публикацията се споменава за депортацията на евреите от „новите земи“, но на преден план излизат данните за действията на българите в защита на евреите от „старите предели“.

В Годишника на организацията на българските евреи „Шалом“ за 1993-1994 г. излиза статията на военния историк Димитър Йончев, посветена на политиката на цар Борис III към евреите от „новите земи“[20]. На практика това е първото по-обширно изложение, посветено на темата, и то се опира на материали от Министерството на вътрешните работи, Дирекцията на полицията и Комисарството за еврейските въпроси. Авторът настоява, че евреите от „новите земи“ са жертва на политиката на Борис III и Филов, както и че е пропуснат историческият шанс те да бъдат спасени от българския народ, който винаги е защитавал своите евреи. През същата година Димитър Йончев публикува монографичен труд, посветен на българската политика в Беломорието, в който темата за съдбата на евреите просто отсъства[21].

Темата за депортацията на беломорските евреи присъства в излезлия от печат през 1995 г. документален сборник на Давид Коен „Оцеляването“[22]. Самото заглавие е симптоматично за еволюцията в използваната терминология: вече не се настоява за „спасение“ на общността, а се говори за нейното „оцеляване“.

През 1997 г. Витка Тошкова публикува книгата „Фрагменти от историята на евреите в България“[23], в която политиката на страната по отношение на евреите е квалифицирана като „неподчинение“ спрямо Третия райх. Твърди се също така, че в България не е имало антисемитизъм, че той бил „внесен отвън“ между двете световни войни. Лаконичният разказ за случилото се с евреите в „новите земи“ е съпроводен от изложение за силния натиск от германска страна и съпротивата на българите срещу депортацията от „старите земи“.

На следващата 1998 г. Иван Xаджийски публикува изследване, посветено на съдбата на евреите от Югозападна България, което съдържа подробна информация и за временния лагер в Горна Джумая, в който пребивават депортираните беломорски евреи, както и за съдбата им в лагерите на смъртта в Полша[24]. През същата година излиза и статията на Дженгиз Xаков, в която също се изнася информация за депортацията на евреите от „новите земи“[25]. Основната вина за случилото се той хвърля върху Борис III, като подчертава, че българското правителство му е напълно послушно. Подчертава, че тези евреи са пожертвани в замяна на спасяването на 48 000 евреите от старите предели. Отново се поддържа тезата, че „българите са спасили своите евреи“.

На ролята на антисемитското законодателство като основа за депортацията фокусира вниманието излязлата от печат през 2000 г. на български и на английски книга на Владимир Пауновски и Йосиф Илел, в която са поместени много снимки с пояснителни текстове, свързани с депортацията на евреите от Тракия и Македония. Пауновски подчертава, че беломорските и македонските евреи са изпратени „в лагерите на смъртта по искане и под натиска на нацистите“[26] и че „те тихомълком били предадени на нацистите за изтребление през 1943 г.“[27] с надеждата, че това ще помогне за уреждането на териториалния въпрос в полза на България.

Темата за депортацията се появява бегло и в излезлия през 2002 г. документален сборник с материали, показващи застъпничеството на православната църква пред държавата в полза на евреите[28]. Става ясно, че представителите на висшия православен клир са били в течение на случващото се в Македония и Тракия и че съдбата на евреите от „новите земи“ изиграва роля за активизирането на клира в защита на българските евреи. През същата година Международният център по проблемите на малцинствата издава обемистата анотирана библиография „Евреите по българските земи“ (1917 заглавия; 536 стр.). В нея депортацията е изведена в предметния показалец самостоятелно като „изселване“, което присъства много бледо само със 7 от описаните издания[29].

С оглед на нашата тема от особено значение е издаденият от Еми Барух през 2003 г. сборник[30]. В него Е. Барух настоява, че „дори и днес много български политици, както и голяма част от обществеността не са готови непредубедено да приемат факта, че България е съучастник в убийството на евреите от Македония и Тракия“[31]. Особено внимание заслужава поместеният в този том текст на Лиляна Деянова, посветен на присъствието на темата за депортацията в българските учебници. Деянова въвежда темата за негационизма, като отбелязва с тревога факта, че появата в България на емблематичното име на френския негационист Робер Форисон минава безпроблемно. Тя обръща внимание и на факта, че в България след 1989 г. 13% от анкетирани от нея студенти настояват да не се говори за „спасяване“ на евреите, тъй като евреите от „новите земи“ са депортирани. Подчертава, че в учебниците е поставен акцент на спасяването на евреите от България, докато темата за Холокоста е периферна[32]. В изданието са поместени спомените на режисьора Анжел Вагенщайн, който по време на войната е станал свидетел на придвижването на влаковете с депортираните евреи. Той настоява, че в операцията по „вдигането“ на евреите не участват германски части, а единствено български войници и полиция[33].

През 2004 г. излиза книгата на Иван Хаджийски, посветена на депортацията на евреите от „новите земи“[34]. В монографията намираме много подробен разказ за нормативната и логистичната подготовка на „акцията“ по „вдигането“ на евреите, за депортацията и за разграбването на еврейското имущество. В нея са поместени редица факсимилета от документите, на които е базиран този разказ. Авторът подчертава, че „съдбата на еврейското население в Беломорието и Македония по това време е решавана от българската висша и местна администрация“. Обявява се категорично срещу оневиняването на Борис III и Филов чрез твърдението, че те са действали под чужд натиск в изпълнение на чужда воля и решения. Напълно основателно настоява, че в присъединените райони са действали български закони и разпоредби.

През същата година Николай Поппетров издава спомените на Димитър Пешев[35], като придружава текста на българския политик с встъпителна студия, в която терминът „спасение“ е поставен в кавички, говорещи за дистанциране от традиционно влагания в него смисъл. Той изрично подчертава, че депортацията е неизбежен резултат от политиката на българските управляващи среди, както и от действията на парламента и правителството, започнали с приемането на Закона за защита на нацията и последвалите го репресивни закони. Особено внимание се обръща на приетите от правителството постановления, подготвили депортацията[36].

От 2004 г. датира и документалното издание на Борислав Дичев, посветено на емисиите на Радио Лондон[37]. Изнесената информация е изключително ценна за пресъздаването на идейния, политическия и дипломатическия контекст на депортацията на евреите от „новите земи“, възприемана от автора като страница от българската история. От същата година датира и публикацията online на Владимир Мутафов, който основателно подчертава, че българското общество има интерес да бъде посочена отговорността на българските власти, осъществили депортацията на евреите от „новите земи“, тъй като в противен случай се хвърля сянка върху несъмнения подвиг на защитилите евреите българи[38].

Проблемът за депортацията присъства в издадения през 2007 г. сборника с изследвания и документи „Обречени и спасени. България в антисемитската програма на Третия Райх“[39]. Публикувани са материали от чужди архиви, като освен споменатото споразумение Данекер-Белев, тук са поместени доклади на представители на Комисарството за еврейските въпроси и на германски дипломати, които съдържат ценна информация за организацията и провеждането на депортацията на македонските и тракийските евреи. Поставен е силен акцент върху антисемитизма в Европа и антиеврейската политика в Германия, оказала влияние в България. Би могло да се твърди, че изданието представя много пълно сложния път, който изминават българските политици, за да се стигне до пагубните решения за депортацията на евреите от „новите земи“, като особено отчетливо проличава натискът върху българското правителство от немска страна.

През същата година в Полша излиза от печат статията на Юлина Дадова, която проследява част от дебата относно съдбата на евреите в България и открито говори за отговорността на българската страна за случилото се в „новите земи“[40].

Темата за „спасението“ продължава да доминира над тази за депортацията в публикуваната през 2008 г. книга на Дора Калчева, посветена специално на проблема за Холокоста[41]. Въпреки че в нея акцентът се поставя главно на репресиите спрямо евреите в другите страни, съюзници на Германия, тук присъства и разказ за подготовката и осъществяването на депортацията на македонските и тракийските евреи с участието на българската администрация и полиция.

Много характерна е и тезата, изложена в издадената през 2009 г. „История на българите“. Тук тогавашният директор на Института по история при БАН Георги Марков дословно твърди: „Евреите от новите предели са пожертвани за спасението на 47 250 евреи от старите предели на Царството“[42]. Паралелно с това в публичното пространство продължава да присъства категоричното искане да се признае отговорността на българската страна за съучастие в депортацията на беломорските и македонските евреи. Много ясно и аргументирано това искане се поставя от Иван Генов[43].

В края на 2010 г. Ваня Гезенко публикува в сп. „La Estreya“ статия за Комисарството за еврейските въпроси, в която отново ударението е върху спасяването на българските евреи, като се твърди: „В условията на Втората световна война (и то като съюзник на Третия райх) малка България спасява своите евреи, въпреки че чрез сложните външнополитически маневри се оказва съучастник в депортацията на евреите от „новоосвободените земи“, тъй като те никога не влизат в нейните граници. През целия период на действие на КЕВ хиляди българи, водени не само от чувството на толерантност, но и от дълг и по съвест оказват помощ на съгражданите си евреи“[44]. Този пример илюстрира много красноречиво актуалната позиция на част от колегията към проблема за депортацията на евреите от Вардарска Македония и Егейска Тракия. Заслужава да се подчертае, че към същия брой на „Ьа Е8йеуа“ е публикувано приложение, съдържащо няколко от основните документи, свързани с депортацията на тракийските и македонските евреи[45]. Появяват се и издания, посветени специално на историята на новоприсъединените територии, в които обаче темата за депортацията е покрита с пълно мълчание[46].

Правните аспекти на интересуващия ни проблем са получили частично осветление в издадения през 2010 г. сборник от нормативни актове[47]. Встъпителната студия към изданието е на юриста Димитър Токушев, който насочва вниманието си изцяло върху мотива за съпротивата от страна на българската общественост срещу това наложено според него отвън законодателство, като се настоява, че антисемитизмът няма социална база в България. Говорейки за депортацията на евреите от Беломорска Тракия и Македония, авторът подчертава: „фактически „новите земи“ бяха присъединени към Царство България и представляват едно цяло. В тях се установяват органите на българската административна, военна, полицейска и съдебна власт. Съдилищата правораздават в името на Борис III“ . Там „се въвежда изцяло българско законодателство, включително и всички антиеврейски закони и подзаконови актове.“ Сред публикациите, които засягат тази проблематика, ще спомена и статията на Николай Поппетров[48], в която се оспорва тезата за „спасението“ на българските евреи и се настоява за отговорността на българската страна за депортацията на евреите от „новите земи“. Н. Поппетров обръща внимание и на неглижираната от българската историография тема за еврейските трудови лагери[49].

Депортацията е засегната и в монографичното изследване на Румен Аврамов, посветено най-вече на икономическите репресии над еврейската общност в България. Авторът отхвърля употребата на термина „спасение“, като настоява: „въпреки че по-голямата част от евреите под властта на българската държава запазват живота си, спасението трудно се съвместява с депортирането на останалите към нацистките лагери за изтребление, с тоталното отнемане на гражданските им права, с тяхното изселване и бруталното икономическо ликвидиране“ [50].

Лаконично споменаване на депортацията на тракийските и македонските евреи намираме в излезлия през 2012 г. девети том от многотомното академично издание „История на България“[51]. Темата за депортацията от „новите земи“ е докосната съвсем бегло и в академичното издание, посветено на принудителния труд в България през 1941-1962 г.[52] На депортацията са посветени излезлите от печат през същата година публикации на Спас Ташев, в които се настоява, че тя е дело на Германия и послушния й Белев, а „спасението“ – на Борис III[53]. На практика авторът изцяло се опира на вече известни факти, твърдейки неоснователно, че проблемът не е изследван от българската историография. През същата година излиза от печат и сборникът с изследвания, посветени на присъединяването към България на новите територии през 1940-1944. В някои от тях мимоходом се споменава фактът на депортацията, като не се проявява стремеж за снемане на отговорността от българските власти[54]. Свидетели сме обаче и на примера, че в публикуваното през същата година документално издание за българското управление във Вардарска Македония темата за Xолокоста не присъства изобщо[55].

Събитие от изключително голямо значение за хода на дебата по темата за депортацията на евреите от „новите земи“ беше организираната от Българския Xелзинкски комитет международна научна конференция на тема „Да опознаем миналото си“. Конференцията бе проведена на 5-7 октомври 2012 г. в София с участието на утвърдени изследователи на тази проблематика от България, Гърция, Италия, Македония, САЩ и Франция. С изнесените приносни доклади тя даде много важен тласък на научните дирения на това поле, а също така несъмнено стимулира избистрянето на позициите в обществото ни по тази болезнена тема[56]. Много положителна роля в тази насока играят системно публикуваните от Юлиана Методиева материали под рубриката „Да опознаем миналото си“ в електронното издание на Българския Хелзинкски комитет „Обектив“[57].

Темата за депортацията на евреите от „новите земи“ се обсъжда от Борислав Дичев, който оборва тезите, снемащи отговорността от българската страна, че „новите земи“ са били под върховния суверенитет на Германия, че българските власти не са били информирани за предстоящото унищожение на депортираните или че евреите не са били български поданици. Авторът настоява, че в тези територии е въведено българско законодателство, че те са под българска юрисдикция, че именно българската полиция със съдействието на армията и чиновничеството осъществява акцията по „вдигането на евреите, че вземащите решенията лица са разполагали с достатъчно информация за случващото се с евреите в Европа“[58].

Депортацията на евреите от „новите земи“ и участието на българските власти в нея присъства осезателно в появилото се напоследък документално издание, посветено на Седми състав на Народния съд[59]. В изданието са включени множество документи, разкриващи мерките на българските власти, както и дейността на конкретни личности по „вдигането“ и транспортирането на беломорските и македонските евреи. За съжаление от обширния му предговор отсъстват основни трудове по темата, като например публикациите на Лиляна Деянова, както и цялостната картина на „кухнята“ на конституирането на VII състав на Народния съд. Липсват и нужните коментари към някои от публикуваните материали, в които са изложени подвеждащи информации.

Друго издание, което показва известен напредък по отношение трактовката на интересуващия ни проблем, е сборникът с материали от проведената в края на 2012 г. конференция в Софийския университет[60]. В някои от текстовете отново срещаме настойчивите твърдения, че българската власт в „новите земи“ нямала установен характер и че „македонските и беломорските евреи са извън българската правна система“[61], целящи оневиняването на българската страна. Същевременно при обсъждането на темата за депортацията в други текстове недвусмислено се говори за отговорността на българските власти[62].

Депортацията на македонските и тракийските евреи е обект на внимание и за някои чужди автори, чиито изследвания се публикуват на българския език или в България. През 1952 г. Бениамин Ардити издава в Тел Авив на български език книга, носеща посвещението: „В памет на избитите евреи от Беломорието, Македония и Пирот“[63]. Използвани са материалите, публикувани от Н. Гринберг през 1945 г., както и материали от Народния съд. Ардити настоява за ролята на Борис III на „спасител“ и обвинява за случилото се в „новите земи“ „садиста Белев“ и Германия. Депортацията е засегната в книга издадена през 1961 г. в Израел на български език от Натан Гринберг, който поставя акцента изцяло върху германската политика по отношение на евреите в България[64]. Гринберг използва богата германска документация, която е достъпна в архива на Мемориала Яд Вашем. През 1991 г. се появява книгата на Нир Барух „Откупът. Цар Борис и съдбата на българските евреи“[65], в която той защитава тезата, че българските евреи са спасени от лагерите на смъртта благодарение на натиска на масите, а вината за депортацията на евреите от Беломорието и Вардарска Македония е изцяло на Борис III. В главата под наслов „Кошмар в Тракия“ до българската читателска публика стига през 1999 г. и разказът за депортацията на тракийските и македонските евреи на израелския историк Михаел Бар-Зоар, който се базира на документацията, публикувана от Натан Гринберг[66]. В наситения с емоции текст на Бар-Зоар акцентът е поставен върху ролята на българската общественост и най-вече на Димитър Пешев. Темата за депортацията на евреите от Беломорието и Македония е разгледана в издадената през 1999 г. книга на италианския журналист Габриеле Нисим, посветена на Димитър Пешев[67]. Нисим настоява, че депортацията е извършена със съгласието на Филов и българския монарх, които са имали, според него, възможността, ако са желаели, да спрат влаковете на смъртта през двете седмици, в които те са били на българска територия. Много информация по интересуващата ни тема предоставя трудът на френските историци Естер Бенбаса и Арон Родриг, посветен на сефарадските евреи на Балканите. Разказът за случилото се в „новите земи“ през март 1943 г. се базира основно на цитираните по-долу трудове на Фр. Чери и А. Матковски[68]. Заслужават особено внимание аналогиите, търсени от авторите между съдбата на „безотечествените“ евреи от Тракия и Македония и на отстъпените от Франция на Петен „чужди“ евреи. На депортацията на тракийските и македонските евреи е посветена една глава от публикуваната през 2007 г. от Издателството на БАН монография на руските изследователи Лариса Дубова и Георгий Чернявски, които използват богат документален материал от българските архивохранилища[69]. През 2008 г. излиза от печат на български език книгата на израелския историк Шломо Шеалтиел[70], съдържаща отделен параграф, посветен на депортацията на тракийските и македонските евреи. Изложението на събитията е обективно и се базира на богата изворова база от документи от български архиви, от архива на Яд Вашем и мемоарна литература.

Без да се спирам подробно на голямата тема за ролята на училищната институция, тук ще се огранича да спомена само, че в учебниците след 1944 г. единствено през 1946 г. се споменава за депортираните 11 410 души, а през следващите години се говори само за „спасените“ евреи[71]. Темата за депортацията присъства бледо в учебника по история от 1993 г., в който се казва: „През месец март около 11 400 евреи от Тракия, Македония и Пирот са депортирани в Полша. Освен всичко друго това още веднъж доказва колко крехък е българският суверенитет и колко нездраво скрепени за българската държава са „новите територии“[72].

Краткото ми изложение показва, че у нас съществуват два паралелни разказа за случилото се в началото на март 1943 г. – единият, който настоява за отговорността на българския монарх и управляващите среди, и другият, който отхвърля съучастието на българските власти в това престъпление. Цитираните заглавия дават основание да се твърди, че интересуващите се биха могли, ако желаят, да получат достатъчно пълна информация за конкретните факти, и нямаме основание да смятаме, че това е тема-табу. Тя обаче очевидно е сред темите, върху които, по думите на Марк Феро, е хвърлено свенливото було на „мълчанието“, закриващо „семейните тайни, каквито има всяка институция и всяка нация“[73]. Сред част от историците продължава да доминира мнението, че Вардарска Македония и Беломорска Тракия са само присъединени и тези земи не може да се смятат за част от България; според други автори те само са формално присъединени и са всъщност под командването на германските политически и военни власти; тъй като евреите от Вардарска Македония и Тракия не били български граждани (за разлика от евреите в същинските територии на България), не е било възможно да се направи нищо за тяхното спасение. Проявява се тенденцията за оневиняване на българската страна с оправданието за „силния натиск отвън“, а също се изтъква аргументът за изискванията на „националните интереси“. Паралелно с техните публикации съществуват и другите цитирани тук, в които се настоява за отговорността на българските власти.

Разискването на проблемите, свързани с културата на паметта/спомнянето[74], се усложнява в случая и от обстоятелството, че тук се докосва и елемент от националния ни автостереотип. Заслужава да се подчертае, че през последните години някои изследвания допринесоха много за доближаването ни до историческите реалности, като документирано доказаха, че е трудно да се говори за „изконна българска толерантност“ и за пълно отсъствие на антиеврейски настроения у нас[75].

Разказът за случилото се през март 1943 г. в присъединените от България територии присъства в редица публикации на чужди езици, посветени на съдбата на еврейството на Балканите. В издадената през 1948 г. в Солун книга от Михаел Молхо се съобщават сведения за депортираните от Беломорието евреи, като се внасят нови щрихи към картината на събитията. На базата на спомени на съвременници на събитията се говори за потъването на единия от четирите кораба, с които евреите са транспортирани от Ломското пристанище до Виена[76]. Една от най-ранните публикации, в които присъства обширен и подробен разказ за съдбата на депортираните от българските власти евреи, е считаната за класическа книга на британския историк Джералд Райтлингер „Окончателното решение“[77]. Трудът на Райтлингер, който е претърпял няколко издания на английски и на немски език, е базиран на достъпната тогава документация от Нюрнбергските процеси и съдържа не само подробности за случилото се с евреите през март 1943 г. в новоприсъединените от България територии, но и поставя въпроса за отговорността на българските власти[78]. Няколко години по-късно в Израел излизат от печат на английски език съхраняваните в българските архиви спомени на медицинската сестра Надежда Василева за престоя на беломорските евреи в Ломското пристанище[79]. Особено място сред публикациите, които посвещават внимание на депортацията на евреите от „новите земи“, е трудът на американския историк Раул Xилберг, опиращ се на документите от Нюрнбергските процеси, съхранявани днес в архива на германското Външно министерство[80]. Това са документите, които разкриват преговорите между българските власти и германската страна около депортацията. Тези материали са публикувани в цитираното по-горе издание „Обречени и спасени“ и поради важността си са намерили място и в настоящото издание. Както сам подчертава авторът, неговото внимание е фокусирано не върху жертвите на престъплението, а главно върху носещите отговорността за него – монарха, правителството и Комисарството за еврейските въпроси.

Съдбата на македонските евреи е обект на изследването на османиста Александър Матковски, публикувано през 1962 г., което е базирано на богата документална база от тогавашните югославски архиви, а също и на български архиви[81]. Авторът дава богата информация за еврейството в Македония до установяването на българска власт през април 1941 г. Спира се специално на действието на българското антиеврейско законодателство, на икономическото ограбване на евреите и на проблема с тяхното поданството. Изследването е публикувано и на английски език в Израел[82].

От особен интерес за нас е публикуваното през 1966 г. изследване на германския историк Зигфрид Фаук[83], посветено на българо-германските отношения през 1939-1944 г. и тяхното отражение върху българската политика спрямо евреите. На базата на германски архивни материали се проследява промяната, настъпила в края на 30-те години в статута на евреите в България в резултат на обвързването на България с Германия. Отразени са детайлно антиеврейските закони в България и мерките на българското правителство, подготвили депортацията на евреите от „новите земи“. Изнасят се подробни сведения за депортацията на македонските и беломорските евреи от българските власти, като авторът е убеден, че за България, макар и суверенна държава и въпреки отсъствието на български антисемитизъм подобен на този в Германия, присъединяването на „новите земи“ е трябвало да бъде компенсирано със следване на германските изисквания по еврейския въпрос.

Сред ранните публикации по тази проблематика е изследването на израелския историк Нисан Орен[84], което заслужава особено внимание поради доброто познаване от автора на българската история от XX век. Опирайки се на цитираните по-горе публикации на Н. Гринберг, Б. Ардити и А. Матковски, както и на други издания и извори, Орен изнася подробна информация за стъпките на българското правителство, подготвили нормативно депортацията на евреите от „новите земи“, както и за самата депортация. Орен подчертава, че извършителите на акцията са се опитали да отхвърлят отговорността от себе си с аргументите, че Тракия и Македония никога не са били формално присъединени, че евреите от тези земи не са били български поданици и че българското правителство е действало под натиск – аргументи, които се чуват и до днес от защитниците на тезата, че българските власти не носят отговорност за това престъпление.

Основополагащ труд по тази проблематика е монографията на американския българист Фредерик Чери[85], в която освен подробно изложение на фактологията, читателят намира и обосновани оценки за хора и събития. Книгата на Чери се базира на български и чужди архиви и периодика, както и на несъмнено познаване на цялостната научна продукция по темата. Тя съдържа подробно изложение за антисемитското законодателство, подготвило депортация, както и за конкретните брутални стъпки за нейното осъществяване. В труда на Чери е дадена изчерпателна информация за депортацията, за насилието, упражнено от представителите на българските власти над евреите, както и за злоупотребите с тяхното имущество. Авторът е категоричен в твърдението си, че отговорността за депортация на евреите от „новите земи“ лежи върху българските институции. Темата за депортацията присъства и в излязлата от печат през 1979 г. книга на американската изследователка Вики Тамир, посветена на българските евреи. Книгата се опира на богата литература и документални източници от България, Израел и пр. Основателно авторката насочва вниманието към стъпките на българските политици, подготвили депортацията, като отделя специално внимание на разговорите на Иван Попов с Рибентроп през 1941 г. В книгата са дадени подробности около случилото се през март 1943 г. и се цитира споменатата по-горе информация на Михаел Молхо за потъването на един от корабите, превозващи евреите от Лом до Виена[86].

Депортацията на евреите от „новите земи“ е обект на внимание и за германския историк Xанс-Йоахим Xопе, който издава през 1979 г. книгата „България – своенравният съюзник на Xитлер“[87]. Авторът отразява сложния външнополитически контекст на събитията на Балканите, като подчертава силата на натиска от страна на Германия върху българските управляващи среди, но същевременно посочва и тежестта на решенията на българските власти. Съдбата на евреите в присъединените от България територии е обект на особен интерес за специалиста по проблемите на германската политика на Балканите през Втората световна война Xаген Флайшер[88]. Той внася в използваната изворова база множество непознати материали от германските архиви, допълващи картината на международния контекст на случилото се, като настоява, че като съюзник на Третия Райх правителството на Филов е разполагало със значително по-широк периметър на действие в сравнение с правителствата на окупираните държави. Опирайки се на германски източници, авторът подчертава експедитивността на българските власти, провели акцията по „вдигането“ на евреите от Беломорието. Флайшер коментира версията за потъването на един от корабите, превозващи беломорските евреи по Дунав[89]. Съдбата на евреите от „новите земи“ е обект на вниманието на германската историчка Анете Вайнке, която анализира документацията от следвоенните съдебни процеси и се спира специално на процеса във Франкфурт срещу нацистките дипломати. Разглеждайки „случая Бекерле“, Вайнке подробно излага и коментира фактите около депортацията на беломорските и македонските евреи и участието на българските власти в нея, като отчита натиска, упражняван от немска страна. Авторката представя и една убедителна градация на многопосочните фактори, допринесли за оцеляването на българските евреи[90]. Сложният дипломатически и правно-политически контекст на събитията в новоприсъединените земи са обект и на вниманието на Бьорн Опфер[91]. Богатата документална база, на която се опира изследването, позволява да се съди за възможностите, които са имали българските власти за самостоятелни решения относно съдбата на евреите в „новите земи“. Темата за депортацията на евреите от „новите земи“ присъства и в изследването на германския историк Йенс Xопе, коментиращ нееднозначните отношения между българи и евреи[92]. От значение за изясняването на външнополитическите аспекти на интересуващия ни проблем е и изданието, анализиращо ролята на германските дипломатически служби при инициирането на преследванията срещу евреите и по-специално на депортацията на евреите от присъединените от България територии[93].

Много съществен принос за изясняване на фактологията около депортацията правят издателите на двутомен документален сборник Жамила Колономос и Вера Вескович от Скопие. Те публикуват документи от домашните архиви, разкриващи организацията и провеждането на акцията по „вдигането“ на евреите от Македония, както и списъци на еврейските общини[94]. Документално издание, в което темата за депортацията присъства, е публикуваният в Израел сборник с германски документи за Xолокоста в Гърция. Освен за съдбата на евреите от българската зона, материалите дават информация и за отказа на българските власти за защитят арестуван в Солун евреин, български поданик[95]. С акцент върху съдбата на евреите от Македония е двуезичното издание, осъществено през 2012 г. от Михаел Беренбаум[96]. В него се изнасят множество подробности около депортацията и лагерите за унищожение, към които са отправени беломорските и македонските евреи.

Проблемите, свързани с Xолокоста, навлязоха в изследователското поле на историците в Гърция през 90-те години на XX век[97]. На проведените научни форуми бяха съобщени подробности за депортацията на беломорските евреи, като особено внимание заслужават изнесените от X. Флайшер сведения, почерпани от немски извори[98]. Беше направен опит за обвързване на темата за Xолокоста с хода на събитията на фронта[99]. Xолокостът присъства в изследването на гръцката историчка Ксантипи Кодзагеорги-Зимари, посветено на демографските промени в Източна Македония и Западна Тракия през 1941-1944 г.[100] Същата авторка посвещава една глава на депортацията на евреите от Западна Тракия в издадената от нея през 2002 г. книга[101]. Изследването е базирано на български и гръцки архиви, периодика и обширна научна литература, което е позволило представянето на една много пълна и подробна картина на нормативната и логистична подготовка на акцията по „вдигането“ на евреите, както и на действията на българските административни и военни власти по депортацията на евреите от „новите земи“. Авторката не приема тезата, че отговорността за случилото се се пада единствено на монарха и правителството, а настоява, че плановете за депортацията не остават пълна тайна и се осъществяват в атмосферата на мълчаливо съучастничество. Кратко изложение за случилото се в Западна Тракия през март 1943 г. намираме в най-новото издание на „История на Гърция“, дело на авторитетни историци. Частите от това издание, посветени на съдбата на гръцките евреи, са дело на гръцката историчка Гавриела Етмектсоглу и българския историк Бисер Петров[102]. Всички изброени чуждестранни автори използват българската документация предимно чрез документалното издание на Натан Гринберг от 1945 г., а също се опират и на труда на Фредерик Чери.

Заслужава да бъде споменат проведеният през 2007 г. в Солун конгрес на тема „Холокостът на Балканите“. От българска страна участва Румяна Маринова-Xристиди, която изнася доклад, съдържащ разказ за подготовката и осъществяването на депортацията от „новите земи“ със съдействието на българската администрация и полиция[103]. Темата за депортацията и последвалото я разграбване на еврейското имущество присъства в изследователските проекти и научни срещи, инициирани от Дружеството за проучване на историята на евреите в Гърция[104]. Депортацията се засяга от двамата гръцки историци Вайос Калогриас и Стратос Дорданос, които обсъждат подробно българската политика в Източна Македония и Тракия през Втората световна война[105]. Картината на случилото се с евреите през март 1943 г. се обогатява от излезлите напоследък в Гърция изследвания, посветени на еврейските общини в Ксанти, Комотини и Серес, в които са привлечени архивни материали от еврейските общини, съхранявани в Мемориала Яд Вашем[106]. В Гърция бяха положени усилия за съхраняването на спомени на съвременници и очевидци на събитията от 1943 г. В това отношение особено ценни са публикациите на Франгиски Абатзопулу, в които са поместени и спомени от депортацията на евреите от Западна Тракия[107]. Заслужава също да се подчертае, че в Гърция през последните години се прави опит за едно по-реалистично разглеждане на проблема за антисемитизма в гръцкото общество, като в редица критични изследвания се подкопава митът за отсъствието на антиеврейски настроения при гърците[108]. Темата за депортацията от Тракия и Македония присъства напълно периферно в новоизлязлата книга на Карина Лампса и Яков Сиби[109]. Но този труд е важен, тъй като в него се обсъжда болезнената и за България тема до каква степен е била известна съдбата на депортираните евреи. Опирайки се на класическия вече труд на Ричард Брайтман „Публичната тайна“[110] и на новоиздирени данни, авторите подчертават, че от лятото на 1941 г. британските тайни служби са разполагали със сведения за масовите екзекуции на евреи в Съветския съюз, а от май 1942 г. вече добиват публичност и сведенията за новите методи за масово унищожение, практикувани от нацистите в Полша. Израз на нарасналия интерес към тази проблематика в Гърция е току-що появилият се превод на гръцки език на книгата на Натан Гринберг „Документи“ с предговор от историка Василис Ритзалеос[111].

Особено място сред публикациите по темата за депортацията заема книгата на френския интелектуалец от български произход Цветан Тодоров „Крехкостта на доброто“[112], която, за съжаление, не е преведена на български език. В нея присъстват разказът за депортацията с неговите трагични подробности, както и основните документи, имащи отношение към темата, преведени на френски език. Книгата на Цветан Тодоров е изключително ценна не само с богатата информация, но и поради дистанцираното, но и същевременно ангажирано осмисляне на факта за едновременното съществуване на доброто и злото и за очертаната перспектива „крехкото“ добро да надделее при мобилизация на гражданите.

* * *

Предложеното издание представлява корпус от документи, съхранявани в българските архиви и хвърлящи светлина върху депортацията от „новите земи“. На първо място, това е архивът на Комисарството за еврейските въпроси. Става дума за изключително богат по количество и информация фонд, който отразява не само дейността на тази институция, но и на цялата държава, както и на различни личности и институции по места.

Документирани са нормативната и логистичната подготовка, провеждането на акцията по депортацията, както и последвалото я разграбване на еврейското имущество. Освен практиките, от изворите ясно изплуват и преобладаващите идеологии, характери, манталитети. За съжаление, гигантският обем на документацията от този фонд не позволява цялостното й публикуване и сме принудени да подберем представителни документи от нея. Освен тях се публикуват и материали от архивите на Министерския съвет, Министерството на вътрешните работи, Българската народна банка, Министерството на финансите, Министерството на външните работи, Дирекцията на полицията, Министерството на правосъдието, Светия синод, Седми състав на Народния съд и администрацията в „новите земи“ и др. В изданието са включени извадки от съхраняваните в архивите дневници на Богдан Филов и Никола Мушанов, които съдържат информация за събитията от м. март 1943 г. За по-пълно разбиране на случилото се включваме и някои правителствени нормативни актове, подготвили депортацията, както и записи от заседанията на XXV Обикновено народно събрание. Включени са някои документи, които вече са били публикувани в изброените по-горе издания, но те допринасят за създаването на по-цялостна картина на случилото се. Опитваме се да отдадем почит на депортираните евреи, като публикуваме пълни списъци на еврейските общини в „новите земи“ с техните рождени дати и професии. Вярваме, че по този начин ще помогнем на читателя зад цифрата 11 363 да си представи депортираните хора с техните имена, биографии и съдби[113]. Придържаме се към принципа да не прекрачваме хронологическите рамки на събитията, поради което не включваме спомени на свидетели. Нарушаваме този принцип единствено с публикуването на някои материали от Седми състав на Народния съд, датиращи от 1944 и 1945 г., тъй като те помагат да бъде очертан профилът на главните актьори и дават представа за епилога на събитията. Имайки предвид спецификата на материалите, свързани със съдебен процес, подбрахме единствено материали, които изнасят факти, потвърдени в съвременните на акцията по депортацията документи.

В процеса на работата възникнаха някои въпроси, свързани с установяването на достоверността на издирените и подготвени за публикация извори. Очерта се сериозният проблем: до каква степен могат да се използват материалите от Народния съд. Така например, при работа с архива на Седми състав на Народния съд историкът попада на показанията на А. Вагенщайн, според които депортацията на тракийските и македонските евреи е извършена от нацистките войници, което е в противоречие с твърденията му в цитирания по-горе негов текст. Оказа се, че в обвинителните речи са допуснати неточности при цитирането на дневника на Богдан Филов[114].

Друг особено показателен е и следният случай: при кръстосването на данните от архивите с тези от дневниците на Народното събрание се оказа, че липсват четири страници със записите от заседанието на 26 март 1943 г., деня, в който в Народното събрание се поставя на обсъждане въпросът за депортацията[115]. Възникнаха проблеми и във връзка с идентификацията на почерците на съставителите на някои от документите.

До този момент темата за депортацията е била обект на внимание предимно за историци, занимаващи се с политическата и дипломатическа история. Няма съмнение обаче, че предложеният изворов материал, би могъл да послужи за архив на едно изследване, прилагащо подхода на микроисторята. Възприемането на един подход, центриран върху индивидуалните характеристики, върху личните съдби и връзките между индивидите, би хвърлило нова светлина върху отношенията между жертвите, екзекуторите, хората вземащи решенията и свидетелите. Микроисторическият подход би допринесъл за изясняването на въпросите какво са могли да знаят в даден момент и на даден място представителите на различните групи. Той би помогнал да се разбере начинът, по който са били вкарвани в действие различните политики от мерките за идентификация и изключване до изпращането на смърт, както и връзките между различните йерархически ешелони и различните актьори, замесени в конкретната акция[116].

Силно се надяваме, че нашите сънародници, прочитайки тези зловещи страници от българската история, може би ще станат малко по-резервирани към националния ни автостереотип за „изконната толерантност на българите“, както и по-критични към твърдението за „съдбовната важност“ на териториалните придобивки, коствали загубването на човещината. Случилото се през март 1943 г. в Егейска Тракия и Вардарска Македония трябва да се опознае възможно най-точно и подробно, и то по никакъв начин не може да помрачи несъмнено светлия подвиг на Димитър Пешев и подкрепилите го български граждани, а само би спомогнало да опознаем по-добре своето общество. Историографският преглед показва, че темата за депортацията не е нова нито за българската, нито за чуждата историография и че присъства в разгърнат вид в изследванията още от годините, последвали войната. Въпреки това обаче, протеклият у нас през последната година дебат по темата доказа необходимостта от повече информираност на обществото. Защото, както настоява големият унгарски мислител Ищван Бибо по повод на позицията на унгарското общество спрямо сходна мрачна страница от собствената история: „щом носим отговорност, то трябва да я погледнем очи в очи, без никакви увъртания, защото само така можем да се превърнем в зряла нация, само по този начин можем да сложим морала си в ред“[117]

Публикувано в:
Депортирането на евреите от Вардарска Македония,
Беломорска Тракия и Пирот (март 1943 г.). Документи от българските архиви.

Съставителство и обща редакция: Надя Данова и Румен Аврамов
София, Обединени издатели, 2013, т.I, стр. 36-65
(Тук се помества със съгласието на автора и издателите)



[1] ДВ, бр. 27, 15 март 2013.

[2] Този образ е лансиран в книгата на Oschlies, W. Bulgarien – Land ohne Antisemitismus. Erlangen: Ner-Tamid-Verlag, 1976; за многобройните публикации по тази тема вж. Евреите по българските земи. Анотирана библиография. Съст.: Жак Ескенази, Алфред Криспин. С.: Международен център по проблемите на малцинствата и културните взаимодействия, 2002, 447-469; вж. и Troebst, S. Rettung, Überleben oder Vernichtung? Geschichtspolitische Kontroversen über Bulgarien und den Holocaust. – Südosteuropa, 59. Jahrgang, 2011, H. 1, 97-127 (Трьобст, Щ. Спасение, депортация или Холокост? Полемиките преди и след 1989 относно съдбата на българските евреи по време на Втората световна война. – В: История, митология, политика. С.: УИ Св. Климент Охридски, 2010, 493-511 (www.org/record/18827/files/SUDGTL-BOOK-2011-094.pdf; и в електронното издание „Либерален преглед“ www.librev.com).

[3] Гринберг, Н. Документи. С.: Централна консистория на евреите в България, 1945 (http://past.bghelsinki.org/wp-content/uploads/2012/09/n.greenberg.pdf). Както сам Гринберг обяснява няколко години по-късно, изданието е предназначено да послужи като обвинителен документ пред Народния съд. По въпроса вж. Гринберг, Н. Хитлеристкият натиск за унищожаване на евреите от България. Тел Авив: Амал, 1961, с. 5.

[4] ЦДА, ф. 190К (Комисарство за еврейските въпроси), оп. 1, а.е. 8611. Книга със заповедите, л. 282, № 911.

[5] Ето някои заглавия, които илюстрират тази атмосфера: Израел, С. Истори­ческите корени на дружбата между българи и евреи. – Годишник. Обществена кул­турно-просветна организация на евреите в НР България, 1, 1966, 13-46; Майер, И. Спасението на българските евреи от унищожение 1939-1944. – Годишник, 2, 1967, 21-40; Същият. Придобивките на българските евреи при народната власт. – Годиш­ник, 4, 1969, 57-77; Коен, Д. Провалът на нацистките планове за унищожаването на българските евреи. – Исторически преглед, 1969, № 2-3, 61-68. В издадената през 1967 г. книга на Хаим Оливер, озаглавена „Ние евреите или как евреите в България бяха изтръгнати от лагерите на смъртта. Хроника от близкото минало“, се твърди, че заслугата се пада на районния комитет на БКП начело с Тодор Живков.

[6] Борбата на българския народ за защита и спасяване на евреите в България през Втората световна война (Документи и материали). Съст.: Давид Коен, Тодор Добриянов, Райна Манафова, Стоян Танев. С.: БАН, 1978.

[7] НА БАН, ф. 111.

[8] Topalov, Vl. L’opinion publique bulgare contre les persécutions des juifs (octobre 1940 – le 9 septembre 1944). – Études historiques, II, 1965, 477-492.

[9] Соломонов, И. Процесът Адолф-Хайнц Бекерле и някои изводи от него. – Годишник, XV, 1980, 159-194.

[10] Димитров, И. България на Балканите и в Европа. С.: Народна просвета, 1983, с. 134.

[11] Димитров, И. България срещу Холокоста. – В: Същият. Между Мюнхен и Потсдам. Българската политика през Втората световна война. Исторически очерци. С.: УИ Св. Климент Охридски, 1998, 76-84 (текстът е писан през 1988 г.), с. 79.

[12] Пак там, с. 81.

[13] Коен, Д. Защита и спасяването на българските евреи в показанията пред VII върховен състав на Народния съд. – Годишник, 21, 1986, 197-230.

[14] Токушев, Д. Народният съд 1944-1945. Правно-историческо изследване. С., 1989, с. 7.

[15] Бояджиев, Х. Спасяването на българските евреи през Втората световна война. С.: УИ Св. Климент Охридски, 1991, 43-58.

[16] Груев, С. Корона от тръни. Царуването на Борис III 1918-1943. С.: Български писател, 1991; 20 092.

[17] Даскалов, Г. Демографските процеси в Източна Македония и Западна Тракия (1 януари 1942 – 25 октомври 1944 г.). – Военноисторически сборник, 1992, кн. 1, с. 36.

[18] България – своенравният съюзник на Третия райх. Съст.: Витка Тошкова, Николай Котев и др. С.: ВИК Св. Георги Победоносец, 1992.

[19] Из дневника на Бекерле – пълномощен министър на Третия райх в България. Съст.: Витка Тошкова. С.: Христо Ботев, 1992.

[20] Yonchev, D. The Jews from the New Lands in the Policy of Tzar Boris III (October 1940 – March 1943). – Annual of the Organization of the Jews in Bulgaria „Shalom”, Vol. XXVII (Sofia), 1993/1994, 19-30.

[21] Йончев, Д. България и Беломорието (октомври 1940 – 9 септември 1944 г.). Военнополитически аспекти. С.: Дирум, 1993.

[22] Оцеляването. Сборник документи 1940-1944. Съст.: Давид Коен. С.: ИЦ Шалом, 1995.

[23] Тошкова, В. Фрагменти от историята на евреите в България, С.: Дружество за дружба България-Израел, 1997.

[24] Хаджийски, И. Съдбата на евреите от Югозападна България през 1940— 1944 г. – Исторически преглед, 1998, № 3-4, 94-118.

[25] Hakov, D. The Fate of the Bulgarian Jews during World War II. – Études balkaniques, 1998, No 3-4, 122-130.

[26] Пауновски, В., Й. Илел. Евреите в България между унищожението и спасението. С., 2000, с. 36.

[27] Пак там, с. 33.

[28] Гласове в защита на гражданското общество. Протоколи на Светия Синод на Българската православна църква по еврейския въпрос (1940-1944). Съст.: Албена Танева и Ваня Гезенко. С.: ГАЛ-ИКО, Център за Еврейски Изследвания при СУ Св. Климент Охридски, 2002.

[29] Евреите по българските земи: анотирана библиография. Съст.: Жак Ескенази, Алфред Криспин. С.: IMIR, 2002, с. 520.

[30] History and Memory. Bulgaria: Facing the Holocaust. Edited by Emmy Barouh. Sofia: Open Society Foundation, 2003.

[31] Barouh, E. The Convenient Cliches of Remembrance. – In: History and Memory, 33-44.

[32] Deyanova, L. Postcommunist Negationism. – In: History and Memory, 128-142; по тези въпроси вж. също Деянова, Л. Към конструирането на евреина като враг (медийни стратегии на изобразяване на евреина като друг и „образи на врага“ през 2003та година в България). – Антисемитизъм в България днес. Съст.: Алфред Криспин. С.: Колибри, 2004; Същата. Очертания на мълчанието. Историческа социология на колективната памет. С.: Критика и хуманизъм, 2009, 152-169.

[33] Wagenstein, A. Collective Memory: The Bulgarian Case. – In: History and Memory, 71-81.

[34] Хаджийски, И. Съдбата на еврейското население в Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Югозападна България през 1941-1944. Дупница: ИИА ДевораБи, 2004.

[35] Пешев, Д. Спомени. Съставителство, коментар, бележки Николай Поппетров. С.: Гутенберг, 2004.

[36] Пак там, с. 15 (предговор от Николай Поппетров).

[37] Говори Лондон. Предаванията на Би Би Си за България през Втората световна война. Съст.: Борислав Дичев. С.: Труд, 2004.

[38] Мутафов, Вл. Царят-Обединител и спасяването на евреите в обединена България. – Media Times Review, април 2004 . Достъпна на адрес: http://mediatimesreview>. com/april04/jewish.php

[39] Обречени и спасени. България в антисемитската програма на Третия райх. Изследвания и документи. Съст.: В. Тошкова, М. Колева, Д. Коен, И. Гезенко, А. Танева, Б. Дичев, И. Хаджийски. С.: Синева, 2007.

[40] Dadowa, J. Ocalenie bułgarskich Żydow. Pomiędzy mitem a rzeczywistością. – In: Goszczynska, J., G. Szwat-Gylybowa (Eds.). Przemilczenia w relacjach międzykulturowych, Warszawa, Instytut Slawistyki PAN, Instytut Slawistyki Zachodniej i Południowej Uniwersytetu Warszawskiego, 2008, 213–228 (Дадова-Михайлова, Ю. Спасяването на българските евреи – между митовете и реалността. – Историческо бъдеще, 2011, 1–2, 162–177).

[41] Калчева, Д. Холокостът в Третия Райх и неговите съюзници. С.: Дими 99, 2008, 117.

[42] История на българите, т. 3: От Освобождението (1878) до края на Студената война (1989). С.: Труд, 2009, с. 268.

[43] Генов, И. Унищожени и забравени. Кой и как спасяваше евреите в България (достъпна на адрес: http://ivangenov.blogspot.com/2009/03/blog-post_21.html).

[44] Гезенко, В. Създаване и дейност на Комисарството по еврейските въпроси. Институцията, която трябваше да осъществи Българския Холокост. – La Estreya, списание за еврейска история, изкуство, култура, 2010, бр. 4, с. 17.

[45] Комисарство по еврейските въпроси. Институцията, която трябваше да осъществи Българския Холокост. La Estreya [2010].

[46] Райчевски, С. Беломорска България (1941-1944). С.: Български бестселър, 2010.

[47] Антиеврейското законодателство и неговото преодоляване (1942-1945). Съст.: Петко Добчев. С.: Фенея, 2010.

[48] Поппетров, Н. Българското общество и евреите (1879-1944): обща постановка. – Помощни исторически дисциплини, VII: Евразийски хоризонти: минало и настояще. Сборник в чест на проф. д.и.н. Валери Стоянов. С.: Институт за исторически изследвания – БАН, 2011, 280-301.

[49] Поппетров, Н. „Zwischen grossen Erwartungen und bösem Erwachen. Juden, Politik und Antisemitismus in Ost und Südosteuropa 1918-1945“. D. Dahlmann, A. Hillbrenner (Hrsg.). 2007 [Рецензия]. – Историческо бъдеще, 2010, 1-2, 289-292.

[50] Аврамов, Р. „Спасение“ и падение. Микроикономика на държавния антисемитизъм в България 1940-1944 г. С.: УИ Св. Климент Охридски, 2012, с. 8.

[51] История на България, т. 9. С.: АИ Проф. Марин Дринов, 2012, с. 435.

[52] Троева, Е. Принудителният труд през Втората световна война. – В: Лулева, А., Е. Троева, П. Петров. Принудителният труд в България (1941-1962). Спомени на свидетели. С.: АИ Проф. Марин Дринов, 2012, с. 42.

[53] Ташев, С. Депортацията на евреите от Вардарска Македония и Беломорието. Факти и митове. С.: Македонски научен институт, 2012; Същият. Депортацията на евреите от Македония и Беломорска Тракия и съвременните измерения на проблема. – Македонски преглед, XXXV, 2012, № 1, 7-39.

[54] Гребенаров, А. Българското управление във Вардарска Македония (19411944) – за минали и настоящи проблеми. – В: Националното обединение на България

19401944 г. Сборник доклади от Националната конференция, Благоевград, 14-15 април 2011. Съст.: Т. Митев, А. Гребенаров. С., 1912, с. 57; Стоянова, В. Беломорието под българско управление през Втората световна война. – В: Националното обединение, с. 103.

[55] Българското управление във Вардарска Македония (1941-1944). Съст.: А. Гребенаров, Н. Николова. Архивите говорят. Т. 63. С., 2012.

[56] Вж. материалите от конференцията: www.past.bg,

[58] Дичев, Б. За (не)спасените евреи или цената на дългото мълчание. – Обектив, бр. 206, януари 2013 (http://www.bghelsinki.org/bg/publikacii/obektiv/borislav- dichev/2012-11/za-nespasenite-evrei-ili-cenata-na-dlgoto-mlchanie/).

[59] VII състав на Народния съд. Едно забравено документално свидетелство за антисемитизма в България през 1941-1944 г. Съст.: Върбан Тодоров и Николай Поппетров. С.: Изток-Запад, 2013.

[60] Евреите в Източна Европа и Съветския съюз в годините на Втората световна война и Студената война (1939-1989). Съст.: К. Грозев, Р. Маринова-Христиди. С.: УИ Св. Климент Охридски, 2013,

[61] Колев, В. „Да бъдеш евреин“ в царството и в новите земи: исторически и юридически аспекти на проблема. – В: Евреите в Източна Европа, 97-104; Ташев, С. Българската администрация във Вардарска Македония през 1941-1944 г. и съдбата на еврейското население. – В: Евреите в Източна Европа, 114-134.

[62] Стоянова, В. България и евреите от присъединените територии през Втората световна война. – В: Евреите в Източна Европа, 105-113; Хаджийски, И. Депортацията на евреите от Беломорието, Вардарска Македония и Пиротско и спасяването на евреите от Дупница и Кюстендил. – В: Евреите в Източна Европа, 135-151; Шеалтиел, Ш. Българското еврейство между заплахата от унищожение и национално възраждане (1939-1949). – В: Евреите в Източна Европа, 36-58; Дичев, Б. Законодателната рамка на антисемитската политика в България през 1941-1943 г. – В: Евреите в Източна Европа, 87-96.

[63] Ардити, Б. Ролята на цар Борис III при изселването на евреите от България. Тел Авив, 1952.

[64] Гринберг, Н. Хитлеристкият натиск за унищожаване на евреите от България. Тел Авив: Амал, 1961. От особен интерес е рецензията на книгата на Гринберг, публикувана в Израел като отделна брошура: Романо, А., Н. Леви. По кой път бяха спасени евреите в България? (Комунисти и ционисти) (По повод на книгата на Натан Гринберг „Хитлеристкият натиск за унищожаване на евреите от България“).

[65] Барух, Н. Откупът. Цар Борис и съдбата на българските евреи. С.: УИ Св. Климент Охридски, 1991.

[66] Бар-Зоар, М. Извън хватката на Хитлер. Героичното спасяване на българските евреи. С.: УИ Св. Климент Охридски, 2011.

[67] Нисим, Г. Човекът, който спря Хитлер. Историята на Димитър Пешев, спасил евреите на една нация. С.: Народно събрание на Република България, 1999.

[68] Бенбаса, Е., А. Родриг. История на сефарадските евреи от Толедо до Солун. С.: Колибри, 2003, 340-349.

[69] Дубова, Л., Г. Чернявский. Опыт беды и выживания. С.: АИ Проф. Марин Дринов, 2007.

[70] Шеалтиел, Ш. От Родина към Отечество. Емиграция и нелегална имиграция от и през България в периода 1939-1949. С.: УИ Св. Климент Охридски, 2008.

[71] Deyanova, L. Postcommunist Negationism. – In: History and Memory, 137-138.

[72] История на България за гимназиалната степен на обучение на общообразователните и професионалните училища. Авторски колектив. Автор на частта С. Грънчаров. С.: Булвест, 2000, 453.

[73] Вж. за „мълчанията“ в историята и за вдигането на „мълчанието“ във Франция по темата за отговорността на френската страна за престъпленията срещу евреите през Втората световна война: Ferro, M. L’histoire sous surveillance. Pаris: Calmann-Lévi, 1985, 60; Idem. Les tabous de l’histoire. Paris: NiL, 2002, p. 40 sq.; Wieviorka, A. Déportation et génocide. Entre la mémoire et l’oubli. Paris: Hachette, «Pluriel», 2003.

[74] Вж. по този въпрос: Асман, Я. Културната памет. Писменост, памет и политическа идентичност в ранните високоразвити култури. С.: Планета3, 2001, 27-32.

[75] Тодорова, О. Образът на „нечестивия“ евреин в българската книжнина от XVIII – началото на XIX век и във фолклора. – Български фолклор, 1994, кн. 3; Същата. Евреите в българската словесност от началото на XIX век до Освобождението. – В: Балкански идентичности в българската култура от модерната епоха (XIXXX век). С., 2001, 88-111; Евреите по българските земи. Анотирана библиография; Социално наляво, национализмът – напред. Програмни и организационни документи на български авторитаристки националистически формации. Съст.: Н. Поппетров. С.: Гутенберг, 2009; Керен, Ц. Еврейската общност в Русчук. От периферията на Османската империя до столицата на Дунавския вилает 1788-1878. С.: УИ Св. Климент Охридски, 2009; Поппетров, Н. Българското общество и евреите (1879-1944): обща постановка. – Помощни исторически дисциплини, т. VII. Евразийски хоризонти: минало и настояще. Сборник в чест на проф. д.и.н. Валери Стоянов. С.: Институт за исторически изследвания – БАН, 2011, 280-301; Същият. Съдбата на еврейските общности в Казанлък и Стара Загора по време на Руско-турската война от 18771878 г. – Историческо бъдеще, 2007, 1-2, 202-218.

[76] Molcho, M. In Memoriam. Hommage aux victimes juives des Nazis en Grèce. Vol. I. Salonica, 1948, 102-105.

[77] Reitlinger, G. The Final Solution: The Attempt to Exterminate the Jews of Europe 1939-1945. London: Vallentine, Mitchell, 1953 (= Idem. Die Endlösung: Hitlers Versuch der Ausrottung der Juden Europas 1939-1945. Berlin, 1961). Благодаря горещо на Катерина Крушева, която ми осигури достъпа до тази и други основни публикации.

[78] Reitlinger, G. The final Solution, 379-384.

[79] Vasileva, N. On the Catastrophe of the Thracian Jews: Recollection. – Yad Vashem Studies on European Catastrophe and Resistance (Jerusalem), 3, 1959, 295-302. Спомените се пазят в ръкопис и в машинопис в ЦДА, ф. 1568К, оп. 1, а.е. 190.

[80] Hilberg, R. The Destruction of the European Jews. Chicago: Quadrangle Books, 1961, 482-483.

[81] Матковски, А. Трагедиjата на Евреите од Македониjа. Скопjе: Култура, 1962.

[82] Matkovski, A. The Destruction of Macedonian Jewry in 1943. – Yad Vashem Studies , 3, 1959, 203-258.

[83] Fauck, S. Das Deutsch-Bulgarische Verhältnis 1939-1944 und seine Rückwirkung auf die bulgarische Judenpolitik. – In: Gutachten des Instituts für Zeitgeschichte II. Stuttgart, 1966, 46-59.

[84] Oren, N. The Bulgarian Exception: a Reassessement of the Salvation of the Jewish Community. – Yad Vashem Studies, 8, 1968, 83-106.

[85] Chary, Fr. The Bulgarian Jews and the Final Solution 1940-1944. Pittsburgh: University of Pittsburgh Press, 1972, 191-129.

[86] Tamir, V. Bulgaria and Her Jews: The History of a Dubious Symbiosis. New York: Sepher-Hermon Press, 1979, p. 195.

[87] Hoppe, H.-J. Bulgarien – Hitlers eigenwilliger Verbündeter. Eine Fallstudie zur nationalsozialistischen Südosteuropapolitik. Stuttgsart: Deutsche Verlags-Anstalt, 1979, 137-138. Проследяване на конкретните факти: Idem. Bulgarien. – In: Benz, Wolfgang (Hg.). Dimension des Völkermords. Die Zahl der jüdischen Opfer des Nationalsozialismus, München, 1996, 274-310.

[88] Fleischer, H. Im Kreuzschatten der Mächte: Griechenland 1941-1944. (Okkupation-Kollaboration-Resistance). Frankfurt/Bern/New York, 1986 (= Φλάισερ, Χ. Στέμμα και σβάστικα, Η Ελλάδα της Κατοχής και της Αντίστασης, 1941-1944. Αθήνα: Παπαζήση, 2, 1995, 318; на Х. Флайшер дължим и опита за библиографско описание на натрупания вече значителен брой публикации, свързани с Втората световна война и Гърция, в които присъства и темата за Холокоста: Greece in the 1940’s . Bibliographies by Hagen Fleischer & Steven Bowman. John O. Iatrides (Ed.). Hanover and London: University Press of New England, 1981.

[89] Φλάισερ, Χ. Στέμμα και σβάστικα, 318-319.

[90] Weinke, A. Die Verfolgung von NS-Tätern im geteilten Deutschland. Vergangenheitsbewältigungen 1949-1969 oder: Eine deutsch-deutsche Beziehungsgeschichte im Kalten Krieg. Padeborn, München, Wien, Zürich: Ferdinand Schöningh, 2002, 265-269.

[91] Opfer, B. Im Schatten des Krieges. Besatzung oder Anschluss-Befreiung oder Unterdrückung? Eine comparative Untersuchung über die bulgarische Herrschaft in Vardar-Makedonien 1915-1918 und 1941-1944. Reihe: Gesellschaft Südosteuropas 3. Münster: LiTVerlag, 2005.

[92] Hoppe, J. Juden als Feinde Bulgariens? Zur Politik gegenüber den bulgarischen Juden in der Zwischenkriegszeit. – In: Dittmar Dahlmann, Anke Hillbrenner (Hrsg.). Zwischen grossen Erwartungen und bösen Erwachen. Juden, Politik und Antisemitismus in Ost und Südosteuropa 1918-1945. Paderborn: Ferdinand Schöningh, 2007, 217-252.

[93] Conze, E., N. Frei, P Hayes, M. Zimmermann. Das Amt und die Vergangenheit. Deutsche Diplomaten im Dritten Reich und in der Bundesrepublik unter Mitarbeit von Annette Weinke und Andrea Wiegeshoff. München: Blessing, 2010, 282-284.

[94] Колономос, Ж., В. Весковик-Вангели. Евреите во Македонија во Втората светска војна 1941/1945. Зборник на документи. Т. І–ІІ. Скопје,, 1986.

[95] German Foreign Office Documents on the Holocaust in Greece (1937-1944). Compiled, Translated and Annotated with an Introducton by I. Dublon-Knebel. Jerusalem: Tel Aviv University, 2007, p. 34, 319, 397.

[96] Berenbaum, M. The Jews in Macedonia during WWII. Skopje [2012].

[97] Varon-Vassard, О. L’intérêt pour les Juifs de Grèce. – Historein. A Review of the Past and Other Stories, Vol. 1, 1999, 157-162; Μπενβενίστη, Ρ. Η ιστοριογραφία για το Ολοκαύτωμα στην Ελλάδα. Μια επισκόπηση. – Σύγχρονα Θέματα, τχ. 76-77, 2001, 104-109.

[98] Fleischer, H. Greek Jewry and Nazi Germany. The Holocaust and Its Antecedents. – In: Οι Εβραίοι στον Ελληνικό χώρο: ζητήματα ιστορίας στη μακρά διάρκεια. Πρακτικά του Α Συμποσίου ιστορίας, Θεσσαλονίκη, 23-24 Νοεμβρίου 1991. Αθήνα, 1995, 185-208.

[99] Bowman, St. The Timing of the Deportation of the Jews. – Μακεδονία και Θράκη, 1941-1944, Κατοχή-Αντίσταση Απελευθέρωση. Διεθνές Συνεδρίο. Θεσσαλονίκη, 1998, 231-234.

[100] Kotzageorgi, X. Population Changes in Eastern Macedonia and in Thrace: the Legislative „Initiatives” of the Bulgarian Authorities (1941-1944). – Balkan Studies, 1996, vol. 37, No 1, 143-147.

[101] Η Βουλγαρική κατοχή στην Ανατολική Μακεδονία και Θράκη 1941-1944. Επ. Χανθίππη Κοτζαγεώργη-Ζυμάρη. Θεσσαλονίκη, 2002, 155-168.

[102] Ιστορία της Ελλάδας του 20ού αιώνα. Β' Παγκόσμιος πόλεμος 1940-1945. Κατοχή-Αντίσταση. Επιστημονική Επιμέλεια Χρήστος Χατζηιωσήφ. Γ' Τόμος. Αθήνα: Βιβλιόραμα, 2007, 169, 184.

[103] Μαρίνοβα-Χριστίδη, Ρ. Η Μεταχείριση των Εβραίων στη Βουλγαρία κατά τη διάρκεια του Β' Παγκοσμίου Πολέμου Ευρωπαϊκή εξαίρεση; – In: Το Ολοκαύτωμα στα Βαλκάνια. Εκδ. Γ. Αντωνίου και άλλοι. Αθήνα: Επίκενδρο, 2011, 33-56.

[104] За изследователските проекти в тйзи област вж: http://histjews.blogspot.com/

[105] Kalogrias, V., S. Dardanos. Die bulgarische Okkupation in Ostmakedonien und Thrakien (1941-1944). – Südost-Forschungen (Oldenbulg), Band 68, 2009, S. 414.

[106] Ριτζαλέος, Β. Το τέλος των εβραϊκών κοινοτήτων στη Βουλγαρική ζώνη Κατοχής. – Χρονικά. Περιοδική έκδοση του Κεντρικού Ισραηλιτικού Συμβουλίου Ελλάδος, 162, Ιούλιος-Αύγουστος, 1999, 3-7; Εξάρχου, Π. Οι εβραίοι στην Ξάνθη. (Ο κόσμος που χάθηκε αλλά δεν ξεχάστηκε). Ξάνθη, 2001; Παπαστράτης, Θ. Από τη Γκιουμουλτζίνα στην Τρεμπλίνκα... Ιστορία των Εβραίων της Κομοτηνής. Ξάνθη, 2009; Βουρουτζίδης, Χ. Η Ισραηλιτική Κοινότητα Σερρών στα χρόνια προ του Ολοκαυτώματος. – Χρονικά, Σεπτέμβριος-Οκτώβριος, 2010.

[107] Αμπατζοπούλου, Φ. Το Ολοκαύτωμα στις μαρτυρίες των Ελλήνων Εβραίων. Αθήνα: Επίκεντρο, 2007.

[108] Πατρικίου, Α. „Να φύγουν“ : οι Εβραίοι ως εχθροί της Νέας Ευρώπης στον κατοχικό Τύπο της Θεσσαλονίκης, 1941-43. – In: Αθέατες όψεις της ιστορίας. Κείμενα αφιερωμένα στον Γιάνη Γιανουλόπουλο, Αθήνα: Ασίνη, 2012, 245-259; Καραμπότ, Φ. Περί αλλοθρήσκων Εβραίων και ετερόδοξων Ευαγγελικών πολιτών στο ελληνικό κράτος το 19ο αιώνα. – In: Αθέατες., 211-226.

[109] Λάμψα, Κ., Ι. Σίμπη. Η Διάσωση. Η σιωπή του κόσμου, η αντίσταση στο γκέτο και τα στρατόπεδα, οι Έλληνες Εβραίοι στα χρόνια της κατοχής. Αθήνα: ΚΑΠΟΝ, 2012.

[110] Breitman, R. Official Secrets: What the Nazis Planned, What the British and Americans Knew. Hill and Wang, 1999.

[111] Γκρίνμπεργκ, N. Ντοκουμέντα. Εισαγωγή-επιστημονική επιμέλεια Βασίλης Ριτζαλέος. Μετάφραση Νικολέτα Ράλτσεβα. Καβάλα: Παρατηρητής της Θράκης, 2013.

[112] Todorov, Tz. La fragilité du bien. Le sauvetage des juifs bulgares. Paris: Albin Michel, 1999.

[113] За усилието на историците в световен план да бъдат назовани по име жертвите на насилието вж. Assmann, A. Der lange Schatten der Vergangenheit. Erinnerungskultur und Geschichtspolitik. München: C. H. Beck, 2006, 76-77.

[114] ЦДА, ф. 1449, оп. 1, а. е. 185, л. 38-39; VII състав на Народния съд, с. 102, където важният с оглед на нашата тема разговор между Редар и Богдан Филов е представен като разговор между Филов и Борис III.

[115] Случаят е подробно коментиран у: Данова, Н. Автори, архиви, история: разчитайки губещите се следи на един текст. – В: Ани Гергова – живот с книжовни пристрастия. Съст.: К. Даскалова, И. Пенелов. С.: УИ Св. Климент Охридски, 2012, 258-265.

[116] За богатите възможности на този подход при изследване на проблемите, свързани с Холокоста вж. Mariot, N., C. Zalc. Face à la persécution. 991 Juifs dans la guerre. Paris, Odile Jacob, 2010. Pour une microhistoire de la Shoah, Le genre humain, sous la direction de Claire Zalc, Tal Bruttmann, Ivan Ermakoff et Nicolas Mariot. Seuil, septembre 2012, Дължа благодарности на колегата Надеж Рагарю, която ми предостави тези най-нови публикации.

[117] Бибо, И. Политика, морал, демокрация. Избрани студии 1942-1957. С.: Ерго, 2003, с. 198.

Надя Данова
Надя Христова Данова е родена на 03.03.1942 г. в гр. София. Завършва история в СУ „Св. Климент Охридски“ през 1964 г. През 1968 г. получава докторска степен, от 1980 г. е доцент, от 1995 – професор, доктор на историческите науки. Работи в Института за балканистика при БАН. Чете лекции в СУ „Св. Климент Охридски“ и НБУ. Автор е на книгите „Националният въпрос в гръцките политически програми през ХІХ век“ (1980), „Константин Георгиев Фотинов в културното и идейно-политическото развитие на Балканите през ХIХ век“ (1994), „История на Нова Гърция“ (съвместно с Апостолос Христакудис, 2003). Съставител и редактор на редица сборници като „Книга за българските хаджии“ (съвместно със С. Гюрова, 1985, 1995), „Представата за „Другия“ на Балканите“ (съвместно с В. Димова и М. Калицин, 1995), „Да мислим Другото – образи, стериотипи, кризи ХVIII-ХХ век“ (съвместно с Р. Заимова, Н. Аретов, Н. Чернокожев, 2001), „Разночетенията на текста“ (съвместно с Б. Биолчев и В. Стефанов, 2003). Надя Данова е автор на множество студии и статии в български и международни издания, сред по-важните от които са: „La „Geographie contemporaine“ de Gr. Konstandas et D. Philippides et les Bulgares“, „Към въпроса за ролята на Гръцкото просвещение в процеса на формирането на българската възрожденска идеология. Адамандиос Кораис и българите“, „Българите в гръцката книжнина през ХVIII и началото на ХIХ век“, „The Images of Greeks, Serbs, Roumanians and Albanian in the Bulgarian Literature“, „L’ image du Grec dans la litterature bulgare (XV-e – milieu du XIX-e s.)“, Die Rolle der griechischer Kulturinstitutionen als Modernisierungsfactor der bulgarischen Gesellschaft im 19. Jahrhundert“, „Une page  des relations bulgaro-grecques au XIXe siecle: les eleves bulgares de Theophilos Kairis“, „Certains aspects des contacts bulgaro-grecs dans le domaine de la lexicographie“, „L' image de la France dans les textes bulgares au seuil des temps modernes“.
Други статии от този автор
Посетители: 107

Бюлетин абонамент

Please register to the site before you can sign for a list.
No account yet? Register

support

Библиотека

Коментари

  • Златко писа Още
    Всичко казано по-горе... преди 2 дни
  • Иван. Д, писа Още
    Нормално е еврейката... преди 2 дни
  • Valpet писа Още
    Само преди няколко... преди 4 седмици
  • Жоро Ончев писа Още
    Това, което направи, е... Петък, 05 Октомври 2018
  • огнян стамболиев, пр... писа Още
    срамно e че търпим... Вторник, 02 Октомври 2018
  • Златко писа Още
    Благодаря на всички,... Неделя, 30 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Фукуяма пише: Тръмп... Петък, 28 Септември 2018
  • Valpet писа Още

    “Днешната... Четвъртък, 27 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Колебая се дали да... Сряда, 26 Септември 2018
  • Николай Колев писа Още
    "Фукуяма е... Сряда, 26 Септември 2018
  • Надежда писа Още
    Много убедителен... Понеделник, 24 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Фукуяма е... Неделя, 23 Септември 2018
  • Ню Хевън писа Още
    Висш пилотаж с... Събота, 22 Септември 2018
  • Петров писа Още
    Стотици години... Сряда, 19 Септември 2018
  • Гост писа Още
    Не знам как да приема... Вторник, 18 Септември 2018
  • Zapitaika писа Още
    Има една война между... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Броди писа Още
    Филм на Кшищоф Зануси... Понеделник, 17 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Добре дошъл, Златко!... Неделя, 16 Септември 2018
  • Златко писа Още
    Без работа просто не... Неделя, 16 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Историята е наука. Тя... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Ангел Николов писа Още
    Толкова много усилия... Четвъртък, 13 Септември 2018
  • Valpet писа Още
    Наистина... Сряда, 05 Септември 2018
  • Венцислав Кръстев писа Още
    Къде изчезват... Понеделник, 03 Септември 2018
  • Броди писа Още
                             ... Понеделник, 27 Август 2018
  • Гост писа Още
    Никак не е хубаво за... Неделя, 26 Август 2018