Покръстването на село Баните през 1912 година.
Помаците по време на Балканската война от 1912 г.
Войната с Османската империя през този период била неизбежна. Тя била пряко следствие от крайните процеси в развитието на българския национален въпрос. В Балканската война помашките села в Родопите подпомагали с доброволци османската армия. Село Сепет махала (Кошица), Ахъ-Челебийско например дало 20 войника, които се сражавали в Караманджъ, Рожден и Кавгаджък.[1] В една от битките в Родопите били доставени нередовни боеприпаси и се наложило османските части да отстъпят от Кавгаджък към Печинско. След оттеглянето на османската армия помаците доброволци, включени в нея, били разпуснати и се завърнали по родните си села.През 1912 г. българските войски завзели Родопите, а през януари 1913 г. капитулирал и Одрин. Вследствие на това цяла Тракия била под контрола на българските управници. За пръв път помашкото население в Родопите се оказало изцяло на българска територия.[2] В с. Бабек и околността до войната е имало над 2000 колиби, а след войната са останали наполовина.[3] В доклада на Разложкия архиерейски наместник Н. Саев от 26.03.1913 г. се твърди, че точният брой на населението на Бабешко не могъл да се определи, тъй като не бил известен броят на загиналите при навлизането на войските. Убити най-често имало при съпротива, имало избягали, а също и починали от епидемии, които върлували по това време. В Дьовленско били разрушени и опожарени изцяло или частично 33 села с 3970 къщи.[4] Повод за това била оказаната съпротива на някой от тъмръшките села в първите дни на войната срещу настъпващите български войски.[5] За сломяването на съпротивата и за опожаряването на селата се погрижили 21 пехотен полк, 9-ти пловдивски пехотен полк и първа бригада на Втора пехотна дивизия. Действията им са под направление Карабулак – Ягодина – Буйново – Кожаре – гара Бук – Грохотно – Гьоврен – Настан – Беден – Рожен – Карлък. В авангарда на тези действия тук се изявила и съставената предимно от павелска и хвойненска втора погранична рота начело с капитан Стефан Пешев съществувал и доброволчески взвод батачани, които били в основата на сриването до основи село Тъмръш. В село Триград от 120 хаджии над 70 били убити в триградското медресе по време на войната. Сред убитите били Исмет хаджи Сюлман и Али Мемиш и др. В Дьовлен в местността „Саковица“ съществувал общ гроб на стотина изклани от войската месни жители. В близост до Доспат в местността „Касапска поляна“ и до днес стои т. нар. „Ратайско гробе“. Това била обща яма на 40-те ратаи на местен чифликчия избити от 9-ти Пловдивски пехотен полк набедени, че били помагачи на оттеглилата се вече от Доспат османска войска. Сред опожарените села в Дьовленско било и Барутин, на което село останала само една къща на Хасан Хюсеин Дервиш. В нея грабителите открили една сляпа старица, която поради слепотата си ги посрещнала като свои.
През този период пострадали в Ахъ-Челебийско – 7 села с над 1100 къщи, а в Дедеагачко – 10 села с над 300 къщи. Други селища обаче били опожарени, след като фронтовата линия вече е отминала. Такива били например християнските села в Дедеагачко. Те били уличени в сътрудничество с противника и били опожарени и разграбени от отстъпващия корпус на Явер паша. Същите мотиви били поводът и за опожаряването и разграбването на мюсюлманските села в Ахъ-Челебийско от българските войски. Село Каршилъ (Виево) например по време на войната било опожарено поради непосредствената си близост до границата. Палежи в централната част и насилие по време на войната имало и в село Исмилян (Смилян). По време на войната в село Равнината били убити Ариф Бостанджиев, Хасан Садъков и братя Сулеви. Били измъчвани и малтретирани и много други селяни. В село Юрюпек (Гълъбово) през войната били убити десетина души. Обхванати от паника, мнозина побягнали от селото. В село Аламидере (Полк. Серафимово) натрупаните в населението страх и несигурност не били без основание. Кметът Момчил Пичонов не останал безучастен към пълното опожаряване на турската махала. Синът му Георги Пичонов окървавил ръцете си с убийството на Мехмед Гелема, Таксим Кехая и невръстния Ахмед – всички от разванската махала. Не били пощадени и мюсюлманите от агупската махала. След като населението на региона изтърпяло всички ужаси на войната, част от българите побягнали на север, към старите предели на страната, а помаците се отправяли на юг, към беломорските градове. Всеки спасявал от имота си това, което можел да носи или да води след себе си. Подгонени от насилниците, бегълците от село Аламидере се отправили към Демирджик, Гюмюрджина и Козлуджа. До Демирджик, намиращ се в днешна Гърция, са достигнали и жителите на селата Равнината, Йонуздере (Елховец) и пр.[6]
Освен че спадал към две различни военно-административни структури – Драмският окръг – към Македонското военно губернаторство и Гюмюрджинският окръг – към Тракийското военно губернаторство, Родопският масив оставал далеч от централните им управления. Тъй като бил трудно достъпен, той не се поддавал лесно на контрол, а по това време българските политици и военните били ангажирани главно с обсадата на Одринската крепост, с отбраната на позициите при Чаталджа и Булаир и с положението в Македония. В Родопите тогава нямало нито достатъчна военна сила, която да поддържа реда и сигурността, нито подготвена администрация, която да гарантира нормалния живот на населението. Там царяло ако не безвластие, то поне едно крайно некадърно управление. От докладните записки, които изпращал Стою Шишков през декември 1912 г., тогава комендант в Устово, до началника на Втора пехотна тракийска дивизия ген. Илиев, стават ясни безчинствата на разбойниците, които бродели навсякъде. Те грабели, изнасилвали и създавали смут. Важно психологическо въздействие върху това оказало обстоятелството, че почти всички пълнолетни мъже от мюсюлманско вероизповедание в Родопите и Беломорието били депортирани в старите предели на страната и настанени в лагери. Най-често били депортирани военнопленниците, участвали във войната на страната на османската армия. Специално военнопленниците от село Сепет махала били предадени от жителите на селата Туран и Пещера, които твърдели, че още си носели османските военни униформи. От военното командване в Станимака военнопленниците били препратени в Ловеч и Плевен и там били покръстени и върнати след година като християни. В Исмилян също имало заловени военнопленници. Те били откарани в Харманли, където били покръстени. Всички заловените военнопленници от Каршилъ, били на войнишка възраст. Те били взети за заложници и откарани в Карлуково (Славейно). От тях били мобилизирани 12 души, които преди това служели в османската армия, и след като били покръстени, ги изпратили на границата с Румъния. Село Давудкьой (Давидково) станало сборен пункт на докараните в джамията помаци, които трябвало да бъдат изпратени във вътрешността на страната като военнопленници. По това време в селото живеели и няколко български семейства. Едно от тях било на чорбаджията Тодор Гажала. Един помак на име Али Салихов аргатувал при него и бил спасен от заточение. В групата попаднал и баща му Салих, но затова пък те не могли да избегнат покръстването. Предполагало се, че по този начин процесът на покръстването ще се улесни и отпорът от страна на мюсюлманското население ще бъде значително по-малък. Но не след дълго голяма част от доброволците, които не били заловени, се включили в четите в преследване на покръстителите.
Родопите и Беломорието били присъединени за шест седмици – от 5 октомври до 14.11.1912 г., когато при долното течение на р. Марица капитулирал корпусът на Явер паша. След окончателното завладяване на Родопско-Беломорската област и сключването на първото примирие на 20.10.1912 г., бежанците християни и мюсюлмани се завърнали в своите села или по-точно в онова, което е останало от тях. От Аламидере например много бездомници намерили подслон в къщата на българина Коста Трампов. В Харделево (днес Богутево) например по време на войната от 1912 г. селяните побягнали към пределите на Гърция. Установили се в гръцкото село Паспала, където тамошните духовници се опитали да ги погърчат и да им наложат християнската вяра. Наложило се харделевци отново да потеглят на път, като достигнали чак до Истанбул. Престоят им там бил около половин година и поради пренаселеност от бежанци, те поели обратно към Харделево. Но след ден-два селото било превзето от български войници, с които бил и поп Алекси от Павелско.
Избухналата през октомври 1912 г. Балканска война предизвикала изселване на помашко и торбешко население от Албания, Македония, Гърция в Източна Тракия и Анадола.[7] Част от македонските и част от албанските земи като Голо Бърдо и Пешкопия, където освен албанци живеели и торбеши, останали под сръбска и черногорска окупация. На Лондонската конференция на посланиците на Великите сили, състояла се на 12 декември с.г., били отправени призиви към балканските държави да се оттеглят от завладените албански територии, но постепенното изтегляне на сръбско-черногорските войски приключило едва към края на 1913 г. В доклада на Карнегиевата анкета се споменава, че голям брой албански и торбешки села били опожарени. Броят на опожарените торбешки къщи в района на Голо Бърдо в Шар планина бил около 386. Сръбските власти подпалили повторно къщите на живеещите в този район торбеши и по време на Първата световна война.[8]
Покръстването на Родопите и Беломорието (1912-1913).
В края на 1912 г. започнала подготовката за първите насилствени акции по християнизирането на помаците, след като в окупираните територии установено българското военно и административно управление. Изпълнители щели да бъдат военни свещеници и местният екзархийски клир при активната подкрепа на четническите формирования от ВМОРО. В България по това време имало също не по-малко пламенни патриоти, които обаче се застъпвали за помаците. Те били главно представители на интелигенцията, като например писателят Антон Страшимиров.
Част от мотивите за акцията за християнизиране на помаците са изложени в една статия на „Църковен вестник“, която призовава управляващите да не пропускат момента, за предприемане на мерки за приобщаване на помаците към православната вяра. В статията се посочва, че тук не става въпрос за насилие, а за бързи и енергични действия. Според автора моментът бил удобен. В случая „Църковен вестник“ отразява становището на една институция, а не общественото мнение, но въпреки това то било посрещнато с одобрение от правителството, а вероятно и от монарха.[9]
По този повод секретарят на Св. Синод Ст. Костов осведомил министър-председателя Ив. Ев. Гешов за интереса на цар Фердинанд и царицата към покръстването на помаците, като специално в двореца бил извикан свещеникът д-р Ст. Цанков за по-подробни сведения относно извършването на този акт. От министър-председателя се търсело и съдействие за събирането на средства за построяването на параклиси и за снабдяването им с църковни книги и одежди, а също и за отпускането от Червения кръст на средства за закупуването на калпаци, шамии, цървули и други дрехи, които да бъдат предадени на мисията.[10]
Едва в края на декември 1912 г. Синодът подготвил, а през януари 1913 г. изпратил специални комисии, която трябвало да извърши подготовката за покръстването. Това били т. нар. „духовни мисии“, начело с епископи и с известен брой свещенослужители. Първоначално те били две – едната за Беломорието и Южните Родопи, а другата – за Неврокоп (Гоце Делчев). Беломорско – Родопската мисия се ръководела от Драговитския епископ Йосиф, управляващ Старозагорската епархия, който през 1912 г. бил началник на свещениците към Главната квартира на армията. В новата си длъжност той бил подпомаган от седем клирици и един църковен певец. На 25 април епископ Йосиф излязъл в отпуск по здравословни причини, а длъжността му била поверена на Левкийския епископ Варлаам, викарий на Софийската митрополия.
В покръстването на помаците в Южните Родопи главна роля играели и местни помаци, които били назначавани като пъдари-полицаи. Те носели тефтери, в които записвали новите имена на покръстените, биели камбаната за неделните литургии, следели за посещението на неделните молитви и за приобщаването на покръстените към новата вяра. Освен това те при определени обстоятелства имали правото дори и да покръстват. Като в с. Ескикьой (Мала Арда) например, където попските помощници Хасан Саидов и петковчанинът Димитър Куртев с пушки в ръце подканяли под строй обречените на покръстване селяни в превърнатата в църква бивша джамия. Всичко станало набързо, без кандила и песнопения. Попските помощници напръсквали със светена вода селяните и ги преименували, след което им връчвали гугли и кръстчета. Минарето било разрушено, а на едно дърво в двора на джамията направили камбанария и поп Харитон от с. Петково биел камбаната за неделната литургия. По време на покръстването 18 души от с. Петково били убити в с. Блатево и хвърлени от моста на р. Малка Арда, след което петковчани не дали отпор на покръстителя си поп Харитон и мисията била завършена с успех. Някои обаче успели да избягат в Гюмюрджина. Един от тях на име Хасан се върнал в с. Петково като хафъз (знаещ наизуст корана) чак през 1932 г., но бил заплашен и се наложило отново да се изсели в Бурса, където оставил голям род. В с. Юрпек (Гълъбово) покръстването започнало през 1913 г. също с жертви. Поради нежеланието си да си смени вярата, Айше Пашалиева била убита. Юрпекчани не били покръстени на едно място, а за целта била използвана и джамията. Свещеникът бил пришълец чак от Червен бряг. В края на 1912 г. четниците влезли в с. Долашър (Загражден) и първата жертва станал Реджеб Бекир. Заедно с войниците пристигнал и поп, яздещ червен кон. Помощник на попа бил Ахмед Каршилията. Жителите на селото били събрани и покръстени в долажърската джамия. Тук били покръстени и жителите от селата Баладжидере, Каниево, Съдъзкьой (Безводно), Хасанкьой и Алабурун. В Хамбардере жертва паднала и немощна старица поради нежеланието си да си смени вярата. Немалко били и бегълците към Гюмюрджина и Бурса. Повечето от тях след покръстването се завърнали в Долашър.
В с. Сьойджюк (Върбина) било съборено минарето на джамията. Вътре окачили икони, а на една череша в двора била прикрепена камбанарията. Много от селяните побягнали в горите, за да не ги покръстят, но с помощта на войска голяма част от тях били върнати. След като те били строени в редица и след като били извършени ритуалите, свързани с пръскането на светена вода и окадяването с тамян, свещеникът ги задължил да му целуват дрехата и им слагал имена. Така било покръстено цялото село. В покръстването на с. Сьойджюк участвали двама свещеници от с. Славейно и един от с.Петково. По същото време починало едно дете, но на селяните не им било разрешено да го погребат с кефен (плат за погребало), докато не му се смени името. На всички селяни били раздадени гугли, а на жените, тъй като не достигнали подходящи дрехи, им свалили тестемелите. Тъй като покръстителите трябвало да изпълняват мисията си и в други села, оставили сьойджуклии сами да се надзирават за спазването на новата вяра и за изпълнението на обредите. За целта пристигнали като надзиратели и каршилъйците (виевчаните) Осман Волевски и Хасан Труски. Но селяните, след като влизали в преобразуваната в църква джамия за да се кръстят, продължавали да извършват мюсюлманските си ритуали. Тъй като с. Търън било централно и на кръстопът, покръстването на жителите му се осъществило в днешното с. Требище. В Юнуздере пръв бил покръстен имамът Хасан Кафтаджъ. Той сменил вярата си след като бил заплашен, че ще го убият. После приканил и другите да го последват. В Юнуздере имало и комендатура. Военните стъкмили набързо и църква. Там карали и новопокръстените да се молят. Покръстено било и с. Бяла река. На селяните им били давани гугли, а на жените сваляни тестемелите.
Първата жертва на покръстването в с. Давуткьой (Давитково) станал фесът на един от селяните. Имамът Хасан също принудително си сменил вярата, след което му сложили и гугла. Било съборено минарето, но още на следващата година след покръстването то било възстановено. В с. Елехчекьой (Старцево) покръстването се осъществило през ноември 1912 г. В селото бил докаран с муле голям казан, който бил поставен в средата на джамията. Възрастните били пръскани с вода, а децата потапяни в казана. Свещеникът ги научил как да се кръстят. Джамията била превърната в църква, а на голямо дърво в двора била направена камбанария, чиято камбана всяка неделя биел Хусеин Сандов. Мнозина от селото, поради нежеланието да си сменят вярата, били заточени в Брацигово. Неколцина от тях се завърнали в Елехчекьой след като акцията отшумяла. Един от жителите на селото на име Тръмбаш, за да го сплашат, насилниците го увесили с главата надолу от един мост, а след като продължил да упорства, го пуснали във водата на р. Узундере и така му зачели покръстването. Тикла (Средец), Гранати, Бурево, Козарка, Кочани и околните села били откъснати от селищата в местността Равница и така били създадени два пункта за покръстване. В с. Тикла, което служело като централен пункт, било отсечено дървеното минаре. В двора на джамията попът, стъпвайки на една плоча, покръствал помаците, които били строени в редица. В местността Равница покръстването извършвал свещеник от гр. Севлиево.
През 1912 г. потомците на Салих Агушев в Ахъ-Челебийско се намирали в летните си конаци на Черешево и в зимните си конаци в Тозбурун (Могилица). Голямо било желанието на четниците от трите чети в състава на полка под командването на полк. Вл. Серафимов да припознаят в рода на Салих Агушев потомствени християни от стар болярски род. Причините да се желае покръстването на агушевци били две. Родът разполагал с обширни земи и пасища в Родопите. Те притежавали и много стада. Наред с това агушевци имали и силно духовно влияние. Членове на рода били мюфтии (хаджи Салих, мюфтия в Ахъ-Челеби), преподаватели в медресетата на Тозбурун, Смилян и Смолян (Хюсеин ефенди, Мехмед Агуш), имами (Далгъч Агуш ефенди в с. Търън) и пр. Агушевци са свързани и с рода на Мохаммед Агуш от Истанбул и с рода на Петреф бей от Измир както и на Хасан Шафкъ бей от Палестина. За да мине по-тържествено покръстването на агушевци, то се осъществило с участието на екзарх Стефан. Главният акт се състоял в Тозбурун в специално пригодена за църква сграда, която впоследствие става мандра, запазена и до днес. Усилията обаче не се оправдали. Не бил записан с християнско име нито един потомък на агушевци. Също така нито една жена от рода не носела облеклото, което им било връчено. По-интересно е, че родът Агуш не предприел бягство по време на покръстването към Гърция или към Османката империя. Запазеното хладнокръвие и вярата в благополучния развой на събитията съхранили родът от преселение. В Могилица един от агушевските ратаи, поради отказ да си сменя вярата, бил впряган в рало. Всъщност ратаят си бил християнин, но никой не му вярвал и го насилвали да се покръсти втори път. Наложило се за доказателство да го съблекат гол.
По време на покръстването Даръдере (Златоград) наброявало 600-700 помашки и стотина български домакинства. За такава компактна маса били необходими и много християнски духовници. Християнската група била настанена в къщата на Али бей, който от с. Емленер (Добромирци) Кържалийско се бил преселил в Даръдере заедно с османските части. Първата задача на свещениците била да разрушат три от четирите джамии и двата месджида. По това време в Даръдере имало и християнски храм (днес „Св. Георги“). В него много даръдеренски помаци преминали насилствено под кръста. В с. Текир (Сивино) духовната асимилация се осъществила в Хаджиеминския конак в края на 1912 г. В обградената от войниците сграда се ръсела светена вода и се размахвали кандила. Покръстващите били от с. Гудевица и за помощник си взели пъдаря Хюсеин Малецов, който по-късно си получил заслуженото от турската чета. В хода на покръстването гудевчани прибягнали и до физическо насилие. Убита била Хасибе Кьоровска заедно с невръстния й син, разрушено било минарето, имуществото на джамията било плячкосано и закарано с муле в домовете на гудешевчани. След година имуществото било върнато, но вярващите в Аллах не го внесли в джамията, тъй като било осквернено от престоя си в български домове.
В с. Борие в близост до Палас (Рудозем), а и в самия Палас акцията провеждал поп Таньо Гьоргиев от с. Устово. Жителите на с. Борие под надзора на въоръжени четници били събрани в къщата на Шериф Шерифов. На балкона били размахвани кандила и китки чимшир със светена вода. В с. Исмилян (Смилян) покръстващият свещеник бил поп Чакъров от с. Чокмаково с помощник кмета Томчев. В покръстването на исмилянчани помагали и пъдарите Емин Лъджалията и някой си Бекир. Било съборено минарето, запалени били големи конашки комплекси и била унищожена махала Изворище. В Долни Исмилян до 1912 г. живеели само помаци. След насилственото им покръстване, на имотите на избягалите в Османската империя се заселили няколко български семейства от селата Чомаково, Арда и Гудевица. Сред тях особено активен в това начинание бил Георги Янакиев. На мъжете сваляли фесовете и им раздавали калпаци, а на жените отнемали фереджетата и им давали забрадки за да им се откриели ушите и да можели да чуват по-добре божието слово, проповядвано от поп Чакъров. Джамията била превърната в църква. И тук била сформирана полиция от Сульо Сеитев и Мехмед Реджебов, които тогава били с християнските имена Симо и Митьо. Жителите на с. Равнината били събрани в джамията и покръстени, след което всяка неделя били принуждавани да учат християнските молитви. През февруари се падал месец Рамазан и от Исмилян специално идвал пъдаринът Мехмед Реджебов да проверява да не би жителите да говеят. Питал ги и за новите им имена. Имало план и за построяване на параклис в местността Моратева могила, но поради станалите промени това не се осъществило. И на мястото, където щял да се строи параклисът, останали само купчини от камъни.
В Балъкдере (Рибница), тъкмо когато трябвало да се покръстят децата, които били събрани в къщата на Тахир Бинбашов, пристигнал войник на кон и прочел на свещеника едно писмо. След това свещеникът яхнал мулето си и наредил на жените сами да извършат ритуала. Жените обаче излели казана с водата и се разотишли. В Чангърдере (Чепинци) попът- покръстител от Павелско решил да привлече към християнската вяра най- напред хаджи Кьоровски. Той обаче отказал и бил налаган с пъдарските приклади. И тук било съборено минарето на джамията. В Чамуркьой (Мочуре) покръстването се развихрило в късната есен, веднага след оттеглянето на османските части през Еледже към Ксанти. В селото пристигнали хора с попски раса, под които можело да се види оръжие от всякакъв вид. Те били предвождани от поп Христо от Аламидере (Полковник Серафимово). Покръстителите събрали всички от мъжки пол – от десет годишни до старци и ги вкарали в джамията. При отказ да целунат кръста, те били бити. Един от селяните на име Мюмюн Онбашиев успял да се отскубне и побягнал по стъпалата на минарето, тъй като пред вратата на джамията имало пазачи. Като се изкачил, той се развикал за помощ. Чули го жените от околните къщи и набързо скроили план как да спасят мъжете. Напълнили мехове с пепел, увили ги в месали и излъгали пазачите, че носят храна. След като ги пуснали в джамията, жените почнали да хвърлят пепелта в очите на покръстителите и така мнозина успели да избягат, като се пръснали по околните баири. Малко по-късно били покръстени жените и децата, а минарето на джамията било срутено. В с. Аламидере ритуалът се състоял в построената още през османския период църква „Св. Димитър“. Ръководел го поп Христо от Чокманово. Сред облечените в попски дрехи били и някои си Христо и Иванко. Под попските раса на Живко от Райково, на Георги Пичонов и Кольо Гогов имало оръжие. Акцията не минала без обири и изнудвания. И до ден днешен са запазени един изографисан таван от орехово дърво и една дъбова врата в къщата на Васил Хубчев. Шевна машина на Ахмед Кехая можело да се види в къщата на Диньо Хубчев и пр.
Неврокопската мисия, която трябвало да действа на територията на едноименната епархия, тогава без архиерей, бил поверена на бившия скопски митрополит Теодосий, който имал на разположение шестима духовници и един църковен певец. Членовете на духовната мисия били сред най-подготвените свещенослужители на БПЦ, предимно преподаватели в Софийската духовна семинария или в училището за свещеници към Бачковския манастир. На 15.01.1913 г. секретарят на Св. Синод Ст. Костов осведомил министър-председателя Гешов, че в Неврокопско от митрополит Теодосий покръстил 30 помашки села, след което акцията била прекратена от тамошния околийски началник и там останали 41 непокръстени села. За бързото покръстване на 30-те села спомогнали и обстоятелствата, посочени в протокол № 3 на Св. Синод от 22.01.1913 г., а именно – мизерията, гладът, както и обирите, изнудванията и убийствата извършвани от четници и пр.
Сформираната трета мисия, която ръководела покръстването в старите предели на страната, главно в Северните Родопи, била поверена на пловдивския митрополит Максим и на духовниците от неговата епархия. Неин ръководител бил йеромонах Павел. Тя постоянно увеличавала своя състав със свещеници, които били командировани от старите предели на страната. Във включеното към тази мисия Чепинско корито бил образувано дело по оплакване на колегите на свещеника Константин Коев, който до такава степен се увлякъл в изнудването, че започнал да ограбва и самите тях. Твърде разпространено било и ограбването на селата, напуснати от мюсюлманите. За това свидетелстват и някои привърженици на идеята за покръстване, като Стою Шишков и Христо Караманджуков. Атанас Страшимиров пък подозирал, че покръстването е само претекст, и че властите са действали по позорен за страната и за човечеството начин. Единствената цел, която те преследвали, била личното им обогатяване.[11]
В цитирания по-горе протокол № 3 на Св. Синод от 22.01.1913 г. е посочено, че към тази дата в Чепинското корито акцията по покръстването била към своя край. Били покръстени Корово, Баня, Лъжене, 300 къщи в Ракитово, 200 къщи в Дорково и 200 къщи в Костандово. Имамите в Дьовлен (Девин) също били покръстени заедно със семействата си, а в с. Беден (Дьовленско) джамията била превърната в църква.
На 15.01.1913 г. от духовната мисия за покръстването на Дьовленско станало ясно, че в селата боеспособното население било взето в плен и една от причините да не се покръства в този район била издействането на тяхното освобождаване. Мисията помолила властите за съдействие при покръстването и освобождаването на пленниците, за да може по-лесно да протичат по-нататъшните действия. Също така се посочвало, че тези, които приемали християнството, го правели по икономически съображения. По този повод било отправено искане да бъдат изпратени в Дьовленско над 500 шапки за лица от 10 до 30 годишна възраст, 100 чифта цървули, 1000 кръстчета и 100 шамии, 200 чифта чорапи, ризи, гащи, шаечни платна, готови мъжки дрехи, 5-6 юргана, кърпи, 100 шарени забрадки за жени и 100 лева за подаръци на новопокръстилите се. Поради икономическата изостаналост на населението в Родопите, в 14 села в Тъмръшко имало по 5-10 полуголи, гладни, живеещи в полусрутени колиби семейства, което ги принудило да се покръстят.
Също така комендантът на гр. Дьовлен Спасов потърсил съдействие за започване строежи на църкви в 5-6 села в Дьовленско. По този повод станимашкият архиерейски наместник В. Димитров на 02.02.1913 г. обявил намерението си да превърне джамията в с. Богутево (близо до Чепеларе) в храм, който щял да бъде наречен „Св. Великомъченица Петка“ и там да се покръстят помаците. В село Сепет махала (Кошица), Ахъ- Челебийско, през 1908 г. била отремонтирана джамия, но до 1912 г. там нямало минаре. Един български офицер в знак на благодарност, че е отгледан от туркиня, събрал сепетмахаленчани, отсекли най-големия в землището дъб и с помощта на войниците го изправили като минаре. След като офицерът чул и първия езан (призив за молитва) в чест на „майката- туркиня“, продължил с войските си. Но само след година неговите събратя съборили минарето. Това били четници към 21-ви пехотен полк, командвани от полк. Владимир Серафимов.
Жителите на селата Богутево, Ер Кюприя (Мостово) и Дряново на 04.02.1913 г. в писмо до председателя на НС, Ст. Данев се оплакали, че християнизацията била насилствена и ако те са искали да се върнат към корените си, щели да го направят още преди 35 години, веднага след Руско-османската война. Те настоявали пред председателя на НС да бъде прекратен този позорен акт на БПЦ. На 23.02.1913 г. пловдивският митрополит Максим призовал архиерейските си наместници в епархията да наредят на свещениците си да съдействат за връщането на заграбеното имуществото на новопокръстените.
В с. Каршилъ (Виево) мъжете били взети в плен, а жените, децата и старците били разселени в съседните села Кутела, Чепеларе и Дерекьой (Могиловци). Тази част, която била отредена за Чепеларе била покръстена в Дерекьойската църква. Джамията в Чепеларе, била подпалена. Неколцина се опитали да потушат пожара, но били заловени и откарани в Дьовлен.
Там били покръстени и върнати в селото, след което били покръстени и семействата им. Децата били вкарвани в църквата, потапяни в казани и опявани, след което отрязвали кичур от косата. В Чепеларе християнският храм бил построен още през османския период с разрешителен ферман от султана. За да се укрепи вярата на новопокръстилите се, местна българка на име Чорлаковица, им разказвала с подробности за християнството и ги водела на неделна литургия. Търсейки спасение от духовното насилие, някои чепеларски помаци изживели кошмара на бегълци към Османската империя. Свещеник Янакиев пък на 19.04.1913 г. съобщил, че комисията не успяла да осъществи покръстването на жителите помаци в с. Чурен, тъй като те избягали в Кричим и се укрили в турски семейства. В отговор на това пловдивският митрополит Максим на 20.04.1913 г. съобщил на архиерейските си наместници в епархиите Пещера, Хасково, Станимака, Пазарджик, Карлово, Панагюрище, че покръстването на турци не е забранено.[12]
Наравно с православните и протестанти имало възможност да правят опити да привлекат някой друг помак. По този повод разложкият архиерейски наместник Н. Саев на 30.04.1913 г. съобщил, че засега протестантите не са имали успех, но ако в бъдеще мисионери предложат материални помощи, от каквито се нуждаело населението, те биха могли да постигнат известни резултати. На 20.03.1913 г. от рапорта на свещеника Димитрий Кутуев ставало ясно, че в покръстването на бабечанските колиби участвали три комисии. Първата комисия покръствала колибите около Коняревско, втората селищата с център Доганова махала и третата – с. Бабек с център Черешка махала. Всяка комисия се състояла от двама свещеника, един съветник, един писар и петнадесет полицаи за охрана. За още по-голяма сигурност съдействие са оказали и местните военни и граждански власти. В конярския участък били покръстени 1300 души, от които 100 болни, в догановския – 869 души със 162 болни и в бабешкия 1446 души със 130 болни. В тези райони населението мизерствало и гладувало и за целта комисията се нуждаела от допълнителни доставки на храна и за населението. Имало непокръстени, които били тежко болни от шарка и дифтерит поради условията, в които живеели.
Балканската комисия с председател Ноел Бъкстон, секретар Артър Симъндс и почетен секретар Едуард Бойл на 01.05.1913 г. се обърнала към министър-председателя Ив. Ев. Гешов относно слуховете, достигнали до нея, за насилствената промяна на вярата на мюсюлманите в завладените от съюзническите войски райони. Балканската комисия настоявала да получи опровержение на тези обвинения.
Помаците по време на Междусъюзническата война от 16.06.1913 г.
След като България не могла да се споразумее със съседите си за подялбата на султанските владения, тя се оказала обградена от всички страни. Обратът в Междусъюзническата война сложил край и на покръстването на помаците. В едно свидетелство от 10.05.1913 г. на дряновския енорийски свещеник Б. Тончев се съобщава за трудностите, срещани с новопокръстилите се. Според него местното население вън от къщите си било християнско, а вътре в тях – мюсюлманско. Освен това те не искали децата им да изучават християнството под претекст, че в с. Дряново нямало условие за това, а след като била ремонтирана килията на параклиса в селото заявили, че не искат ни църква, ни училище, тъй като мислели да се изселват. На 02.09.1913 г. лъковският енорейски свещеник Атанас Стоянов съобщил за въоръжен сблъсък с противници на покръстването. Свещеникът искал да му се изпратят първоначално 10 войника, а впоследствие или да бъде командирован, или уволнен. Въоръженият сблъсък между мюсюлманската чета и бирника, кмета и свещеника станал при пътуването им от с. Джурково за с. Манастир в местността Фрезовските ливади. Престрелката продължила близо час, без пострадали и от двете страни. Също така еркюприйският енорийски свещеник Б. Христов на 14.10.1913 г. съобщил, че две недели жителите на село Ер Кюприя (Мостово) не са влизали в църквата. Причините според свещеника били две: липсата на каквато и да е войска или полицейска охрана и подбуждането на населението от първенците на селото и от турците в с. Борово, начело с ходжата им. Ходжата получавал от Пловдив османски вестник, в който пишело, че имената на новопокръстените скоро ще бъдат възвърнати. В Сьойджук (Върбина) в неделя хората се разбягвали по баирите, за да не бъдат откарвани на молитва в превърнатата в църква джамия. На 24.12.1913 г. от съобщение на чепеларския енорийски свещеник Тома Болчев ставало ясно, че в селата Гюндюзица (Зорница) и Богутево помаците още от юли с.г. проявявали враждебност към християнските свещеници и тяхната мисия. Това личало и от един разговор, проведен между жител на с. Гюндюзица и свещеника Тома Болчев. Свещеникът попитал селянина не го ли е страх от глобата заради това, че си е сложил феса, а той му отговорил, че времената вече са се променили. Свещеникът споменал, че вече нищо не можело да се направи, с което да се промени мисленето на помаците в Чепеларско и да се привлекат към християнството.
По този повод на 10.07.1913 г. пловдивският митрополит Максим осведомил председателя на Св. Синод митрополит Василий, че в някои райони на Родопите са проникнали гръцки агенти, информирали са помаците за положението в Гърция и са ги подтиквали да се вдигнат на оръжие. Такива агенти имало дори и в Бабек и Якоруда, трима от които били заловени. Прииждащите от бойното поле бежанци и войници в Драмско, Серско и Неврокопско също разказвали на местното население за обратите в Гърция и допълнително подбуждали населението . Вследствие на всичко това кметът на с. Бабек, покръстен помак, незабулени забранил на жените от селото да ходят открити и да се явяват пред свещеника. Също така поради стеклите се в Беломорието обстоятелства, войската в Бабечанските колиби била изтеглена и свещениците се бояли да стоят там. По този повод на 05.08.1913 г свещеникът в с. Флорово (Цветино) Димитър Маринов описал срещаните от него трудности в проповядването на християнството между новопокръстените в епархията. Отделни лица ходели на църква не за да слушат проповедите, а да въздействат на редовните посетители. От всички колиби около Флорово на църква са ходели 35 души, от които 22 мъже, 12 деца и 1 жена, която живеела на 8 км. от селото. В протокол № 52 от заседанието на Св. Синод, проведено на 12.11.1913 г., се цитират предлаганите мерки, които ще попречат на новопокръстените да се върнат към исляма и за раздаването на шапки. На заседанието най-вече се обсъждал въпросът за нарасналата омраза на помаците към християнските свещеници в бабечанските колиби и в разложка околия. За да се спасят от суматохата свещениците Димитър Ценов и Йосив Василев, на които било възложено да раздават шапки и шамии на новопокръстилите се, избягали и не представили нужните списъци.
Временният енорийски свещеник в Ракитово Пр. Канайчев на 22.09.1913 г. се оплаквал от обрата в поведението на новопокръстените от енорията. След завръщането на войниците от бойното поле, помаците престанали да ходят на църква и не кръщавали децата си. Също така при смъртни случаи не викали свещеник. Поздравявали се с „мерхаба“, а също помежду си се обръщали с мюсюлманските си имена. В Ракитово за това настроение на помаците съдействали и предстоящите избори. В неделните дни на 15-ти, 22-ри и 29-ти септември, в стремежа си да се върнат към мюсюлманската си религия, помаците от с. Дорково не влезли в църквата. По това време мъжете ходели на оран и в горите, а жените – на пералните, докато в другите дни рядко можело да се види мъж да работи и жена да пере. Събирали се на съвет в кръчмите, които работели до късно и били пълни с хора. Имало седем деца за кръщаване, свещеникът четири пъти канил родителите им да ги доведат в църквата, а те му отказвали. Всички започнали да си продават добитъка и имуществото и се готвели за изселване. Обръщали се помежду си с мюсюлманските си имена. Децата до 15-16 годишна възраст започнали да си носят фесовете под претекст, че гуглите им са се скъсали. Жените се забулвали повече, отколкото през османския период. Енорийският свещеник в с. Баня Атанас Златков на 01.10.1913 г. съобщил за оказваното противодействие от страна на новопокръстилите се. На 1 септември с.г. в неделя свещеникът произнесъл проповед, на която присъствали 28 мъже и 14 жени помаци. На 8 септември пък на неделната проповед присъствали 22 мъже и 5 жени. По време на другите празници в неделите нямало църковна служба, тъй като присъствието на помаците в църквата било незадоволително или е нямало никой. И тук съществувало настроение за изселване в Турция. Жените отново започнали да се забулват. Няколко души отказали да кръщават децата си, а също така си завивали чалми. На 18 септември родителите на починалия новопокръстен Асен Дидаков не извикали свещеник за погребението му, но след като свещеникът ги заплашил, че ако се съпротивляват, ще им напише акт, опял покойника. На другия ден жените, които отишли да плачат на гроба, захвърлили кръста, както и кръстовете на още 4-5 гроба. Помежду си са се обръщали с мюсюлманските си имена и не искали техните съседи да ги назовават с български имена.
От йеромонах Павел става ясно, че без свещеници били колибите Св. Петка и Пашово, а във Флорово, Костандово, Дорково и Корово нямало певци, които да помагат на свещениците да отслужват църковните служби. Окръжната училищна инспекция наредила да се глобяват с 5 лева родителите на всяко дете, което не посещавало училище. Йеромонах Павел съобщил на 28.10.1913 г. за започналия процес на изселването на новопокръстените от чепинските села в Османската империя. В този район новопокръстените почти престанали да ходят на църква и да кръщават децата си. В Баня, Ракитово, Костандово и Дорково нито едно дете не било записано в училище, макар да имало и училища и учители. В съобщение на някои български и османски вестници били цитирани няколко клаузи от българо-османския мирен договор, според които на мюсюлманите се предоставяла религиозна свобода. Това засилвало антихристиянските настроения сред помаците, които се насочвали главно против българските свещениците. Но най-силно въздействие имала агитацията за изселването им в Османската империя. Тя имала такъв успех, че цялото помашко население в района продавало своето движимо и недвижимо имущество за да се изсели. Главната спънка обаче била липсата на достатъчно купувачи, които да броят пари, тъй като местното българско население, което всячески се стараело да стане господар на имотите им, обедняло вследствие на войните и настъпилата икономическа криза. В Ракитово,
Костандово и Дорково се явили купувачи от Батак; от Пателеница се появили купувачи в Дорково; от Банско – в Лъжене и Баня; от Панагюрище – в Корово (Драгиново), и то само на животни, но повечето от станалите сделки не били окончателно оформени, поради многото изисквания на закона и поради това, че почти всички помаци не притежавали крепостни актове за имотите си и били принудени да се сдобият с такива, за да могат да ги продават. За да се изясни по-добре положението, йеромонах Павел свикал на 20 октомври няколко по-видни българи от Лъжене. Съвещанието се състояло в лъженското общинско управление и се явили 20 души. Станало ясно, че тези действия на помаците причиняват на държавата големи щети в политически, религиозен и икономически план. За да се предотврати това, било взето решение да не се дават задгранични паспорти на младежите от 14-годишна възраст нагоре, докато не отбият военната си служба в България, или не внесат солидна парична гаранция. Решено било и началниците на пещерския съдия да му разпоредят да не издава лесно крепостни актове на помаците от Чепинско. Властта да преследва с всички позволени от закона средства агитиращите в полза на изселването. Държавните учреждения да правят всички допустими от закона спънки на ония, които искат да продават, да се снабдяват с паспорти и да се изселват.
Жителите на неврокопското село Жижево били покръстени преди Коледа на 1913 г. Няколко дена след това там пристигнала една чета, придружавана от свещеник, който предложил на новите християни да си откупят старата вяра. Така четата получила 452 лири и си отишла, а на помаците било позволено да си изпълняват свободно религиозните обреди. Няколко дена след това по повод тази сделка избухнал бунт и девет села били опожарени, а населението наказано. Друг свещеник на име Димитър Константинов в село Сатовча вземал с изнудване по 15 лири за покръстване, толкова взел и за погребението на едно новопокръстено дете, но него го опял и разрешил на бащата да го погребе под претекст, че той щял да му прочете молитвата у дома си, когато намерел време. Въпреки признанието си, свещеникът не бил наказан от Неврокопската митрополия. Съпротивата която съществувала от самото начало срещу покръстването, прераснала в спонтанно връщане към исляма още в първите дни на войната от 16.06.1913 г. Реакцията на новопокръстените помаци, според терминологията на БПЦ, била толкова крайна, че ги нареждала на страната на противника, срещу когото българската армия трябвало да воюва в краткотрайната Междусъюзническа война. Първото известие за този обрат датира от 30.06.1913 г., когато една рота на Първи пехотен софийски полк, изпратена в Неврокоп срещу гърците, се натъкнала на въстаналото мюсюлманско население. В завързалите се боева, според командващия ротата поручик Т. Панов, с цел да се сломи съпротивата на въстаналото население, били опожарени селата Кюстенджик, Триград, Иланджиево (Змеица) и Касък. В края на август и началото на септември на 1913 г. в района на Дьовлен избухнало ново въстание, което обхванало и околните села в Западните и отчасти в Централните Родопи. Представителите на българските военноадминистративни власти били прогонени, в Доспат били убити свещеникът и секретар – бирникът, а в боевете край Палас (Рудозем) и Смилян загинали един войник и двама полицаи. Със заповед на началника на Десета пехотна дивизия от 2 септември във въстаналия район бил изпратен Тридесет и девети пехотен полк със задачата да действа най-енергично и безпощадно за потушаване на въстанието. На 12 септември командирът на полка майор Кръстев рапортувал, че въстанието било потушено, селата превърнати в пепел, а останалото население избягало в горите и планините, за да продължи борбата. Изцяло били опожарени осем села – Г еврен, Балабан, Триград, Налбли, Душек-дере, Делиджелер, Кюстенджик, Бадолик, а в Дьовлен от 250 къщи останали невредими само 30. В селата Мугла, Грохотно, Беден, Брезе, Селча и др. имало силна агитация за въстание. Въстаническата агитация била пренесена дори и в старите предели като в село Фотен например. В потушаването на въстанието в Родопите участвали още Тридесет и седми пехотен полк с щаб в Неврокоп и Скеченският отряд. Сведения за действия на помашки чети от 30, 50 и 60 души в Западните Родопи имало и за края на септември. Четите разполагали със свои бази в селата Любча, Вълкосел, Марулево, Кочан, Доспат и доспатските колиби. В нощта на 26 срещу 27.09.1913 г. една такава чета извършила дръзко нападение срещу българската гранична застава в с. Чавдар. Изпращането на войски там, където не действали български чети, ставало все по-наложително, защото цялото население на Родопите се вдигнало на въстание. Най-активна съпротива оказали мюсюлманските първенци – Агушевци в Тозбуру (Могилица), Хюсеин паша в Енуздере (Елховец), Бекирските в Долашир(Загражден) и пр. Към тях се отнасяли най-жестоко, не само заради съпротивата им, но и заради богатството им. Навсякъде имало жертви: посечени, хвърлени от мостовете, пребити и починали от раните си и пр. Такива имало в Търън, Союджък (Върбина), Петково, Ахрене (Г ълъбово), Долашър, Малка Арда, Маданско, Родоземско, Даръдерийско и пр.
На 16.09.1913 г. в Цариград бил подписан мирният договор между България и Османската империя. Неговият чл.8 изрично гарантира вероизповедните свободи на мюсюлманите в България, така както чл.9 предоставя същите права на българите екзархисти в Османската империя. С това окончателно бил сложена точка на акцията на БПЦ по покръстването на помаците и на нейните плахи опити да спре възвръщането на исляма в създадената през октомври Маронийска епархия с център Гюмюрджина. В протокол № 47 от заседанието на Св. Синод на 31.10.1913 г. се дават сведения за връщането на новопокръстените към исляма със съдействието на властите и за несъгласието на синода с това действие. Така например в Пашмаклъ (Смолян) пристигнал мюфтията, охраняван от стражари и по заповед на околийския управител на Скеч им бил даден ключ от новопостроения параклис, за да отпразнуват там байрама. Също така околийското управление в Скеч забранило да се покръства помашко население поради висшите държавни интереси и оказвало съдействие и осигурявало охрана на имамите които идвали по случай байрама. В Неврокопско и Доспатско също започнали масово да отхвърлят християнството и новите си имена. Това движение се разпространило чак до Даръ-Дере (Златоград) и селата южно от Палас (Рудозем), където с подкрепата на властите също отхвърлили християнството и новите си имена. На места старите имена били възстановявани в църквите, там където били и сменени.
В Неврокопско за този период забраната БПЦ да покръства населението била втора по ред, като първата била наложена още в самото начало на акцията. Македонското военно губернаторство стриктно се придържало към заповедите и указанията на Главното командване, което пък от своя страна се придържало към „Временните наредби“ от 18.12.1912 г. отнасящи се до действащата армия, одобрени от Министерския съвет и утвърдени от цар Фердинанд. Чл.5 на тези „Временни наредби“ изрично повелявал да се гарантират религиозните свободи на всички живеещи в страната български граждани, както и свободно да функционират всички заварени просветно-културни учреждения. При това положение военните власти отменили покръстването: когато духовната мисия на бившия скопски митрополит Теодосий пристигнала в Неврокоп, не и разрешили дори да напусне града. На 21.02.1913 г. македонският военен губернатор генерал М.Вълков отново потвърдил забраната. На Дьовленското околийско управление, което спадало към македонското губернаторство, било забранено да кореспондира с лица и учреждения, намиращи се извън териториите на губернаторството, особено по въпроса за покръстването на помаците. Също толкова категорично военните власти забранявали да се покръстват военните и цивилните пленници. По този въпрос на 04.02.1913 г. Министерството на войната заповядало на началника на Втора тракийска дивизионна област, където били съсредоточена по-голямата част от пленниците, занапред да не се дава никакъв ход, на заявленията за покръстване и освобождаване тъй като властите по никакъв начин не трябвало да вземат участие в това дело и пленниците следвало да се третират на общо основание.
Върховната църковна управа се възползвала от пребиваването на помощник-главнокомандващия ген. М. Савов в София по случай Великденските празници. Секретарят на Св. Синод Ст. Костов успял да установи контакт с него и да го покани на среща със синодалните архиереи. На 19.04.1913 г. ген. М. Савов посетил Синодалната палата, където изслушал оплакванията и претенциите на ръководителите на БПЦ. Във връзка със проведения разговор на 4 май Св. Синод изпратил официално писмо до ген. М. Савов в Одрин, което съдържало три искания – да се отменят заповедите на македонския военен губернатор спрямо духовната мисия и занапред тя да се ползва с подкрепа; да се освободят всички пленници помаци, които са приели християнството; да се забрани на имамите да се срещат с новопокръстените и да ги убеждават да се върнат към исляма. Едва в началото на Междусъюзническата война от 1913 г. военните склонили да отстъпят от позициите си и да допуснат акцията по покръстване в Одринско и в Македония, както и да бъдат освободени приелите християнството пленници. Освен тези отстъпки висшите военни обещали нещо много повече на синодалния секретар Ст. Костов който не пропуснал да го отбележи в доклада си от 14.06.1913 г., а именно, че ще бъде разрешено на духовната мисия да покръсти и помаците в македонските земи, които тогава били поделени между сърби и гърци.
В Македония емиграцията на мюсюлманското население към Анадола и Одринско се засилила по време на Междусъюзническата война. През лятото на 1913 г. част от жителите на селата Крупник, Осеново, Симитли, Царево, както и на село Церово (Благоевградско), се изселили. Родните места напуснали и много помаци от Разлог, Бачево, Белица, Якоруда, Гюмийска баня и почти цялото население на Добринище. Същото се наблюдавало в Неврокопско и в останалите краища на Македония. Но тази емиграция не била масова, редица села от Източна Македония като Беслен, Годяшево, Крибул, Туховища и др. оставали незасегнати от нея, а в други селища се изселвали само по няколко семейства. По-масово напускали своите родни места жителите на Абланица, Вълкосел, Сатовча, Фитовища и Скребатно. Броят на емигрантите тук е неизвестен и те се насочвали предимно към Анадола. В някои помашки села се заселили бежанци българи от Западна Македония. Пример за това са селата Корница, Брезница, Сатовча, Слащен, Осиково и др. Между двете войни помаци се изселвали и от Струмско и от различни краища на Македония.[13]
Една част от Македония след 1912-1913 г. попаднала в пределите на Гърция. Гръцките войски, след като навлезли там, приложили тактика на етническо прочистване. Българите се изселили в България, а мюсюлманите – в Анадола и Одринско. След подписването на Ньойския мирен договор през 1919 г. България била заставена да подпише Конвенция за доброволно изселване на малцинствата. Голям бил притокът на бежанци и от онези части на Македония, които попаднали в пределите на Сръбската държава (Югославия). Българите се изселвали в България, а помаците – в Анадола и Източна Тракия.
Положението на помаците в Беломорска Тракия е описано най- подробно в горепосочения доклад от 14.06.1913 г. на секретаря на Св. Синод Ст. Костов до председателя Василий. Според доклада, на 7 май Ст. Костов пристигнал в Одрин и бил приет от ген. М. Савов. Темата на разговора им била свързана с положението на помаците, които живеели в Одринско и за вземането на мерки за тяхното покръстване. Също така бил засегнат и проблемът с гр. Кавала и околностите му, където българският елемент никак не бил застъпен, ако не се брояли намиращите се там шест помашки села. Колкото до помаците в Одринско, ген. М. Савов дал съгласието си за тяхното покръстване, но се опасявал, че при евентуално насилие някои представители на Великите сили ще съберат сведения и ще ги представят на своите правителства. Общо селата с помашко население около Одрин били 20, а помаците, живеещи в тях, били около 10 хиляди. Ст. Костов присъствал и на взимането на решение една от трите джамии – Султан Селим, Ески джами и Юг шерефли джами да бъде превърната в църква. Доколко това се е случило не е ясно, но преди това избраната джамията се е използвала за склад. На 10 май секретарят на Синода бил в Деде-Агач. Тук също станал свидетел на спора между свещеника на града Тодор Николов и други лица за превръщането на джамия в църква. Свещеникът не искал това да се случи, тъй като до неговия имот в града вече били поставени основите на нов храм, докато опонентите му харесали джамията, която имала изключително красива архитектура. След като тя станала църква, свещеникът не влязъл в нея. На 12 май Ст. Костов бил в Гюмюрджина. Там той се срещнал с окръжния управител Ив. Костов, който наредил да се изпрати стража в няколко села, в които свещениците изоставили новите християни. Ст. Костов и тук станал свидетел на превръщането на джамия в църква. Неговото мнение по този въпрос било колебливо. Той преценил, че сградата била в плачевно състояние, но за сметка на това пък имотите, които ù принадлежали, били с изключителна стойност. На 12 май вечерта той пристигнал в Скеч, където се срещнал с епископ Варлаам, който в същия ден отслужил молебен в клон на БНБ по случай неговото откриване. Ст. Костов бил осведомен за малобройната местна колония, състояща се главно от помаци преселници от Ахъ- Челебийско и Костурско. В присъствието на архиерейския наместник Нанков, тема на разговори била също и новата църква, както и имотите ù. На следващия ден от Даръ-Дере пристигнал свещеникът Д. Цанков, заедно с Тане Николов – комита, който бил в основата на покръстването на помаците в този град, и на още дванадесет села от района на с. Тикла (Средец), Ахъ-Челебийско. За същия този войвода и четата му с протокол № 44 от 24.10.1913 г. на Св. Синод се взело решение те да бъдат възнаградени с 20 хиляди лева за оказаното съдействие при покръстването на помашкото население. Тане Николов и четата му са съдействали на духовната мисия и в Гюмюрджина и околните села, където почти липсвала военна охрана. На 16 май Ст. Костов посетил в Серес генерал губернатора Вълков. Те разговаряли главно за недобре организираното покръстване на помаците около града. Станало дума, че когато духовната мисия пристигнала в Неврокоп, в близките села имало бунт на покръстени и непокръстени помаци, чието потушаване не било разумна идея, тъй като наличната войска била малобройна и не позволявала да се дели на части. Когато бил повдигнат въпросът за покръстването на помаците в Пекчево и Нигрита, гръцките войски ги нападнали и малкото военни части, които трябвало да охраняват духовната мисия, отстъпили. Опитът за покръстването на този край бил осуетен. Решено било да бъде изпратена нова мисия, като военните обещали този път по-добра охрана. Секретарят на Св. Синод разговарял също и с генералите Иванов и Кирков относно близкия манастир Св. Иван. Той бил на час и половина път от Серес, бил богат и притежавал много имоти в града. Г ен. Кирков обещал да съдейства за прехвърлянето на манастира към Св. Синод при условие, че Синодът ще отпусне една от сградите за военен клуб. По-голямата част от монасите в манастира били българи. Също така се било решено в една от сградите да бъде открито духовно училище, подобно на това в Бачковския манастир. На 20 май Ст. Костов бил в Драма, където в краткото време, което имал на разположение, разменил няколко думи с различни представители на властта, като се разбрали да поговорят повече след завръщането му от Кавала. На 21 май той пристигнал в Кавала, където се срещнал с подполковник Колев, с градския кмет Щерев и с околийския началник Поплуков. Били обсъдени действията на духовната мисия, която без добре обмислен план и без изрично съгласие на органите на властта, извършила покръстване в съседното село Ески Кавала и оставила там един свещеник. Няколко дни след това между охраната и помаците станал сблъсък и няколко от ранените помаци се оплакали на властите и на представителите на чужди държави в града. Ст. Костов и тримата управници взели решение при бъдещото повторно покръстване да бъдат раздавани помощи на бедните помаци. Тема на разговора им било също и учебното заведение, наречено Имарет – мюсюлманско медресе за имами. То било построено и поддържано от египетски хадиф, чийто прадядо бил родоначалник на тогавашната хадиевска фамилия и бил от Кавала или от околностите ù. В това медресе се учели над 500 души, издържани от благотворителност, като болшинството прекарвали в училището по 10-15 години. Там се подготвяли духовни кадри за помашките села, които тогава били в центъра на съпротивата като подбуждали населението. Околийският началник се заел със задачата да разучи от къде са средствата за издръжка, начина на преподаване, цел на обучението, брой и родни места на учениците. Освен това една от хубавите джамии в Кавала била превърната в църква, а друга била съборена и на нейно място, по заповед на кмета на града Щерев, били построени множество магазинчета. Повдигнат бил и въпросът за изпращането на български владика с цел да въздейства на множеството гръкомани, за да бъдат побългарени. Секретарят Ст. Костов обещал да съдейства за това, но по-важно за него било покръстването на помаците от района. На 24 май той се върнал в Драма и се срещнал с окръжния управител Добрев, който не бил против покръстването на помаците. В разговора им взел участие и неговия секретарят Д. Бъчваров, както и плацадютантът Хр. Милев. Накрая стигнали до пълно съгласие за начина на действие и за охраната, която трябвало да се даде на духовната мисия. В някои покръстени села свещениците бивали нападани. Също така жители на едно от гръцките села в близост до Драма заявили, че се отказват да бъдат под ведомството на гръцката патриаршия и искат да преминат към българската църква. Архимандрит Кирил през цялото това време стоял настрана и когато селото се откъснало от патриаршията, той не се погрижил да му намери български свещеник. Накрая управниците уверили Ст. Костов, че макар да не им влиза в задълженията, ще продължат грижите си за прехвърлянето на останалите гръкомански села към българската църква. На 25 май Ст. Костов се върнал в Серес. Отново се срещнал с генералите Иванов и Вълков, както и с началника на щаба генерал-губернатора майор Мустаков и секретаря Зелков. Една от темите на разговора им била свързана с това, че някои от покръстените в селата от Дойранско си възвърнали мюсюлманската вяра, а свещениците се оттеглили и се установили в Кукуш и Дойран. За това тяхно решение повлиял много фактът, че заплатите им не били изплащани редовно. По повод смутовете и конфликтите между новопокръстените в Пехчево, Дойранско и Кукушко, се коментирал интересът на чуждестранните консули в Солун към тези събития. В Серес една красива джамия също била превърната в църква. Освен това управляващият епархията архимандрит Евгений съумял да осигури на митрополията едно голямо и здраво здание, принадлежало преди това на османлиите. Долният етаж и една постройка в двора били дадени под наем за тютюнев склад срещу сумата от 2000 лева. Същият архимандрит Евгений успял да уреди и бързото прехвърляне на всички гръцки села от гръцката патриаршия към българската църква, както и обявяването на десетки серски гърци за българи. На 27 май Костов пристигнал в Солун и се срещнал с архимандрит Евлогий. Те обсъдили главно въпроса за построяването на параклиси в новопокръстените села
На 10.07.1913 г. пловдивският митрополит Максим съобщил на председателя на Св. Синод митрополит Василий за оттеглянето на новопокръстените в някои райони от християнската вяра. Например в Драмско, Серско и в останалите територии на Беломорието помаците помагали на гърците срещу българската войска. С протокол № 44 от 24.10.1913 г. на Св. Синод се взело решение за временно прекратяване на действията на духовната мисия, докато положението се успокои стане възможно да бъде продължено започнатото дело. В друг протокол, № 47 от заседанието на Св. Синод от 31.10.1913 г. се дават сведения за връщане на новопокръстените към исляма със съдействието на властите и за несъгласието на Синода с това. Били коментирани и протичащите събития в Гюмюрджинско и Ксантийско. Военнопленниците били освободени и те играели главна роля при връщането на техните джамии, превърнати в църкви по време на покръстването. В тези райони не допускали свещеници, а помаците необезпокоявани от никого, се отдавали на грабежи в опожарените български села. Българското население в Беломорието и Източна Тракия било подложено на жестоко отмъщение от страна на помаците, които били покръстени в лагерите и пуснати на свобода.[14]
За връщането на исляма в Ксантийско спомогнала и една арабска чета, част от която достигнала чак до Чангърдере (Чепинци) и Кушар (Оглед). В Мадан също била сформирана чета срещу покръстителите, оглавена от Фехми бей. Тя обикаляла селищата на Средните Родопи и възстановявала исляма. Така например четата, след като се установила в землището на Равнища, между селата Елховец и Смилян, възстановила вярата на исмилянци. Свещеникът Чакъров избягал от Чокманово към Чепеларе и Бачково. От с. Равнината, предрешен в турски потури, избягал и учителят Ангел Калайджията, а с него и чорбаджията Димитър Герджика. Чета се отправила и към Сьойджук (Върбина), чийто поп избягал към Карлуково (Славейно), а попът на с. Юрпек (Гълъбово) също побягнал с охраната си. През април 1913 г. в Даръдере откъм Пресека дошла турска чета и прогонила покръстителите. Четата била съставена в Кържалийско, тъй като пъдарите-полицаи Енвер и Ешрев Хакьови били откарани в Кърджали и там били обесени. Елехченският (старцевският) свещеник, като чул за четата, се преместил от джамията в колиба в местността Белите камъни и още при първите сигнали избягал. Много даръдеренски българи също избягали към Станимака (Асеновград) и останали там до отмяната на покръстването. След като се върнали, те поискали прошка от помаците и помогнали за построяването на мюсюлманското училище Руждие, съществувало до 1923 г. В Аламъдере, след като се разчуло, че чета е тръгнала да връща на помаците имената, селяните избрали и пратили в Даръдере Ахмед Маньов, Андрей Капсъза и Салих Палшейтана. След седмица се върнали без Андрей Капсъза, който бил уличен в съучастничество при покръстването. Но след като се установило, че това не е вярно, той бил освободен. За него се застъпил някой си Хасан Ангарьота от Тупуклу (Средногорци). По същото време българите побягнали от Аламъдере по поречието на р. Арда към Аламъшница, а помаците останали да палят домовете им и да ги плячкосват.
На 15.08.1913 г. османската войска за кратко време превзела Ивайловград, Папазкьой, Смолян, Харманли, Кърджали, Момчилград, Златоград и Гоце Делчев. На 31 август бил превзет гр. Гюмюрджина, на 1 септември – Ксанти а на 2 септември паднал и Дедеагач. По време на Междусъюзническата война в редиците на османската армия постъпили 32-ма долашърчани (загражденчани) и всички оставили костите си по бойните полета. На 16 август пък в Гюмюрджина турци и помаци провъзгласили автономия на територията между реките Марица, Места и Арда и учредили т.нар. Независимо западно тракийско правителство. Желанието им било да се закрепи османската власт в района. След оттеглянето на българите от Гюмюрджина в края на 1913 г. и след като помашкото население там образувало автономната област, временното правителство било оглавено от помака Хафъз Салих от с. Пандъджък, Ахъ- Челебийска околия. Под негово ръководство било създадено духовно училище и построена джамия към него. Под натиска на Великите сили и на България, османската военна власт наредила на офицерите си да се оттеглят. Те обаче не изпълнили заповедта и застанали начело на новообразуваната Западно-тракийска независима република, като на 23.09.1913 г. тя преминала под ръководството на един от офицерите на име Ешреф Кушчубашъ. Новосъздадената република си имала войска, съдилище, знаме и всички останали атрибути. Признаването и от страна на Гърция било по политически причини. Тя целяла да я отдалечи от влиянието на съседните и държави. За да бъде призната, републиката водела преговори и с Истанбул и София. Моментът бил подходящ за присъединяването и към Османската империя, но в Истанбул управниците не погледнали сериозно на това и не проявили загриженост. Великите сили и България били против независимостта на тази република. С откъсването на долината на р. Марица разстоянието до Истанбул би се скъсило. На това мнение били и лидерите на партията за обединение и прогрес Джемал, Талат и Енвер. Висшият военен османски управник Джемал паша писал в своите спомени, че Западна Тракия нямала шанс да се присъедини към Османската империя, нито да съществува като самостоятелна държава. Според споразумение между османските и българските власти в Истанбул от септември 1913 г., Одрин и Източна Тракия трябвало да преминат към териториите на Османската империя, а Западна Тракия – към България. Османската войска разположена на територията на Западна Тракия, не се подчинила на това споразумение. Но Джемал паша, след като се срещнал с управляващите Западна Тракия, успял да ги убеди. Той ги уведомил, че според споразумението от Истанбул Западна Тракия се давала на България в замяна на Одрин и че с това се целяло отношенията между двете държави да се подобрят и мюсюлманите в България да живеят един по-добър живот. При това положение те се подчинили и се оттеглили от Западна Тракия. По този повод министърът на външните работи Гешов заявил, че ако не било свалено това правителство на Западна Тракия, Великите сили щели да признаят тази държавица и османлиите нямало да се оттеглят от Балканите. Краят на Западно-тракийската независима република настъпил на 25.09.1913 г. Малко по-късно, непосредствено преди реокупацията на Родопите и Беломорска Тракия през октомври 1913 г., десетки хиляди помаци се изселили в Анадола. Това явление е описано от Л. Милетич в края на 1913 г. и началото на 1914 г., когато пътувал по тези райони и анкетирал населението и бежанците.
В българската историография се оформило мнението, че връщането на новопокръстените в исляма е станало благодарение на Васил Радославов, и неговото либерално правителство с оглед спечелването на парламентарните избори на 23.02.1914 г., и на новата външно-политическа ориентация на страната. Основна заслуга за провалянето на акцията на БПЦ има и съпротивата на помаците, оказана най-вече след началото на Междусъюзническата война от 1913 г.
Тъй като изборите за 16-то ОНС на 24.11.1913 г. не осигурили победа на управляващите, цар Фердинанд и министър-председателят Радославов се споразумели за неговото разпускане и за насрочването на нови избори. Обстоятелството, че Османската империя е напреднала в процеса на сближаване с Германия, улеснила либералното правителство да използва мюсюлманското население в Родопите и Беломорието за подсигуряването на мнозинство в Народното събрание, необходимо за ангажирането на България с Централните сили. За спечелването на насрочените за пролетта на следващата година парламентарни избори либералният лидер постигнал споразумение с турските и помашките първенци. Голяма част от това население все още нямало българско поданство, но имало право да гласува. По време на тези избори Радославов останал на власт, а в парламента влезли 13 мюсюлмански депутати. Това са първите избори, в които участвала значителна част от помаците и останалото мюсюлманско население в Родопите и Беломорието. По-късно било взето и съдбоносното решение за включването на България във войната на страната на Германия, Австро-Унгария и Османската империя.[15] Данните от гласуването за НС през 1914 г. по окръзи показвали, че либералната коалиция на В. Радославов печели най-много гласове именно в окръзите, където живее компактно помашко население – Гюмюрджински (85,5%) и Струмишки (56%).[16]
[1] Бозов, С., Права и свободи, бр. 14, 07.04.1995, с.6.
[2] Великов, Ал., Аспекти на българската политика спрямо българомохамеданите (1912-1944) – Ипр, 2000, кн. 1-2, с. 139.
[3] Георгиев, В., и Трифонов,С.,1995, с. 211.
[4] Елдъров,Св., Българската православна църква и българските мюсюлмани 1878-1944 г. – В: съдбата на мюсюлманската общност на Балканите., Т. VII, С., 2001, с. 617.
[5] Из миналото на българомохамеданите в Родопите, С., 1958, с. 121.
[6] Бозов, С., Права и свободи, бр.12, 24.03.1995, с.6; бр.7, 17.02.1995,с.6.
[7] Райчевски, С., Българите мохамедани.,София, 1998, 156,183.
[8] Миланов, Е. и др. Българите в Албания и Косово., С., 2001, с. 20.
[9] Цанков, С., Помаците. – Църковен вестник, XIII, №54/01,12,1912 г.
[10] Георгиев, В., Трифонов, С., Покръстването на българите мохамедани 1912 – 1913., С., 1995, 19-20.
[11] Иванова, Ев., Отхвърлените „приобщени“ или процесът, наречен „възродителен“ (1912- 1939), С., 2002, с.12.
[12] Георгиев, В., Трифонов, с., 1995, 268-269.
[13] Миков, В., Българите мохамедани в Тетевенско, Луковитско и Белослатинско. – Родина, 1941, кн. 3, с. 54.
[14] Елдъров, Св., 2001, с. 627.
[15] Груев, М., Политическата култура на българите мюсюлмани – проблеми на прехода от традицията към модерниста – В: Collegium Germania 4, С., 2003, 254-255.
[16] Стоянов, Я. Българите мохамедани и българските турци (1878-1998) – Международни отношения, 1999, кн.4, с. 69.