Николай Генчев
Външната политика на България (1938-1941)
(Издателство Вектор, София 1998)
Три необходими бележки
Повече от 30 години след като текстът на тази книга беше готов за печат, даже отпечатан, но след това изгорен, може би тя ще се появи на бял свят.
Това е необходимо поради три съображения:
Първо: Книгата разглежда съдбоносни събития от българската история, очертаващи един от най-бурните кръстопътища на новата ни история. И днес, 30 години след като тези събития бяха изследвани, те остават толкова актуални за българското общество, за да се разберат драматичните фази на развитието на България в ново време, нещо безкрайно нужно както за съвременното ни положение, така и за налучкване на вярната посока към нашето бъдеще.
Второ: Книгата ще разкрие мъчително трудния път към историческата истина за новата история на България и ще покаже колко необходимо е нашата култура да бъде съобразена с драмата на последния новобългарски век, а българското обществено съзнание освободено от фалшиви представи и нахални опити за манипулация.
Трето: Книгата ще бъде обнародвана без нито една промяна на текста, за да може читателската публика да види какви текстове са били изгаряни през 1968 г. и да разбере цялото безсмислие на полицейската тоталитарна цензура и нейното злокачествено присъствие на полето на българската книжнина.
Ето, собствено текста на книгата, такъв, какъвто беше създаден през 60-те години, без никакви сегашни изменения в него.
Март 1998 г.
София
Глава първа
ВЪНШНОПОЛИТИЧЕСКАТА ОРИЕНТАЦИЯ НА БЪЛГАРИЯ В НАВЕЧЕРИЕТО НА ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА
(септември 1938 – септември 1939)
В края на 30-те години на нашия [тоест вече миналия, бел. ред.] век светът отново клони към всеобща война. Отново над стария континент, още неизлекувал раните от големия европейски конфликт през 1914-1918 г., се надигат буреносни облаци.
В огромния порой на международните събития малка България трябва да избира своя път, да търси своето бъдеще, да урежда своите национални проблеми. За кой ли път през настоящото столетие България отново излиза на кръстопът.
В историческата литература тези събития, общо взето, са разгледани така: Монархо-фашистка България, ръководена от немския агент цар Борис III, още преди войната се обвързва икономически с хитлеристка Германия и насочва своята политика в германски води.[1] „След като хитлеристите нападнаха Полша, цар Борис и неговите правителства извършиха трескави приготовления за присъединяване на България към фашисткия блок“ и т. н[2] Тези заключения бяха разработени и от редица изследвачи на българската история през Втората световна война.
„Българските управляващи кръгове – пише Л. Б. Валев – вече определили своето място на страната на хитлеристка Германия, завоевателните планове на която били в унисон с техните собствени реваншистки стремежи.“[3] И така след всяка статия или монография се натрапва твърдението, че в навечерието на Втората световна война България е имала подчертана прогерманска ориентация.[4]
Тази постановка е непълна, в голяма степен неясна и едностранчива. Схематизирайки историческия процес, тя не дава възможност да се очертае мъчително трудният и болезнен подход на България към Втората световна война, омаловажава приноса на демократическите сили в предвоенната история на България.
Международното положение на България в навечерието на Втората световна война се определя от една дълга поредица от постоянно действали в нашата история фактори, от развитието на България като самостоятелна държава след 1878 г., от нейното положение след националната трагедия през 1918 г., от международната обстановка в Европа през 30-те години на XX в., от развитието на балканските отношения след Първата световна война и от една цяла серия вътрешни причини и обстоятелства.
Не приетата на доверие прогерманска ориентация определя посоките на българската външна политика, а, както ще видим по-нататък, тази политика е продукт на един сложен комплекс от причини.
[…]
Външнополитическата ориентация на България в навечерието на Втората световна война произтича от цялата нейна история като буржоазна държава, в която, от друга страна, бяха преплетени традициите и наследството още от времето на турското господство. Българската външна политика беше в най-пряка зависимост от нерешените проблеми на балканските отношения.
[…]
След Първата световна война българската външна политика въпреки нейните зигзаги се определяше от последиците на Ньой. България беше победена и демилитаризирана страна, изолирана от своите съседи, поставена под контрола на Обществото на народите. Западните европейски сили бяха против нея. След Октомврийската революция Русия престана за дълго време да бъде фактор на Балканите. Бившата съюзница Германия се гърчеше в собствените си проблеми.
Тази обективна обстановка и вътрешнополитическото развитие на България определяха основните насоки на Българската външна политика между двете световни войни. Скицирани най-общо, трайните основи на тази политика чак до средата на 30-те години бяха следните:
1. Лоялност към великите сили-победителки, за да се смекчат клаузите на мирния договор. От политиката на сервилност и от същността на социалния строй произтичаше антисъветският дух на българската външна политика.
2. Добросъседски отношения с балканските страни, за да се избягват всякакви усложнения и евентуални удари срещу българската държава, лишена от редовна армия.
3. Умерен и мирен ревизионизъм и реваншизъм, разчитащ на дипломатически средства, на закрилата на ОН и на двусмислените клаузи на Ньойския договор. Защита на българските малцинства в Тракия, Македония и Добруджа.
Тези основни начала на българската външна политика я правеха пасивна, сервилна и предпазлива, за да я превърнат в политика на изчакване на по-добри времена.
В началото на 30-те години обаче в политическото развитие на Европа ясно се набелязва тенденцията за ревизия на мирните договори. Ревизионизмът става могъщо средство, с помощта на което отделните държави се стремят да изменят следвоенното статукво в своя полза.[5] През 1931 – 1932 г. договорите за мир са вече разклатени. В 1932 г. Лозанската конференция премахва репарациите. Същата година е изпразнена Ренания, след това Саарската област. На дневен ред се поставя и въпросът за Судетите.
Българската външна политика бързо реагира на новите тенденции, тъй като те непосредствено докосват нейните интереси. Поради това тя следи със затаен дъх събитията в Германия през 1933 г., които установяват фашистката диктатура на Хитлер и откриват определени аспекти на ревизионизма в европейската политика.
В съответствие с изменящата се обстановка българската външна политика започва да проявява първите признаци на пробуждане. Това са нейните опити в началото на 30-те години да разкъса обръча на балканската изолация чрез подобряване на отношенията с Югославия. Но българската инициатива предизвиква бурна и спонтанна реакция в другите балкански страни, която довежда до създаването на Балканското споразумение през 1934 г. България се обявява против новия балкански блок, тъй като той е продиктуван от общия интерес на Румъния, Югославия, Гърция и Турция да се противопоставят на ревизията на Ньойския договор и е насочен против България, против нейните опити да се сближи с Югославия, да отслаби антиревизионистичните тежнения на балканската политика.[6]
Втората основна линия в развитието на отношенията на България с другите страни се изразява в постепенното стопанско сближение с Германия предимно в областта на търговията.
[…]
Българо-германското търговско сближение и сътрудничество трябва да се обяснят преди всичко с благоприятните структурни, геополитически и традиционни културно-исторически условия. То се дължи главно на разнородните стопански структури на двете страни, на сигурните и незастрашени от други външни фактори водни и железопътни съобщения, на географската близост и на традицията в областта на взаимната търговия, довела до установяване на солидни и продължителни връзки между търговския делови свят на двете страни.
От друга страна, едностранното търговско обвързване на България с германския пазар се дължи също на редица политически обстоятелства, наложени на България след Първата световна война. България е лишена от своите естествени морски съобщения със западния свят, като насилствено е откъсната от Бяло море. В същото време Съветският съюз е изолиран от Балканите. Западните сили за известно време са изоставили балканските страни сами под ударите на германското безкръвно икономическо завладяване.
[…]
И въпреки германския търговски монопол във всички страни на Югоизточна Европа те рязко се разграничават в своята външнополитическа ориентация в решителния момент на войната. Югославия и Гърция се обявяват против Германия; Унгария, България и Румъния тръгват с нея; Турция остава да нагажда своята политика според хода на войната. Съвършено ясно е, че да се извежда външнополитическата ориентация на България вулгарно-материалистически само от търговските ѝ отношения означава да се върви по лесен, но несигурен научен път.
Освен това, външната търговия, макар и една от най-динамичните стопански области, не е единствено достатъчен икономически белег за характеристиката на стопанската, а още по-малко на политическата ориентация на една държава.
[…]
И така, в навечерието на Втората световна война, намирайки се на един важен географски и военно-стратегически кръстопът, зависима финансово от западните сили и търговски от Германия, заобиколена от държави-победителки, изолирана в международно отношение, откъсната от своята освободителка Русия, въпреки набелязващата след 1934 г. тенденция за възстановяване на връзките със СССР, при подчертана политическа резервираност на българската буржоазия, поради нейния страх от болшевизма, България трябваше отново да търси път за регулиране на своите международни проблеми, останали като наследство от историята.
Преди всичко България трябваше да излезе от положението на международна изолация, за да може да предприеме една активна външна политика. Този стремеж на българската външна политика намери израз в подобряващите се отношения с Югославия. Плод на политиката на българо-югославското сближение беше подписаният на 24 януари 1937 г. в Белград от министър-председателя Георги Кьосеиванов договор за вечно приятелство между България и Югославия.[7]
Но въпреки пакта за вечно приятелство и шумно манифестираното, особено от българска страна, сближение с Югославия, отношенията между двете страни не можеха да се регулират на една трайна основа – между тях оставаха остри, тлеещи противоречия, свързани с македонската проблема.
Отношенията на България с Гърция и Турция в навечерието на войната се определяха главно от въпроса за Тракия и излаза на Бяло море. След конференцията в Спа през 1920 г., когато Съюзните и сдружени сили отстъпват Тракия на Гърция, трите балкански страни изработват свои концепции по тракийската проблема.
България разглежда Тракия като свое естествено географско продължение до Бяло море. Тя смята, че излазът на Егея трябва да бъде териториален или чрез една неутрализирана зона, която да гарантира неговата сигурност.
Под излаз на Егея Гърция разбира свободна зона в някое беломорско пристанище и няколко пъти кани България да приеме стопански излаз в Солун срещу отказ от чл. 48 на Ньойския договор. Турция също се обявява против българския териториален излаз, тъй като заплашва сигурността на Турска Тракия.[8]
Отношенията с Румъния в навечерието на войната се определят изключително от проблемата за Добруджа. България се стреми да уреди добруджанския въпрос чрез изглаждане на спорните въпроси между двете страни и чрез една спогодба относно режима на румънското малцинство в България и на българското малцинство в Румъния. Но преговорите, водени през 1936 и 1937 г., не дават резултати.[9]
Така тези сложни балкански отношения стават още по-комплицирани след засилването на тенденциите към ревизия на мирните договори. Като плод на новите елементи в международните отношения идва Солунското споразумение от 31 юли 1938 г., сключено между България и държавите на Балканското споразумение. Според това споразумение Югославия, Турция, Гърция и Румъния се отказват от приложението на част IV (военни клаузи) на договора за мир и от постановленията, съдържащи се в Конвенцията за границата на Тракия, подписана в Лозана на 24 юли 1924 г.[10]
По силата на Солунското споразумение България придобива право на свободно въоръжение, а Турция, Гърция и България премахват демилитаризираните зони по границата на Тракия.
Такова е най-общо положението на България в навечерието на Мюнхен. Линията на сближение с Югославия и пактът за вечно приятелство до голяма степен успяват да неутрализират Балканското споразумение. Но този резултат не би трябвало да се разглежда единствено като успех на българската политика. По-скоро той е плод на засилващите се противоречия в Балканската антанта под давление на Германия. Плод на същите противоречия е и Солунското споразумение.
Тези два крупни факта. на българската външна политика в навечерието на войната обаче не изменят съществено положението на България. Тя продължава да бъде изолирана в света и на Балканите. Нейната дипломация продължава да стои на изчаквателна позиция, следвайки със скрита надежда развитието на международните отношения. До Мюнхен България изобщо не е в състояние да води активна външна политика.
Основната линия на нейната външна политика се гради върху позицията на неангажираност, манифестирана през 30-те години и особено в навечерието на Мюнхен многократно.
По време на итало-абисинската война през 1936 г. България подписва договора за икономически санкции срещу Италия. Българското правителство не се присъедини към Антикоминтерновския пакт. То отказва да признае фашисткия режим на генерал Франко в Испания. В Обществото на народите българската дипломация не последва екстремистките инициативи на хитлерска Германия, а продължаваше да сътрудничи с великите сили и да подкрепя всички актове, насочени против агресията.
Политиката на неангажираност се изяви още по-ясно в навечерието на Мюнхен, когато зреещите международни конфликти, в основата на които стоеше Германия, караха правителството да действа с максимална предпазливост. Резултат на тази политика е създадената през 1937 г. нова стопанско-политическа концепция, която предвижда да се ограничи процесът на стопанското обвързване с Германия. И Действително през 1938 г. германо-българският търговски обмен рязко се намалява – от 162,2 милиона РМ за 1937 г. износът за Германия спада на 56,4 милиона.[11]
Германия е разтревожена от тази тенденция. Нейната дипломация предприема стопански и политически натиск върху България. Когато в началото на 1938 г. българското правителство иска от Германия заем за военни доставки 100 милиона РМ, преговорите се провалят. Цар Борис изпраща в Берлин специална делегация начело с бившия министър на финансите Рясков, за да обясни пред фелдмаршал Гьоринг личното желание на царя да поднови преговорите. Въпреки че преговорите са подновени, резултатите от тях не удовлетворяват българското правителство. Вместо исканите 100 милиона, на 12 март 1938 г. България получава едва 30 милиона РМ.[12]
По този начин Германия запазва, възможностите си за натиск и шантажиране.
Българското правителство отговаря на германския натиск с контрадействие, което е твърде показателно. През пролетта на 1938 г. то сключва с група френски банки заем от 375 милиона франка, главно за закупуване на железопътни съоръжения и оръжие.[13]
По същото време и малко по-късно правителството прави сондаж за получаване и на английски кредит.[14]
Германия е силно раздразнена. В началото на август 1938 г. стопанският съветник Клодиус извиква българския посланик в Берлин Драганов и му заявява, че германското правителство е разтревожено от българската постъпка, че точно в сегашната обстановка, когато Англия и Франция искат чрез едно методично действие да попречат на Германия да участва във външната търговия на източноевропейските страни, България сключва финансов договор от този род. В много страни според Клодиус този жест на българското правителство се разглежда като успех на антигерманската политика в Югоизтока. Клодиус заплашва България, че ако този заем бъде реализиран във Франция и България закупи оттам железопътни съоръжения и оръжие, това ще създаде големи затруднения за уравновесяване на германо-българския търговски баланс.[15]
Успоредно със стопанския натиск Германия и Италия се опитват да окажат и дипломатическо давление. През лятото на 1938 г. италианският посланик в София маркиз Таламо разговаря с цар Борис и Кьосеиванов, канейки България да се присъедини към оста Рим-Берлин. През юни неговата инициатива е продължена и от германския посланик Рюмелин.
Цар Борис обаче отклонява тези покани, като заявява на Рюмелин, че „България възнамерява да води своята външна политика без определени връзки и че една такава независима политика е именно в интерес на оста“[16].
Причините за тази политика не се коренят само в неблагоприятните международни позиции на България, но и в нейното вътрешно положение. До 1938 г. съотношението на вътрешните социални сили по проблемите на външната политика е още неустановено. Германия, която поощрява с всички средства фашистките сили в България, която масово вербува агентура сред военните и политиците, се натъква на известна съпротива сред българската буржоазия, която не би могла изведнъж да тръгне след Хитлер по пътя на реваншизма поради редица съображения от външен и вътрешен характер.
При такова положение идва Мюнхен, за да възвести на света, че войната е вече неминуема.
* * *
На 29-30 септември 1938 г. в Мюнхен се събират Чембърлейн, Даладие, Хитлер и Мусолини. По искане на Хитлер те решават да предадат Судетската област на Германия и по този начин предопределят съдбата на Чехословашката република. Мюнхен е една тъжна и нещастна прелюдия към Втората световна война.
Англия и Франция капитулират пред Хитлер. Тяхната дипломация наивно се надява, че като отстъпва пред европейския диктатор, може да отложи войната. Изолирайки Съветския съюз от европейските проблеми, Чембърлейн и Даладие се стремят да насочат ударите на Германия на изток, да спасят западната цивилизация от агресията на фашизма. Но техните сметки се оказват неверни.
Мюнхен даде огромни политически и военностратегически предимства на хитлеристка Германия, разголи слабостта на западните държави, поощри агресията и откри непредотвратими възможности за нова световна война. В същото време тази среща се превърна в един открит заговор против съдбата и сигурността на малките европейски държави.[17]
Българската външна политика не е изолирана от Мюнхенския сговор. Цар Борис III взема непосредствено участие в подготовката на съвещанието на четиримата. В началото на септември 1938 г. като гост на английския крал царят има две продължителни срещи с Чембърлейн. Това става в разгара на германо-чешката криза. Чембърлейн бил получил вече от Франция съгласие за съвместни постъпки пред Чехословакия, за да я принудят да сведе глава пред Хитлер. Чембърлейн помолил цар Борис да убеди Хитлер да не действа едностранно по Судетския въпрос, а да го разисква заедно с Англия и Франция. Иначе Англия не би могла да възспре Франция да не обмисли общи мерки със Съветския съюз.
От Лондон през Швейцария Борис III се озовава при Хитлер. След разговора с него царят изпраща обратно в Лондон своя секретар Ханджиев, който отнесъл лично писмо до Чембърлейн със следното заключение: „Судетската област трябва да се пожертва, за да се спаси чехословашката държава и мирът в Европа.“ В отговор той получил благодарствено писмо от Чембърлейн, което показал на председателя на Народното събрание Стойчо Мошанов през септември 1938 г.[18]
По-сетне цар Борис разказва за тази своя мисия и на един американ! ски полковник. „През 1938 г. тръгнах да хлопам, срещнах се с всички държавни глави и, колкото да бях малък, се мъчех да направя нещо за мира.“[19]
Духът на Мюнхен, духът на ревизия на мирните договори, бързо прониква на Балканите, променя политическия климат, предизвиква бурни политически движения. Ето как английските наблюдатели описват това надигане на духовете: След завземането на Судетите и уреждането на въпроса с унгарските малцинства в Словашко и Рутения в Югоизточна Европа се надига вълна от ревизионизъм. „В кафенетата и други обществени места чертаят карти, постоянно говорят за подновената акция на ревизия в тази част на Европа. Докато по-рано това е ставало повече или по-малко от теоретически интерес, днес в него се влага чувство, като се смята, че пак нещо може да се случи.“[20]
Това ново психическо състояние изведнъж превръща Балканите от един досега спокоен район в център на дипломатическа и политическа активност.
В началото на ноември 1938 г. югославският министър-председател Стоядинович патетично заявява, че „Югославия няма да отстъпи нито сантиметър от своята земя. Границите на Югославия бяха справедливо начертани, запечатани с кръв, изрязани с меч и определени с костите на героите.“ На 25 ноември Турция провежда шумни тържества по случай завладяването на „хубавия ни Одрин – нашата врата към Запада“, както пише вестник „Йени Сабах“на 26 ноември 1938 г. На 4 и 5 ноември югославският регент Павел спешно отива на гости на румънския крал Карол I в Букурещ. След това крал Карол поема пътя за Лондон.[21]
После той гостува на Хитлер и Гьоринг, където настоява да се запазят границите на Румъния със СССР Унгария и България.[22]
Реакцията в България е точно в обратната посока. Още на другия ден след Мюнхен група политически лица – Никола Мушанов, Александър Цанков, председателят на Св. Синод Неофит, ректорът на Университета проф. Станишев, председателят на ПЕН-клуба проф. Б. Филов и Атанас Буров поздравяват телеграфически четиримата за „свръхчовещките усилия, положени от тях да спасят света от една нова катастрофа“[23].
Българският печат подема този мотив и широко започва да тръби, че е настъпил краят на несправедливостта. „Европа от 1919 г. е вече мъртва – пише в. „Слово“. След Судетския въпрос трябва да се разрешат всички останали открити въпроси. Само след като това стане, може да има истински мир.“ „Ревизията, която се считаше за невъзможна, е прокарана“ – тържествува в. „Утро“. „След Германия трябва да дойде ред на другите обезправени народи – Унгария и България“ – подсказва в. „Дневник“.
Откритата пропаганда в полза на ревизията на Ньойския договор предизвиква бурни вълнения сред българското общество. Полицейските разузнавателни данни от това време показват, че навсякъде са се появили силни надежди за връщане на отнетите от България земи, за поправяне на несправедливостта, наложена от мирната конференция.[24]
Социалните и политическите сили в България разбират, че настъпва един решителен исторически момент, когато не само ще се определят насоките на българската външна политика, но и ще се решава съдбата на България. От друга страна, техният класов инстинкт ги подтиква към действия в защита на своите социални и политически интереси през настъпващото смутно време.
Спокойното до вчера българско общество изведнъж се превръща в разбунен кошер. Естествено е да се очаква, когато германската политика тържествува върху европейския континент, най-динамично в политиката да се хвърли фашисткият прохитлеристки лагер.
Фашистките среди имат по това време голямо влияние върху българската политика. Тяхната социална опора беше преди всичко онази част от българската буржоазия, която беше свързала своята стопанска дейност с германския пазар, т. е. хилядите български едри и средни търговци, мисионери, посредници, агенти в германо-българските сдружения, акционери в смесените българо-германски предприятия.
Наред с това фашистките, прогермански среди имат огромно влияние в армията и бюрократичния държавен апарат – това са стотици висши и средни офицери, една грамадна армия чиновници от министерствата, от банките, свързани с Германия, и от други държавни и частни ведомства.
Фашистките идеи пускат своето отровно жило и в съзнанието на една част от българската националистическа интелигенция. Тези идеи частично засягат и отделни слоеве от средните класи и от народа, особено част от младежта, организирана в многобройни национални и фашистки организации. Със своите идеи за реванш и за национално обединение фашистката идеология прониква и сред определени среди на многобройната емиграция от Македония, Тракия и Добруджа.
Историческите обстоятелства при формирането на фашизма в България и особеностите на политическия режим, установен след 1935 г., опиращ се предимно на монархическия институт, на армията и бюрократично-полицейския апарат, не дават възможност, както в Германия и в някои други страни, да се изгради единна концепция на българския фашизъм по проблемите на външната политика.
В навечерието на войната фашисткият лагер е разделен на две части. Съществуваше едно екстремистко, безрезервно прогерманско реваншистко крило. Начело на това крило стоят група действащи офицери, сгрупирани около генерал Луков, много офицери от запаса начело с генералите Жеков и Шкойнов. Тук се числяха Народното социално движение на Ал. Цанков, Съюзът на българските национални легиони, Ратниците за напредъка на българщината, националистическата професорско-офицерска формация „Отец Паисий“ и няколко дребни формирования с тоталитарни програми. Естествено към това крило гравитираха и македонстващите начело с Ив. Михайлов.
Оформено в навечерието на войната (1935-1938 г.), екстремисткото националистическо крило на българския фашизъм нямаше широка социална база. То се крепеше върху силата и парите на търговско-гешефтарската буржоазия, свързана с Германия. Много от неговите формации са пряко субсидирани от германските разузнавателни централи, а известна част от неговите водачи са подкупени чрез комисионните за посредничество. Полицейските агенти например донасят, че СБНЛ и ратническата организация са богато субсидирани направо от германското правителство.[25]
В средите на българската буржоазия, която е отрекла буржоазно-демократическите принципи и се стреми към тоталитарен, военно-бюрократичен или фашистки режим, обаче съществува и едно второ крило. Това умерено националистическо, неутралистко крило от 1936 г. насетне се води от министър-председателя Г Кьосеиванов. То обединява около себе си онази част от буржоазията, която се стреми към по-реалистична национална политика. Това крило има много привърженици в армията, особено сред по-младите офицери, начело с убития при атентат, организиран от екстремистите през ноември 1938 г., началник на генералния щаб – генерал Пеев. Силно влияние умереното крило има и сред огромната чиновническа бюрокрация. Към него гравитираха някои дейци и привърженици на Народната (народняшка) партия и на Демократическия сговор, които не бяха пожелали да се върнат върху позициите на буржоазната демокрация.
Докато екстремисткото крило на фашистките формации се опира главно на силата и влиянието на хитлеристка Германия и се стреми да подчини в името на своите тясно егоистични кастови интереси националните проблеми на германската политика, умереното крило на Кьосеиванов се крепи изключително върху политическата власт и на двореца. То се стреми да провежда политика, отговаряща на общите интереси на българската буржоазия и на българската държава.
Това е водоразделът между двете крила. Поради това Мюнхен ги сблъска в една твърде остра борба.
През есента на 1938 г. екстремистките фашистки среди започват бурна националистическа кампания срещу неутралисткия курс на правителството. Начело на тази кампания се опитва да застане Ал. Цанков, все още лелеещ мечтата за общобългарски „фюрер“. Първоначално Цанков е резервиран и апелира в парламента за умереност[26], но под влияние на германската дипломация се впуща в бясна националистическа кампания, съпроводена с апология на германския райх.
По нареждане на Цанков ръководителите на Национално-социалното движение тръгват за провинцията, за да подстрекават своите привърженици към активни действия и да застанат начело на националистическата вълна.[27]
По същото време Цанков установява връзки с генерал Луков за обединяване на националистическите и фашистките сили с прогерманска ориентация. През декември 1938 г. се провеждат съвещания, на които се обсъжда въпросът за една обща коалиция между легионери, македонстващи-михайловисти и авторитарната група „Млада България“ под ръководството на Национално-социалното движение.[28]
Наред с политическата дейност Цанковото движение и другите фашистко-екстремистки среди подемат силна пропагандна кампания за „хегемонията на българския дух на Балканите“, за „господството върху трите морета“.[29]
Разработва се фашистката теория за естествената биологична експанзия на българите към Беломорието и другите български земи под чуждо робство.[30]
Сам Ал. Цанков призовава българската младеж към издигане на „Светите национални идеали“, към създаване на „велика България -господарката Балканския полуостров.“[31]
Мюнхен силно активизира и екстремистките фашистки среди в армията. Те започват открита атака срещу правителството и царя, обвинявайки ги в страх и мекушавост, които проиграват добрите перспективи за разрешаване на националните проблеми. Офицерите – екстремисти заявяват на всеослушание, че ако не се постигнат националните идеали, много хора ще бъдат изхвърлени на политическото бунище.[32]
След Мюнхен ген. Луков започва серия сказки пред действащи и запасни офицери в този дух, като зове за реванш и подкрепа на хитлеристка Германия.[33]
Още през септември 1938 г. той се опитва да създаде нов политически център, като търси сътрудничеството на Ал. Цанков.[34]
Много активен става и прононсираният германски агент генерал Жеков. Той подбутва германското посолство в София против правителството, коментира пред неговите сътрудници надигането на националистическия дух като опит да се измъкне страната от външната и вътрешната стагнация, в която я вкарал сегашният бюрократичен режим. Хората около генерал Жеков внушават на германците, че трябва да се смени „винаги болният“ министър-председател с една по-силна личност. В такъв смисъл е изпратено и анонимно изложение до царя, което според германския шарже д'афер Бюлов представлявало жива критика срещу династията и искане да се поставят начело на страната „най-добрите елементи“ на нацията.[35]
Националистическите акции на Народно-социалното движение и на военните екстремисти са безрезервно подкрепяни от СБНЛ и ратниците. След Мюнхен те също подемат бурна прогерманска пропаганда.[36]
Както съобщават полицейските донесения, през ноември 1938 г. СБНЛ и ратниците са „единодушно сплотени и наредени зад българския малцинствен въпрос“. Най-дейни в това отношение са националните легиони. Те според полицията са начело на всички улични акции в защита на териториалните искания.[37]
Надигат се и фашистките среди сред организациите на добруджанци, македонци и тракийци. През ноември 1938 г. се устройват демонстрации в Русе, Варна, Шумен, Разград и други градове и села в близост до българо-румънската граница в Добруджа.
Връх на фашистките националистически движения е софийската демонстрация на 27 ноември – деня на подписването на Ньойския договор. Огромни тълпи от студенти, от македонстващи и партизани на фашистките организации изпълват софийските улици с лозунги за незабавна ревизия на мирния договор, с викове „Да живее Хитлер!“. Почувствало опасността от силната фашистка опозиция и разливащата се в страната нациноалистическа вълна, правителството разгонва с военни и полицейски сили ньойските демонстрации.[38]
Обстановката след Мюнхен силно активизира и Българо-германското дружество в София. В края на 1938 ѝ началото на 1939 г. дружеството засипва страната с хитлеристка пропагандна литература, урежда сказки и събрания, посещение на български учени, писатели и журналисти в Германия и т. н.[39]
Така след Мюнхен националистическите прогермански среди, които обединяват платените функционери на германската агентура в България, фашистките организации, прогермански възпитаните офицери и генерали и част от националистическата интелигенция надават силен вой за ревизия, атакуват правителството за неговата мекушавост, разгръщат огромна пропаганда за реванш. Това е първият силен предвоенен крясък на бития през Първата световна война неразумен български национализъм, този път проявен с прогерманска фашистка окраска. В настъпващите съдбоносни дни този национализъм тепърва ще играе все по-голяма роля в определянето на българската политика, тъй като има широк прием сред българската буржоазия, респектираща външна опора, и големи връзки и влияние сред правителствените и дворцовите среди.
Но Мюнхен активизира и буржоазнодемократичната опозиция от бившите политически партии, които в основни линии, както ще се посочи и по-нататък, гледат към Англия и Франция. Буржоазната опозиция обхваща привържениците на Демократическата партия начело с Никола Мушанов, сменил по време на изборите за XXIV ОНС починалия лидер на демократите Ал. Малинов. Тук се числи и Народната партия, ръководена от Атанас Буров, М. Маджаров, Петко Стайнов и Цвятко Бобошевски. Към тази политическа концентрация гравитира и Ляпчевото крило на Демократическия сговор, ръководено от Григор Василев. Тук естествено трябва да се отнесат и повечето от привържениците на либералните фракции, които не преминават на фашистки позиции, а също така дълбоко раздвоената Радикалдемократическа партия.
Буржоазният опозиционен лагер и различните негови съставки преживяват една разтърсваща еволюция след Първата световна война. След преврата на 9 юни 1923 г. много от тях се сближават с фашизма. По-сетне те постепенно се оттеглят от фашистката идеология и възстановяват своите стари буржоазнодемократически концепции и програми. Това противоречиво развитие, довело до различни възгледи и концепции, тика буржоазните партии в различни политически комбинации, намалява тяхното влияние в страната. Но въпреки различията по вътрешните въпроси техните основни ядра си запазват своите традиционни възгледи по външнополитическите проблеми. Те са против Германия, за една прозападна ориентация. У някои дейци на буржоазния лагер още тлее и старото русофилство.
Именно поради това след Мюнхен те отново се опитват да излязат на политическата сцена с определени програми. От тези среди започна първоначално да пълзи мълвата, че Лондон и Париж са готови да съдействат на България в мирната ревизия на Ньойския договор, но правителството не може да отстои националните идеали.[40]
Тези среди започват да атакуват и политиката на царя, който също е обвинен, че проиграва националните интереси на България.[41]
Целите на буржоазната опозиция са ясни – да дискредитира правителството, да се добере до властта и да насочи външната политика на България към Англия и Франция. Именно поради това, осъждайки пасивността на правителството, буржоазните партии лансират идеята за създаване на национален кабинет от двете фракции на парламента. С тази цел през ноември 1938 г. водачите на тези партии заедно с някои от лидерите на дребнобуржоазните политически формации и съвместно с Цанков изпращат меморандум до царя, като настояват за „национален кабинет, който, като опрян на доверието на короната и народа, ще възстанови народната сплотеност и единство.“[42]
Но на 10 декември чрез съветника Груев царят отказва да приеме Никола Мушанов, Димитър Гичев, проф. Тодор Данаилов, Боян Смилов, Кръстьо Пастухов и Александър Цанков под предлог, че те не представляват политически партии, тъй като партиите са разтурени, а той не би желал да оскърби кабинета и народните представители.[43]
Успоредно със сондажите в двореца буржоазните опозиционни партии засилват атаките срещу правителствената политика и в парламента. На 9 ноември 1938 г., обединявайки дребнобуржоазната опозиция и гласовете на фашистко-екстремистките сили в парламента, те успяват да бламират правителствения законопроект за увеличаване на кредита на официоза „Днес“.[44]
Но чрез бързи и ефикасни маневри, чрез привличане на ярката опозиционна фигура на Ив. Багрянов, цар Борис и Кьосеиванов успяват да предотвратят и парализират начеващото се обединение на буржоазните опозиционни сили. На 16 ноември 1938 г. се съставя шестият поред кабинет на Г Кьосеиванов.
Така буржоазната опозиция, която имаше слабо влияние в българския политически живот, не можа след Мюнхен да излезе извън рамките на своята чисто легална и подчертано царедворска политика и да се превърне в силен фактор, за който ще се държи сметка при определяне на посоките на българската външна политика.
След Мюнхен се активизира и дребнобуржоазната демократическа опозиция, към която се числят различните крила на БЗНС, специално БЗНС „Врабча“ и БЗНС „Пладне“, политическият кръг „Звено“, нелегалният Военен съюз и БРСДП.
Централно място сред демократическата дребнобуржоазна опозиция заемаше БЗНС, който по традиция продължаваше да има силно влияние сред селячеството. Въпреки обаче антифашистките и антивоенните настроения на селяните, които следваха крилата на БЗНС, отношението на политическите лидери на земеделското движение към националните проблеми в навечерието на войната е твърде различно. Една част от земеделските дейци вървят с правителството или преминават на открито фашистки позиции, други са заедно с буржоазната опозиция, а трети манифестират русофилски настроения и търсят сътрудничество с БРП.
Ръководните среди на БЗНС (Врабча) и особено неговият лидер Димитър Гичев непрекъснато се заплитат в политически комбинации, които целят да изтикат Съюза с помощта на двореца отново до политическата власт. За разлика от „Врабча“ пладненци стоят в по-крайните редици на антифашистката опозиция и проявяват на моменти определена склонност към сътрудничество с БРП.
Но позициите на БЗНС, въпреки неговото влияние в страната, не са оказвали чувствително влияние върху българския политически живот, тъй като според досегашните изследвания БЗНС, поставен извън законите, не функционирал нормално като политическа организация,[45] а неговите дейци не са имали онова влияние и връзки с меродавните политически кръгове, с които е разполагала буржоазната опозиция, за да могат да влияят иззад кулисите.
Важно място сред дребнобуржоазната опозиция заемаха политическият кръг „Звено“ и Военният съюз. След 1935 г., когато биват изтикани от властта, тези две формации преживяват една твърде бърза еволюция към леви и радикални позиции. „Звено“ и Военният съюз се манифестират в навечерието на войната като републиканци, врагове на династията и лично на цар Борис. Техните външнополитически убеждения постепенно клонят към СССР и естествено ги сближават с БРП. Но в навечерието и след Мюнхен политическият кръг „Звено“ не проявява никакви признаци на обществена дейност.[46]
Неговото ръководство все още не е казало своята дума по външната политика на България. До започването на войната и Кимон Георгиев, и Дамян Велчев, и генерал Владимир Заимов предпочитат да изчакат развоя на събитията в мълчание, без да се появяват активно на политическата сцена.
За разлика от „Звено“ БРСДП бързо определя своето отношение към проблемите на войната, мира и националните претенции. Но тя няма единна политическа концепция. Поради зигзагообразното си развитие по време на фашистката диктатура тя беше дълбоко раздвоена. Нейното дясно крило начело с Кръстьо Пастухов се стреми преди всичко към сътрудничество с буржоазната опозиция. Лявото крило ратува за единодействие с БРП, а някои негови дейци и за една просъветска ориентация на българската външна политика.
Но въпреки различията БРСДП стои на антифашистки и антигермански позиции. След Мюнхен БРСДП открито декларира, че България ще спечели много, „ако бъде лоялна и внимателна към великите сили и ако особено държи сметка за общественото мнение, изразено в печата и парламентите на големите и велики демокрации, в 'лицето на Англия, Франция и САЩ“[47].
В унисон с буржоазната опозиция социалдемократите препоръчват политическа ориентация към Англия и Франция.
Сложната обстановка след Мюнхен кара и БРП да определи ясно своето отношение към външнополитическите проблеми. В един циклостилен позив на ЦК на БРП, озаглавен „Политическото положение след Мюнхенското споразумение на четиримата“, се посочва агресивността на Германия и Италия и политиката на насърчение от страна на Англия и Франция, които тласкат агресивните сили към териториално завладяване на дунавските и балканските страни. Този позив определя „Българското правителство като лакей на Хитлер“ и апелира за изграждане на национален демократичен фронт против фашизма, за „мирно разрешаване на всички спорни въпроси на националните малцинства и пр. и създаване на блок на тия заплашени страни заедно със световната демокрация и СССР“[48].
Един доклад на ЦК на БРП от края на 1938 г. ясно определя задачите на партията във външнополитическата област – засилване на пропагандата срещу проникването на германския и италианския фашизъм на Балканите, създаване на мощно движение в защита на националната независимост, споразумение с балканските държави за обща отбрана срещу фашистката агресия, мирно уреждане на спорните балкански проблеми, борба за събаряне на фашисткото правителство и за създаване на народнофронтовско правителство, което ще осъществи „идеала за свободно и щастливо обединена България“[49].
А малко по-късно, когато в началото на 1939 г. се набелязва тенденция за сближаване между СССР Англия и Франция, БРП още по-определено издига искането за балкански отбранителен блок и за съюз със световната демокрация от Англия, Франция, СССР и други страни за борба срещу фашизма.[50]
В навечерието на войната БРП поставя ясно проблемите на външната политика. За разлика от буржоазните среди тя апелира за съюз със СССР, в унисон с буржоазната опозиция за сътрудничество с Англия и Франция против агресията на фашизма, за мирно уреждане на балканските проблеми. Но за съжаление БРП не беше успяла по това време да организира един мощен народен фронт, за да може да стане фактор, за който ще се държи сметка при определяне на външнополитическата ориентация на България.
Разтревоженото и търсещо обществено мнение след Мюнхен резонира твърде бързо и в парламента. Наред със споменатата вече хвалебствена телеграма на политическите дейци, някои от които бяха парламентаристи, тук се чуха и силни гласове против Мюнхенската сделка. Българският парламент беше един от малкото в Европа, където се изказаха съжаления, че в Мюнхен е отсъствал СССР Представителят на буржоазната опозиция Григор Василев заявява, че „славяните отсъстваха от Мюнхен, но без тях не могат да се решат проблемите на Дунавския басейн.“ Петко Стайнов – друг представител на опозицията, констатира, че Мюнхен слага край на Обществото на народите, че България при немощта – дипломатическа и военна, в която е изпаднала нашата освободителка Русия, която не може сега засега да бъде фактор в подкрепа на българската външна политика, трябва да се стреми към сближение със Съседите при запазване на легитимните национални интереси.
Против елиминирането на СССР се изказва и председателят на Комисията по външните работи в XXIV народно събрание Георги Говедаров. Той изказва съжаление, че Европа е оставила да бъде влачена от събитията, „раздробена, като че ли без компас, без духовен поглед“.
В парламента бяха пренесени същите искания, които широко бяха завладели българското обществено мнение. Бившите сговористи Григор Василев, Петко Стайнов и социалдемократът Димитър Нейков призоваха за отпор срещу германската агресия в сътрудничество със западните демокрации. Апология на неутралитета беше направена и от Георги Говедаров, който призовава „да се пазим да бъдем сателити или шутове в големия двубой“.
Интересно е да се отбележи, че след Мюнхен в българския парламент се чуват съвсем слаби гласове в полза на Германия и Италия. Само националлибералът Георги Петров поиска да се „Благодари на провидението, че се създадоха условия, които ни позволяват да поставим нашите проблеми, което е и наша длъжност“ и да се възползваме от динамичната политика на оста Рим-Берлин, тъй като Англия и Франция няма да защитят България. Против него енергично се обявяват д-р Никола Сакаров, който пледира против едностранно обвързване, за търговски връзки с Англия и Франция, и Димитър Нейков, който настоява България да не тика главата си между двете оси и да не забравя германския „Drang nach Osten“.[51]
След Мюнхен българският парламент, който отразява настроенията на широките среди на българската буржоазия и на значителни леви политически сили, проявява максимална сдържаност, решително настоява да се пази неутралитет, да се следва политика на необвързване, на разбирателство с балканските народи. Но и тук беше манифестирано едно дълбоко разтрояване относно генералната ориентация на българската външна политика. Отново българската буржоазия проявява своя традиционен стремеж да се търси велик покровител на съдбините на България и отново пред българската външна политика се изправя големият въпрос – с кого? – с Англия?, с Германия? или със СССР?
При такава вътрешна и международна обстановка правителството трябва да определи своята политика, своето поведение в този критически предвоенен час.
Правителството на Г Кьосеиванов не беше изненадано от бурно настъпващите промени. Личното участие на цар Борис III в подготовката на Мюнхенската среща показва, че българската външна политика била отрано подготвена за промяната в международните отношения.
Участието на царя в мюнхенската сделка показва още, че в това ранно навечерие на войната той разчита при решаването на българските проблеми изключително на съюза на Англия и Германия. Тази линия той следва твърде продължително време, върху тази основа се градят и ходове на българската дипломация.
Наред с това обаче българското правителство схваща мюнхенския сигнал, че настъпва мечтаният час за ревизия на Версайската система. Това се отразява бързо и непосредствено в три направления на българската външна политика – в сондажите пред великите сили за отношението им към българските териториални претенции, в нарастващата дипломатическа активност за неутрализиране на Балканското споразумение и в засилване на армията.
Първият ход на новата по-динамична политика е срещата на Г. Кьосеиванов с югославския министър-председател д-р Стоядинович в Нишка баня на 30 октомври 1938 г. След тази среща Кьосеиванов декларира на 17 ноември, че „правителството ще постоянства в провежданата през последните три години външна политика на споразумение и сътрудничество за запазване и затвърдяване на мира на Балканите, като ще полага непрестанни грижи за развитие на приятелските ни отношения с Югославия и Турция… То ще продължи усилията за задоволително уреждане на спорните въпроси с другите две съседни страни ч Румъния и Гърция, за да може да се развият и с тях все по-сърдечни приятелски отношения.“[52]
Декларацията на Кьосеиванов за пръв път след създаването на Балканското споразумение разделя съседните на България държави така ясно на две групи. По този начин тя демонстрира стремежа на българската дипломация да внесе раздвоение в Балканското споразумение. Декларацията очертава също основната насока на българските претенции, отправени след Мюнхен главно срещу Румъния и Гърция.
В името на така набелязаната политика българското правителство нарежда на своите пълномощни министри в столиците на великите държави да проверят какво би било евентуално мнението там относно българските претенции.
На 7 ноември 1938 г. пълномощният министър в Москва Антонов запитва комисаря на външните работи на СССР Литвинов ще има ли съветско противодействие, ако България постави своите естествени териториални искания. „Защо да противодействаме – смеещ се, отговори той – пише Антонов.“[53]
Подобно запитване до държавния подсекретар на германското външно министерство прави в началото на декември и пълномощният министър в Берлин Драганов. На въпроса, какво би било отношението на Германия, ако България постави въпроса за малцинствата и предяви разумни искания за Добруджа и за териториален излаз на Егея, Вьорман отговаря, че нищо не може да каже, тъй като не знае как ще се развият събитията и при какви обстоятелства ще бъде разгледан въпросът. „Германия разбира българското желание – заявява Вьорман, – но едно решение, ако то се постига със сила, не може да се счита като изолирана проблема“.[54]
През ноември 1938 г. и Кьосеиванов разговаря по добруджанския въпрос с германския посланик в София Рюмелин.[55]
Пълномощният министър във Вашингтон Наумов развива пред представители на Държавния департамент мисълта, че България се стреми към мирна ревизия на Ньойския договор, но не получава насърчение.[56]
Сондажите на пълномощния министър в Лондон Момчилов също не са окуражили правителството.[57]
Все със същата цел през януари 1939 г. цар Борис пътува до Рим. В дневника на граф Чано се намира ценно свидетелство за българските намерения. Ето какво пише той за срещата си с царя: „Не бях го срещал по-рано. Първото ми впечатление не беше добро поради физическия му вид. По-сетнешното ми впечатление бе по-добро. Говорихме подробно по международното'положение, особено с оглед на Дунавския басейн и на Балканите. Той попита за новини във връзка с пътуването ми до Югославия и говори за споразумението си с тази страна с такива чувства, че добих впечатление, че е искрен. Той се изказа много остро против Румъния, но гневът му бе такъв, какъвто би проявило едно флегматично лице. Той иска Добруджа (една област, отнета от България след Световната война) и я иска главно защото там има голямо иредентично движение. Той говори също за излаз на Егейско море, но добави, че това трябва да се разглежда като втора стъпка в уреждането на българските претенции.“[58]
Успоредно с проучванията в големите столици правителството продължава усилията си на Балканите. В началото на ноември 1938 г. Антонов разговаря с турския пълномощен министър в Москва Апаидин, който изказал мнение, че при новата обстановка е необходимо споразумение между България и Югославия за Западните покрайнини, а с Румъния – за Добруджа, за да стане възможна една мощна групировка на балканските държави с Унгария и Турция, която ще импонира на Германия и СССР и ще обезпечи военната безопасност и стопанските интереси на Балканите.[59]
Окуражен от тези турски внушения, през март 1939 г. Г Кьосеиванов заминава за Анкара, където широко обсъжда балканските проблеми. „Кьосето (така цар Борис нарича своя министър-председател – б. а., Н. р_) е уговорило турците да не ни нападат в гърба, ако тръгнем за Добруджа“ – разказва Борис III на своя приятел Любомир Лулчев.[60]
Проучванията на българската дипломация показват на царя и правителството, че териториалните претенции не срещат разбирания в меродавните европейски столици, че въпреки различията между балканските страни, те все още продължават да бъдат обединени на базата на антиревизионизма. От друга страна, правителството добре е разбирало, че България е твърде слаба във военно отношение, за да може да предприеме каквато и да била енергична стъпка за налагане на териториалните си претенции. Именно поради това в края на 1938 и началото на 1939 г. то изработва една линия на неутралитет, на неангажираност, на изчакване, съчетана със системна пропаганда за мирна ревизия на мирните договори. Тази политика широко е манифестирана в парламентарната дискусия по външната политика на 27 и 28 януари 1939 г. В парламента се проявява едно твърде интересно единодушие по проблемите на външната политика – за поддържане на българските искания за уреждане на тези искания без война, по пътя на разбирателство със съседите, че България, която на два пъти игра на лоша карта, не трябва да се присъединява към нито една от големите политически групировки, че тя трябва да остане настрана от опасните съперничества. В същото време парламентът препоръчва на правителството една по-енергична дейност, като открито постави българските искания.[61]
Министър-председателят и министър на външните работи Г. Кьосеиванов, обобщавайки резултатите от парламентарната дискусия, заявява, че „ще бъде крайно неблагоразумие да се насърчават надежди и очаквания, които не отговарят нито на силата, нито на възможностите на нашата страна и които могат да причинят горчиви разочарования в болната българска душа“. С риск да си навлече непопулярност – декларира той, правителството „ще продължава да води усвоената през последните години външна политика на мир и споразумение.“ В тази политика България ще търси прякото приятелство и моралната подкрепа на великите сили, на ОН и въпреки изкушенията ще следва „самостоятелна и необвързана политически с никоя велика сила политика, за да не си създаде неприятели в лицето на другите“.[62]
Политиката на мир, неутралитет и неангажираност била добре разбрана и от световния печат. Много от чуждите вестници по това време споделят становището, че въпреки засилената вяра в ревизията, в София бързо се връщат „към едно по-точно чувство за действителността и по-вярно схващане на огромната сложност на въпроса“[63], че опитът на Германия да тикне България към една „динамична политика“ по териториалния въпрос е бил отхвърлен от българското правителство.[64]
Българското правителство, проявило значителен реализъм при изработката на основната формула на външната политика на България след Мюнхен, добре разбирало обаче, че настъпват съдбоносни времена, когато проблемите ще се решават със силата на оръжията. Именно поради това то се заема с бързо въоръжаване на армията. Още в началото на 1938 г. България сключва тайно споразумение с Германия за доставка на оръжие на стойност 30 милиона марки.[65]
Непосредствено след Мюнхен България предявява пред Германия ново искане за оръжие на стойност 45 милиона марки.[66]
Но тъй като и сега, както през март 1938 г., Германия поставя политически условия за бърза и открита ориентация на България към оста Рим-Берлин, българското правителство направило опит за покупка на оръжие и от Англия. По негово искане още през декември 1938 г. Англия решава да сключи с България за чисто военни доставки една пробна операция за 500 хиляди лири стерлинги.[67]
В началото на следващата година Момчилов иска от дирекцията на Експорт-Кредит да запази и за българското военно министерство част от специалните улеснения от 10 милиона лири, предвидени от закона за гарантиране на износа.[68]
При тази обстановка в България, след Мюнхен/когато правителството обявява своята политика на мир, неутралитет и неангажираност, когато няма още ясно изразено надмощие в политическите борби по външната ориентация на България и когато. с оглед на военностратегическите нужди на подготвения световен конфликт цената на малка България непрекъснато се покачва, започва силен дипломатически натиск от страна на великите държави за спечелване на България.
Нито една от великите сили до този момент няма решаващо влияние върху българската външна политика, но те имат различни позиции.
Германия държи в ръцете си търговско-стопанските връзки и чрез тях придобива твърде голяма възможност да влияе. Тя разполага освен това с огромна агентура, със значително влияние сред част от политиците, офицерите и интелигенцията. Неин естествен съюзник е българският ревизионизъм, стремежът на България да ликвидира несправедливостта, наложена от Ньойския договор.
Англия и Франция не се ползват със симпатии сред българското обществено мнение поради тяхната враждебна политика спрямо България, особено ясно изразена в Ньой през 1919 г. Но те внушават респект със своята сила на световни империи и чрез влиянието си в съседните страни.
САЩ следват в навечерието на войната, общо взето, една неутрална политика, съгласувана с балканската политика на Англия и Франция.
СССР беше изолиран политически от Балканите, но разполага със силно влияние сред българския народ поради освободителната мисия на Русия. Неговата политика се защитава от една организирана политическа сила – БРП.
Най-силен натиск върху България упражнява германската дипломация. Този натиск е всестранен – стопански, политически, идеологически и културен.
Целта на Германия е да осигури трайно своите позиции, така нареченото „жизнено пространство“ в Дунавския басейн и на Балканите, за да бъде гарантирана срещу замислената от морските империи стопанска блокада.
На първо време след Мюнхен германската дипломация не проявява интерес към българските национални проблеми. Отговорът на Вьорман и мълчанието на Рюмелин са достатъчно свидетелство за позицията на Германия. Това се дължи преди всичко на германо-италианското съперничество в зоната на Средиземноморието и на Балканите и на опита на Германия да спечели едновременно България, Югославия и Румъния.
Освен това тази германска позиция била израз на недоволство от българската политика на неангажиране. Както съобщава пълномощният министър Драганов, германците не били вече склонни да се задоволяват с досегашното българско поведение на приятелство с всички, включително и с техните врагове, без България да поеме и най-малък ангажимент спрямо тях.[69]
Германският дипломатически натиск започва с преговорите за нов военен заем през ноември 1938 г. След като пълномощният министър Драганов поставя въпроса за заема, Департаментът за икономическа политика при Вилхелмщрасе дава заключение, че исканият от България заем е твърде изгоден за Германия. В бележката на Департамента е отбелязано, че българското искане се отнася главно до муниции и ще бъде много изгодно, ако Германия се освободи от стари материали, предоставяйки ги на България. Това ще укрепи германските икономически позиции на Балканите и ще попречи на България да търси кредити в западните страни. Отпущането на заема – според Департамента – е желателно и по външнополитически съображения.[70]
Но въпреки изключително благоприятните за Германия условия тя не бърза да удовлетвори българските искания, тъй като се стреми да използва заема, за да привлече България към оста Рим-Берлин. Дълго време германските служби не дават отговор на българското искане. По това време се води оживена преписка между стопанските, военните и външнополитическите централи на райха. Междувременно Външното министерство иска от посолството в София мнение за насоките на
Българската външна политика. На 17 януари 1939 г. то получава оттам един дълъг доклад, пълен с отрицателни преценки за политиката на България.
„Ако се хвърли един ретроспективен поглед върху 1938 г. – се отбелязва в доклада, – може да се забележи една изумителна липса на динамизъм във вътрешната и външната политика на България, при това в едно толкова живо време…“ Докладът преценява опитите да се възприеме една по-положителна позиция по въпросите на ревизионизма -Солунското споразумение и Българо-югославския пакт, като несполуки за България, които са унищожили престижа на правителството вътре в страната. Общественото мнение било сюрпризирано от факта, че Кьосеиванов два пъти е посетил Югославия, без неговият югославски колега да му върне визитата. Новият търговски договор с Гърция се разглежда като един безполезен факт.
Накрая посолството възхвалява националистическата вълна, насочена срещу правителствената политика. То смята, че „положението в България може да се уреди, като се смени „винаги болният“ министър-председател с една по-силна личност“[71].
Докладът от София кара германските военни и финансови служби да протакат още повече преговорите и да преминат към груби внушения. През януари 1939 г. въпросът за заема бил отнесен лично до Гьоринг. Той наредил на генерал майор Томас да се срещне с българския посланик и да му заяви, че българското искане не може да бъде прието, ако България не декларира, че е готова да се присъедини към Антикоминтерновския пакт като доказателство за нейната недвусмислена политическа ориентация в германска полза.[72]
Външното министерство се стресва от неумелата и груба постъпка на Гьоринг и веднага побързва да нормализира преговорите. Рибентроп извиква Драганов и му заявява, че това е някаква грешка или лична идея на генерал Томас, и веднага настоява пред Гьоринг за среща с отговорни офицери от Генералния щаб.[73]
Намесата на Рибентроп кара Генералния щаб да смекчи тона, без да се откаже от своите намерения. На 21 февруари началникът на щаба фелдмаршал Кайтел доразвива пред Драганов мислите на Гьоринг: „Гьоринг иска, преди да отпусне кредита – заявява той, -'да знае какво е становището на вашето правителство. Въпросът не се касае за съюзи, за договори или за официално присъединяване към Антикоминтерновския пакт. Бъдещето се очертава не като една борба между отделни държави, а като борба на две различни идеологии. Ще останат ли народите да бъдат залени от болшевизма или ще бъдат на фронта на борбата срещу тази опасност. Ето по този въпрос генералфелдмаршалът иска да знае къде е България.“ Кайтел дори настоял за една декларация от българското правителство, на която Драганов възразил, тъй като България била слаба и не може да си позволи една активна външна политика.[74]
След разговора между Кайтел и Драганов Въшното министерство се намесва още веднъж. Държавният секретар на Вилхелмщрасе Вайцзекер извиква Драганов и му заявява, че генералният щаб няма право да обсъжда политически въпроси, а това може да върши само Външното министерство. Германия не поставя като абсолютно условие за заема присъединяването към Антикоминтерновския пакт. Това тя прави, като мисли, че България „не ще възприеме една политическа линия, различна от нашата“[75].
По същество Вайцзекер изразява същите мисли, които развиват и офицерите от генералния щаб, но с прецизираните и фини езикови средства на дипломатическия контакт. От друга страна, неговата декларация показва, че германското правителство държи да спечели България, а разбира, че все още няма възможност да се наложи брутално в българската политика.
Тези намерения на Германия били схванати и от Драганов. В своя доклад от 18 февруари 1939 г. той обяснява, че Германия се стреми на всяка цена да спечели България, тъй като имала несигурни политически приятели на Балкана, и се страхува от проникването на Англия и Франция. Разочарована от Унгария, в лоши отношения с Румъния, в неизвестност и съмнение по отношение на Белград, Германия според Драганов щяла да бъде много благодарна, ако България заеме мястото си на добър приятел. И посланикът горещо препоръчва това, тъй като „можем да бъдем един ден принудени с жертви и обвързвания да поддържаме добрите си отношения с Германия“[76].
След два дни Драганов отново сигнализира в София за германски натиск върху Балканите. Той пояснява, че на юг „лебенсраумът“ на райха обхваща Югославия и България. Гьоринг му заявил, че за Германия е нужно спокойствие на Балкана, че Германия ще предпочете тази от двете държави, в която има по-голяма вяра, но желае приятелството и на двете.[77]
Тези документи разкриват съвсем ясно, че в края на 1938 и началото на 1939 г. Германия упражнява силен дипломатически натиск срещу България, за да я изведе от положението на неутралитет и неангажираност. Тази политика е брънка от общия натиск срещу страните от Дунавския басейн и Балканите, включени в германското „жизнено пространство“. Характерен белег на тази дипломация е, че тя действа от позиция на силата чрез системата на политическите условия при стопанското сътрудничество и се основава на шантажа. На Балканите в този момент Германия разчита предимно на Югославия и България, на които се подхвърля уловката на политическо състезание за вярност към райха, като умело се използват за заплаха, особено спрямо Югославия, италианските аспирации на Балканите.
Но в навечерието на войната тази политика не може да постигне своите цели в България. Българското правителство, макар и силно заинтересувано от германските кредити, отказва да напусне позицията на неутралитет и неангажираност. Исканата от Германия декларация не е направена. България продължава да бъде лоялна към великите сили и своите съседи.
Германската политика се убеждава, че само дипломатическият натиск е недостатъчен, че трябва да се осъществят промени в София, за да може да се разчита на една трайна прогерманска ориентация на българската политика.
И от началото на 1939 г. наред с дипломатите започват да действат пропагандните и разузнавателните централи. Дирижираната германска преса широко подема мотива за националните аспирации на България, за бойното българо-германско сътрудничество по време на миналата война. Германският печат публикува дълги информации за ревизионистическите манифестации в България, като непрекъснато внушава, че чувствата на „масите били споделени от най-сериозни политически кръгове“[78].
Засилват се и посещенията на германски политици, военни и други лица в България, контактите с фашистките екстремистки организации, активизира се дейността на Германо-българското дружество в Берлин и на Българо-германското дружество в София.[79]
[1] История на България, второ преработено издание в три тома, т. III. С., 1964, с. 351 -354.
[2] Пак там, с. 360
[3] Л. Б. Валев, цит. съч., с.21
[4] Д. Машев, цит. съч., с.317
[5] V. Bystricky, Болгария и возникновение Балканской Антанты, I-er Congres international des etudes balcaniques et Sud-est Européen, Histoire moderne et contempoaine, Sofia, 1966, p. 29.
[6] ЦДИА, сп. 8, а. е. З, л. 17-18, ф. 176
[7] Държавен вестник, бр. 160, 25.1.1937 г.; Изследване върху пакта за вечно приятелство, виж П. Арсов, Българо-югославският пакт от 1937 г. – Балкански Мюнхен, Трудове на ВИИ „Карл Маркс“, 1961, кн. 1, с. 337-357.
[8] ЦДИА, ф. 176, сп. 8, а. е. З, л. л. 20-21.
[9] ЦДИА, ф. 176, сп. 8, а. е. 33, л. 34.
[10] Пак там, л. 18.
[11] Германо-български справочник, с. 21.
[12] Les archives secrètes de la Wilhelmstrasse, t. V, livre I. L’Allemagne et Pologne. Les petites puissanceset l’Europe (juin, 1937, mars 1939), Paris, Plon, 1954, p. p. 393-394.
[13] Ibid, p. 368.
[14] ЦДИА, ф. 176, оп. 7, а. е. 969, л. 10.
[15] Les archives secrètes de la Wilhelmstrasse, t. V, livre I. Note de conseiller de legation Clodius (Départament politique-économique), Berlin, le 10 aout 1938, p. p. 335-337.
[16] Ibid, Rumelin au secretaire d’Etat von Weizsäcker, Sofia, le 22 juin 1938, p. 328.
[17] Върху историята на Мюнхенската среща виж подробности у Борисов Ю. В., С начало к Мюнхену – за тем к войне. Международная жизнь, № 2,1963; Гаек И., Мюнхен, М., 1960; Матвеев В. А., Провал Мюнхенской политики 1938-1939 г., М., 1955; Новые документы из истории Мюнхена, М., 1958; Полторак А. И., Англия и Мюнхенской сговор (март-сентябр 1938, М., 1960; Родштейн Э., Мюнхенский сговор, М., 1960; Бочаров Н. Н., Итало-френская дипломатия и Мюнхенский сговор, Новая и новейшая история, кн. 1, 1962; Батурин, М., САЩ и Мюнхен (из истории американской внешней политики, 1937-1938 г., М., 1961; Andre Fontaine, Histore de la guerre froide, Paris, Fayard, 1966, p. 114, и др.
[18] Архив на БАН, Стойчо Мошанов, Из спомените ми, част I, и допълнение, л. 9-11; също Georg Rendel, The Sword and the Olive, London, 1957.
[19] АМВР II, Народен съд (НС), 11, л. 132.
[20] Great Britain and East, 24. XI.1938.
[21] Independence Belge, 29. XI.1938.
[22] Les archives secrètes de la Wilhelmstrasse, t. V, livre I, p. p. 337-380.
[23] Архив на БАН, Ст. Мошанов, Из спомените ми, л. 388.
[24] ЦДИА, ф. 370, оп. 1, а. е. 618, л. 40.
[25] ЦДИА, ф. 370, оп. 1, а. е. 618, л. 40.
[26] Ст. Дневници на XXIV ОНС, I р. с., стр. 1307-1308.
[27] ЦДИА, ф. 370, оп. 4, а е. 186.
[28] ЦДИА, ф. 370, оп. 1, а. е. 602, л. 21; оп. 2, а. е. 707, л. 91.
[29] Г Рачев, Вечни и неизменни. Известия на българската орда, г. I, бр. 7, 1939, с. 1-6, Л. Б. Валев, Народностен дух и народностни идеали, пак там, кн. 8, с. 1-6.
[30] Сп. Нация и политика, г. IV бр. I, 1939, с. 26.
[31] Ал. Цанков, Моята програма, С., 1938, с. 4; от същия автор. До моите приятели. С., 1939, с. 3.
[32] ЦДИА, ф. 370, оп. 1, а. е. 618, л. 13.
[33] ЦДИА, ф. 370, оп. 2, а. е. 762, л. 5.
[34] ЦДИА, ф. 370, оп. 1, а. е. 602, л. 11.
[35] Les archives secrètes, t. V, livre I, Le charge d’affair à Sofia (Bülow) au ministère des A. E., Sofia, le 17 janvier 1939, p. 409.
[36] ЦДИА, ф. 370, оп. 1, а. е. 825.
[37] Пак там, л. 13.
[38] ЦДИА, ф. 370, а. е. 636, л. 1.
[39] Стенографски дневници на XXV ОНС. II р. с., с. 161.
[40] ЦДИА, ф. 370, оп. 1, а. е. 618, л. 40.
[41] Пак там, л. 37.
[42] АМВР обв. д. 844, л. 51; Great Britain and East, 24. ХI.1938.
[43] ЦДИА, ф. 370, оп. 1, а. е. 618, л. 40.
[44] Стенографски дневници на XXIV ОНС, I р. с., с. 72.
[45] Д. В. Петрова, За политиката на БЗНС в началния период на Втората световна война, ГСУ Идеологически катедри, т. VII, 1963, с. 198-199.
[46] Н. Г Недев, Поглед върху дейността на Военния съюз (Офицерската лига) от основаването му до 9. IХ.1944 г., сп. Исторически преглед, 1963 г., кн. 2.
[47] Стенографски дневници на XXIV ОНС, I р. с.
[48] ЦДИА, ф. 370, оп. 2, а. е. 723, л. 1-2.
[49] Пак там, а. е. 721, л. 3.
[50] Пак там, а. е. 679, л. 2-7.
[51] Подробности върху дебатите около външната политика виж в Стенографски дневници на XXIV ОНС, I р. с., 7, З, 17. ХI.1938 г., също I р. с., 27. ХII. 1938 г., и сл.
[52] Стенографски дневници на XXIV ОНС, I р. с., 7. 3. 17. ХI.1938 г.
[53] ЦДИА, ф. 176, оп. 7, а. е. 570, л. 8-9.
[54] Пак там, л. 54; също Les archives, t. V, livre I, Note du legation Heiburg (Dep. Politique), Berlin, le 8 decembre, 1938, p. p. 384-385.
[55] Les archives secrètes de la Wilhelmstrasse, t. V, livre I, p. 370.
[56] ЦДИА, ф. 176, оп. 7, л. 25.
[57] Пак там, а. е. 969, л. 10.
[58] Граф Галеацо Чано. Политически дневник, 1938-1943, С., 1947 г., с. 12-13.
[59] ЦДИА, ф. 176, оп. 7, а. е. 570, л. 8-9.
[60] АМВР II, НС, а. е. 11, Дневник на Любомир Лулчев, л. 27.
[61] Стенографски дневници на XXIV ОНС, I р. с., 49. З, 27.1.1939 г.
[62] Пак там, 503, 28.1.1939 г.
[63] Independance Belge, 9. XI.1938.
[64] Great Britain and East, 22. XII.1938.
[65] Les archives secrètes de la Wilhelmstrasse, t. V, livre I, p. p. 293-294.
[66] Ibid, Note du chef du Departament de Politique – èconomique, Berlin, le 15 november, 1938, p. p. 368-369.
[67] ЦДИА, ф. 176, оп. 7, а. е. 969, л. 10.
[68] Пак там.
[69] ЦДИА, ф. 176, оп. 7, а. е. 969, л. 21-26.
[70] Les archives secrètes de la Wilhelmstrasse, t. V, livre I, Note du Departament de Politique – èconomique, le 15 november 1938, p. p. 368-369.
[71] Ibid, Le charge d’affair à Sofia (Bülow) au ministère des A. E., Sofia, le 17 janvier 1939, p. p. 407-409.
[72] Ibid, Le ministère des A. E. Au Commendement supreme de forces armies (OKW), le 23. II.1939, p. 440; Note du secrètaire d’Etat Berlin, lе 24. II.1939, p. 141; също ЦДИА, ф. 176, оп. 7, а. е. 969, Доклад на Драганов, л. л. 24-26.
[73] Ibid, p. 440.
[74] ЦДИА, ф. 176, оп. 7, а. е. 969, Доклад на Драганов, л. л. 39-41.
[75] Les archives secrètes de la Wilhelmstrasse, t. V, livre I, Note du secrètaire d’Etat Berlin, lе 24. II.1939, p. 422.
[76] ЦДИА, ф. 176, оп. 7, а. е. 969, л. 37-39.
[77] ЦДИА, ф. 176, оп. 7, а. е. 1031, л. 41-42.
[78] Deutsche Algemeine Zeitung, 19. XII.1938.
[79] Подробности за това виж у Д. Машев, ц. с., стр. 310 и сл.