Mamma li turchi![1]
Големият поет Кавафис гениално е прозрял как на всяка крива цивилизация й пречат варварите. У нас тази роля се играе от турците.
В интернет форум, под информация за нов гег от одиозното поведение на американския посланик у нас, който настойчиво ни насърчава с топлия си патернализъм, може да се прочете следната реакция на възмутен сънародник:
„Представете си че от утре започне и туркистанският посланник да взима отношение по всички теми по казионните медий и да дава напътствия на правителството в БЪЛГАРИЯ“
Неизбежно е да си представим, че турският посланик не може да си позволи при никакви обстоятелства нередностите, които допуска американският. Турският посланик е най-ниската мярка от скалата на българското дипломатическо търпение. Грешката на американския посланик се състои най-вече в това, че отваря вратата на турския да безчинства. Въпреки възраженията си срещу правописа на форумното мнение, и по-грамотните, сигурен съм, ще се съгласят, че препинателни знаци за ужасната догадка само пречат на този синтез на едно от най-интимните ни български преживявания – турския комплекс. Срещу БЪЛГАРИЯ на големите букви е туркистанският посланик – смален, подигран, но опасен. А многобройните удивителни, с които трябва да бъде ознаменуван края на този израз на свещен ужас, са напълно излишни. Тези удивителни са ги сложили едни цели петстотин години. Едни цели ужасни, непрежалими, непреодолими, непрегазими петстотин години!!! Те висят като воденичен камък на шията на нашия просперитет, образованост, активност и в крайна сметка са ни отнели полагащото ни се по-достойното място сред цивилизованите народи. От тях йощ мрачнеят и дрънчат синджири, окови, дръвници, още текат потоци от кръв. Ех, ако не бяха тези петстотин години! Възклицание, изпълнено с толкова нега и съжаление, с толкова сълзи на сърцето, принудено да тупти в една друга действителност. България без турското робство – изгубеният рай.
Ето, докато Европа мирно и щастливо си е зидала замъци, ковала си е красиви доспехи, окичвала ги е гордо с разноцветни пискюли, рисувала си е красоти и си е пълнила библиотеките с ум и разум, ние сме хранили с телата и с бъдещето си ламята на варварите. Когато Шекспир вече е слагал короната на челото на свободната човешка мисъл, ние сме крили миналото си величие по тъмни манастирски долапи само за да го оплакваме като свиден мъртвец. Прекарали сме цели петстотин години със стиснати зъби и със сълзи на очите. Какви да бъдат днес тези вечни опечалени? Как вече да вдигнат глава и да хукнат да допълват белите полета на картата на цивилизацията с истинската си светла същност, черняла в турските зандани цели пет века?!? Освен другото, просто не е прилично.
Това добре. Но омразата към варварите върви с удивителен имунитет срещу страданията, които ни причиняват тези, които приемаме за цивилизационни съучастници. С много по-голяма готовност сме склонни да търпим злините на нашите си, но когато това прави някой чужд – жална му майка! Нещастието, което ни причиняват варварите е винаги по-голямо от това, причинено от ближните. От злините, причинени от нашите, винаги пред скоба е извадена някаква съществена част, което показва, че силата на нещастието не зависи единствено от самото себе си, а и от това кой го причинява. Освен, че имат абсолютна забрана да причиняват каквото и да е нещастие, варварите съответно нямат право да бъдат нещастни, защото са причинили толкова много зло на нас, но и защото винаги са готови пак да го направят. Те са нещастието само по себе си. Еднакво ли съчувстваме на жертвите на бомбените атентати в САЩ и Европа, и на тези от убийствата на ПКК? Оказва се май, че си назначаваме варварите, за да придадем значимост на бедите, които ни сполитат, да ги възвисим, опоетизираме, но главно – оправдаем. Отглеждаме си една ентропия по границите, за да обясним дефицитите на нашата цивилизованост, полагаща ни се по рождение. Отглеждаме си жертвен козел, контейнер за нашите болки и вини, които иначе няма къде да изхвърлим и ще трябва сами да се справяме с тях. Вярно е, че и други народи са си назначавали варварите, иначе обобщението на Кавафис нямаше да е толкова въздействащо, но за разлика от тях, ние нямаме намерение да ги уволняваме.
Всеки комплекс провокира крайности. Ако от едната му страна е метафизичната омраза към турците в техния сборен образ на мъчители и спирачка на прогреса, от другата му страна е безкритичната готовност за поднасяне независимостта на България на олтара на различни трансгранични еманации на народната любов – дядоиванова Русия с кулминацията му от преврата на русофилите и нестихващите му до днес реминисценции, братския СССР с предложението на БКП да станем съветска република. Въобще, уникалното ни неспирно прилепване към мощния руски торс с всичките му измерения – културни и икономически. Това от една страна, но, от друга – официално подновената, а инак винаги паралелно съществувалата припадъчна любов към Запада. Дотам чудно, че започваш да се съмняваш дали жаждата за свобода е била водеща при възстановяването на националната ни независимост. Защото ние не се съюзяваме. Ние приставаме. Това е друг аспект на комплекса, в който няма разумни доводи. Това си е чиста народна садо-мазо еротика. Така и несекващият процес на нашето освобождение прилича вече на една безкрайна нимфоманска конвулсия.
Излиза, че заети с плюсовете и минусите на околните, ние самите, чисто нашето е винаги на последно място. Рецепторите ни са много по-отворени да възприемат всичко останало, което не произхожда от нас. Вижте само този унес на чуждопоклонството, на чието заличаване са посветени планини творчески труд, но който възкръсва целият в бяло, при всяко достатъчно близко преминаване на тяло на чужденец, от което струи душевен комфорт и смътна икономическа надежда. При всяко коментиране на някоя местна забележителност или постижение, в която и да е област, на първо място се поставя нуждата от оценката на чужденците. Тя е необходима, за да публикува интимните ни актове и да отстрани присъщите ни вътрешни съмнения в тяхната стойност. А така можем да отклоним и малко манна към себе си. Проблемът е, че това в крайна сметка няма нищо общо с икономическата пресметливост, а по-скоро с появата на белите в Нова Гвинея и обожествяването на първия видян от туземците самолет. От обърканите обяснения на управата на Свиленград и инициаторите на строежа на паметник на Левски, например, готвещ се да заеме половината небе в южна България със своите 133 метра, се установява, че този мамонтски монумент, който ще се издига в техния град и втори по големина в света, е посветен преди всичко на „тях“ – чужденците.
На кого и какво, иначе, ще припомня мегаломанския истукан на Апостола край турската граница? Ние ли не сме го видели достатъчно добре? Или вековните ни поробители оттатък? В този порой на подсъзнанието е ясно само едно – заплашен е туморът на робския ни комплекс. Той трябва да се вижда отвсякъде и да служи надеждно като маяк за българи и чужденци: като минавате покрай тези балкани, в които се е разбил героичният кораб на Велика България, свалете шапка и ни простете всичко останало. Мизерията, взаимните предателства, взаимното изяждане по всички възможни начини и най-вече от най-новите ни управници. Тези, които всъщност поробиха истински съвременника. Но те не са толкова виновни, колкото турците, които така са ги научили.
Може би пък това е вик за помощ? Хитроумен ход на безпомощни корабокрушенци да привлекат вниманието на преминаващи спасители? Индиански телеграф? Сиромах човек – жив дявол! Не е много ясно. Но най-много прилича на една уродлива гигантска арт инсталация за просия на еманципация и уважение от останалия свят.
Трябва обаче да се гордеем, че и ние сме дали своя принос в тази балканска лудория. И ние предизвикваме национален подем с реки от омраза към нас. Докато преграждаме турската граница с мрежи и монументи, зад гърба ни Македония се тресе от своя български комплекс. Колкото и триумфални арки и паметници на Филип и Александър Македонски да строи, няма скоро да се отърве от треската на антибългаризма, а само ще я изостря. Защото никой не може да построи по-голям паметник от този на глупостта. Защото този комплекс е патология, това е болестта, която най-лесно оправдава истинската болест – застоя, ретроградното, липсата на инициатива, въобще тежкия балкански сън, в който сме изпаднали, защото все още предпочитаме да сънуваме сънищата на средновековно величие, а не да живеем с действителността. Тя, тази действителност и затова е такава – жалка. Колкото по-велики изглеждаме в историческите си очи, толкова по-нищожни сме в тези на съвремеността. Сякаш вече сме изпълнили патриотичния си план към България със средновековните царе и с робството и сме свободни да не правим нищо днес. Зле сме, но сме били царе-роби! Кой като нас?! И задължително забравяме, че в средновековна България царят е бил един, без да се замисляме как са живели останалите. Благодарение на тези легенди всеки българин носи в овчарската си торбичка царския скиптър. Тази измама е твърде сладка, за да се откажем лесно то нея. Но е и тази халка на носа, с която всеки новоизлюпен политически тарикат ни разхожда като мечка по селските панаири на българската политика.
Истината е, че тези пет века в Османската империя приличат повече на една огромна черна дупка, която е погълнала почти всякаква осезаема приемственост извън езика и верската форма. Има един период от най-малко три века, през които в Османската империя няма и следа от общностен живот на българите. Дали в такъв случай няма да бъде по-практично и полезно да откачваме понякога среновековна България от комплекта й със съвременната й съименничка и да разглеждаме последната само през призмата на проследимите й корени от края на ХVIII век? Най-малкото, защото те дават много по-логични обяснения за физиономията ни сега. Но вместо това ние бягаме от този свой действителен образ като дявол от тамян и обявяваме турците за зловещи пластични хирурзи, които престъпно са ни обезобразили. Ние не искаме да приемем истината, ние не се харесваме такива каквито сме и в това е същината на турския ни комплекс.
Е, защо тогава всички останали балканци, които са излетели от същото османско гнездо, са по-добре от нас? Проста работа. Пак турците са виновни – най-късно сме се освободили. С изключение на Македония. А пък тя е по-добре, защото за сметка на това, вместо Турция, си има за варвари българите. Къде-къде по цивилизовани варвари! Парадоксално, но факт. Но тези народи са били и са по-далече от Османската империя не толкова географски и исторически. Те са по-далеч от турския си комплекс. Той си остава едно от най-българските преживявания, рециклирано във всичко около и вътре в нас. Ето защо, всеки порив за освобождаване от него се превръща в негов огледален образ. Няколко и винаги жестоки опита за побългаряване на мохамеданските малцинства. С последното си начинание, грандиозно по своето тъпоумие – да се сменят имената на българските турци в края на ХХ век, комунистите ни осигуриха още един огромен паноптикум от криви огледала на турския комплекс, такъв мащабен негов паметник, който ще ни държи влага поне един век занапред в най-оптимистичния вариант. И да не се учудваме, че най-пищните венци, които се полагат и ще се полагат пред него, и пред свиленградския тотем са тези на ДПС.
По такъв начин ние избегнахме и подобаващото се колективно възмездие дори от собствената си съвест. Освен най-видимото оправдание с комунистите (нова по-мека разновидност на варварите), ръцете ни бяха измити основно със светената вода на сложния турски комплекс. В края на краищата историческата контра е в нас.
Но кои сме ние? Кои са те? Тези „ние“ и „те“ са единствено възможните играчи в тази народопсихологическа параноя. Някакви учени от Германия, в духа на модерната критичност на разума към фикс идеите, проследима на Запад още от Просвещението, се опитаха да рисуват картина на събитията в Батак под друг ъгъл, включително местоименен, и се видяха в чудо. Ако не даде съществен исторически принос, в този опит се усещаше стила на западното рационално и позитивно мислене, който те кани да се откажеш от собствeната си ожесточеност на вечна жертва и делириума на атентатор-самоубиец. Това беше най-малкото още една провокация за разумно отношение, за прехвърляне на енергията към по-градивни обществени проекти. Но посегни на Батак и не се учудвай, ако целия народ ти подаде бучиниша. Заради подиграните си божества възмутените атиняни са отровили дори Сократ. А ти, който при това не си никакъв Сократ, какво смяташ, че те очаква? Добре, че тези нещастни светотатци не бяха оттук и успяха да се скрият в многолюдна Европа. Въобще какви са тези чужденци в светая светих на българщината?!? Нея не я даваме дори на тях. Ние на нашата си православна църква не я даваме, та на чужденците! Църква, църква, но друго й даваме, нашето страдание не си даваме. То е нашата истинска църква. Каквото и да става, ние искаме тихо и възторжено да прегръщаме свидните черепи и кости и да плачем над тях, винаги когато действителността ни мачка. Защото това е нашето убежище, нашето скривалище от несгодите на съвременността, от бомбите на тежката социална действителност. Това е нашето гениално болкоуспокоително – лекуваме болката с болка. Всичко друго можем да понесем, но да ни вземат болката – не! Средновековното ни могъщество, а после героичното ни страдание и смърт са единственото ни достатъчно видимо доказателство пред света, че и ние сме хора като тях.
Сигурно има и безвредни психически отклонения, но този комплекс не е от тях. Той води до една непрекъснатата, тежка ерозия на самочувствието ни като хора, като индвиди. Защото чудодейното оправдание за колективните ни неудачи е платено с несекващото подсъзнателно съгласие за някакво непреходно имперско превъзходство на турците. Толкова много години след политическото си освобождение ние продължаваме да се хипнотизираме с взаимни уверения, че вече не сме роби. Показваме непреодоляно страхопочитание към Османската империя. Озлоблението на ниския капацитет, произтичащо от срам и страх. И най-страшното е, че то се задълбочава. Можем ли да сравним самочувствието и свободата на действие на Стамболов в отношенията му с Турция с хаотичната ни външна политика днес, която се влачи от немай къде след събитията, изконсумирана изцяло от евроатлантическия си проект? Днес съвместните заседания на нашето правителство с турското не са проява на стамболовото еманципирано поведение, поканата за съвместно дуалистично управление, направена от равен на равен, а липса на визия, опортюнизъм и комплексарски бабаитлък. Въпреки тясното на пръв поглед сътрудничество със съседната ни държава, на достатъчно високи места у нас новата активна турска външна политика се представя като ново попълзнование на Османската империя. Призракът на един имперски неоосманизъм пак шества из Балканите. Балканските отношения не спират да се поставят в контекста на хищна конкуренция за тела и съдби. А и пак идват избори, а турският комплекс все по-старателно се експлоатира като ненадминат безплатен заместител на реалните реформи. Така турската политика в момента е май по-активна в ЮАР, отколкото тук. Може би защото Турция се кани да превърне тази африканска страна в свой вилает? А фобиите и комплексите нарастват с ожесточаването от едно твърде дълго потъване. Погрешната сламка, за която се хващаме, защото омразата и шовинизмът са сбъркано гориво за нациите. Те са по-скоро динамит, който рано или късно ги взривява. Та нима Третият Райх не беше една мощна комплесарска експлозия на маргинализиран европейски гигант на национализма?!
Затова и днешният ни национализъм е такъв некрофилски, див и кръвожаден. Но най-вече комплексарско-компенсаторен. Стаден. Вместо да овладеем народопсихологическата си центробежност с мощно движение в противоположна посока, равно по сила и трансцендентност, сме оставили апатично тази задача на един примитивен, панаирджийски шовинизъм, който не сменя посоката, а само задълбочава проблема. Джудже, което още громи една империя, която отдавна не съществува. Гротескно невъзможен опит на гном да вдигне щангата на шампион. С всичките му смешни увертюри от надуване на мускули, кокорене, заканително пуфтене, тежки предизвикателства към митични вражи групи, помпозни носии, патетични възвания и въобще този кичозно-романтичен, трубадурско-рицарски циркаджилък, който в края на краищата си остава една помия, изхвърлена от кръчмите на Европа за храна на всякакви исторически и културни маргинали.
Ако национализмът може да се обясни донякъде и за известно време като консолидираща стратегия, оръжие срещу външните врагове на тази консолидация, той е доказано деградиращ фактор в спокоен период на градеж, каквато може да бъде и единствено морално оправданата цел на всяка политическа идеология. Вредите, които носи предизвиканата от национализма затвореност не могат да се сравнят с ползите от какъвто и да е вътрешен подем, вдъхновен от него.
Социалната параноя, в която изпаднахме в края на ХХ век и от която няма изгледи скоро да излезем, показва, че докато Западът от векове се развива, следвайки своите високи индивидуалности, ние не преставаме да препираме персоналната си ценностна система предимно със сапуна на колективните митологии. Все още, вече и без помощта на комунизма, рефлекторно доминира усещането, че индивидуалният успех никога не стига, а за някои е невъзможен, без този на нацията и то схващан главно в образа й на държавата. Животът на държавата е някакъв диспечерски пункт на нашия живот. Тя е авторитет и върховен качествен контрол. Успехите се дължат на нея и се посвещават предимно на нея. Да се порадваме само пак на този несекващ фолклор на съчетаване на открито между държавник и народ сред трикольорни ленти, менци, палав смях, хапки от погачи с мед, които потъват в женски уста, това кулминационно преживяване на нестихващата симфония между власт и население. Държавата е най-мощният работодател на икономиката и медиите, но и на нашето самочувствие. Така и всяка нейна болест се превръща в епидемия за обществото, скачено толкова плътно с нея. А държавата-любовник е преди всичко източник на социални зарази. Политическият живот – банален, скучен и дори полуизвестен по света, тук е каймака на публичността и е мощен културно-психологически двигател. Всички се въртят в неговата орбита за щяло и нещяло. Държавоцентрична астрономия, в която България като луна се върти около слънцето на политическата власт. Политиците тук са най-популярните актьори, защото драмата е съвсем истинска. Тяхната обяснима и дори приемлива посредственост се преживява като личен провал от по-чувствителните. Те са фокус, лице, еманация на нацията. Ние се срамуваме вместо тях, смеем се с тях с онзи спонтанен, разреждащ напрежението смях на обкръжението на шефа при всяка негова тъпа шега. Тръпката от този екзистенциален театър не може да се сравни с тази от класическия спектакъл. Театърът е демоде в сравнение с този жив пърформанс и остава само вторичен източник за развлечение. Залогът тук е много по-голям – на държавната сцена се играе нашият живот, който самите ние сме дарили като реквизит в някаква несекваща възстановка на Априлското въстание. Можем само да потръпваме пред изненадите в режисурата и вдъхновението на главните действащи лица. Изграждаме сложни емоционални връзки с политиците-вождове като по роднински ги обгрижваме или ги хулим със същата фамилиарност. Опитваме се всячески да компенсираме техните недостатъци и провали, но на техния терен, защото приемаме, че нашата съдба е функция на тяхната, а не обратното. Преутвърждаваме, вече и без бой, своята коленопреклонност, която се очертава да е някак естествена. И докато с наслада целуваме ръка на който и да е нов гащник, поел управлението, псуваме турците, че те са виновни за нашите чувствени слабости.
Така и личните ни провали са по-малко драматични на фона на моментен национален подем, например по време на големи спортни успехи. Хората в Бисер се давят, но с усмивка на уста, заради загрижеността на правителството и отзивчивостта на обществото, нищо, че с безхаберието си преди това точно те ги вкараха в потопа. Достатъчно ни е доказателството, че колективното добро е живо и здраво. Дори и за пътя ни към небето е нужен билет от нацията-ключар. Църквата ни е първо българска, след това православна и едва тогава на Бога.
В края на краищата се оказва, че сме се освободили, за да установим, че сме твърде самотни сами със себе си, някак си недостатъчни един на друг. И за бой и за любов. Притискаме се като овце в кошарата на разни колективни ентусиазми, за да блеем дружно срещу невидимите вълци и да се умилкваме на кучетата.
Но докато правим това, животът си тече и отминава. И така – поколение след поколение. Крачка напред – две назад, както е казал Ленин, който ни беше толкова по-мил и познат, и до днес, от Мидхад паша и Кемал Ататюрк, например – двама велики реформатори и приятели на българите. Ама нали спрямо тях чудовищата Ленин и Сталин са от нашите, нищо че тези турци са ни уважавали, а съветските касапи са ни клали с не по-малка стръв от всички други нашественици. Но само предложи нещо съвместно на България с Турция, което не е договор за отстъпване на територии, и хоп – веднага някой бдителен исторически часовой ще те върне в 14 век и ще те прекара през всяка локва кръв до настоящия момент, за да те погледне тържествуващо – хайде сега, действай! Върви при тях! Да те видя как ще прескочиш свидните жертви на Батак, Перущица, Диарбекир, Черната джамия, синджирите с роби. Мм? Къде си тръгнал?!? Винаги ще се намери някой да ти подаде револвера да направиш там, каквото трябва да направиш. Този бутафорен револвер от прочутия скеч на „Монти Пайтън“, в който цялото семейство се самоубива един по един заради обикновени неприлични думи, изпуснати по време на вечеря. За едни тази гротеска е причина за смях, за други – нещо съвсем сериозно – блато на омразата, в което сме потънали до шия. Защото тази омраза успокоява съвестта ни за омразата помежду ни.
Я да видим, като толкова много сме патили от чуждото, колко обичаме своето. Родителите ни умират от глад и студ. Свираме се по прехваления Запад, за да не умрем от немотия и срам у нас. Изтребваме се с безогледни грабежи и направо с калашници. Ние сами сме изобретили „българската работа“ като стандарт за най-ниско качество. На кое място сме по който и да е социален показател? И каква е разликата поне със средните? Къде е тази солидарност, която е единственото легитимно оправдание на нацията и нейната защита? Къде е свободата, заради която така мразим робството? Величаем я с екстаз, а на кое място сме по свобода на словото, което е началото на всичко останало? На края в класацията сред страни, които никога не са развявали знамена с лозунги „Свобода или смърт“. За онова, което следва свободното слово, няма какво да говорим. За нищо няма отговор със същата сила, с която се слагат удивителните над юнашката носталгия по миналото ни величие. Турският комплекс просто не ни позволява да си свалим оковите и ни държи в килията на бездейността, да дрънчим палячовски с тях за милостиня от света.
Това не е защита на Турция, това е патология на България. Защото родината ни не е някакъв бетонен или асфалтов истукан, а се състои от нас – живите хора със своите постижения и грешки. България съществува единствено чрез нас и за нас. Ние само абстрактно можем да съществуваме чрез нея. Доказателство за това е другата България в чужбина, много по-голяма по численост. Физическата територия с бодливи кльонове по границите вече не е цербер на изхода от ада на несвободата. Такъв си остава един манталитет, който черпи сили от митологии, които не го оставят да изгради лична съдба, чувства се безпомощен извън свойската тълпа от поклонници на същите призраци и ги храни с живота си, за да го пазят от измислените му страхове. Дяволски кръг на илюзиите. Хегелиански ад, в който личността изгаря като жертва на конструираната историческа физиономия като нейна функция и брънка. История-вампир – всепоглъщаща фантазна колективна биография, която ражда индивида по своя образ и подобие, за да го изстиска след това заради вписаните от самата нея дългове още в акта му за раждане, сред които се отличава този да я брани от варварите. Вечният живот на нацията, в която нашият собствен живот е нищожен обслужващ чарк, миг, посветен на божествената вечност, даден ни само, за да изтрезнеем от наследения грях, оправдан единствено в служба на по-голямото, по-дълготрайното, по-моралното. Какво тук значи някаква си личност?!
Само ако напуснем тази спирала на безнадеждността, ако се отървем от всички насложени комплекси, от колективните магии на страха и омразата ще напуснем това метафизично робство, тази провинция на духа, от която нашите възрожденски деди с целия си възторг не можаха да ни отърват. Ако се огледаме трезво в огледалото на действителността и спрем да мразим това, което виждаме, заедно с цялата физическа и духовна територия на препатилата ни страна бихме могли да отидем там, където ни е мястото и където е мястото на всички хора по света, за което не намирам по-подходяща дума от тази – нормалния свят.
Като всяка средновековна дивотия и Османската империя е натворила маса злини. Но най-голямата сред тях, която не бива да простим никога на турците, е, че са ни въоръжили с мощен самоунищожителен комплекс, с който са минирали безвъзвратно всеки пристъп на градивни национални енергии – станали са нашите вечни варвари.
[1] Майко, турците идат! – вик на ужас у крайбрежното население по Средиземноморието по време на пиратските набези през късното Средновековие.