От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 02 Bulg Jews WWII 1

 

„Либерален преглед“ започва да превежда и публикува в продължения нов важен научен труд, свързан с особено болезнена и оспорвана тема от най-новата българска история – (не?)спасяването на евреите, живеещи на територията на тогавашното Царство България – една тема, помътена от множество разногласия и политически пристрастия, идещи колкото от мързелива привързаност към „отдавна утвърдени истини“, толкова и от доста будно нежелание да се вгледаме малко по-критично в миналото и историческото си наследство.

„Българските евреи и окончателното решение, 1940-1944“ на американския историк и българист Фредерик Б. Чари отдавна вече е придобила статус на образцово историческо изследване по трудна и противоречива тема – навсякъде, освен в България, където книгата се отличава най-вече със зеещата си липса. С надеждата да запълним поне някои от празнините, с които живеем от много време насам, най-често без дори да ги подозираме, ви желаем, хм, да, търпеливо и лишено от локални пристрастия четене.

 

Въведение

Основанието за изучаване на прилагането на нацисткото окончателно решение спрямо българските евреи се крие в доста удивителното наблюдение, че след Втората световна война в България живеят повече евреи, отколкото преди нея. В общата трагедия на годините на войната изглежда невероятно еврейската общност на една малка държава да избегне унищожение – особено в страна, която е част от съюза на Оста.

Самите българи превръщат тази аномалия в повод за гордост, като твърдят, че са единствената нация в окупирана Европа, в която всички евреи са оцелели. Големи политически спорове се разразиха относно причината и начина на оцеляване на българската еврейска общност. Това противоречие се изразява във въпроса: „Кой спаси българските евреи?“ Сегашният основен спор се отнася до ролята на цар Борис III в събитията, свързани с еврейския въпрос в неговата страна. Едната група твърди, че царят е отговорен за спасяването на евреите и че го е направил по предварително изготвен план, като умишлено е изопачил намеренията си пред Берлин. Някои твърдят, че мистериозната смърт на царя през 1943 г. всъщност е убийство, поръчано от Хитлер, отчасти или изцяло, защото Борис не е разрешил на нацистите да депортират българските евреи в лагерите за унищожение в Полша.

От друга страна, някои историци и коментатори смятат, че българските евреи са спасени въпреки царя. Те твърдят, че Борис или се е съгласявал безрезервно с нацистката антисемитска политика, или е бил безразличен към нея. Единствено натискът от страна на групи в страната и извън нея принуждава царя да отмени плановете си за депортиране на евреите в Полша.

Small Ad GF 1

Българският отговор на Окончателното решение се усложнява от българската депортация на гръцки и югославски евреи от окупираните от България територии на Балканите. Защо София депортира тези евреи, докато се колебае дали да направи същото с евреите с българско гражданство? Дали българите са имали по-малък контрол там? Дали небългарските евреи са били пожертвани, за да бъдат спасени тези с българско гражданство?

Тази книга се опитва да изследва отношението и действията на българското правителство по отношение на евреите през тези критични години. Като разглеждам политическия натиск върху София, както и отговора на този натиск в приемането на антисемитско законодателство и изпълнените и отменените процедури за депортиране, се надявам да открия причината за парадокса на Окончателното решение при балканския партньор на Германия. Разгледани са и различията в нагласите и реакциите на София по отношение на българските и небългарските евреи. Описах подробно подготовката и процедурите по депортиране, за да покажа нечовешкия и същевременно странно механичен и бюрократичен характер на Окончателното решение в България (а вероятно и другаде). Детайлите на българските депортации са пример и за други области в нацистка Европа. Освен това поведението на българското правителство под политически натиск може да даде представа не само за характера на българската политика и политиката на Оста в началото на 1940-те години, но и за общия характер на еврейския въпрос на континента.

В книгата се разглежда и отношението на различните слоеве на българските управляващи кръгове и общество към еврейския въпрос и окончателното решение. Тези части включват царя и двора, църквата, Народното Събрание, политическата опозиция и различни други групи. Изследвам и важния въпрос за относителната сила на политическите сили вътре в страната и тези извън нея, например съюзниците, по отношение на тяхното влияние върху събитията, свързани с евреите в България. И накрая, разглеждам твърдението на българите, че тяхната нация е единствената в нацистка Европа, която спасява евреите, и всъщност дали е полезно да се пита: „Кой спаси българските евреи?“

България, Германия и евреите

България след 1934 г.

Историята на отношението на България към еврейската общност в нейните граници по време на Втората световна война не е просто поредната история на ужаса и унижението или, в този смисъл, на славата и човечността. Това е история, която разкрива взаимовръзките между големите и малките нации в съвременния свят. Тя разкрива начина, по който силите на обществото и властта на идеологията оформят съдбата на отделни хора и народи, независимо колко различни или отдалечени от създателите на тези сили и идеология изглеждат те. Историята на осъществяването на нацистката „еврейска политика“ в България ни дава възможност да видим тази взаимовръзка между идеология и действие, между велики и малки сили, както и взаимодействието на обществените конфронтации.

От 1941 до 1944 г. България е съюзник на силите на Оста в Европа. Въвлечено във войната след напразни надежди да запази неутралитет, правителството прави каквото може, за да запази индивидуалността на страната, като в същото време се опитва да спазва изискванията на Алианса, които Берлин предава на София. Признаването и решаването на еврейския въпрос е едно от тези изисквания, както и настаняването на германски войски извън София, разрешаването на агенти на Гестапо да помагат на царската полиция да издирва български партизани и разрешаването на германския флот да използва пристанищата във Варна и Бургас, за да строи кораби, които патрулират в Черно море.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Българските евреи се превръщат в крайъгълен камък за съюза Берлин-София. Тяхната съдба зависи повече от военната съдба на Вермахта в Европа, отколкото от политическата съдба на антисемитите в София. В същото време нетърпението или колебанието, с което българското правителство прилага Окончателното решение в страната, ни дава картина на този съюз в процес на развитие. Тук можем да видим взаимодействието на три субекта: Третия райх, българското правителство (и общество) и българската еврейска общност. Ще видим как историческите събития през годините на войната обхващат тези субекти.

От 1935 г. България е под контрола на цар Борис III от рода Сакс-Кобург. Изключително проницателен и запознат с политическите игри на властта, монархът управлява държавата си чрез министри, подбрани измежду неговото обкръжение от съветници и придворни, без да се съобразява с конституционните ограничения на своето управление. Този вид царска диктатура не е уникален за България през тридесетте години. Колегите на Борис – балканските монарси Александър Югославски и Карол Румънски – следват същата форма, но първият е убит от хърватски и македонски терористи, а вторият бяга от страната си, преследван от румънски фашисти. Вариантът на царската диктатура на Борис е по-успешен.

Не царят обаче разпуска конституционното управление в България, а клика от леви полковници от армията. През май 1934 г., когато управляващата Демократическа партия не е в състояние да се справи успешно с многобройните проблеми на царството, особено с вечния македонски въпрос, част от влиятелната Военна лига, ръководена от полковниците Дамян Велчев и Кимон Георгиев, завзема властта чрез държавен преврат.

Полковниците са свързани с малка политическа група от интелектуалци – Звено.[1] Пишейки по-късно по времето, когато марксистката терминология се превръща в безспорна референтна рамка за политиката в страната му, един от видните лидери на Звено нарича групата „леви членове на десните партии.“[2] „Дясно“ в този контекст означава буржоазно, а не фашистко, а лидерите на превратаджиите в много отношения са радикални и прогресивни; сред тях има дори и социалисти. Някои от тях, включително Велчев и Георгиев, се появяват като министри след войната в сътрудничество с Българската комунистическа партия.

По време на краткия си мандат полковниците от Звено се опитват да решат проблемите, които измъчват държавата. Те спират тероризма на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО), чиито междупартийни престрелки нарушават живота в страната, а набезите ѝ в съседни страни причиняват на България международен срам, но с която никоя партия не се е занимавала в миналото поради политическа обвързаност. Отразявайки широко разпространената враждебност към съперничещите си групи юристи, които от 1923 г. насам доминират българския политически живот в своя полза, полковниците забраняват и всички партии.

Правителството на Георгиев се задържа само осем месеца, но през това време царят се страхува за трона си. Борис и преди е чувал за републикански настроения в България, а сега групата Звено не се колебае да разсъждава открито за предимствата на едно републиканско управление. Царят обаче успява да се възползва от разногласията сред военната клика, объркването в страната и липсата на масова подкрепа за полковниците, за да свали Георгиев през януари 1935 г. След две краткотрайни правителства и поредица от задкулисни преговори Борис успява да назначи за министър-председател Георги Кьосеиванов, който му е служил като личен придворен канцлер.

През следващите пет години Кьосеиванов остава министър-председател на своя монарх в продължение на осем последователни правителства – най-дългият период за български министър-председател през ХХ век до 1950-те години. Борис се възползва от възможността, предоставена от преврата на 19 май, за да продължи по-ефективните мерки на полковниците. Политическите партии остават незаконни, а националният парламент, чието съществуване е спряно от полковниците, е свикан отново едва през 1938 г. Освен това ВМРО така и не си възвръща влиянието, което е имала в началото на тридесетте години.

Царят печели голяма популярност в България. След военните катастрофи от 1913 и 1918 г. престижът на двора е паднал силно, но като цяло симпатиите на хората в страната все още са по-скоро монархически, отколкото републикански. Борис успява да се хареса на поданиците си, тъй като нито една от отговорностите за трагичните военни години не го заклеймява, когато се възкачва на престола през 1918 г. Той е умел политик и очарователна личност. Бракът му през 1930 г. с италианската принцеса Йоана увеличава популярността му в страната.

Конституцията на България (от 1879 г.) дава на царя голям потенциал за политическо действие, но тя съдържа и възможност за сдържане при силен и популярен министър-председател, какъвто е случаят при бащата на Борис, Фердинанд, със Стефан Стамболов през XIX в., както и на самия Борис с Александър Стамболийски през 1920‑те години. Борис се чувства застрашен от политическата опозиция, както малка, така и голяма. Той не може да работи комфортно в условията на конфликт; и въпреки че наистина е умел политик, има практика, когато е възможно, да отстранява всеки, който може да бъде източник на конфликт или потенциална конкуренция. Основните политически цели на царя са да запази царския род и да следва възможно най-добрата политика за България, както я вижда той.

Опасенията на Борис от опозицията и републиканизма се проявяват в тревожното му безпокойство по отношение на Велчев, главния автор на преврата. Той смята, че не е достатъчно Велчев просто да бъде отстранен от властта и със сигурност има пръст в ареста и процеса срещу полковника. На таен военен съд през февруари 1936 г. редица членове на Военната лига са съдени за подстрекателство към бунт. Лигата е разпусната, а съдът осъжда Велчев на смърт. Военният министър генерал Христо Луков, по-късно лидер на фашистките легионери, се надява да изпълни присъдата бързо. Но когато присъдата става известна, общественото вълнение в страната и чужбина призовава за снизхождение към Велчев. Според българското законодателство министърът на правосъдието трябва да одобри присъдата, преди тя да бъде изпълнена. Когато последният отказва да направи това, царят няма друг избор, освен да замени смъртната присъда с доживотен затвор. Властта на Борис в никакъв случай не е абсолютна и най-многото, което той може да направи, за да покаже гнева си в тази ситуация, е да поиска уволнението на министъра на правосъдието.

Опозицията срещу царя и неговото правителство продължава да съществува в България, въпреки че средствата за изразяването ѝ по конституционен път засега са преустановени. Дори кметовете и местните чиновници вече се назначават от София. Въпреки това политическите партии, макар и законово разпуснати, все още си остават фактор.

Най-популярната партия в страната е сложният Български земеделски народен съюз (БЗНС) – коалиция от различни поземлени интереси и бедни селяни, която се разпада под тежестта на непримиримите си фракции и ударите на двора и буржоазията през 1920-те години. В годините на Борисовото управление съществуват много партии, наричащи себе си земеделски, но най-радикалните лидери на организацията са принудени да живеят в чужбина.

Освен това в България има мощна комунистическа партия (БКП), която е нелегална от 1925 г. Всъщност най-известният гражданин на страната може би не е бил нейният цар, а генералният секретар на Коминтерна Георги Димитров, герой от процеса за пожара на Райхстага в Лайпциг през 1934 г. БКП демонстрира своята популярност след Първата световна война, като на парламентарните избори получава множество гласове, отстъпвайки само на БЗНС. Дори през 1932 г. под името Българска работническа партия тя успява да спечели общинските избори в София. Връзката на Русия с болшевизма е по-скоро помощ, отколкото недостатък за партията в България, и тъй като в страната няма наистина сериозен проблем с малцинствата, партията се отличава в Източна Европа, защото членската ѝ маса включва висок процент български граждани, а не недоволни членове на малцинствата.

Като цяло по време на царската диктатура в страната съществуват три основни политически групировки: а) нелегалната опозиция на земеделските, комунистическите и звенарски членове, които са в изгнание или под арест; б) дворът и неговите агенти, които управляват страната, но самите те са разделени на няколко враждуващи фракции; и в) „легалната“ опозиция на старите буржоазни партийци – изтъкнати адвокати, финансисти, индустриалци, търговци и държавници, чиито политически групировки са забранени, но които все още са в състояние да влияят върху нещата. И накрая, при обсъждането на политиката на всяка европейска страна през тридесетте години трябва да се спомене четвъртата група – фашистите.

Крайнодясното крило на българската политика включва в по-голямата си част сбор от малки фашистки и нацистки партии и движения, но също така и няколко, които придобиват известна популярност. В царството никога не е имало нещо, което да се доближава до масово фашистко движение, и тези групи разчитат предимно на репутацията на лидерите си, когато това е възможно, или на връзките си с фашистки движения в чужбина. През тридесетте години последните са в най-добрия случай слаби и с изключение на Цанковото движение българският фашизъм преди последните години на десетилетието е сбор от вечно скарани комично-оперетни групи, ръководени от псевдо-фюрери.[3]

Дори Цанковото движение, най-претенциозната от десните групировки, сериозно страда от липса на подкрепа. Александър Цанков, едноименният лидер на движението, е професор по икономика в Софийския университет и става министър-председател на страната си, след като ръководи преврата, с който през 1923 г. е свален Александър Стамболийски. Това събитие му спечелва вечното недоверие на българските селяни и по този начин ограничава политическото му бъдеще.

През тридесетте години той създава Националното социално движение, което става известно с неговото име. То се характеризира с национализъм и фашизъм, но не е съвсем същото като нацизма на Хитлер. Апогеят на Цанковото движение настъпва през 1935 г., когато цар Борис се договаря с бившия си премиер да сключат своеобразно черно-червено правителство, включващо както последователите на Цанков, така и членовете на една от легалните фракции на БЗНС. Тъй като човекът, свързван със смъртта на Александър Стамболийски, е толкова недолюбван от селяните, земеделците отказват да се съгласят и от това не излиза нищо.[4] След това кариерата на Цанков запада, но той все пак остава значима личност на българската политическа сцена, особено като член на опозицията във военновременния парламент, следвайки своя личен, наистина често хаотичен идеологически път.

В края на тридесетте години и през годините на войната в България придобиват известност още две важни фашистки организации – Съюз на българските национални легиони, наричан просто легионери, и Съюз на ратниците за напредъка на българщината, наричан ратници. Значението на легионерите, подобно на това на Цанковото движение, се дължи на известността на техните лидери, особено на споменатите вече Христо Луков, министър на войната от 1935 до 1938 г., и Никола Жеков, който е бил главнокомандващ на българските войски през Първата световна война. В този период лидер на Ратниците е по-малко известният професор Асен Кантарджиев, но Петър Габровски, един от основателите на организацията, заема постове в кабинета от 1939 до 1943 г.

Ратниците и легионерите, също като Цанков, поддържат връзки с различни германци и германски организации, включително и SS (Schutzstaffel). Въпреки че точното естество на тези връзки е неясно, в заловените германски документи има достатъчно намеци за тях, за да се обоснове съществуването им.[5] По този начин това, което на тези фашистки групи липсва като популярна сила, те успяват да компенсират чрез силата на германските си връзки.

Неспособността на българската десница да създаде истинско местно фашистко движение в стил Италия или Германия дава известна представа за характера на управлението на Борис в края на 1930-те години. Това не е нов вид управление, родено от ХХ век, а пореден етап от борбата между короната и Народното събрание, която бележи цялата история на България от 1879 г. насам. Всъщност при идването си на власт царят не се присъединява към нито един от основните членове на фашистката групировка в Европа, а решава да води външна политика, която държи страната близо до Лигата на нациите.

Въпреки че България все още поддържа ревизионистките си намерения на Балканите, Борис се опитва да постигне тези национални стремежи чрез мирни методи и помирение. Той подкрепя Лигата за Абисиния и Испания и търси съюз с Югославия; въпреки това не може да се реши да се присъедини към Балканската Антанта – пакт за взаимна отбрана между Румъния, Гърция, Югославия и Турция, предназначен да поддържа статуквото, т.е. Ньойския договор, и следователно насочен срещу България. Ако България би се присъединила, това би било равносилно на отказ от преразглеждане на договора дори с мирни средства.

През 1938 г. Борис и Кьосеиванов се чувстват достатъчно удовлетворени от напредъка на своя режим, за да възстановят Народното събрание. Новият избирателен закон забранява на кандидатите да се кандидатират като членове на партийни листи. Това е изпробвано с успех за правителството през 1937 г. на първите местни избори след преврата, но е донякъде нереалистично да се вярва, че мерките ще попречат на партиите да проявят част от влиянието, което са имали в миналото.

На изборите правителството използва тактики, свързани с предишни избори в България – контрол на бюлетините, блокиране на известни опоненти да гласуват, използване на полицейска охрана и др. Поддръжниците на правителството могат да участват в изборите, но на опонентите често е забранявано да го правят поради правилата срещу политическите партии. Борис и Кьосеиванов се надяват, че тези мерки и ограничителните изисквания към кандидатите ще им осигурят значително мнозинство.

Като се имат предвид тези строги мерки, резултатите са неуспешни. Вярно е, че около 100 от 160-те представители подкрепят правителството.[6] При открити избори това би било победа, но с оглед на строгия контрол над изборите, значителната опозиция демонстрира широко недоволство от режима. Освен това много от поддръжниците на правителството са само леко ангажирани, а в хода на заседанията на Народното събрание Кьосеиванов на няколко пъти е поставен в неудобно положение.

Въпреки че не успява да прокара много законопроекти или да спре много правителствени предложения, опозицията в Народното събрание успява да изрази мнението си. В един от случаите тя дори сваля правителството. Борис не е доволен от този неочаквано гласовит парламент и през 1940 г., когато кабинетът на Кьосеиванов преживява криза, царят суспендира органа.

Политиката в България в края на тридесетте години обаче не е само вътрешнополитически въпрос. Балансът между монархическата диктатура и парламентарното управление отразява международния натиск на континента, където се разгаря състезание между алтернативите на класическия либерализъм от ХХ век. България никога не се отказва напълно от принципа на парламентарното управление дори в дните, когато е най-ангажирана със съюза на Оста, но осакатяването на парламента и увеличаването на властта на царя в управлението само засилва способността му да води България към германския съюз.

Развитието на българо-германския съюз

Официалният български антисемитизъм зависи от укрепването на отношенията между България и нацистка Германия в края на 1930-те години. Големият обрат към Оста настъпва през 1938 г., когато, въпреки че контактите със Запада все още са силни и че елементи на зародиш на германско-български съюз са налице още по-рано, България става силно зависима от германските заеми, търговия и въоръжение.

Подобна икономическа зависимост е основна част от всеки успешен съюзен ангажимент, но основните фактори при определянето на съюза са позицията и влиянието на политическите фракции и партии в държавата, както и властта и влиянието на евентуалните държави покровителки. Всички велики европейски сили са имали както исторически връзки с България, така и симпатизанти в страната. Германия има много приятели в българската армия, благодарение на връзките на уважение и традиционния съюз, както и в средната класа, много от които са получили образование в Берлин, Мюнхен или Виена. Освен това икономическите модели от тридесетте години сближават България с Германия. Имало е и малки групи от нацистки идеолози, които по своята същност са се възхищавали на Третия райх повече, отколкото обикновените германофили. Въпреки това и други държави – Франция, Англия, Съединените щати, Италия и особено Русия – имат свои поборници в страната.

От своя страна Германия е заинтересована от икономическо господство в Югоизточна Европа. Докато Балканите не представляват стратегическа заплаха, Хитлер няма нужда от германско физическо присъствие там и е доволен, че Германия ще стане икономически господар на целия регион. Това означава, че доколкото е възможно, Райхът не трябва да изглежда пристрàстен към една балканска държава спрямо друга, въпреки че в действителност никой не може да забрави специалните отношения, които Германия има към България като също такава ревизионистична сила.

Икономическото проникване на Германия в Източна Европа и на Балканите през 1930-те години се увенчава с впечатляващ успех, особено след като икономическите начинания на Запада значително намаляват. Дунавският регион, който така или иначе е естествено търговско поле на Германия, става още по-малко обвързан със западните търговски интереси и по-тясно свързан с бизнес центровете в Централна Европа. Освен това, тъй като икономиката на Райха е ориентирана по-скоро към политическите нужди, отколкото към световния пазар, спонсорираният от правителството германски бизнес е по-подготвен от Запада да проникне на Балканите. В много истории за този период се твърди, че нацисткото икономическо проникване на Изток през тридесетте години е дало предимство на германците и реално е измамило по-малките търговски партньори – че германската система е принудила тези народи да разменят стоките си за германски артикули с лошо качество или с малка полза за икономиката им. Все пак не трябва да забравяме, че въпреки политическата си ориентация германската икономика все още е засегната от депресията и парите са оскъдни. Но пък германците са готови да търгуват с държавите на изток – понякога купуват стоките им на цени, дори по-високи от тези на световния пазар – когато останалата част от света не е готова.[7]

Нарастването на външнотърговската зависимост на България от Германия се вижда от Таблица 1. През 1934 г. германците и българите подписват търговски договор, основан на бартерна и клирингова система. Още преди това Германия е основният търговски партньор на България, но след това тя става още по-важна и скоро осъществява повече българска търговия, отколкото всички останали партньори заедно. По същото време Германия сключва подобни търговски споразумения и с други страни от Източна Европа и делът ѝ в търговията там съответно нараства, но в България тя има по-голям процент от търговията, отколкото другаде.[8] От друга страна, делът на България в германската търговия е само 2 процента. По този начин търговската зависимост е до голяма степен едностранна. Икономическата подчиненост не означава непременно и политическа такава, но е основен фактор, който води до нея. Освен това, макар и силно облагодетелствана в търговския баланс, Германия натрупва дълг към България, който към 1939 г. достига 1 783 000 000 лева (21 600 000 долара).[9] Този фактор обвързва България с по-нататъшна германска търговия, ако дългът трябва да бъде ликвидиран.

ТАБЛИЦА 1

ВНОС И ИЗНОС НА БЪЛГАРИЯ

(Процент от общия брой за България)

Година

Внос за България

От Германия (и Австрия след 1938 г.)

От Италия

От Обединеното кралство, Франция и Съединените щати

1929

22.2%

10.7%

20.4%

1930

23.2

13.6

19.4

1931

23.3

13.7

21.3

1932

25.9

15.6

18.7

1933

38.2

12.7

13.5

1934

40.1

7.8

12.5

1935

53.5

3.2

7.4

1936

61.0

0.6

8.0

1937

54.8

5.0

10.1

1938

52.0

7.5

13.5

1939

65.5

6.9

6.3

 

Износ от България

Година

За Германия (и Австрия след 1938 г.)

За Италия

За Обединеното кралство, Франция и Съединените щати

1929

29.9%

10.5%

8.4%

1930

26.2

8.3

8.3

1931

29.5

5.8

5.8

1932

26.0

12.5

6.0

1933

36.0

9.1

6.2

1934

42.7

9.2

4.8

1935

48.0

8.8

7.2

1936

47.5

3.6

16.3

1937

43.1

4.2

19.2

1938

58.9

7.6

9.7

1939

67.8

6.1

7.4

 

Източник: България, Генерална дирекция на статистиката, Годишник на статистиката на Царство България, 26 (1934), стр. 176-77; 30 (1938), стр. 486-87; 32 (1940), стр. 300-01.

 

Въпреки отричането на ангажираност към която и да е страна и декларираната подкрепа за Лигата на нациите, през септември 1937 г. цар Борис тихомълком пита за възможност за дългосрочно закупуване на германски военни материали. Едновременно с това българите обмислят сключване на договор за доставка на оръжие с Франция. Херман Гьоринг, пълномощник на Четиригодишния план, не вярва, че доставката на оръжие и заемът ще бъдат от полза за Райха, но външното министерство по съвет на посланика си в София довежда правителството до съгласие. Провеждат се разговори в двете столици и накрая през март 1938 г. Берлин се съгласява да предостави на България материали на стойност 30 милиона марки (12 милиона долара), което е далеч от исканите от Борис 100 милиона марки. Българите се съгласяват да платят оръжията за период от пет години, започващ през 1942 г.[10]

Продажбата на военни материали е икономически проект с политическо значение. Ако една държава купува въоръжение и военно обзавеждане от друга, тя почти се обвързва с тази държава в случай на война, като рискува да не може да достави необходимото обзавеждане за основните материали, като например боеприпаси и резервни части. Английските държавници са разтревожени от слуховете за тайното споразумение за въоръжаване. Настъплението на Германия в югоизточната част на страната (аншлусът с Австрия се осъществява през март 1938 г.), придружено от новото ѝ сътрудничество с Италия (която през 1934 г. осуетява германските амбиции в Австрия), дава на англичаните повод за размисъл и те се присъединяват към усилията на французите да превърнат целия Балкански полуостров в „отбранителен блок“ срещу нацистите.

България остава без ангажимент. Борис ухажва Лондон и Париж, както и Берлин, и разговорите за заеми продължават и с трите страни. През август 1938 г. френските банкови къщи отпускат 375 млн. франка (10 900 000 долара) кредит за закупуване на железопътно оборудване и оръжие във Франция, а по-късно допълнително разширяват споразумението.[11] През ноември министърът на финансите Добри Божилов заминава за Лондон, за да уреди въпроса с мораториума върху английските заеми за България. Сега германците се разтревожват. По-рано те са настоявали, че не желаят да монополизират българската икономика, но също така не искат България да „влиза в… [британската и френската] игра, [в която] те се опитват да ограничат търговията на Германия със страните от Югоизточна Европа.“ Борис успокоява нацистите, Германия обещава допълнителен кредит на царството в размер на 22 милиона марки, а британските споразумения отпадат.[12]

След Мюнхен, през есента на 1938 г., Райхът е ясно доминираща сила в международните отношения. Възможността и желанието на България да застане на страната на Великобритания или Франция намаляват. Същото мнение движи и по-голямата част от Източна Европа. Мюнхен показва съдбата на малките нации, които са се доверили на пасивния Запад през тридесетте години. Парадоксално, но споразумението първоначално представлява възможност за подобряване на отношенията с всички велики сили от Западна и Централна Европа. Ако някакъв дух от Мюнхен трябва да бъде съдбата на Европа, както желаят да вярват загрижените и наивните, тогава няма да има нужда от съюзяване с един блок срещу друг. Още по-важно за България е, че чешкото споразумение дава на ревизионистите нещо, на което да се надяват. Техните претенции, както и онези на Германия, могат да бъдат разгледани от дипломатите. Както правителствената фракция в Народното събрание, така и западно ориентираната опозиция изпращат поздравления на архитектите на Мюнхенското споразумение.

В рамките на няколко месеца нацистите нахлуват в Чехословакия и разбиват мечтите за мирно сътрудничество в Европа. Германците запазват властта си, а приятелството с Райха се превръща в необходимост за балканските страни. Борис трябва да направи труден избор. Ако пътят напред води към лагера на Оста, той трябва да го следва, а Германия може би ще му помогне да постигне националните си цели.

За момента София отхвърля многократните намеци на Берлин да се присъедини към Антикоминтерновския пакт, но през цялата 1939 г. се стреми към по-близки отношения и отстъпки от страна на Германия. Освен още кредити, Борис иска намесата на канцлера Адолф Хитлер за връщането на Добруджа от Румъния. Въпреки желанието на Гьоринг да предложи повече помощ в замяна на присъединяването на България към пакта, германското външно министерство отпуска всички желани кредити на царството в замяна на германската експлоатация на българските мини, без тя да се ангажира с пакта. Освен това Райхът нарежда на България да не приема британски „антигермански“ увертюри, независимо от това колко добро може да изглежда предложението. Тъй като Борис желае територии в Добруджа и Тракия, той е отблъснат от британските и френските гаранции за Румъния и Гърция след германската анексия на Чехословакия и приема това ограничение.[13]

През лятото на 1939 г. министър-председателят Кьосеиванов прави широко рекламирано приятелско посещение в Берлин. В очакване на пътуването както в Берлин, така и в София се подготвят нови политически заявки. Райхът иска окончателно присъединяване към Антикоминтерновския пакт, а България иска още по-голямо разширяване на кредитите и уверение по иредентистките си въпроси. Кьосеиванов се съгласява да не предявява никакви претенции към Югославия, чиито лидери нацистите също се опитват да привлекат. Тези въпроси обаче така и не стават актуални по време на посещението на министър-председателя в Берлин, тъй като по същото време между Съветския съюз и Германия се водят тайни преговори, които карат последната да преследва предпазливо други политически приоритети, а споразуменията, сключени по време на посещението, засягат само културни въпроси. Независимо от това Карл Клодиус от икономическия отдел на германското външно министерство отива в София по време на посещението на Кьосеиванов в Германия, за да уговори подробностите по новата молба на Борис за помощ.

Малко след посещението на Кьосеиванов в Берлин Стойчо Мошанов, председател на Народното събрание, пътува до Париж и Лондон, като по този начин предизвиква скандал. Мошанов е племенник на лидера на демократите Никола Мушанов и твърд привърженик на Запада. Очевидно Мошанов е съобщил на царя за плановете си и е получил неговото съгласие. В Англия и Франция, където посещава държавните и правителствените ръководители, той обявява, че Борис е одобрил посещението му. Българското правителство обаче, както и самият Мошанов, когато се завръща, твърдят, че пътуването е било само частно. Кьосеиванов е разтревожен и ядосан. Новината за предложеното пътуване достига до Берлин, докато министър-председателят е там, и той моли германската преса да я игнорира. Правителствената преса в София почти не споменава мисията на Мошанов, но пък отразява изцяло пътуването на министър-председателя в Берлин.

След подписването на германско-съветския договор за ненападение (август 1939 г.) България се отдалечава още повече от Запада и преминава в лагера на Германия. Германско-руското сближаване в много отношения е дори по-изгодно за България от германско-западното сближаване, напразно обещавано от Мюнхен. Разчитането на германската сила може да бъде подкрепено от популярността на Русия в страната. Въпреки че Борис не вярва на комунистите и Германия определено е главният покровител на България, отношенията със Съветския съюз значително се подобряват –подписани са договори за комуникация и търговия и са разменени изложби. Българската комунистическа партия се радва на период на свобода, непознат от началото на двадесетте години. Нейната преса публикува свободно, а полицейското наблюдение и преследване на членовете ѝ, широко разпространено през юли, е облекчено.[14]

От друга страна, София вече трябва да се справя с нов натиск от Запада. По-специално правителството се опасява от британски ултиматум, който изисква от него да се присъедини окончателно към Балканската антанта. През предходната година Кьосеиванов доброволно прави отстъпки пред този натиск, като подписва Солунското споразумение със страните от Антантата, отказвайки се от използването на сила за териториални ревизии. Сега обаче, когато световната конюнктура се променя и международната дипломация принуждава царството да се отдалечи малко повече от Лондон и Париж, София се обръща към Берлин за помощ, за да устои на английския натиск. Не желаейки да си навлича неприятности с новооткрития си източен съюзник, Хитлер се колебае дали да се намеси на Балканите. Министерството на външните работи инструктира полковник Брукман, военното аташе в София, да не обещава нищо конкретно, освен че българите могат да поканят германски генерал за съвет.

Когато започва Втората световна война, Кьосеиванов веднага заявява, че България ще следва политика на мир и неутралитет. Промените след Мюнхен и германо-съветския пакт, както вече видяхме, правят този неутралитет по-приятелски настроен към Райха, отколкото към Англия. Но дори и така няма причина Кьосеиванов да не може да оглави прогерманско правителство. Въпреки френските си пристрастия той се проявява като верен последовател на променящата се политика на царя спрямо Райха. За кратко време обаче политическите дела принуждават министър-председателя да слезе от сцената. Кьосеиванов е немалко разтревожен от отношението, което е получил от страна на своя монарх (аферата с пътуването на Мошанов лесно се набива на очи). Борис наистина е избрал Кьосеиванов заради личната му лоялност – като министър-председател той се е доказал като способен политик и до октомври 1939 г. е ръководил седем последователни кабинета в продължение на четири години – но въпреки това Кьосеиванов не е доволен да бъде пешка, подвластна на царските безразсъдства. Освен това министър-председателят е недоволен от собствения си кабинет, особено от министъра на земеделието Иван Багрянов.

Багрянов, консервативен земеделски политик и личен приятел на царя и царското семейство, е спечелил място като правителствен кандидат в двадесет и четвъртото Народно събрание. Въпреки това, след като попада в законодателната власт, той започва да защитава популярните каузи на бедните и средните селяни и се опитва да получи лична подкрепа в цялата страна. През октомври 1938 г. е застанал начело на тридесет дисидентски настроени про-правителствени народни представители в опит да застанат на страната на опозицията по отношение на законопроект, подкрепен от правителството, с който се отпускат средства за издаване на полуофициален вестник. Мярката е отхвърлена и Кьосеиванов подава оставка. По това време Борис отново моли министър-председателя си да състави кабинет, този път с Багрянов като министър на земеделието. Той вкарва в кабинета и няколко други представители, за да хармонизира отношенията между поддръжниците на правителството в Народното събрание, но този план не успява. Кьосеиванов и Багрянов не могат да работят заедно, а Народното събрание не е по-сговорчиво от преди. След началото на войната в Европа Борис иска правителство и парламент, които да контролира твърдо, а Кьосеиванов е недоволен, че не му е позволено да ръководи собствения си кабинет.

На 22 октомври 1939 г. Кьосеиванов отново подава оставка, но Борис го моли да състави временно правителство за няколко месеца. Дребните промени на постовете нямат видимо непосредствено значение, но тук има нещо повече, отколкото би разкрил повърхностният поглед. Новият министър на железниците, Петър Габровски, е идеологически фашист и поборник на нацизма. Както беше споменато по-горе, той е основател на нацистката организация „Ратници“, въпреки че подава оставка от нея при влизането си в правителството.

В деня след като обявява новия си кабинет, Кьосеиванов разпуска Народното събрание. Новите избори се провеждат през декември и януари по същата система като предишните, с промени в реда на гласуване по региони – районите със силна опозиция гласуват последни. Освен това правителството запазва още по-строг контрол върху изборите. Само в София, най-големия опозиционен център, то не успява да събере огромно мнозинство. В новото Народно събрание 121 от 160 представители подкрепят правителството. (Правителството твърди, че са 140, но без партии е трудно да се дадат точни данни.) По някои законопроекти, подкрепени от правителството, значително по-малко от 140 гласуват „за“, но само в много редки случаи Народното събрание отхвърля правителствена мярка.

След изборите Борис обявява ново правителство. Кьосеиванов се оттегля, а нов министър-председател става Богдан Филов. От ноември 1938 г. Филов е министър на образованието. Той е историк на изкуството с международна известност, има немско образование и членува в няколко немски академии. Кьосеиванов напуска своя ресор, както и председателското място, но на негово място като министър на външните работи застава близкият му приятел и сътрудник Иван Попов. Генерал Недьо Недев, министър на вътрешните работи от ноември 1938 г., вече е в немилост заради изборни нарушения и на негово място идва Петър Габровски. Излишно е да споменаваме, че назначението на бившия ратник Габровски предизвиква сензация.

Някои спекулации в чужбина твърдят, че след няколко месеца Багрянов ще замени Филов. И все пак Филов, а не Багрянов, е истинският човек на часа – назначеният от Борис ръководител на правителството. Безцветният професор-германофил ще бъде министър-председател в продължение на почти три години, а след това и главен регент. Военновременното правителство на България ще бъде правителство на Филов. За министър-председател Борис иска човек, когото да може да контролира. Иван Багрянов едва ли би могъл да се справи, както и Кьосеиванов, въпреки че и двамата са лични приятели на Борис. Всъщност Багрянов е принуден да напусне кабинета година по-късно заради ненаситната си амбиция.

Дори повече от новото прогерманско правителство и по-податливия парламент, характерът на самата война ограничава възможностите на Борис да запази неутралитет. Намирайки се на кръстопътя между Централна Европа, Русия и Близкия изток, почти неизбежно е малкото балканско царство да бъде въвлечено във войната. Тя придава на ангажимента по-съществено значение, отколкото през тридесетте години, когато Борис е можел да играе играта си на неутрален терен между враждуващите лагери. Сега той трябва да премине на една от страните и привличането е по-силно от страна на Оста. Нещо повече, с навлизането си все по-дълбоко в лагера на Оста, царят и страната му искат повече услуги от Райха, което на практика отрязва пътищата им за бягство.

По-специално, българската надежда за преразглеждане на границите се засилва. Войната изглежда като война за прекрояване на границите не само за Германия, но и за СССР, който без да участва, си връща загубените от царя владения в Полша и на Балтийско море. България се надява на подобно възвръщане на също толкова ниска цена. Нейното внимание остава насочено към земите, които е загубила в полза на Гърция и Румъния след Втората балканска и Първата световна война. В пресата, в Народното събрание и по улиците звучи викът за [придобиване на] егейско пристанище (Кавала или Деде Агач, т.е. Александруполис), както и за Добруджа. От тези претенции Добруджа е онази, която правителството преследва с най-голяма жар.

Германците се колебаят дали да се ангажират с помощ за възвръщането на Добруджа, но междувременно балканското царство се превръща в източник на напрежение, което нарушава августовското споразумение между Райха и Съветския съюз. Двете държави не са решили успешно въпроса за влиянието на Балканите и никоя от тях не желае да позволи на другата да получи надмощие там. Увертюрите, които Съветският съюз прави към София, особено намекът, че може да поиска от българите да подпишат пакт за взаимна отбрана и приятелство, разтревожват Берлин.[15] От своя страна българите изповядват лоялност към Райха, а през пролетта на 1940 г. министрите от новото правителство дават ясно да се разбере, че макар официално да са неутрални, всъщност са прогермански настроени.[16]

На 26 юни 1940 г., четири дни след падането на Франция, Съветският съюз отправя ултиматум към Румъния, в който иска да му бъдат отстъпени Бесарабия и Северна Буковина. Крал Карол няма друг избор, освен да се съгласи, както го съветва Берлин, където ултиматумът е известен предварително; два дни по-късно съветските войски окупират тези региони. Освен това Москва публично подкрепя претенциите на България към Южна Добруджа и Берлин се опасява, че ако Кремъл предложи да помогне на София да вземе областта, цар Борис и Филов няма да могат да устоят на обществения натиск да се съгласят. При тези обстоятелства германците решават да действат и сами да уредят отстъпването на Южна Добруджа на българите. През лятото на 1940 г. Румъния и България водят разговори в Крайова, а на 7 септември 1940 г. Румъния се споразумява с България и Унгария (която претендира за Трансилвания) под германска егида във Виена. В България Виенската награда е сигнал за национално ликуване. Улици в Добрич и София са кръстени на Хитлер, Бенито Мусолини и Виктор Емануил II. Привързаността на България към Германия вече става неотменима. Царството е задължено към Оста и ако Хитлер призове за плащане на дълга, Борис няма как да откаже.

Междувременно през лятото на 1940 г. Хитлер вече е господар на континента. Само Англия и нейните колонии са останали на бойното поле срещу него. Въпреки това възможността Съветският съюз да влезе във войната тревожи Хитлер и в края на лятото той решава да се справи решително с тази заплаха. През октомври 1940 г. Вермахтът навлиза със силите си в Румъния, а някои съветници са отишли в България, за да подпомогнат отбраната там.

През септември Германия, Италия и Япония подписват Пакт на трите сили, а Оста кани и други страни, включително България, да се присъединят. Германският външен министър Йоахим фон Рибентроп дори предлага на СССР възможност да подпише пакта, но условията, които включват признаването от Москва на Балканите като германска сфера на интереси, са толкова вредни за съветските интереси, че тази увертюра не е приета сериозно. През декември 1940 г. Хитлер издава директивите за операция „Барбароса“ – инвазията и бързия разгром на Съветския съюз, които трябва да започнат през пролетта на 1941 г.

През ноември Съветският съюз отново оказва натиск върху българското правителство да подпише пакт за взаимна отбрана. В края на месеца Сталин изпраща в София Аркади Соболев, генерален секретар на Комисариата на външните работи, с предложение, гарантиращо царството срещу Турция и обещаващо помощ за получаване на територии в турска Тракия. Част от предложението дава разрешение на София да се присъедини към Пакта на трите сили, а Соболев дори е намекнал, че ако царството подпише споразумението с Москва, Съветският съюз може да приеме предложението на Хитлер и сам да се присъедини към Пакта на трите сили. Попов учтиво е отхвърлил предложението, въпреки публичния натиск от страна на Българската комунистическа партия (въпреки че предложението е трябвало да бъде тайно!). Българският външен министър обаче е твърдял, че предложението на Съветския съюз показва, че преговорите на България с германците, които се водят по това време, не са враждебни към Москва.[17]

Дори когато Германия планира да нападне Съветския съюз, не е необходимо горещата война да достигне до Балканите. Всъщност за Хитлер е било по-изгодно отвъддунавска Европа да бъде под негово влияние, но технически неутрална. От началото на войната германците не са проявявали желание да анексират или дори физически да окупират балканските държави. Напротив, Великобритания се надява да създаде в този регион антинацистки блок или дори да открие втори фронт там. Тези увертюри, заедно с очевидната мощ на Третия райх, убеждават не само България, но и останалите страни от региона да се споразумеят с Берлин. Дори Турция, най-вероятният съюзник на Великобритания в района, уверява Хитлер в своя неутралитет.[18]

Войната на Балканите не е дело на Хитлер, а на неговия италиански съюзник. След като германският лидер отхвърля увертюрите на Мусолини за съвместна акция срещу Гърция, Дуче решава сам да нахлуе в тази страна и го прави в края на октомври. Той кани цар Борис да участва, но българският монарх отказва.

Неуспехът на Мусолини да постигне целта си е катастрофален не само за него, но и за плана на Хитлер да позволи на балканските страни да останат неутрални. През първата седмица на декември гръцката армия пробива италианските линии и настъпва в Албания. Хитлер е принуден да се притече на помощ на своя съюзник и германският генерален щаб обявява операция „Марита“ – разгрома на Гърция – също през декември 1940 г., дори преди директивите на операция „Барбароса“.

Операция „Марита“ изисква сътрудничеството на България и Югославия. Германските войски трябва да преминат през едната (България), докато другата трябва да остане неутрална. Когато Берлин иска от София да участва, Борис се съгласява с готовност. Той вече е предложил помощ при необходимост по време на срещата си с Хитлер през ноември.

През първата седмица на 1941 г. Филов заминава за Виена под претекст да се консултира с лекар, но всъщност се среща с Хитлер и Рибентроп. Външният министър на Райха иска преминаване на германските войски през България. На 7 януари Филов записва в дневника си: „Войната е неизбежна. Ако обаче осъзнаем това, най-добре е да я следваме при условия, които са най-малко сложни за нас. Ако позволим на германците просто да преминат през страната ни, те ще ни третират като окупирана страна, подобно на Румъния, а това ще бъде много по-лошо, отколкото ако се съюзим с тях. Не можем да спечелим нищо от английска победа, тъй като провалът на германското оръжие неизбежно означава, че ще бъдем ‚болшевизирани‘.“[19]

На 20 януари кабинетът единодушно одобрява преминаването на германски войски през страната. Филов, осъзнавайки сериозността на ситуацията, пише: „Това несъмнено беше най-важното заседание, което сме имали досега.“

Решението да се помогне на германците създава много проблеми на Борис и Филов. Те се притесняват от реакцията на Турция и Съветския съюз. Хитлер желае София и Анкара да подпишат договор за приятелство и помага да бъде убеден президентът Исмет Иноню да се съгласи. Рибентроп уверява Филов, че „руснаците [ще]… се примирят със ситуацията и няма да реагират.“ Освен това германският външен министър обещава на българския премиер, че югославяните, въпреки някои колебания, ще се съгласят. Правителството се сблъсква с някои протести от страна на членовете на легалната опозиция в самата България, които през февруари чуват слухове за предстоящото споразумение с германците.

През февруари става очевидна и подготовката за германско навлизане в България. Появяват се мостове по Дунав. В София и други градове пристигат германски „туристи“ и техници, чиито военни ботуши се подават под цивилните им палта. През тези седмици вниманието на западната преса към България се увеличава феноменално. Американските и британските дипломати стават изключително загрижени, а специалният пратеник на президента Франклин Рузвелт – полковник Уилям Донован, дразни министър Попов с антигерманска тирада, която според Филов кара българския външен министър да размисли за съюза.[20]

Вътре в царството антигерманската пропаганда е потисната и няколко видни антинацисти са арестувани. Подновяват се и репресиите срещу комунисти и радикални земеделци. Германски икономически експерти пристигат в София, за да работят по детайлите на съюза, и на 1 февруари в София е одобрено предварително икономическо споразумение, уреждащо разходите за германското преминаване през страната.

Основните политически преговори, водени за българите от специален пратеник на кабинета, се провеждат в Берлин, а делегация от българския генерален щаб се среща с фелдмаршал Лист в Румъния, за да обсъди военния договор. Според окончателното споразумение София ще се присъедини към Пакта на трите сили в същия ден, в който германските войски ще преминат Дунав. Германците ще бъдат разположени не в град София, а в предградията; българите обаче не получават искането си да обявят столицата за открит град. Българските войски трябва да бъдат разположени на турската граница като резерви в случай на нахлуване оттам, независимо от договора за приятелство с Анкара. Очаква се само германски сили да участват във фронтовите операции срещу Гърция и, ако се наложи, срещу Турция.

На 1 март Филов заминава за Виена, за да подпише от името на своето правителство Пакта на трите сили. Едновременно с това правителството обявява, че германското преминаване ще започне на 2 март. Сър Джордж Рендел, британският посланик, напуска страната.

Берлин оказва натиск върху югославското правителство да се присъедини към Пакта на трите сили и на 25 март министър-председателят и външният министър на Югославия отиват във Виена и подписват договора. На следващия ден група офицери свалят правителството, свалят княз Павел от поста регент и обявяват, че младият крал Петър II е навършил пълнолетие. Хитлер смята преврата за лична обида, а новото правителство – за антинацистко. Населението на Белград е открито антинацистко, но правителството уверява Хитлер, че няма да отмени неотдавнашните договори и че ще запази неутралитет в гръцката кампания. Въпреки това фюрерът решава да нападне Югославия заедно с Гърция.

На 6 април германската армия нахлува в Югославия и Гърция и в рамките на няколко седмици покорява и двете държави. Българските войски не участват на фронтовете, но по стъпките на Вермахта навлизат в Западна Тракия, Македония и областта Пирот, за да служат като окупационна сила.

Съгласието на България за преминаване на германски войски през страната и участието ѝ в окупацията на Гърция и Югославия я превръщат в участник във войната на страната на германците. Тя обявява война на Англия едва през декември 1941 г. Тогава правителството обявява „символична“ война както на Англия, така и на Съединените щати. София никога не обявява война на СССР. Едва на 5 септември 1944 г., няколко дни преди на власт в страната да дойде приятелско на Москва правителство, Кремъл по политически причини обявява война на царството.

Германия и евреите

Поради антисемитските нагласи на Третия райх, българо-германският съюз, разбира се, поставя еврейската общност в царството в особено тревожна ситуация. Нацисткото Окончателно решение на еврейският въпрос е добре познато, но развитието му идва едва след няколко години.[21] Всъщност до Окончателното решение се стига едва през 1942 г. Тъй като еврейската политика, разработена от българите след септември 1939 г., по своята същност е зависима от германската, тук си струва да се проследят началните стъпки на развитието на последната.

Нацистката идеология обявява евреина за заклет враг на германската държава, но когато нацистите идват на власт, въпреки че веднага са предприети някои стъпки срещу евреите, основната антисемитска политика става част от германската правна структура едва постепенно. Германските антисемитски закони и дейности през тридесетте години се съсредоточават върху изолирането на еврейската общност и експроприацията на еврейското богатство. Непосредствено след идването си на власт нацистите инициират два антисемитски закона – един за уволнение на евреите от държавна служба и друг за ограничаване на броя на евреите в германските университети; тези закони поставят началото на сегрегацията на евреите.

Първата група големи антисемитски закони се появява едва през 1935 г. – Нюрнбергските закони. Те представляват основната мярка за разделяне на германската и еврейската общност. Евреите не могат да бъдат граждани. Законът за защита на германската кръв и чест забранява браковете (както и извънбрачните връзки) между евреи и германци. Евреите не могат да наемат германски служителки на възраст под 45 години. Освен това Нюрнбергските закони се занимават със сложния проблем за дефинирането на понятието „евреин“. Законът от 1933 г. за уволнението на държавните служители е гласял просто, че неариец е онзи, който има родител или баба и дядо, които изповядват еврейската религия. Включването на полуевреи и четвърт евреи е твърде неясно формулирано. Германия е имала една от най-асимилираните еврейски общности в Европа и ако биха били предприети мерки срещу германците, които случайно са имали еврейски предци, прилагането им сред населението би се оказало широко разпространено. Германските теоретици смятат, че разширяването на определението ще лиши Райха от услугите на десетки хиляди полезни хора, и твърдят, че немското влияние в родословието на човека може да бъде също толкова голямо, колкото и еврейското. Група германски расови експерти изработват компромисно определение, което включва понятието за смесена раса от „частични евреи“ – Mischlinge (мишлинге, т. е. „мелези“). За да се счита за евреин, човек е трябвало да има поне трима баби и дядовци евреи; двама, ако въпросният „евреин/еврейка“ е практикувал/а еврейска религия или е бил/а женен/омъжена за лице от еврейски произход на или след 15 септември 1935 г., деня на влизане в сила на Закона за защита на германската кръв и чест. По-късно е направено разграничение между Mischlinge първа степен (хора с двама баби и дядовци евреи, но неотговарящи на горните условия) и Mischlinge втора степен (хора, които имат само един/една дядо/баба от еврейски произход).

Дефиницията е расова, тъй като зависи до голяма степен от произхода, а не от действителната религия, но религията е крайният критерий за определяне на това дали бабите и дядовците са били евреи, а също така е решаващият фактор за определяне на статута на половината евреи като евреи или мелези. Mischlinge втора степен обикновено са били третирани по-скоро като германци, а Mischlinge първа степен – като евреи. Със специален указ от нацистката йерархия статутът на дадено лице е можел да бъде повишен. Mischlinge първа степен можели да станат Mischlinge  от втора степен; Mischlinge-германци. Нито една от двете класи никога не е била третирана толкова зле, колкото самите евреи – всяка от тях все още остава част от германското общество, но с годините положението им се влошава. Един от начините за изолиране на еврейската общност е да се премахне тази междинна група Mischlinge и да се остави ясно разграничението между евреи и германци. Така по-късно нацистките еврейски експерти сериозно обсъждат премахването на класификацията Mischlinge чрез пълната асимилация на всички втори степени в германската общност и подлагането на първите степени на стерилизация, депортиране или прекласифициране като евреи. Проблемът така и не е решен.

След като евреите са дефинирани юридически и в достатъчна степен, работата на нацистите става по-лесна. Специалните ограничения, изолиращи евреите от германската общност, продължават и през годините след Нюрнбергските закони. През 1938 г. нацистите приемат втората голяма група антисемитски закони. Евреите получават специални документи за самоличност, специални имена, специални обозначения (Звезди на Давид) за лично облекло, предприятия и домове. Все повече им се забранява да участват в живота на германското общество. Те не могат да се возят в обществения транспорт, да използват телефони, да притежават радиоприемници или автомобили. Могат да пазаруват само в определени часове и в определени магазини, да пребивават в определени хотели за ограничен период от време. Нацистите забраняват на християните да контактуват с евреи. Те не могат да покровителстват еврейски лекари или магазини (последните са изключени от нормалния търговски живот чрез извънзаконен, но официален бойкот), нито да поддържат приятелски отношения с евреи. През 1938 г. евреите са принудени да живеят в гета.

Освен че изолират евреите, нацистите искат да експроприират собствеността им – първо капиталовата, а след това и личната. Тези експроприации започват веднага след идването на нацистите на власт, но през първите години те са наложени по-скоро чрез извънзаконен натиск, отколкото чрез декрет. Натискът, упражняван върху евреите, е преди всичко бойкотът и „доброволната“ арианизация. Последната представлява прехвърляне на предприятия от евреи на германци, теоретично по волята на продавача; в действителност евреите са подложени на икономически и друг натиск да продават, например колкото по-дълго са отлагали, толкова по-малка е била компенсацията, която са получавали. Нацистите се грижат за това на евреите да бъде изплатена само малка част от стойността на собствеността им, а ползата да не отива при новите собственици, а при партията и правителството.

Законните експроприации, разрешени през лятото на 1938 г., включват принудителна арианизация, която напълно елиминира еврейските предприятия, специални данъци върху имуществото и доходите, принудителен труд при строг контрол на заплатите и блокиране на еврейските банкови сметки. Евреите са систематично ограбвани, а малкото пари, които са имали, са били под надзора на нацистите. Всички репресивни закони и действия от 1933 г. нататък са съпроводени с натиск за емиграция; въпреки това нацистите не улесняват тази емиграция. Те не искат евреите да напускат, освен ако оставят богатството си в Германия, и поставят доста висока цена на разрешението за емиграция, като не само конфискуват богатството на германските евреи, но и изискват плащания от чужбина за евреите, които не могат да си позволят да купят изходни визи.

Крайната цел на нацистите е елиминирането на евреите като сила и участник в германското общество, но идеологията, развита през 1920-те години, сериозно намеква за пълното премахване на евреите в Германия. Политиката от тридесетте години постига първата цел, но не и втората. Човек може да тълкува Mein Kampf така, че да покаже, че Хитлер неизбежно ще реши да избие всички евреи в Европа, но все пак резултатът от това не е бил непременно предопределен. Без значение какво е имал предвид Хитлер от 1933 до 1942 г., нацистката бюрокрация, а в по-голямата си част дори и йерархията, е виждала само по един ход напред в „процеса на унищожение.“ Вярно е, че винаги е съществувал проблемът, че германците могат да изолират и ограбват евреите само определено време, преди най-накрая да се наложи да определят някакъв начин как да ги елиминират веднъж завинаги, но средствата за постигането на тази цел не са били никак сигурни. Натискът за емиграция не е можел да бъде напълно ефективен поради исканията за заплащане за напускане и нежеланието на повечето други страни да приемат маси от обеднели евреи.

Германската експанзия усложнява еврейския въпрос. През 1938 г. и 1939 г. Австрия и Чехословакия стават част от Райха, което довежда под негово владичество още стотици хиляди евреи. Когато през септември 1939 г. започва Втората световна война, три милиона полски евреи попадат под нацистка администрация. По-нататъшните завоевания ще доведат до още повече. Евреите, които са емигрирали от Германия през тридесетте години, сега са заменени от още по-голям брой. С експанзията след 1938 г. емиграцията се превръща в германска цел, но тъй като никоя държава не желае тези имигранти, тя все още не може да бъде осъществена. След завладяването на Полша всички евреи в зоните, които трябва да бъдат присъединени към Райха, са експулсирани в останалата полска територия – Генералното губернаторство под ръководството на Ханс Франк. Част от евреите от Райха и Протектората (чешките зони, включени в Германия) също са депортирани в Полша. Въпреки германските слухове и пропаганда, тази орязана Полша няма да се превърне в еврейска държава в рамките на Европа. Проблемът на нацистите сега е да превърнат не само Германия, но и цяла Европа в judenrein [букв.: „изчистена от евреи“]. Генералгубернаторството трябва да бъде временна зона за концентрация на евреи, докато се намери окончателно решение на проблема. През 1939 г. и 1940 г. това решение се съсредоточава върху идеите за депортиране първо в Палестина, а след това в Мадагаскар; но тези планове се оказват неосъществими. През 1940 г. Полша е определена за събирателен пункт за европейските евреи. Нацистите създават в полските градове многобройни гета, а по-късно изграждат големи концентрационни лагери, най-прочутите в Европа: Аушвиц, Собибор, Треблинка и други.

Проблемите на нацистите, свързани с „освобождаването“ на Европа от евреите, скоро се оказват безкрайни. Това е сравнително лесно в района на Райха или дори в завладените територии, но в съюзнически и неутрални държави като България, Унгария, Словакия, Испания и други, диктаторските методи на СС (която се занимава с еврейския проблем) са неприложими. Тук в играта влиза външното министерство и за българските евреи това министерство ще стане дори по-важно от СС.

Българските евреи

Еврейските общности на Балканския полуостров се появяват преди пристигането на славяните и българите.[22] През Средновековието в българските земи и в останалите части на Балканския полуостров са мигрирали и евреи – италиански евреи, особено със създаването на кръстоносните и италианските търговски колонии, както и немскоговорящи евреи (ашкенази) от север. Всъщност през Средновековието българските евреи се отличават с нещо, на което могат да завидят и евреите от други части на Европа. По време на Второто българско царство (1185-1389 г.) цар Иван Александър (1331-1371 г.) се жени за еврейката Сара, кръстена в българската църква като Теодора. Царицата обаче не забравя произхода си и много евреи се издигат до видни постове в двора и в правителството. Българите са обезпокоени и ревнуват значението на евреите. Царица Теодора не може да предотврати издаването на църковен указ от 1352 г., с който евреите се изгонват от България заради „еретическа дейност“, но заповедта не се прилага стриктно.

След завладяването на страната от османците те организират еврейската общност по същия начин, както и християнските раи. Всички евреи в турските земи образуват единен милет, оглавяван от главен равин в Константинопол. Милетът отговаря за местната администрация и за разрешаването на вътрешнорелигиозните спорове. Евреите имат свои собствени съдилища, които се произнасят по светски и религиозни въпроси, засягащи единствено тях. Милетът има правомощия за данъчно облагане и наказания.

През 1492 г., когато кралствата Испания и Португалия прогонват своите евреи, много от тях избягват в Османската империя, а Солун става техен главен град. На Балканите старите еврейски общности възприемат сефарадския ритуал и обичай. По време на турския период се наблюдава известен приток и на евреи ашкенази (особено на тези, които са прогонени от антисемитизма в Унгария и Полша), но много от тях също се включват в сефарадските общности. В началото на ХХ в. в България остават само няколко ашкенази. В София, град на главния търговски път към Константинопол, се намира най-голямата българска еврейска общност. По време на Освобождението (1878 г.) почти 25% от 20 000-те жители на града са евреи. (Пловдив, а не София, е бил водещият град на българите, но Берлинският договор изключва първия от автономната държава.)

Българското освобождение е изпитание за евреите и само някои от тях споделят ентусиазма на българите. Докато някои смятат, че ще им бъде по-добре в свободна България, управлявана от народ, който е познал горчивината на поробването, отколкото като второкласни граждани при турците, мнозина се опасяват, че една християнска държава – особено такава, чийто покровител и благодетел е царска Русия – ще бъде по-малко толерантна от турците. По време на Освободителната война някои от тях бягат заедно с турските бежанци, но мнозинството, което остава, като цяло не е третирано лошо от българите.

По силата на указ от 1880 г. еврейската общност, както и другите религиозни групи в България, остава законно в системата като вид „милет“. Общността избира своя главен равин чрез управителния си орган от равини и миряни – централната консистория. Чрез тази организация еврейската общност, както и по време на османското владичество, създава свои религиозни съдилища, които разглеждат вътрешнообщностни въпроси, както религиозни (напр. брак и развод), така и граждански (напр. съдебни дела), отнасящи се единствено до еврейската общност. Българското правителство плаща заплатата на главния равин. Освен това консисторията е имала право да събира налози от цялата общност, за да покрива собствените си разходи. Българското Министерство на външните работи и религиозните култове контролира правната структура на всички религиозни общности в държавата.

По време на Освобождението евреите в автономна България наброяват около 14 500 души от общо 2 010 000, или 0,72%. През 1885 г., когато Източна Румелия се присъединява към България, там има приблизително 8000 евреи от общо 975 000 души население, или 0,82%. Таблица 2 показва, че евреите винаги са били само малка част от населението.

ТАБЛИЦА 2

ЕВРЕЙСКО НАСЕЛЕНИЕ В БЪЛГАРИЯ

Година

Общо Население

Българи

Процент на българите

Евреи

Процент на евреите

1910

4,337,513

3,497,613

80.6%

40,133

0.92%

1920

4,846,971

3,947,657

81.4

43,209

0.89

1934a

6,077,939

5,128,890

84.4

48,398

0.80

 

Източник: България, Генерална дирекция на статистиката, Годишник на статистиката, 27 (1935 г.), стр. 14, 27; 29 (1937 г.), стр. 14, 25.

a. При преброяването през 1934 г. не се отчитат националностите, а религиите. Българският брой включва гърци, сърби и руснаци.

 

Общият брой на малцинственото население в България е представлявал почти 20 процента, което е значителен дял. От друга страна, ако сравним данните за евреите и българите, живеещи в селата и градовете, ще видим, че процентът на градските евреи е бил много по-висок, тъй като те са били предимно градски жители. Населението на София винаги е било около 10 процента еврейско, а към Втората световна война половината от евреите в България живеят в столицата. Увеличаването на населението през годините се дължи по-скоро на естествения прираст, отколкото на имиграцията (вж. Таблица 3).

Евреите, живеещи в градовете, имат предимствата на градската среда – по-ниска смъртност и по-висока грамотност от средната за страната. (Като цяло България е имала много висок процент на грамотност за Балканите – според преброяването от 1934 г. 67,2% от тях могат да четат и пишат в сравнение с 43% в Гърция, 44,6% в Югославия и 45,7% в Румъния. През 1926 г. процентът за евреите е бил 71,3%). Евреите имат и по-високи средни заплати от българите. Те са се занимавали предимно с търговия, но е имало и много еврейски занаятчии и професионалисти. Много малко евреи са постигнали огромни състояния, но в малка страна като България тези малцина се открояват. Само малък брой евреи в България са придобили международна известност.

ТАБЛИЦА 3

ЕВРЕЙСКО ГРАДСКО НАСЕЛЕНИЕ

Година

Общо Население

Градско население

Процент Градски

Евреи в градовете (процент от общия брой)

Малцинства в градовете (в проценти от общия брой)

1910

4,337,513

829,522

19.1%

4.65%

24.52%

1920

4,846,971

966,375

19.9

4.39

29.41

1934

6,077,939

1,302,515

21.4

a

a

 

Източник: България, Генерална дирекция на статистиката, Годишник на статистиката, 27 (1935 г.), стр. 27; 30 (1938 г.), стр. 14.

a. Няма данни за последното преброяване през 1934 г.

 

През последните десетилетия на XIX в. Алиансът на израилтяните (Alliance Israelite Universelle – AIU) в Париж проявява интерес към османските и българските евреи. В периода 1870-1900 г. те създават редица училища и това френско влияние до голяма степен допринася за приобщаването на българските евреи към съвременния свят. Поколението от 1880-те и 1890-те години приема с ентусиазъм тяхното обучение. Френският език се превръща в езика на еврейската интелигенция. Младите евреи не само желаят да посещават тези френски еврейски училища, но сега, за разлика от родителите си, искат да посещават и българските.

Следващото поколение се отвръща от френската култура и се увлича по ционизма. По правило ционисткото движение не постига голям напредък в сефарадските страни, но България прави изключение. Така в началото на ХХ в. има три поколения български евреи: старите сефаради, израснали в турското мракобесие; про-западното, франкофилско, образовано в АИУ второ поколение, противопоставящо се на ционизма; и ционисткото, еврейско националистическо трето поколение[23]. Средното поколение управлява общността, но с нарастването на властта на по-младите евреи те се борят с по-старите лидери, т.нар. „нотабили“. Върхът на сблъсъка настъпва между 1914 и 1920 г., когато ционистите принуждават главния равин Маркус Еренпрайс да подаде оставка и да се премести в Швеция. В този момент българското правителство поема част от функциите на равина. Няколко от известните личности напускат консисторията, което придава на органа още по-ционистки характер. Ционистите са имали също и демократично, и радикално влияние. Те се застъпват за училища, независими от синагогите, за диференциран данък вместо данък върху гласовете на общността и за равно избирателно право, независимо от положението или богатството.

През 1920 г. е свикан общ конгрес, в който ционистите имат преобладаващ контрол. Те избират нова консистория и преразглеждат правилата за организация на еврейската общност, като наблягат върху националното и религиозното единство на всички евреи. Те допускат, че малката ашкеназка общност може да има отделни синагоги, но само в София и Русе. В общините с повече от петстотин евреи научният комитет е отделен от синагогалния (ционистката цел е светско образование) и двата се срещат само на определени специални заседания. Ционистите забраняват на равините да се намесват в административната дейност. Те дават на чуждестранните евреи в България равни права. Въпреки че правителството не одобрява, а Службата за религиозни култове така и не ратифицира новите организационни процедури, те все пак влизат в сила.

На пленарни заседания конгресът избира централната консистория, състояща се от седем членове, живеещи в София, и десет евреи от провинцията. Тази консистория трябва да избере главния равин, малкия равинат и религиозните съдилища. Съществуват и местни консистории. Съдебната система се състои от трибунали в София, Русе и Пловдив, всеки от които се състои от петима членове – трима равини и двама миряни, единият от които трябва да бъде юрист. Освен това в София заседава Върховен трибунал с апелативни и консултативни функции. Членовете му са трима миряни и четирима равини, включително, според постановлението на конгреса, главният равин на България като председателстващ; в действителност обаче до Втората световна война няма официален правителствен заместник на Еренпрайс.

Еврейската общност е била анклав в рамките на българската държава и не е имало голямо смесване с българското общество. Въпреки това е имало еврейско-български приятелства. Периодът на АИУ засилва контактите, но ционисткото движение отново подчертава еврейската уникалност. Някои евреи се присъединяват към български сдружения – професионални, културни и социални. Други постъпват и в армията, а малцина евреи дори получават високи военни звания. В политическо отношение общността като цяло е склонна да гласува с правителството, освен в годините преди Втората световна война. Българската комунистическа партия се отличава сред комунистическите партии в Източна Европа с малкия брой евреи в ръководството си. Някои от другите партии – социалдемократи, демократи, радикали – имат еврейски секции, но те не са много активни. След 1878 г. в Народното събрание заседават по-малко от половин дузина евреи.

В сравнение с други области в Европа, в България никога не е имало силен антисемитизъм, но той не е съвсем непознат. Както видяхме, сред евреите е имало известни съмнения дали да подкрепят българите или турците в Освободителната война. Това наистина предизвиква известни антиеврейски настроения сред българите, които се засилват от факта, че по време на Берлинския конгрес Бенджамин Дизраели поддържа антибългарска политика. Нападения срещу евреи има и в Източна Румелия, където турските симпатизанти бягат след 1878 г. В действителност обаче националният конфликт в Румелия е толкова голям, че евреите наистина са пострадали по-малко от ръцете на българите, отколкото други, като гърци и турци.[24]

През XIX и началото на XX в. в българските градове и села се случват няколко погрома, предизвикани от слухове за ритуални екзекуции по време на Пасха. Най-известен е този в Пазарджик през 1895 г., но има и други, включително в София (1884 г.), Враца (1890 г.), Лом (1903 г.) и Кюстендил (1904 г.). С напредването на годините и съсредоточаването на българските евреи в градовете, които са станали по-развити, тези антисемитски прояви престават. В края на XIX в. българският антисемитизъм се свързва главно със селските нагласи, чиито корени се откриват в Средновековието. Той не прилича на насилствения, модерен антисемитизъм на средната класа, който израства в градовете на Централна Европа. Селският антисемитизъм в България не е имал икономическа основа, тъй като потисниците на българските селяни са били български лихвари, а не евреи, както в Румъния. Няма данни българските селяни да са симпатизирали на нацистките планове за евреите. Градският антисемитизъм има по-голямо значение, тъй като тук е имало контакт между евреи и българи; а през Втората световна война България се управлява от градовете, а не от селата. Този съвременен антисемитизъм е незначителен в страната до края на 1920-те години. Вярно е, че в първите години има известно изключване на евреите от българското общество; например Петър Габе, който е избран за депутат в Народното събрание през 1889 г., не е приет от колегите си. Все пак българското национално движение вдъхновява либерални принципи и традиции, и те стават доминиращи в отношенията между евреи и българи. Срещу градския (т.е. на средната класа) антисемитизъм в България са действали няколко фактора. Евреите са били много малко малцинство. Турците са били по-многобройни, а гърците преди 1920 г. са имали също толкова голямо население, колкото и евреите. Тези традиционни врагове възпрепятстват използването на евреите като изкупителна жертва в България. Всъщност всички малцинства, дори гражданите на държави, които са в конфликт с България, обикновено са били третирани добре. Повечето българи са имали малко контакти с евреи. Конкуренцията между евреи и българи в бизнеса, в професиите и при търсенето на работа е рядкост в България и не предизвиква големи притеснения. Водещите политици не издигат антисемитизма като проблем, какъвто е случаят например в Румъния и Австрия.

С нарастването на антисемитизма в Европа и превръщането му в международен проблем за либералните и демократични общества, българските интелектуалци започват да се замислят за отношенията на страната си с нейните еврейски общности. Те наблягат на благоприятните отношения и се заражда митът за отсъствието на антисемитизъм. Въпреки че това не е съвсем вярно, митът става толкова важен, колкото и фактът, тъй като голяма част от българската интелигенция се ангажира да се бори срещу разрастването (или, както те предпочитат да мислят, появата) на антисемитизма в страната си. През 1937 г. еврейският журналист Буко Пити публикува книга с изказвания на около сто и петдесет лидери на българското общество, които осъждат антисемитизма и обявяват причините за неговото отсъствие в България.[25]

Появата на някои градски антисемитски групи в края на XIX в. е внос от европейските столици, както и други моди, внесени от Виена, Санкт Петербург, Берлин и Париж. Той отразява по-скоро чуждо отношение на средната класа, отколкото местен селски антисемитизъм. Тези градски групи публикуват през годините яростна расистка преса, но до края на 1920-те години не успяват да привлекат почти никого. Те копират литературата си от чужди източници – германци, руснаци, дори Хенри Форд. Възходът на нацистите в Германия и идването им на власт създават атмосфера за антисемитски движения в цяла Европа, включително и за български групи като организациите от нацистки тип, споменати по-горе. Тези групи привличат хора, които вярват в политическите цели и евентуалната победа на фашизма и нацизма, както и антисемити. Наследниците и всъщност действителните членове на тези екстремистки групи, които съществуват от 1890-те години насам, намират своята ниша в тези по-сериозни организации.

Можем да заключим, че българският антисемитизъм през тридесетте години е привнесен и концентриран в няколко сравнително малки организации. Селският местен антисемитизъм няма реално политическо значение, защото не е толкова дълбок и жесток, че да бъде полезен на нацистите, а и поради различията между хората от селата и управляващите в правителството. Като цяло в България антисемитизмът е по-слаб, отколкото в други страни от Западния свят; освен това важна част от българската интелигенция е развила идеята, че страната ѝ не е антисемитска и че тази толерантност е нещо, с което може да се гордее.

Източник: Frederick B. Chary, The Bulgarian Jews and the Final Solution, 1940-1944, University of Pittsburg Press, 1972

 

[1] За историята на България в средата и края на 30-те години на ХХ в. виж Българска академия на науките, История на България, изд. Д. Косев и др. (София: „Наука и изкуство“, 1962-64), III, 279-354 (по-нататък цитирана като БАН, История). Вж. също Димо Казасов, Бурни години 1918-1944 (София: Народен печат, 1949), стр. 497-537, 552-649.

[2] Казасов, стр. 435.

[3] Не съществува подходящо изследване на българския фашизъм, но добро описание може да се намери в Господин Гочев, Бюро „Д-р Делиус“, 2. изд. прев. (София: Народна култура, 1969 г.), стр. 161-70. Вж. също Benjamin Arditi, Yehudi Bulgariyah bishanah hamishpat hanatzi: 1940-1944 [Евреите в България през годините на нацистката окупация: 1940-1944] (Tel Aviv: Israel Press, 1962), pp. 24-35.

[4] За тези политически преговори вж. Владимир Митев, „Утвърждаване на монархофашистката диктатура в България през 1935/1936 г. и ‚Цанковото движение‘“, Исторически преглед, 23, № 6 (1967), стр. 62-81.

[5] Вашингтон, Национална служба за архиви и записи, Администрация на общите услуги, Германски архиви, микрофилмирани в Александрия, окръг Колумбия, Микрокопие №. T120 (по-нататък цитиран като T120), сериен номер 2320H (Foreign Office, Inland II geheim, пакет 92, Counterespionage and Agents in Bulgaria, January 1941 to September 1943). Ролката 1305 е особено информативна по този въпрос.

[6] La Parole Bulgare (София), 13 март 1938 г., с. 1; 20 март 1938 г., с. 1; и 3 април 1938 г., с. 1; Marin V. Pundeff, „Bulgaria's Place in Axis Policy“ [„Мястото на България в политиката на Оста“] (Ph.D. diss., University of Southern California, 1958), pp. 79-81; БАН, История, III, 337.

[7] C. A. Macartney and A. W. Palmer, Independent Eastern Europe: A History (London: Macmillan, 1962), pp. 314-15.

[8] Пак там, с. 315, 339-40; Пундев, „Мястото на България“, с. 101-04.

[9] Л. В. Вълев, „Економика Болгарии накануне Второй мировой войны“, Краткое сообщение Кадемии наук СССР, Институт славянских исследований, Нр. 32 (Москва, 1961 г.), стр. 23-24. Вълев посочва като източник архивите на българското Министерство на вътрешните работи.

[10] Пундев, „Мястото на България“, стр. 107-09.

[11] БАН, История, III, 342; Пундев, „Мястото на България“, стр. 109-10; New York Times, 6 август 1938 г., стр. 5. Подробности за целия този период вж. както в „История на БАН“, т. III, с. 309-418, така и в Пундев.

[12] Карл Клодиус, заместник-директор на отдела за икономическа полиция на германското външно министерство, Берлин, 10 август 1938 г., меморандум, в Германия, Министерство на външните работи, Akten zur Deutschen Auswärtigen Politik 1918-1945 (Baden-Baden: Imprimerie Nationale, 1953), сер. D, V, 249-50. В превод на български език, Документи за германската външна политика 1918-1945 г. (Вашингтон, окръг Колумбия: Държавен департамент, 1953 г.), D, V, 290-97.

[13] Пундев, „Мястото на България“, стр. 136-38.

[14] Нисан Орен, „Българската комунистическа партия, 1934-1944“ (докторска дисертация, Колумбийски университет, 1960 г.), стр. 175-80. За информация относно Българската комунистическа партия през целия период вижте Орен.

[15] Херберт фон Рихтхофен, германски посланик в България, доклад, 4 декември 1939 г., T120, серия 585, свитък 329, кадри 242521-22; Вайцзекер до Рихтхофен, 15 декември 1939 г., пак там, кадри 242525-27.

[16] Клодиус и Рихтхофен, доклад, 5 май 1940 г., София, ibid., frames 24257175; Пундев, „Мястото на България“, pp. 221-22.

[17] Марин Пундев, „Два документа за съветско-българските отношения през ноември 1940 г.“, Journal of Central European Affairs, 4, no. 5 (януари 1956 г.), 375-78; Рихтхофен, доклади, 26 и 30 ноември 1940 г., T120, серия 585, свитък 329, кадри 242786, 242796-97; неподписан доклад, София, 28 ноември 1940 г.,“ пак там, кадри 242793-94.

[18] Дженгис Хаков, „Основни насоки на външната политика на Турция по време на Втората световна война], Исторически преглед, 23, Нр. 6 (1967), стр. 14-15.

[19] Богдан Филов, Дневник, запис за 7 януари 1941 г., Народен съд (София)

[20] Филов, „Дневник“, запис за 21 януари 1941 г., публикуван във в. Отечествен фронт (София), 3 декември 1944 г., с. 1.

[21] Този раздел се основава на Raul Hilberg, The Destruction of the European Jews (Chicago: Quadrangle Books, 1961). Вж. също Gerald Reitlinger, The Final Solution (Окончателното решение: Опитът за изтребване на евреите в Европа, 1939-1945 г.) (New York: Beechhurst Press, 1953 г.)

[22] За историята на българските евреи до 20-те години на ХХ в. виж Saul Mezan, Les juifs espagnols en Bulgarie (Sofia: n.p., 1925). През 1960 г. Общата културно-просветна организация на евреите в Народна република България започва да издава годишник, който съдържа научни статии, отнасящи се и до историята на евреите.

[23] За задълбочени описания на еврейския живот в България преди войната, включително на икономическото участие на евреите в страната, вж. Н. М. Гелбер, „Jewish Life in Bulgaria“, Jewish Social Studies, 8 (април 1946 г.), 103-26, и Петер Майер, „Bulgaria“, в The Jews in the Soviet Satellites, изд. Peter Meyer (Syracuse, N.Y.: Syracuse University Press, 1953), стр. 559-69.

[24] Великобритания, Parliamentary Papers, том 81 (Accounts and Papers, том 42, 1880 г.), комисар Мичъл, британски представител в Международната комисия в Източна Румелия, до лорд Солсбъри, външен министър, „Correspondence Respecting the Condition of the Musulman, Creek und Jewish Populations in Eastern Rumelia“, passim.

[25] Буко Пити, ред., Българската общественост за расизма и антисемитизма (София, 1937).

Фредерик Б. Чари (1939–2020 г.) е американски историк, почетен професор по история в Северозападния университет на Индиана, както и бивш президент и спонсор на Северноамериканската асоциация по българистика.

Pin It

Прочетете още...