За автора
Съдбата на Натан Гринберг не е по-различна от тази на книгата му – откритие, което направих едва след прибързаното ми съгласие да напиша предговор към това издание. След едномесечно издирване на следи от автора сред историци и представители на еврейската общност, успях да науча само това: заминал е за Израел. Заемал е висок пост в местната комунистическа партия. Издал е втора книга за депортацията. Май е починал. Възрастта на автора, образованието му, професията, семейството – всичко това се оказа неизвестно дори в организации, изучаващи Холокоста, сред много изследователи, сред гръцките издатели на книгата, сред по-възрастните български изселници, и не доведе до резултат дори в една организация, специализирана в издирване на изчезнали хора. Приносът на Гринберг за световната историография все повече се очертаваше като двойно прескочен – веднъж през забравата, на която е осъдена книгата му, и втори път – през забравата на самия автор.Биографията на Натан Гринберг започна да става видима едва след успешно приключилото издирване на неговата племенница Ханна Майер, както и след подробната партийна справка[1] за автора, открита от Милен Минчев по време на работата му върху архива на Политбюро и Секретариата на ЦК. Оттук нататък загадъчната липса на информация за автора стана лесно обяснима. Натан Гринберг се оказа определяем с три думи: чужд сред свои.
Натан Гринберг е роден през 1903 г. в София в семейството на ешкеназки евреи. Баща му Аврам е амбулантен търговец, изпратил поне две от от четирите си деца в софийската Търговска гимназия – дъщеря си Берта и сина Натан. Гринберг започва работа още на 16-годишна възраст, като постъпва в международната транспортна фирма „Лойд“. От този момент и чак до преврата на 9 септември 1944 г. той работи предимно в сферата на международния транспорт и международната търговия. „Знаеше десетина езика“, спомня си неговият внук Иля Гринберг[2].
Освен български, ладино и идиш, това са френски, английски, немски, руски, испански, турски и иврит. Нищо чудно, че във всяка от международните фирми, в които работи до 1944 година, Гринберг заема ръководен пост – обещание за успешно кариерно развитие, което обаче му върши лоша услуга в края на 40-те. Тогава завеждащият отдел „Кадри“ на ЦК посочва, че въпреки големия си опит и познания, Гринберг „има кариеристични стремежи“, „не обича да има ръководители над себе си“ и „обича на командва“. Потретът му според семейната среда е съвсем различен: „това беше човек на книгите, който цял живот беше отдаден на знанието“, казва внукът.
Комунистическите убеждения на Натан Гринберг го отвеждат в БРП/к/ на 22-годишна възраст. През 1929 г. той заминава за Париж и до 1935 г. работи във Френската комунистическа партия. „Заедно с [една от водещите фигури сред френските комунисти] Марсел Кашен“, уточнява внукът, който на свой ред е чувал това уточнение от баща си. В края на 30-те години, вече в София, Гринберг е освободен от партиен пост „заради огъване“, както пише в справката (обичайният евфемизъм за недостатъчна твърдолинейност и неспазване на партийната линия). От този момент до преврата през 1944 г. той „не е вършил активна организационно-политическа дейност“.
Това е и периодът, в който Гринберг се жени – за жена от еврейски сефарадски произход, чието семейство така и не успява да приеме ешкеназкия произход на младоженеца. „Тя е била от заможно семейство, запазило духа на Испания и ведрото отношение към света. За тези жизнерадостни хора Натан Гринберг е бил не повече от сухар, заровил нос в книгите и необяснимо привързан към своите кнедли. Накратко, този брак не е много банален за времето си“, казва Иля Гринберг.
От този брак има две деца, поели по артистичен път – пианистката Розалинда, която по-късно става музикален педагог в Израел и художникът Жак, който се премества от Израел в Париж.
След като съставя сборника „Документи“ и дава показания през Седмия състав на Народния съд, Гринберг участва като съветник на българската делегация по време на Мирната конференция в Париж (1946 г.). След завръщането си той става председател на икономическия отдел към еврейската секция в Отечествения фронт. Партийната му характеристика от 1947 г. е извънредно подробна, но в нея липсва основното: никъде не пише, че Гринберг е автор на книгата „Документи“. Приоритетите на властите са съвършено различни от онези, които са направили възможно отпечатването на сборника през 1945. Сега вече за страната е важно да удържи на възможния натиск за изплащане на репарации и да настоява на антифашисткия си образ. Това е превръщало основното дело на Гринберг в крайно нежелан елемент от неговата биография.
На този фон обаче самият Гринберг е бил възприеман от близките си като влиятелен и високопоставен в комунистическата йерархия. Племенницата му Ханна Майер помни, че у тях се е говорело за чичо ѝ като за човек, близък до ръководството на партията след 9 септември[3]. Синът му, роден през 1941 г. винаги е твърдял, че е имал детството на привилегированите деца, защото баща му е бил част от властта. Толкова по-необяснима му е изглеждала емиграцията на Гринберг към Израел през 1954 г. „В нашето семейство нямаше никакво съмнение, че това заминаване е било принудително“, казва Иля Гринберг, който обаче не знае от какво точно е било провокирано изселването. „Никога не успяхме да си го обясним – уж близък до властта, пък заминал“.
Косвени данни подкрепят подозренията, че става дума за нетипично изселване. Повечето български евреи заминават за Израел през 1948-49 година. През август 1949 г., когато заминалите са вече около 37 000 души, Секретариатът на ЦК взима следното решение: да не спира емиграцията на останалите в България десетина хиляди евреи и да забрани завръщането в България на онези, които вече са заминали[4]. В последните години преди смъртта на Сталин България също подготвя антиеврейска кампания по модел на съветската, щастливо осуетена от времето – тема, която все още чака своите изследователи.
„След като е заминал за Израел, дядо ми не е могъл да се върне в България. Разрешили са му го чак през 1968 г. Оттогава ходеше замалко до България, но се връщаше в Израел“, казва Иля Гринберг. Той помни силната носталгия на баба си по България, нейния плач по страната, която е спасила евреите, по народа, който ги е спасил, както и нещо, което е запомнил най-ярко: „Тя не изразяваше никаква благодарност към българския народ, защото и до края се чувстваше част от него. Не научи нито една дума на иврит, разплакваше я всяко споменаване на България, говореше за нея като за прекрасно място, от време на време казваше „ние“, имайки предвид българите. Дядо ми също тъгуваше по България, но не го показваше така силно“.
Дали Гринберг е написал под натиск втората си книга за депортацията? Дали не е „разменил“ правото си да пътува до България срещу застъпването на малко по-приемлива теза за основната вина на Германия? Възможно е. Във всички случаи книгата „Документи“, издадена през 1945 година не е била никога споменавана в семейството на сина на Гринберг. Внукът е научил за съществуването ѝ едва миналата година.
В предговора си към втората книга за депортацията, издадена през 1961 г. и илюстрирана от сина му, Натан Гринберг пише, че се е заловил повторно за това изследване „въпреки крайно неблагоприятните [му] лични условия“. Според изследователя Фредерик Чери, който интервюира Натан Гринберг в Тел Авив през 1965 година, причината за тези „неблагоприятни лични условия“ трябва да се търси в неотстъпчивостта на Гринберг от комунистическите му възгледи в новите условия на живот в Израел: „През 60-те години израелците, в това число и обширната група на пристигналите от България, обръщат гръб на комунистическата партия заради враждебното отношение на СССР [към Израел] по онова време. (…) Доколкото си спомням, Гринберг ми спомена, че има проблеми заради убежденията си“[5].
Иля Гринберг добавя нов щрих към трудния път на автора в Израел. В среда, която е изстрадала ционизма като лична кауза и която е убедена, че дължи на религията своето оцеляване във вековете, Натан Гринберг е успял да бъде противник и на двете. Внукът си спомня, че като дете в Бат Ям е взел кипата на един приятел, с когото тръгнали към синагогата. Когато го видял, дядо му хвърлил кипата на земята и му ударил шамар: „искаше да запомня, че пътят към синагогата не е добър път. Той беше подчертано антирелигиозен.“ По-късно, когато внукът иска да се премести от Париж в Израел, дядо му го спира с твърдението, че не бива да става ционист, по-добре да остане верен на интернационализма.
Натан Гринберг умира през 1988 г в Израел.
[1] Протокол № 28 от заседание на Политбюро, проведено на 24 януари 1947 г.. Ф. 1Б; оп. 6; а.е. 197
[2] Телефонно интервю с Иля Гринберг, 13.05.2015 г.
[3] Телефонно интервю с Ханна Майер от 11 май 2015 г.
[4] Решение “А” на Секретариата на ЦК от 11 август 1943 г. ЦДА, ф. 1 б, оп. 8, а.е. 504. Публикувано на <http://www.nbu.bg/webs/historyproject/dokumenti_44-62/razdel7t8/f1bop8ae504.pdf>, достъпно на 24 април 2015 г.
[5] Писмено интервю с Фредерик Чери, 12 май 2015 г.