Според проф. Пламен Цветков единственото събитие, достойно да се чества от българите на 3-ти март, е Брест-Литовският мирен договор, сключен на този ден през 1918 година. Тогава България, заедно със съюзниците си от Първата световна война – Германия, Австро-Унгария и Турция – е на страната на победителите. Този договор не носи на страната някакви териториални придобивки, но е документ, който я спасява от унищожение, тъй като е резултат от големия подвиг на българските войски в Добруджа, които отблъскват руската агресия към Цариград и проливите, и осигуряват оцеляването на българската държава.

Този факт е доста по-важен от осъществяването на националното обединение по-късно. Естествено, когато малка държава отблъсне агресията на велика сила, тя заплаща по-висока цена и тази цена в случая е непостигнатият национален идеал, който е движел няколко поколения българи в тези години, казва проф. Цветков.

Според него трябва да се прави разлика между самата война и договорът, с който тя приключва. И той не е Санстефанският, а Берлинският договор. Санстефанският договор е предварителен мирен договор, който фактически регламентира окупацията на България от Русия и е продукт на известния граф Игнатиев.

Освободителна война?

С руско-турската война, която според известния историк е по-правилно да се нарича войната от 1877-78 година, Русия се стреми да си осигури хинтерланда Цариград, отричайки по същество България. Сърбите пък искат да заграбят Нишко и Поморавието, които дотогава са били част от територията на българската екзархия. Румънците пък воюват за независимост, тъй като през този период те са били васални на Османската империя.

Несъмнено българското опълчение и четници се бият за свободата на своята родина, уточнява проф. Цветков. Целите на Русия обаче не са били освобождението на страната и това е обилно документирано. В договора от Сан Стефано се говори не за България, а за „балканска област“ и това може да се прочете в архивите на руския окупационен фонд. Македония можела да бъде включена в тази „балканска област“ само ако България остане протекторат на Русия. Това също може да се прочете в архивите, както и това, че името на България там изобщо не фигурира!

То се появява едва в Берлинския договор, който налага международен контрол върху руската окупационна администрация, който ограничава времетраенето на руската окупация от две години на девет месеца, и който изрично задължава Русия след изтичането на 9-месечния период да изтегли всичките си войски от страната. Именно това е договорът, който де факто полага основите на съвременната българска държава.

Смяната на османското върховенство с руско владичество, подпечатано с договора от Сан Стефано, е всичко останало, само не и освобождение, продължава проф. Цветков. Той обръща внимание и на един важен аспект от по-новата история на страната – за комплекса на българите, че някога са били роби. Това, според  него, е крайно ирационално и дори вредно за съвременните отношения на българската държава със съседите й.

Българският език на унижението

Професорът-историк говори за „Санстефански комплекс“ в българската история. Вече 104 години от Прокламацията на българската независимост през 1908 година на българите не им се удава да превъзмогнат своя комплекс за малоценност спрямо Османската империя и всичко турско. Това влияние може да се проследи дори и в начина, по който България реагира на някои стъпки и инициативи на съвременната турска република.

„Докато не превъзмогнем комплекса си за някакво робско минало и собственото ни антибългарско русофилство, ще изпитвам сериозни съмнения за пълноценното бъдеще на България“, казва професорът. Според него няма добро чуждо владичество, а османското върховенство с нищо не променя тази максима. Той предпочита да говори за върховенство вместо за робство, защото след учредяването на Българската екзархия България все пак има някаква автономия в рамките на империята.

Словосъчетанието „турско робство“ е твърде емоционално и няма нищо общо с науката, продължава ученият. Българите не са били роби на турците поради една проста причина – робството в Османската империя е било силно ограничено. В много по-силна степен отколкото, да речем, в Америка до войната между Севера и Юга. В този смисъл българите до такава степен се самоунижават, че искат да се изкарат роби в миналото! Дори и „видни“ съвременни български държавници говорят на този език на унижението, твърди професор Цветков.

Истината, цялата истина

Ние българите имаме нужда да погледнем историческата истина в очите, както навремето това е сторил в „Записки по българските въстания“ възрожденецът Захари Стоянов, казва Цветков. Например да не си затваряме очите за това, как българите са се отнасяли към мюсюлманите по време на Априлското въстание и войната от 1877-78 г., както и по-късно по време на Балканските войни. Захари Стоянов е написал, че не турци, а българи-мюсюлмани са клали българи-християни в Батак, както и в много от 200-те селища, последвали съдбата на това паметно място.

Стоянов е писал и за чудовищния акт по време на бунта в Панагюрище, при който българин е пил от кръвта на заклан османлия. Той пише още, че българите не биха се вдигнали срещу султана, ако Османската империя е била просветена и напредничава страна, припомня професор Цветков.

Той вижда и паралел между нелицеприятните проблеми при осмислянето на българската история от самите българи с аналогичния процес в съседна Турция, където с изключение на най-просветените умове никой не иска да признае позорния за страната Арменски геноцид. „Трябва да оставим историята да свърши това, за което е предназначена – да ни каже истината, само истината и цялата истина за миналото“, заключава професорът-историк Пламен Цветков.

Източник

Георги Папакочев е български журналист, медиен анализатор и блогър.