От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2015 06 Chushkopek
CC-BY-SA Joel Froese. Колаж: Светла Енчева.

 

Българските зрители гласуваха в конкурса „Лачените обувки на българското кино“, т.е. в играта, организирана от БНТ, в чест на един век производство на игрални филми у нас. Като победител се наложи филмът „Време разделно“ на режисьора Людмил Стайков. За всеки, който следи вълненията на хората у нас, този избор едва ли е изненада. Той се нарежда в една редица с излъчването на „Под игото“ като любима книга на нашенеца и с първото място, което зае нелепото изобретение „чушкопек“ в играта на БНТ „Българските събития на 20-ти век“.

Има ли нещо смущаващо в този зрителски вот?

Да, има, и то много. Защото филмът „Време разделно“ (1987), който е екранизация на едноименния роман на Антон Дончев, беше най-силното идеологическо оръжие, което БКП пусна в ход, за да оправдае течащият по това време така наречен „възродителен процес“, или иначе казано, гигантското престъпление, свързано с отнемане на имената, на личните и родови истории, и, в края на краищата, на „отнемане на душите“ на около милион наши съграждани с турско самосъзнание. Посланието на този със замах направен филм бе просто и ясно: турците са ни клали, но у нас истински турци няма, защото тези, които се смятат за такива, всъщност са насилствено потурчени българи, които – кой знае защо и как – са забравили произхода си. (Как е възможно за около само три века родовата памет напълно да изтласка в небитието един толкова травматичен спомен като този за насилственото потурчване, е загадка, на която учените, които прислужваха на Политбюро в осъществяването на така наречения „възродителен процес“, така и не отговориха.) Та щом е така, то значи напълно редно е да отмъстим и да възстановим справедливостта, като „възродим“ тези милион същества, сполетени от нещастието да се самовъзприемат като турци. А че самата книга на Антон Дончев, послужила за основа на филма, е изградена върху и експлоатира един доказан фалшификат като летописа на поп Методи Драгинов, е нещо, което нито по време на излизането на романа, нито по време на пускането на филма по екраните, е имало някакво значение – в края на краищата, не е ли Партията тази, която най-добре знае кое е фалшиво и кое не е?

За мен, а и не само за мен, е съвсем ясно, че филмът не е спечелил първото място на зрителския интерес заради художествените си достойнства – по същия начин, както „Под игото“ очевидно далеч не е най-добрата книга, написана от български писател. Съвсем други са мотивите за този избор. А за нелепостта чушкопек даже не ми се и говори…

Добре, каква е извънхудожествената реалност, която тегли българите именно към този филм? На този въпрос ясен и недвусмислен отговор получаваме в едно писание на д-р Огнян Минчев, публикувано във Фейсбук: „Да, паметникът на Самуил или „Време разделно“ са с автори от „крайната“ – т.е. посткомунистическата националистическа общност и в естетическо отношение те са точно толкова анти-либерални, колкото и в политическо. Но техните произведения – както и редица други артефакти на националната идентичност – отговарят на нарастващата необходимост от позитивна национална самоидентификация на все още пребиваващото на тази територия българско население, което трескаво търси лъч надежда – според грамотността си и неголямата широта на съзнанието си.“

Ето къде, както казват руснаците, е „заровено кучето“. Нужда от „позитивна национална самоидентификация“. Това било, значи.


Small Ad GF 1

Много добре.

Нека да видим сега какво ѝ е „позитивното“ на тази национална самоидентификация и защо тя ни е нужна.

Ами защото – продължава д-р Минчев – „те (българите, Е.К.) търсят някой, който да ги поведе по разбираеми за тях пътища към бъдещето. Искат да се преборят с нарастващата си тревога за оцеляване. Искат да се обединят в общности с хора, на които вярват. Националната общност е основната референтна група, която им е необходима“.

Но проблемът с избора на „Време разделно“ като любим на българския кинозрител филм на столетието не е в това, че нацията има нужда от обединение и че хората остро се нуждаят от вяра в „нацията като основната референтна група“, както високопарно пише д-р Минчев, който е известен в обществото като политолог. Да, „полуразпадналото се българско общество“ има нужда от единение. Да, хората трябва да имат ориентир в бушуващия постмодерен хаос от ценности, псевдоценности и антиценности.

Целият въпрос е в какво именно се състои националното единение: дали в самовъзприятието като жертви на историята (петвековно робство, Европа е вървяла напред, а ние сме изостанали под „ботуша на поробителя“), логично изискващо враг, който да е виновен за всичките – истински и въображаеми – беди, сполетели България след края на Второто българско царство. Или, обратно, единението се вижда в общото усилие да се движим напред – към благоденстващата Европа, която заличава граници, смесва хора и езици, стъпка по стъпка подкопава съществуването на етнически конструираната национална държава, която е архаизъм от 19-ти век, пише обща история и бавно, с връщания назад и нови стъпки напред, върви към нещо, което никога няма да има напълно завършена форма (и в това е голямото му предимство!) и което можем да означим като бъдещите Европейски съединени щати. Те – уверен съм в това – в обозримото бъдеще, тоест в рамките на идващите две-три поколения, ще изградят нова европейска идентичност, която няма да може да се свежда елементарно към различните идентичности на бившите си съставки. Това е движещата идея на европейското обединение, тя на мнозина изглежда утопична. Но нима някой си е представял преди 70 години, веднага след Втората световна война, че между Франция и Германия, които в продължение на други 70 години (от 1870, годината на Френско-пруската война, до 1939, началото на Втората световна война) три пъти се сражаваха помежду си, ще настъпи толкова продължителен мир, при който самата мисъл за военен сблъсък вътре в рамките на Европейския съюз би била налудничава?

Това е визията за бъдещето на Обединена Европа.

Въпросът е какво бъдеще и на цената на какво искаме ние тук, в България?

За нашето национално единение и за развитието ни – според идеите на днешните водачи на нацията – очевидно е нужно съзнанието, че сме някакви жертви. Жертви на собствената си история. Тя си е „играла“ с нас и ни е захвърлила в най-прашния си ъгъл, за да ни „тъпче“ поробителят, докато ние безпомощно сме гледали (доколкото е било възможно, разбира се) как Европа „прогресира“. „Турското робство“, оказва се, е единственото, което може да ни даде чувството, че сме „национална общност“. При това врагът, тоест Турция, стои на източната граница и обитавайки една голяма държава със 70 милиона души население, осъществява през последните години смайващ икономически ръст. Но този „враг“ се е „погрижил“ да остави и тук, вътре в България, своите „агенти“, които, разбира се, с всички сили пречат – най-вече със самото си съществуване – на нашите национални въжделения. Това са, разбира се, малцинствата.

Ето това е посланието на първенството на филма „Време разделно“. Мъчили са ни, клали са ни, има враг, той е вън от страната и същевременно вътре в нея. Споменът за тази мъка ни прави нация. И затова той, този спомен, трябва да бъде поддържан и разгарян. Друга реалност, според самосъзнанието на българските националисти, чийто относително умерен идеолог е д-р Огнян Минчев, способна да обедини измъчената ни полуразпаднала се нация, няма.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

И така – обединени от мъчителния спомен за миналото, да вървим към едно бъдеще, където, поне такава е идеята, националната идентичност ще има все по-малко значение, където – в потока на новоизковаващата се европейска идентичност – бившите национални традиции, разбира се, ще бъдат пазени и уважавани по същия начин, по който сега се възпроизвежда на фестивали и концерти фолклорът, който е наследство от отдавна отминали епохи. Към една Европа, която е кълбо от взаимно враждебни травматични идентичности ли ни водят адептите на новия български национализъм? Към една Европа, в която германците ще броят жертвите, паднали от огъня на французите, и обратно? Към Европа, където мислимата форма на обединение на народите е само империята, т.е. една метрополия, обкръжена от зависими и несамостоятелни територии? Изглежда, че това е неосъзнатата представа на нашите националисти. И, което е по-важно, това е, изглежда, дълбоко скритата в дебрите на несъзнаваното идея на нашите политически и на част от културните елити. Защото те разглеждат Европа не като проект за постепенно заличаване на традиционните, наследени от 18-ти и 19-ти в., форми на интеграция, а като на дойна крава. Европа – това са някакви досадни изисквания на „Брюксел“. А най-важното е, че Европа – това са еврофондовете, тоест пари, до които само бизнес и политическите елити имат на практика безконтролен достъп, и които могат да бъдат „усвоявани“, което в маса случаи значи просто „крадени“.

В поддържането на представата за нас, българите, като „жертви“, като хора, които са обкръжени отвън и са проникнати отвътре от „враг“, е огромната грешка на политическите ни елити през всичките тези 25 години „преход“. Те намериха все пак сили и, подтиквани бурно отвън, направиха решителната крачка и вкараха България в Европейския съюз. И спряха дотук. Защото те не разглеждат Европа като образ на желаното бъдеще, към което всички като европейци сме длъжни да вървим, а като отпускащ милостиня досадник, искащ не само да му благодариш, защото ти е дал пари, но и да се стремиш да изглеждаш като него. Но просякът мрази – тайно, ала дълбоко – благодетеля си. И не иска да му подражава.

Ако у нас имаше политически елит с истинско визионерско мислене, той щеше – стъпка по стъпка – да подготвя българския дух за напускането на уютната и обживяна от средата на 19-ти век ниша на примитивен национализъм, основан на идеята за жертвата и врага, непрестанно възпроизвеждана чрез училищното обучение по история и български език, и за преминаването му на релсите на истинския европеизъм. Но у нас Европа и „европейски ценности“ са просто словесен декор, набор от ритуални фрази, които вече се лишиха – поради изтъркване – от съдържание. Национално единение може да се изгражда въз основа на образа на желаното бъдеще. Стига да има кой да мисли за такова бъдеще и за мястото на България в него.

Неглижирането на Европа като идея, ако продължава (на практика то значи прокарването на жертвения национализъм като най-дълбока основа на легитимността на властимащите, както и търсенето и посочването на „вътрешния враг“ в лицето на двете най-големи малцинства, турското и ромското) ще си отмъсти, и то лошо. Защото управлението на състоянието на нацията с архаичните средства на „разделяй и владей“ – например на турци срещу българи, няма как да не доведе до най-различни отрицателни последици, между тях и чисто стопански. За да настигне средното ниво на стандарт на живот и на производителност на труда на „Европа“, страната ни трябва да се развива поне с три пъти по-бърз темп от сегашния и той на всяка цена трябва да е по-висок от средноевропейския. Но нищо такова няма. Ножицата, въпреки европейските субсидии, се разтваря. Така че не бива да се учудваме, ако сегашните относително плахи залитания по пещерния национализъм, получили публичен и политически израз най-вече през 2005 г. с основаването и с първия изборен успех на „Атака“ като път за постигане на някакво „нравствено възраждане“ на нацията, скоро ще избуят и ще си намерят нови идеолози и нови говорители, пред които дори Волен Сидеров и Валери Симеонов ще се окажат бледи подражатели. А когато се появят, те алчно ще посегнат към властта. Ако това, не дай си Боже, стане, ще бъде изобщо погребано бъдещето на България, защото страната ни няма бъдеще вън от Обединена Европа.

Но липсата на визионерски политически елити е системен проблем у нас.

Политическата ни система след 1989 г. е така устроена, че непрекъснато прави антиподбор на ръководители на държавата. „Асансьорът“ на политиката качва на ръководни позиции хора, максималният хоризонт на които е да издържат до края на мандата. На този фон дори Бойко Борисов с неговата мечта да го запомнят като строител на магистрали изглежда като гигант, обкръжен от цяла сюрия дребни политичета от всякакви разцветки, чийто единствен идеал е да излязат от властта по-заможни, отколкото са влезли в нея.

Политиците имат мисия. Тя не се състои само в това да управляват всекидневните дела на държавата, но и да сочат пътя напред. Защото в техните ръце има могъщи средства за въздействие, между които на първо място са държавната образователна система и държавните медии. След ужасяващата посредственост, арогантност и неприкрит шовинизъм на късния комунистически елит, периодът от първите няколко години след 10 ноември сякаш даде място на някои визионери, сред които изпъква името на покойния д-р Желю Желев. Но след това политическата среда се изпълни с мижитурки и еднодневки, с „калинки“ и връзкари, и краят на тази нова посредственост не се вижда. Е, тя избира най-лесните способи за легитимация, останали в наследство от 19-те век, главният от които е жертвеният национализъм. Толкова ѝ е хоризонтът, толкова може. Само че когато възможностите на този засега все още относително умерен национализъм се изчерпят, когато на власт се възцари пещерният такъв, ще платят не само предишните управници („голяма“ ще е цената на загубата им – ще си загубят постовете), но и цяла България. И ако тя тогава се превърне наистина в протекторат на Европейския съюз, това ще е заслужено отплащане за политическата глупост, цинизъм и безхаберие. Може би идващото поколение политици ще осъзнае опасността и ще се опита да измени курса на държавния кораб?

Да се надяваме.

Материал на сайта „Маргиналия“

Източник

Емил Коен е социолог, журналист и правозащитник. Повече от 20 години след 1993 г. работи в различни неправителствени правозащитни организации, работил е във в. „Континент” и в Института за изследване на младежта. Има множество публикации на правозащитни теми. От 2008 до 2010 г. издава електронния бюлетин „Правата на човека във фокус”.

Pin It

Прочетете още...