Никой не е длъжен да харесва окупацията на Софийски университет. Всеки може да изрази това нехаресване и вече се чуха редица аргументирани критики на новата вълна протести.
Същевременно студентите бяха наречени „шушумиги“, „хунвейбини“, „тъпи копелета“ и наивници, предлагащи „конски дози антикомунизъм“. Интересното е, че по-жлъчните атаки не дойдоха от сайтове от типа на „Блиц“, bnews и „Афера“, които иначе се отчетоха с новини за „кашони с презервативи в СУ“ и всевъзможни обвинения в така популярното „задкулисие“. Най-сериозните атаки дойдоха в „неутрална“ форма, в добър стил и наглед подплатени с доказателства - главно на страниците на „Преса“ и „Тема“ (собственост на „Обединени свободни медии“ на Тошо Тошев и Валери Запрянов, а от скоро и на швейцареца Харалд фон Зеефрид).
Въпреки острия език, всичко щеше да е наред, ако много от обвиненията не представляваха доста сериозно манипулиране с фактите около окупацията. Няколко примера:
Любослава Русева (http://pressadaily.bg/publication/27263) обвинява „ранобудните студенти“ в правене на „културна революция“ и нарича окупацията на ректората „самоуправство“, „възможно единствено в България“. В типичен стил, Русева привежда примери за студентски вълнения в Канада от миналата година и в България от началото на ХХ век, но в историческите си паралели пропуска да забележи, че окупациите на университети „възможни единствено в България“, започват своята история не другаде, а в САЩ през 60-те, за да се прехвърлят много скоро във Франция и Япония, а и Канада. Да не говорим за честите окупации в Гърция и тези във Виена и Загреб от 2009 г.
Русева смята, че студентите безотговорно не излъчват идеи за промяна и „циклят“ с викове „Оставка“, като по този начин съучастничат в завръщането на власт на Бойко Борисов. В същото време бегъл поглед над случващото се в Софийски университет би показал, че там Борисов е популярен точно колкото Пламен Орешарски. Освен това, представители на студентите в момента формулират своите предложения върху образователната политика на страната, а скоро и върху други сфери, в които имат някаква компетенция. Въпросният процес е бавен, защото се изслушват стотици мнения – нещо, което едва ли щеше да се случва, ако студентите бяха неумело прикрити поддръжници на ГЕРБ или Реформаторския блок, които отдавна имат ясни тези що се отнася до образованието.
Русева също така критикува окупаторите за това, че „не са слушали внимателно“ своя ректор Иван Илчев, когато е призовавал за протести в предишни случаи. Отново лесна справка, която между другото направиха и „Господари на ефира“, показва, че точно организаторите на днешната окупация са водачи на различни протести в последните поне четири години, в повечето случаи срещу конкретни политики на ГЕРБ.
„Най-блестящо“ в исторически план е сравнението, което Русева прави на окупацията на СУ с действията на китайските хунвейбини от 1966 г. По думите на авторката, хунвейбините са „не особено образовани младежи, които щурмуват библиотеки и галерии и горят книги“. В същото време първите окупатори на СУ бяха предимно докторанти и магистри, които не предизвикаха абсолютно никакви материални щети на университета. Действията им бяха подкрепени от голяма част от преподавателите в университета. В момента е въведен доста строг ред, според който е забранено всякакво замърсяване, пушене и пиене в сградата. По стените няма графити, типични за студентските окупации – нещо забелязано и от японския философ проф. Ясуо Кобаяши, участник в японските протести от 1968 г., който говори пред студентите на 2 ноември. Може би изненадващо за Русева, Кобаяши не беше „сварен в олио“ по хунвейбински, а поздрави окупаторите за тяхната дисциплина, липса на насилие и самоорганизация. Последното изглежда напълно непонятно като възможност за конспиративното мислене на редица български коментатори, които предпочитат да говорят, че протестът „егоцентрично обсебва вниманието ни“ и че „показва най-лошото от политиката“.
Така Калин Първанов (http://temadaily.bg/publication/14570) побърза да етикетира „ранобудните студенти“ като неолиберали и антикомунисти поради няколкото книги, подарени от „Института за радикален капитализъм Атлас“ за зала 272. Първанов пропуска да спомене, че книгите бяха опаковани наново и изпратени обратно в института като нежелана пропаганда малко след като бяха разгледани от студентите. Подобно на Русева, но без допълнителни аргументи, Първанов обвинява окупаторите в липса на активност по време на управлението на ГЕРБ и смята, че макар депутатът от БСП Борис Цветков да е присъствал на опита за насилствено нахлуване на „контраокупатори“ в СУ, той „не е вземал активно участие“. Може би трябваше и той лично да пробва да строши нещо, за да му се запише като участие?
Използвайки наистина спорното предложение за лустрация на един от „ранобудните студенти“ - Кирил Чуканов, Калин Първанов обвинява протестиращите в опит да лекуват „недъзите на капиталистическото общество с конски дози антикомунизъм“. Подобни опити наистина едва ли биха били адекватни, но студентското движение не ги и предлага. В момента то обединява както антикомунисти, така и хора с доста леви убеждения поради общото желание за промяна и общото заключение, че БСП не е лява партия, а по-скоро консервативна сила, изразител на интересите на най-влиятелните български капиталисти. Симптоматично е, че студентите отказаха да викат „червени боклуци“ и „кой не скача е червен“ на шествията си. Обратно, това не означава, че те искат някаква форма на реставрация на режима преди 1989 г. – просто осъзнават, че проблемите пред съвременното общество са много по-сложни от площадните лозунги от 90-те.
Именно тази разнородност на новия протест и неговата включително физическа откъснатост от външни влияния, създава огромни затруднения на управляващите, които вече не могат да го атакуват с обвиненията, успели да тушират частично летните недоволства.
Студентските движения традиционно са неудобни за управляващите по целия свят, защото по думите на Хана Аренд[1] не само пропагандират някакви тези, но и действат, при това „почти единствено от морални подбуди“. Това не значи, че тези движения са винаги особено успешни. Много е лесно те да се разпаднат вследствие на умели политически игри, вътрешни конфликти, несъстоятелни искания, вълна от насилие или просто от безизходица. Тези опасности тегнат с пълна сила и върху българските протестиращи.
Ясуо Кобаяши (https://www.youtube.com/watch?v=eXMN1xl4LwM) каза на студентите, че взаимното уважение и търпението, което те демонстрират е залог за бъдещето. Почти никъде другаде в България хора с най-различни политически виждания не дискутират свободно и толерантно един с друг важните теми за обществото, обединени от обща цел. В този смисъл студентската окупация има малък шанс за успех, но е покана и възможност за диалог.
Вместо това, студентите биват заливани предимно с несъстоятелни обвинения и зле прикрита ненавист. И ако това е очаквано и разбираемо от зависимите от властта медии, остава въпросът защо е такова отношението на наглед критични и неутрални коментатори?