Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Преди известно време един наш политолог (струва ми се на име Първан Симеонов) бе написал „разтревожена статия“, в която, основавайки се на неизвестно какви емпирични данни – ни „сигнализираше“, че обществото ни дълбоко се е разделило на един тънък (столичен) „елит“ (други го наричат „жълтопаветен“) и на един „народ“, разбира се, многократно числено превишаващ го, но съвсем, съвсем непознат за първия. И ето: разделението между тях било станало толкова дълбоко, че „елитът“ не просто не разбирал проблемите, които собствено вълнуват „народа“, ами вече и – истински – го презирал.

Пак казвам – не знам как емпирически бе „верифицирал“ своите катастрофични диагнози въпросният политолог, но аз имам и някои противоположни наблюдения. Така, струва ми се, че от поне три-четири години, тоест откакто на политическата сцена се появиха т. нар. „патриоти“, а в определени (всъщност интелектуално-) политически кръгове започнаха папагалски да присаждат на наша почва топосите на европейския и американския национал-популизъм от типа на Орбан, Салвини, Тръмп и прочее, в България се появи един странен идеологически стилизиран и почти „професионален“ народ, чиято основна кауза е агресивно да заявява, че не е „елит“, не е „ония интелектуалци“, не е „градските европейци“ и т. н.

Съвсем определено твърдя, че представителните групи на този „народ“ заявяват именно тези негативи. Те не заявяват нещо позитивно, не заявяват какво са, а именно – и само – какво не са (какво „ние не сме“). Вярно е, че тези хора наричат своя, по същество агресивен нихилизъм, с флуидно неопределеното понятие „българщина“, но под „българщина“ те, повтарям, разбират не нещо друго, а каскада от отрицания. Ето защо и не могат да проявят „българщината“ си иначе освен по еднообразно символичен начин. Проявяват я в местата и по темите, които – с тази „българщина“ – отричат.

Автор(и): Калин Янакиев

Юлиана Методиева: Добър ден! Поводът за това издание на клуб Маргиналия е поредното церемониално отбелязване на първи февруари – ден на почит към жертвите на комунизма. В публичните си участия десни политици, интелектуалци, граждани даваха твърде едностранна оценка за смисъла и ценността на датата, свързана с трагичното събитие – произнасяне на присъдите на Народния съд. Тревожи ме това, че малцина четат имената от паметната плоча, пред която се полагат цветя и венци. До имената на осъдените от Народния съд виновници за про-нацистката система у нас („цветът на нацията“ според десния мейнстрийм) стоят имената и на невинно избитите („жертвите на комунизма“). Виждате ли проблем в това?

Проф. Антоний Тодоров: Гледа се еднозначно, защото може би повечето политици и общественици така да са свикнали. От преди много време ние също имахме една еднозначна история, която не подлежеше на кой-знае какви нюанси или допълнения и дори спорове. Разбира се, че има проблем, веднага ще го кажа – проблемът е точно, както го формулира ти – имената върху този паметник. Не само че сред тези имена има хора, които биха се обърнали в гроба, ако видят че са се намерили на едно място. Там има дейци на Земеделския съюз, антифашисти, които са пострадали после, по времето на комунизма, които са били преследвани от същите тези, които са на същия паметник – които съжителстват със същите тези фашисти, нека ги наречем, български, които са ги преследвали тях самите. Да не говорим, че на паметника има имена на хора, които всъщност не са били убити! Така че, как да кажа, този паметник беше направен, разбира се, трябваше да има такова място, на което хората, които биха желали, ще отдадат почит на загиналите в тези репресии, но не може той да смесва толкова набързо и безкритично какви ли не имена. От друга страна можем ли да направим паметник, и как би изглеждало това в други европейски страни, на хора, които са отявлени виновници за съюза на България с нацистка Германия и за провеждането на цялата пронацистка политика в България по време на Втората световна война? Не само не е редно – не е морално. То не носи добър знак. Все едно да си представим един официален паметник на маршал Петен във Франция. Видяхме какво се случи в Испания – социалистическото правителство реши нещо, което никой не смееше да направи, а именно – да изнесе тленните останки на Франциско Франко от един мавзолей, построен в негова чест и представен като мавзолей на всички паднали в Испанската гражданска война. Направи го просто защото това беше място за поклонение пред един отявлен диктатор. Мисля, че по историята си заслужава да продължаваме да говорим, но това смесване, приплъзване, подхлъзване – всъщност има един обективен резултат, който е много лош – оневинява. Оневинява откровени виновници за репресии, преследвания – срещу евреи, срещу инакомислещи, срещу всякакви други…

Автор(и): Клуб „Маргиналия“

Усещате ли нещо общо между прокурорската атака срещу Радев, демонстративното вседържавно разфасоване на Божков и случая на наплютото от цял клас дете?

Аз – я от келешлък, я от мисирщина – усетих.

И трите теми илюстрираха с мъчителна яркост факта, че нашето общество не може да разговаря за принципи и не изглежда да има належаща нужда от тях. Ако кажеш, че прокуратурата брутално погазва редица закони и това е изключително опасно, значи си пошъл фен и върл защитник на „льотчика“ или „архимутрата“. Ако кажеш, че учителката е извършила жестоко, непрофесионално и неморално деяние спрямо цял клас деца, значи я „линчуваш“ и искаш младите да растат „с чувство на безнаказаност.“ [По този последен параграф, да, май го предпочитам пред това да растат с чувство на наказаност, ама нейсе, нека аз да съм ексцентрикът тук.] При всеки подобен спор се разделяме на племена, скупчваме се около знамето или кладата на една или друга личност и си представяме, че и околните са заети само с това: да крещят „Осанна“ или „Разпни го“. Въпросите винаги са ти кой си и кой е оня, когото браниш. Че можеш да защитаваш или критикуваш не конкретен човек, а принцип, право, дело, тенденция – отсреща сякаш не могат да си представят. Уютът е в тълпата.

Автор(и): Мария Спирова

Повод за кръглата маса „Анти-еврейското законодателство и нарушенията на Търновската конституция по време на Втората световна война“ е писмото до премиера и председателя на Народното събрание, адресиран е и БАН. Негови автори са патриотични организации. Те настояват, че „трудовите дружини са изобретени от правителството и цар Борис III като работещо средство да бъдат задържани в страната всички евреи с аргумента, че са необходими като работна ръка за строителството, от която държавата не може да се лиши“. Патриотичните организации обвиняват ОЕБ „Шалом“, инициатор на поставянето на паметни знаци за възпоменание на Холокоста в Неделино и Брезник, че „цели да се вмени на българския народ и българската държава вина и отговорности, които не са адекватни на реалностите от периода 1941 – 1944 г.“

Сдружение Маргиналия покани за дебат по темата: Борислав Дичев, историк, доц. д-р Румяна Христиди, ръководител катедра „Хебраистика“, СУ и официален представител на Българската делегация на Международната асоциация за възпоменание на Холокоста, Николай Поппетров, историк, БАН, доц. д-р Александър Оскар, председател на ОЕБ „Шалом“, Ирина Йорданова, ръководител на Програма Европа – Столична община, Румен Петров, социален психолог, НБУ, член на Сдружение „Маргиналия“, Юлиана Методиева, председател на Сдружение Маргиналия.

Автор(и): дискусионен клуб на сдружение „Маргиналия“

„За онова, за което не може да се говори, трябва да се мълчи“, беше казал един от гениите на миналия век. Предполагам, че от факта, че започвам да говоря за това тук нещо, би могло да се направи заключението, че за него трябва да се говори. Логически напълно погрешно, разбира се, но не и в други, според мен далеч по-важни смисли – политически, социални, дори чисто културни. Да, за това трябва да се говори. Нещастни, заблудени, застрашени са местата и човешките общности, в които липсва способността, готовността, та дори и просто усета, за говорене – публично говорене – по темите, свързани с уродливостта на някои от радикално-националистическите движения, младежки или не, в днешния свят. В днешна България.

Цяло щастие – и чист късмет – беше за мен срещата с този филм. Бях чувал за него, разбира се, но принципната му недостъпност беше го направила напълно невидим, така че нямах реална представа за онова, което се показва в него. Предполагам, че съдбата му е обичайната за всички филми от този остро-критичен, политически неудобен, „излагателски“ вид. Властимащите се чумерят, хората свиват рамене, пресата и медиите не успяват да открият „келепир“ в една толкова срамна и принципно неудобна тема. Европа, естествено, не успява да забележи нищо – и така историята нашенска си продължава както го е правила от веки-веков: полека-лека, „со кротце и со благо, па и с малце кьотек“. Какво пък чак толкова?

Автор(и): Златко Енев

Току-що прочетох в „Либерален преглед“ есето Майсторите на страха владеят уплашения народ от Херта Мюлер. Както всички текстове на света, и този си има своите плюсове и минуси. За мене плюсовете са много повече, може би защото 90 % от целия този наратив съм го преживял в комунистическа България и продължавам да го живея и сега в (уж) посткомунистическата си страна. А чудовищната приемственост между тези две Българии се дължи или на това, че създателите на страх и омраза са били особено ловки и находчиви, или на това, че „ядачите“ (страшно не харесвам тази дума, по-нататък я заменям с чуждицата „консуматорите“) на страха и омразата са били достатъчно страхливи и глупави, за да помагат със всички сили на техните създатели. Вероятно и двата фактора са действали едновременно, но аз ще се спра на втория, защото ми е по-интересен, а и, като част от народопсихологията, е много по-трагичен от първия. При това лъвският пай (дял) от него се пада по право на т.н. „художествено-творческа интелигенция“, която беше главният преносител на идеите на създателите на страха към все по-промитото и осакатено съзнание на консуматорите му.

Автор(и): Георги Карев

Стана така, че 1989 моето семейство посрещна новата година на едно „друго“, доста „по-различно“ място…

През лятото се бяхме изселили от България… Днес вече приемам, че и в това сме имали ИЗБОР. Опълчили сме се, а други и в него момент не са успели, макар и от „твоите“… Човек, понякога трябва да приеме „докосванията“ на онази, нежеланата, но „автентична“ елитарност. Макар и след много „патиланства“ го проумяваш…

България обаче беше в нас, не можеше да ни напусне така лесно… Сега бяхме в Турция, нашата втора родина, която макар и „бедничка“, се оказа необятна. Отвори ръце за нас. Поредните отхвърлени „нещастници“ в човешката история. Пак тук, пописвайки в историята на Балканите…

Шокът бе огромен!

Автор(и): Серкан Исмаил

Има три книги, четенето на които, някъде около десетгодишната ми възраст, е свързано със спомени за толкова непоносима скука (подсилвана до пълна нетърпимост от факта, че бяха задължителни), че се е запечатало в паметта ми с почти травматична якост, малко преди или след спомена за първия голям запек в живота ми. М-да, има много и най-различни странни, непонятни неща на тоя свят – и пътищата господни май-май не са точно най-поразителните в личните спомени на повечето от нас.

Автор(и): Златко Енев

Бях осъден на 12 години. Излежах ги. И от това нечовешко изпитание излязох човек – издържах. Тези, които наричам свои приятели, също не допуснаха компромис.

Но как и защо се случи всичко това? Защо житейския ми път пое в съвсем друга посока? Това се опитвам да си обясня през всичките изминали години. И колкото и да разглеждам и раздробявам на малки частици момента на фаталната си среща с един човек, който смея да се надявам и до днес е мой приятел, достигам до единственото заключение, че всичко беше предопределено, неизбежно, съдбоносно. Ще се опитам да разкажа историята на живота си, която е неделима част и от съдбата на много други хора.

Пиша тези редове, защото искам близките ми, близките на моето семейство и приятелите ми да се запознаят с моя живот, с моята голгота по пътя на свободата и да се поучат от него.

Някога, от опита на моите 65 години, се учудвах как 20 годишен съм решил да оставя всичко тук и да тръгна за чужбина. А днес на 73 – още повече…

Автор(и): Кирил Тонев

Затворниците в България са към 10 000 души. Това поставя страната ни на 111-о място по брой лишени от свобода в света. Сто тридесет и осем души на 100 000 в България са в затвора, сочи доклад на Международния център за изследване на затворите от 2013 г. Ние пък си знаем, че циганите сред затворниците ни са към 70%, както и че рецидивизмът е много висок (към две трети!), като това не е само българско явление. Мисля, че рехабилитационната идея губи много от моралното си основание и практическа постижимост след тези факти.

Автор(и): Румен Петров

Два текста, които публикувах в „Либерален преглед“ през последния месец, дават сравнително типична представа за вида реакции, които Грета и нейното движение предизвикват на Запад.

Автор(и) Златко Енев

Нашата хуманитаристика нехае за тази тъмна страна от социалната ни реалност, наречена социални политики (за хората с увреждания). Тя като една черна дупка неотклонимо привлича към себе си слабите и чрез завършена система от постоянни унижения, ограничения и ограничаване на свободния израз на преживяванията на хората в този процес, на разказ, на възражение, на гняв и на протест – изгражда идентичности на социално изключени хора. Засегнатите са много – и инвалиди, и техни близки, и стоящи наоколо – всички научават урока, че уязвимият няма шанс, освен да празнува на 3-ти декември. В Правец. С ръкоделие и песен. Най-безза- щитни са тотално зависимите – тези без родители. Сиропиталищата и техните съвременни превъплъщения – защитени жилища, центрове за настаняване, дневни центрове и др. са пълни с потисничество и затаен страх, срам и изоставеност. И дълбока изостаналост в развитието на тези хора. Около нещастието са се подредили олигархични интереси – от политически назначения на местно ниво, до апетитни поръчки за пособия (в номенклатурата на МТСП са наричани „придобивки“). Тези пособия/придобивки са често с отчайващо качество, но и също така често са изобилни и раздавани на всеки в категорията „подлежащ на помощ“, като платени с публични пари, без сметка. От употребата на третокласни инвалидни колички, които се предлагат в строга и унизителна, разбира се, процедура, които можеш да ремонтираш само веднъж на 10 години с държавни пари, тялото на инвалида става по-инвалидно, по-декубитално, а и достъпът до личния му лекар не е автоматично улеснен, защото далеч не всички лични лекари са физически достъпни за своите пациенти…

Автор(и): Румен Петров

С идването си на власт Отечественият фронт наследява от своите предшественици освен всичко друго и частните турски училища, чийто характеристики преди 1944 г. вече разгледах накратко по-горе. За новите управници сигурно е било като трън в очите ниското образователно равнище и религиозно ориентираните училища на това малцинство. И двата факта противостоят на волята за дълбоко преобразуване на обществото – ниското образователно ниво спъва усилията за модернизиране, а влиянието на ислямското духовенство пречи на налагането на новата идеология и новата ценностна система. Освен това, подобренията в образователния сектор за най-голямото малцинство предлагат на политически още неукрепналото правителство на ОФ един шанс да спечели нови привърженици в страната, а също така да набере допълнителни плюсове в предстоящите мирни преговори.

Тъкмо бъдещето на „собственото“ училищно дело представлява и важен въпрос за самите турци в България, както показва активното им участие в дискусията за по- нататъшното развитие. Още в края на декември 1944 г. турски активисти на ОФ повдигат редица искания пред правителството, в центъра на които стои държавната поддръжка на съществуващите, но силно ограничени вследствие на отчуждаването по време на личната диктатура на царя частни турски училища.

Автор(и): Улрих Бюксеншютц

В литературата, посветена на турските малцинства в държавите от югоизточна Европа, въпросът за етничността на тези групи от населението най-често набързо се подминава. Изглежда мълчаливо се приема, че като турци се определят сами единствено тези лица, които рекламират за себе си двете категории, смятани за главни елементи на турската етничност, а именно – турския майчин език и ислямската религия. Тук обаче възниква въпросът, дали самоидентификацията „турчин“ кореспондира и с приписваната отвън категория „турчин“. От изложеното дотук за политиката на БКП спрямо ромите и помаците става ясно, че именно това припокриване на самоидентификация и приписвана отвън идентичност не винаги е налице при част от ромите и помаците. Както вече споменах в съответните глави, към положителните критерии език и религия се прибавят и отрицателни критерии: „турчин“ не е (поне от една външна гледна точка) някой, който „всъщност“ е ром, татарин или помак. От друга страна, двата положителни критерия език и религия дълго време с готовност се приемат от властите като елементи на турската етничност, защото те съвпадат с критериите за българска етничност – български майчин език и православно- християнско вероизповедание.

Автор(и): Улрих Бюксеншютц

Помаците са една група от населението в югоизточна Европа, която представлява част от историческото наследство на Османската империя. По всяка вероятност те са потомци на онова население на южния Балкански полуостров, което по различни причини в хода на многовековното османско господство преминава към ислямското вероизповедание като запазва обаче части от първоначалната си култура и говори днес на един български диалект. Дискусията за техния етнически произход е силно политизирана поради две основни причини. Първо, защото помаци има не само в България, но и в Гърция, в Република Македония и в Турция. Второ, въпросът за техния произход играе важна роля и вътре в България, когато става дума за определяне на официалната политика спрямо това малцинство.

Названията на помаците в отделните страни са различни. Докато в Македония се срещат названията торбеши и аповци, в Гърция те се наричат pomakoi. В България се добавят още и названията ахряни, потурнаци, ерули, чараклии, и българи-мохамедани, съотв. българомохамедани, като при израза „българомохамедани“ става дума за една приписана отвън идентичност, целяща да подчертае принадлежността на помаците към българската нация. В настоящото изследване понятията „помаци“ и „български мюсюлмани“ се употребяват като синоними, без да се влага в тях по този начин някаква оценка.

Автор(и): Улрих Бюксеншютц

Ако проследим преброяванията на населението през последните петдесет години (Табл. 5) прави впечатление, че общият брой на хората, смятащи се за цигани, се колебае между 170 011 (през 1946 г.) и 313 396 (през 1992 г.). В таблицата не са отбелязани резултатите от 1975 г., които в това отношение са особено изненадващи: тогава в графата „цигани“ попадат само 18 323 души.  Според едно изследване, поръчано от ЦК на БКП през 1989 г.  в момента в България живеят между 577 000 и 600 000 роми (срв. също табл. 6).  Тези цифри са в пълно противоречие с официалните резултати от последното преброяване на населението през 1992 г., които посочват една два пъти по-малка цифра. Данните изглеждат особено неправдоподобни, ако си припомним, че в последните години към България се стичат роми от други страни, най-вече от Румъния.  Съотношението между градски и селски жители при ромите, 52 на 48 процента през 1992 г., е доста равномерно, за разлика от данните за българската част от населението, където делът на градските жители е значително по-голям – 72 процента.  Интересна е и възрастовата структура през 1992 г. - 66% от ромите са под 30 години, 28,9% са между 31 и 59 и само 5,1 на сто са по-възрастни от 60 години. За другите две големи етнически групи цифрите са както следва: турци - 51,4% / 37,0% / 11,6%, българи – 37,3% / 40,5% / 22,2%. Виждаме, че възрастовата структура на ромите ясно се различава от тази на другите две групи. Томова посочва в тази връзка, че ромите имат „типична прединдустриална възрастова структура“, отличаваща се с висока раждаемост и кратка продъжителност на живота.

Автор(и): Улрих Бюксеншютц

Колкото и да се опитваме да не губим чувството си за хумор и ирония, няма никакво съмнение, че „най-горещите“ и решаващи дебати по темата АЕЦ „Белене“ тепърва предстоят. Затова си позволявам да предложа отново на вниманието ви с известни допълнения статията от блога си „Политическите драми около АЕЦ „Белене“! (Статия от събрани през годините цитати по темата)“, която публикувах преди по-малко от два месеца, на 28 юни т.г.

И нека, когато дискутираме по темата, никога да не забравяме, че централата я „строим“ дори отпреди аварията в Чернобил, строежът ѝ е одобрен през 1981 година. От тогава са изминали четири десетилетия. За какво ни е нова АЕЦ днес? „Да бъде“ или „да не бъде“, това е въпросът…

Автор(и): Аспарух Панов

В настоящата работа ще разгледам основните черти на политиката спрямо етническите и религиозни малцинства в България след Втората световна война. В центъра на изследването обаче стоят не толкова назованите от бившия държавен глава тези, колкото практическите последици от тях. Особено внимание ще бъде отделено на усилията за социално уеднаквяване, които ще анализирам с помощта на факторите, общоприети в изследванията на модернизационните процеси. Към тях спадат образователното ниво, демографската и социална структура, както и урбанизацията на отделните малцинства. Освен това ще се спра на някои особености на българската малцинствена политика, които могат да бъдат разбрани само от гледна точка на тази тенденция към хомогенизиране и в крайна сметка – към асимилация.

Тази книга се занимава така подробно с усилията за модернизиране като средство на малцинствената политика предимно затова, защото по време на управлението си Българската комунистическа партия поставя тъкмо тези мероприятия в центъра на политиката спрямо националностите. В много изследвания на тази тема, публикувани в България след края на 50-те години, се изтъква именно този аспект. В опростен вид рецептата гласи следното: „Чрез преодоляване на социалните различия етническите и национални разлики също загубват своето значение.“ Тази опираща се първоначално на Маркс идея за това, как може да се постигне едно общество без класи и без нации, не винаги обаче е валидна в Народна Република България, както ще се опитам да покажа по- долу.

Автор(и): Улрих Бюксеншютц

През 2010 година направихме изследването „Топоси на историческата памет“, в което се опитахме да разберем какво помнят хората от историята, в кои периоди е съсредоточена най-много памет и кои са основните източници за генериране на тази памет.

Като основни източници – противно на очакванията ни – бяха посочени училището и учебниците (почти 60%). На съвсем заден план останаха литературата, медиите и дори интернет. Училището се оказа най-важният генератор на памет.

Затова пък резултатите от периодизацията на паметта бяха съвсем очаквани: най-много топоси (половината) се струпаха в т.нар. комитетско десетилетие (1867-1878) от националноосвободителните борби. Сравнително добре бяха „запомнени“ Средновековието и Античността. Съвсем бегло бяха представени периодите на комунизма и посткомунизма, а османският период (в който влизаше всичко до 1867, т.е. и Паисий, и Софроний, и Раковски) събра под 1%.

Автор(и): Евгения Иванова

През 1973 г. се препечатва самото произведение на Стефан Захариев във фототипно издание с коментар. То е дело на Окръжния исторически музей в Пазарджик. Още в предговора на двамата съставители се казва как книгата е оценена високо още на времето от Константин Иречек. Изтъква се наличието на съдържаща се важна информация в нея и още на първата страница в уводните „Няколко думи за книгата и изданието“ се казва по този повод следното: Такива например са сведенията в летописния разказ на поп Методий Драгинов за насилственото помохамеданчване на чепинските българи. И в последващите книгата обяснителни бележки, вече облягайки се върху авторитета на Марин Дринов (1882) и П. Петров (1965) се внушава по отношение на разказа, „чийто оригинал, за съжаление е изгубен“, следното: Изследванията върху този паметник показват, че поп Методий Драгинов е описал действително станали събития и не може да има съмнение в автентичността на разказа му. Добавя се и следното: Видни наши учени и специалисти по история на българския език като М. Дринов, Б. Цонев, Й. Иванов, Р. Чолаков и К. Мирчев са единодушни, че разказът е написан на новобългарски народен език от XVII век.

Автор(и): Стефан Дечев

Уважаеми г-н Вълчев,

Бих искала да взема отношение към един проблем от интерпретациите на периода 1944-1989 в учебниците по история и цивилизации за 10 клас: асимилацията на мюсюлмани, наречена от режима „възродителен процес“ – понятие, което и досега продължаваме да повтаряме, включително – в учебниците. Това е проблем, по който се считам компетентна, тъй като съм провела множество изследвания както на самия процес, така и на травматичната памет за него.

Асимилацията на българските мюсюлмани във въпросния период – едно от най-големите престъпления на режима – е представена различно в учебниците, в повечето случаи – твърде бегло. Засегнати са основно събитията от 1984-1985 – преименуването на турците, без да са споменати дори (със съвсем малки изключения) периодичните смени на имената, извършени с българи и роми мюсюлмани и татари.

Бих искала да обърна специално вниманието Ви върху учебника на издателство „Домино“, където на „възродителния процес“ (отново само при турците) са отделени цели три страници (267-269). Урокът представлява упражнение и на учениците е препоръчано сами – въз основа на документи – да дадат „своята оценка за събитията“, които се оказват „най-дискутираните в съвременната история на България“.

Автор(и): Евгения Иванова

В медиен аспект началото на прехода, видян през анализ на новия, демократичен печат, е белязан с остър дефицит на реално познание за размера и същината на престъпленията срещу турци и помаци. Трудно е да се очаква термини като „етническо прочистване“, с които в по-късните години ще бъде описвана „Голямата екскурзия“, или като „първата масова депортация след Втората световна война“, да бъдат използвани в политическия понятиен апарат. Същото се отнася и за понятието „асимилация“, което обозначава насилственото преименуване на малцинствените групи с мюсюлманско самосъзнание. Езикът на политиците още се намира във фазата на своето демократическо „непълнолетие“. Журналистическите материали от десния спектър, посветени на „възродителния процес“ са доминирани от емоционални нотки на състрадание към преживяното от етническите турци. Липсва цялостна концепция за издирване фактологията на репресията както от 70-те години, така и по време на „възродителния процес“, стартиран от ЦК на БКП през 1984 година. По всичко личи, че през първите години на демокрация медиите не само не съзнават размера на дискриминацията, прераснала в същинска трагедията на хората с мюсюлманско вероизповедание. В социален и политически аспект, те не притежават капацитет да идентифицират най-бруталните черти присъщи на комунистическия режим в България.

Автор(и): Юлиана Методиева

[Идеологическата] основа за „Възродителния процес“ е подготвена от националистическите комунистически историографи, които твърдят, че България е била и си остава хомогенна нация.  Освен това той е повлиян и от негативните стереотипи за българските турци като „чуждестранен враг“ – подривни съюзници на ислямска Турция и традиционен враг. Използването на сила по време на кампанията за преименуване изостря етническите граници и противопоставя двете общности една на друга. Но това е и началото на организираното дисидентско движение в България. Най-важното е, че вместо да възстанови легитимността на българския комунистически режим и да обедини страната, процесът задълбочава кризата на правителството и улеснява промените от 1989 г., които са последвани от възраждане на националистическите проблеми.

Автор(и): Милена Махон

През юни 2015 г., цели тридесет години след насилствената кампания за смяната на имената на турците в България от 1984–1985 г., „Време разделно“ беше избран от зрителите на БНТ за „филм на всички времена“. Продукцията е екранизация по едноименния роман на писателя Антон Дончев и дело на режисьора Людмил Стайков. И каквото и да говорим за романа, за филма, за посланията или за актьорската игра, трудно можем да се освободим от усещането, че все пак става дума за поръчкова книга и поръчков филм, част от политическа кампания на режима на Тодор Живков за асимилация на мюсюлманите и турците в България, създадени с изцяло пропагандни и политически мотиви. Те са базирани върху отдавна доказани летописи-фалшификати от XIX в., сътворени с цел да обслужат тогавашната борба за църковна самостоятелност, както и да намерят обяснение в извършено преди векове насилие за религиозното обръщенство на християни в исляма. Но и писателят Антон Дончев, и създателите на филма по едноименната книга могат спокойно да се опрат върху авторитета на текстове, писани от професионални историци, както и върху внушенията в тях. И всичко това базирано единствено върху несигурни и съмнителни извори като фолклор, летописни бележки, легенди и т.н. Но внушенията на професионалистите-историци от своя страна стават основа за учебниците по история в училище, където допълнително се уголемява ефектът от създадената от фалшификатите история на „насилственото помохамеданчване“. Произведената емоционална картина се вписва в представата за „турското робство“, а десетилетните усилия на някои професионалисти-историци – къде по-открити, къде по-умерени – да наложат една по-правдива и по-балансирана картина на Османската империя, завършват без особени резултати.

Автор(и): Стефан Дечев

Трябва да се промени процедурата по одобряване на учебниците.

След което вече пред очите ми светва. Разбира се, че от една такава гледна точка именно по-бедният, по-опростеният, съдържащият далеч повече „идеологически правилни изводи“ учебник е по-добрият. А и как иначе? Та нали той е далеч по-подходящият от двата за целите на една класическа политпросвета. Всичко това ни е толкова добре познато от времената на най-близкото минало – времената на спуснатите отгоре директиви и линии, на пълен бюрократичен контрол и недопускане на каквито и да е отклонения от „правилната интерпретация“. В някакъв смисъл всичко това – целият „обществен дебат“, откритата авторитарност на защитаваните от чиновниците мнения, неспособността на обществеността да прозре очевидните опасности, с които то е свързано – напомня до болка за дните на близкото минало. В учебника на „Булвест“, писан от авторки, добре известни с левите си политически убеждения, се откриват прекалено много възможности за сравнения и съпоставяния. Там, не дай си Боже, дори се дава възможност за изграждане на собствено мнение и собствено мислене, различно от еднозначното отрицание. Комунизмът не е осъден достатъчно рязко и еднозначно, представени са прекалено много информации, които показват следвоенното политическо развитие (например) като резултат от реални борби и геополитически обстоятелства, вместо непрекъснато да се втълпява, че това е дело на една партия, една клика, една шепа хора, поддържани и направлявани отвън, без каквато и да е поддръжка от страна на населението. Достатъчно е просто да заявим, че всичко това е било дело на някакви тъмни и мрачни сили, че самите ние или родителите ни не са имали нищо общо с него – и всичко си идва на мястото. Отговорността за миналото не е наш проблем, нашата единствена задача е да го осъдим и посочим виновниците, след което всички въпроси, свързани с опасността от неговото повторение, изчезват от само себе си. Та нали вече сме го осъдили, нали сме се дистанцирали и отблъснали от него? За каква собствена отговорност, за каква собствена връзка с това минало, може в такъв случай да става дума?

Автор(и): Златко Енев

Юлиана МетодиеваГоспода, добре дошли в клуб „Маргиналия“! Редакционният ни екип определи за тема на днешната дискусия острото обсъждане на новите учебници за 10 клас по история. Тези учебници преди няколко дни бяха изтеглени за „поправка“ от министъра на образованието Красимир Вълчев. По медиите се чуват основно тезите и аргументите на проф. Евелина Келбечева и Христо Христов от активистите на Фондация „Истина и паметт“. Чуваме и засегнатата страна – авторите на от учебниците проф. Искра Баева, проф. Евгения Калинова. Обвиненията на тези обозначаващи себе си като представители на „дясното,“ се концентрираха върху измеренията на социализма/комунизма в България след 1944г. до 1989 г. които едва ли не „реставрирали“ режима на Тодор Живков и насърчавали носталгиците по онова време. Разпознахме чисто политически основания в тези подозрения към авторите, затова и определихме темата „Спорът за учебниците – научен или политически“.

Антоний Тодоров: Изчетох най-оспорвания учебник на издателството Булвест. В текста не намерих нито една причина за неговото спиране!

Ю.М. Да започнем с началото на комунистическия режим от съветски тип в България. Как са описани бурните времена след 9 септември 1944 г.? Всички знаем, че това са били времена на мъст, насилие, саморазправа. Какви са изнесените факти за жертвите без съд и присъда? Няма ли проблем в отделеното им място?

А.Т. В учебника се съдържа достатъчно много информация за убитите без съд и присъда. За преследвани по политически причини. За лагери. Отваряни и затваряни лагери. За горяните. Искам да кажа, че текстът по никакъв начин не можем да го свържем с критиките, които отправиха към него, че представял комунизмът в положителни краски!

Автор(и): Антони Тодоров, Румен Петров, Юлиана Методиева

Именно така, според мен, би трябвало да изглежда един опит за по-съдържателно представяне на темата и различните позиции, застъпвани в нея. Както можете да видите сами, двете страни разполагат с различни важни и съдържателни аргументи. Коя от двете позиции е „по-правилна“ е трудно да се каже, дори и след прочита на всички аргументи. Текстът на този учебник, във всеки случай, според мен не дава основания за вида унищожителна критика, на която го поставят авторите на петицията, а аргументите на авторките му звучат професионално и убедително. При всички различия в разбиранията ни относно темата за преработването на близкото минало (виж например текста „Възродителният процес и капаните на паметта“), в случая аз не мога да застана на позицията на еднозначните отрицатели.

Далеч по-ясно в случая ми се струва едно: начините, по които българските медии все още продължават да осветляват и отразяват подобни дискусии, изглеждат силно неадекватни и недостатъчни. Невъзможно е да се говори за създаване на някакво стабилно, просветено, информирано гражданско общество там, където „четвъртата власт“ просто не си върши работата. Искрено се надявам да греша, но поне онова, което мога да открия в Интернет, си остава много далеч от някаква подобна цел.

Автор(и): Златко Енев

След като няма никакви съдебни последици за престъпление от мащаба на „възродителния процес“, какво да говорим за гражданско-правни спорове, каквито сега искат да възобновят уж в името на справедливостта. У нас справедливост очевидно се въздава трудно не само текущо, но и ретроспективно, с някакво отдалечение във времето. Това прави бутафорни конюнктурните лозунги за „ревизия“ на раздържавяването. Преходът не е съдебна процедура а социален процес: случило се е така, защото конфигурацията на обществените и политическите сили е била именно такава. Тя е давала предимства на една група актьори, от което те естествено са се възползвали. Друг е въпросът защо са имали по-добри стартови позиции. Добре е да се поровим, за да разберем. Но пост-фактум да се разиграват с лека ръка алтернативи и да се твърди, че с юридически инструменти може да се коригира една обществена стихия е евтина, заинтересована манипулация.

Автор(и): Румен Аврамов, Илия Вълков

Уморени от тежки софри и леки наркотици, от пиратки и президенти, от развалени ремонти и невъзможен за дишане въздух, решихме с трима приятели, сродни души, да изкачим Черни връх навръх Нова година. Не ми беше за пръв път: посрещнах 2017-та пак там, на 2290 метра, сред сняг и звезди, на покрива на заслона-чайна „Черни връх“, откъдето безшумните взривове над София, Перник и Дупница приличаха на светкавици на далечни фотоапарати. Бях нещо като анонимен актьор на огромна, много висока сцена и тази година нямах търпение да повторя спомена.

В ранните вечерни часове на 31-ви декември, след консултация с няколко сайта за прогноза на времето (разкъсана облачност; относително лек за Витоша вятър; ниски, но не прекалено ниски температури), потеглихме с кола към Алеко. Всички бяхме добре екипирани, в добра кондиция и не съвсем незапознати с екстремни климатични условия: сред членовете на групата ни бяха Владо Донков, професионален фотограф и полярен изследовател, както и Стефания Каменова, еколог, изучаващ популацията на северни елени в Скандинавия и Русия. Джоуди Хилтън, американски фоторепортер, живеещ в България, беше прекарала немалка част от живота си по планините на Колорадо и Юта; а аз, макар и най-обикновен писател-журналист, имах нелош тридесетгодишен опит в зимните спортове. Общо взето все хора с афинитет към снега и студа.

Автор(и): Димитър Кенаров

Изглежда, изминалите последни шест години на отбелязване на участието на България в Балканските войни (1912-1913 г.) и Първата световна война (1915-1918 г.) така и не стигнаха, за да се проведе истински нужният разговор за тези събития и тяхното отразяване в съвременната българска историография и медийното пространство.

На практика почти нито едно от многобройните предавания в популярната телевизионна поредица „История.BG“ не засегна редица неудобни и премълчавани истини. Продължи да господства безразделно един разказ за войните, наложил се постепенно след края на 70-те години и утвърдил се от началото на 90-те насетне. В немалка степен той оставя България да навлезе и в третото десетилетие на 21-ото столетие със схващанията за тези събития от междувоенния период на XX в. Честванията от 2012 до 2018 г. единствено допълнително преутвърдиха съмнителния консенсус сред професионалисти и работещи в медиите относно „войните за национално обединение“.

Автор(и): Стефан Дечев

Най-сетне една добра новина! Народното събрание запразни и излезе в лятна ваканция. Очаква ни цял месец без парламентарни скандали, истерии и дивотии! В петък, 27 юли, се проведе последното пленарно заседание, след което депутатите отпрашиха да „ваканцуват“ с измамното и безцеремонно (за пореден път) чувство за „изпълнен“ дълг.

И как няма да са доволни, след като в заключителния си работен ден имаха възможност да посрещнат с „телешки възторг“ абсурдното решение на Конституционния съд да обяви Истанбулската конвенция за противоконституционна. Нещо повече, те успяха да си застраховат и парламентарните кресла поне до Коледната ваканция, след като премиерът Борисов нашляпа разбеснелите се коалиционни партньори по все по-смърдящите им „патрЕотични дупета“ или по-точно „задници“.

Автор(и): Аспарух Панов

Книгата, която в момента държите в ръцете си (а всъщност четете на някакъв екран) е уникална поне в няколко отношения. За хора, толкова обръгнали на суперлативи от вида „уникално“, каквито са българските читатели, едно подобно начало е навярно заредено с подобаваща доза риск, и все пак ще си позволя да го повторя: да, това е една уникална книга.

Автор(и): Златко Енев

Колкото повече нови и нови нерешени проблеми изникват при адаптацията ни към европейската политическа култура и правилата на ЕС за разделението на властите и върховенството на закона, толкова по-често се връщам в романтичното и еуфорично начало на прехода, когато наистина си вярвахме, че „комунизмът си отива“.

Като депутат в 36-то народното събрание (от 4 ноември 1991 г. до 17 октомври 1994 г.) участвах в работата на две деликатни парламентарни комисии – по образование и наука, и по външна политика. Идвайки в парламента от академичните среди, бях направо потресен, когато видях на живо какво представляват учителките – ортодоксални комунистки и дипломатите от кариерата – съветски възпитаници.

Тогава си мислех, че всяко начало е трудно, но когато станем членове на ЕС и НАТО, всички тези „скелети от червения гардероб“ ще се радват на заслужен отдих… Каква наивност! Днес учителките комунистки пак са тук и пак са същите, плачат и протестират за по-високи заплати, но продължават да дават частни уроци, без да плащат и един лев данъци. Да не говорим за кариерните дипломати. Много от тях и днес заемат възлови външнополитически постове, след като се оказа, че освен съветски възпитаници, са били и достойни агенти на ДС.

Автор(и): Аспарух Панов

Политиката на преименуването е древна като света. Този, който владее словото, създава реалност. Като смениш името, унищожаваш старото и раждаш ново от нищото. Последният патриотичен акт на преименуване у нас беше извършен в Старозагорско, където бяха сменени 838 турско-арабски имена с български. „Сред тях са например местността Чаплака, която вече ще се казва Голото, Халваджи бунар ще е Халваджийски кладенец, Калпазан баир ще бъде Ялов рид, Бейска кория ще бъде Чорбаджийска гора, Ахмед баир – Антонов рид. Карталско дърво ще е вече Орлово дърво, Сърдаревото ще е Пъдаревото.“[1]

При превода за съжаление винаги има загуба на смисъл: едно е Калпазан баир, друго е Ялов рид. С такава подмяна за историята ще остане загадка дали на този баир са се събирали селските калпазани или просто на него нищо никога не е виреело. Вярно, това не е голям въпрос, но за краеведите всеки детайл е важен. Също така понякога се стига до парадокси – заменя се една турска дума с друга турска дума: като „чорбаджия“ на мястото на „бей“. Патриотичният ефект от подобна подмяна е скромен, но остава доброто намерение.

Автор(и): Даниел Смилов

На Гергьовден, за пореден път и то със специално „напудрена“ национална гордост отбелязахме „Деня на храбростта и Празника на българската армия“. Оттук нататък обаче, ще ни е нужна и значителна допълнителна доза „гражданска храброст“, за да успеем „да изтрезнеем“ от празничния възторг и да се върнем към политическите ни реалности. А те, най-често са със съвсем други, далеч по-песимистични измерения.

Някак си „на един дъх“ се изтърколи една година от поредните парламентарни избори (предсрочни, разбира се) и съставянето на новото правителство (на Бойко Борисов, разбира се, този път под номер 3)…Какво ли не се изписа и изговори през това бурно и динамично време за успехите и постиженията на управляващите, сякаш бе настъпила някаква забележителна и изненадваща политическа промяна. Но за съжаление не бе!

Наистина, последните 5 месеца от новия управленски мандат на Борисов бяха успешно подплатени от шестмесечното ни ротационно председателство на Съвета на ЕС. Като категоричен успех бяха определени действията на премиера за приобщаването на страните от региона на Западните Балкани към ЕС, както и при подготовката, и провеждането на дългоочакваната софийска среща на върха във формат „ЕС – Западни Балкани“, която се състоя на 17 май и бе второто подобно събитие след Солунската среща през 2003 г.

Автор(и): Аспарух Панов

Прочетете още...

Еврейски работи

Ицко Финци 04 Май, 2011 Hits: 18054
Това не се забравя никога. Изглежда, тъй…